Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XIX. ТРИМАТА ЛЕЙТЕНАНТИ НА ГЕНЕРАЛИСИМУСА

Като излязоха от странноприемницата „Гран Шарлеман“, Атос и Арамис, както се бяха условили предварително, се упътиха най-напред към двореца на господин херцог дьо Буйон.

Нощта беше тъмна и макар че настъпваше време за сън и почивка, навсякъде се чуваха хиляди шумове, както е обикновено в обсаден град. На всяка крачка се срещаха барикади, на всеки завой на улиците имаше опънати вериги, на всеки кръстопът — биваци; патрули се срещаха и си разменяха пароли; куриери, изпратени от различни началници, кръстосваха площадите; най-после се завързваха оживени разговори, показващи възбудата на умовете, между мирните жители, които стояха по прозорците, и войнствените съграждани, които ходеха из улиците с копие на рамо или аркебуза в ръка.

Атос и Арамис не бяха изминали и сто крачки, когато бяха спрени от часовите при барикадите, които ги запитаха за паролата; но те отговориха, че отиват при господин дьо Буйон с много важно известие; задоволиха се да им дадат водач, който, под предлог че ги придружава и им улеснява пътя, трябваше да ги следи. Водачът тръгна пред тях и запя:

Добрият господин Буйон подаграта го гази днес.

Това беше най-новата песничка и се състоеше от не зная колко куплета, в които се осмиваха всички герои на деня.

Почти край двореца Буйон нашите приятели срещнаха малък отряд от трима конници, които знаеха всички пароли, защото вървяха без водач и без охрана; а щом стигнеха до барикадите, те само разменяха няколко думи с часовите, които ги пропускаха с почит, дължима сигурно на ранга им.

Като ги видяха, Атос и Арамис се спряха.

— Охо! — каза Арамис. — ВижДате ли, графе?

— Да — отговори Атос.

— Как ви се струват тия трима конници?

— А на вас, Арамис?

— Но това са нашите хора.

— Не сте се излъгали; много добре познах господин дьо ламаран.

— А аз познах господин дьо Шатийон.

— А конникът с тъмната мантия?…

— Това е кардиналът., — Лично.

— Дявол да го вземе, как смеят да се показват край двореца Буйон? — попита Арамис.

Атос се усмихна, но не отговори. След пет минути те чукаха на вратата на херцога.

Пред входа стоеше часовой, както се полага на хора с високо обществено положение; на двора стоеше пост, готов да изпълни заповедите на лейтенанта на господин принц дьо Конти.

Както се казваше в песента, господин херцог дьо Буйон страдаше от подагра и беше на легло; но въпреки тежката болест, която му пречеше да язди от един месец, тоест откак започна обсадата на Париж, той заповяда да кажат, че е готов да приеме господа граф дьо Ла Фер и кавалер д’Ербле.

Двамата приятели бяха въведени при господин херцог дьо Буйон. Болният лежеше в стаята си, но в най-войнствена обстановка. Навсякъде по стените висяха шпаги, пистолети, ризници и аркебузи и лесно беше да се види, че щом оздравее, господин дьо Буйон щеше да се разправи както трябва с враговете на парламента. А засега за негово най-голямо съжаление, казваше той, подаграта го задържаше в леглото.

— Ах, господа — извика той, като видя двамата посетители и се опита да се понадигне, при което лицето му се изкриви от болка, — вие сте много щастливи! Можете да се качите на кон, да яздите насам-натам, да се сражавате за каузата на народа. А аз, виждате, съм закован за леглото. Ах. проклета подагра! — прибави той, като направи отново гримаса. — Проклета подагра!

— Ваше височество — каза Атос, — ние пристигаме от Англия и щом стъпихме в Париж, сметнахме за свой пръв дълг да се осведомим за здравето ви.

— Много ви благодаря, господа, много ви благодаря! — отговори херцогът. — Със здравето съм зле, както виждате… Проклета подагра! А, вие пристигате от Англия? Кралят Чарлз е здрав, както току-що ми казаха, нали?

— Той умря, ваше височество — отвърна Арамис.

— Хайде де! — учудено рече херцогът.

— Умря на ешафода, осъден от парламента.

— Не може да бъде.

— Екзекутираха го пред очите ни.

— А какво ми казваше господин дьо Фламаран?

— Господин дьо Фламаран ли? — повтори Арамис.

— Да, той току-що излезе от тука. Атос се усмихна.

— С двама другари, нали? — каза той.

— Да, с двама другари — отговори херцогът. След това прибави с известно безпокойство: — Срещнахте ли ги?

— Но да, на улицата, струва ми се. — отвърна Атос. И погледна усмихнато Арамис, който също го погледна

с известно учудване.

— Проклета подагра! — завика херцогът явно обезпокоен.

— Ваше височество — рече Атос, — наистина необходима е цялата ваша преданост на парижката кауза, за да останете при такава тежка болест начело на армията, и тая твърдост буди у господин д’Ербле и у мене най-голямо възхищение.

— Какво да се прави, господа! Трябва да се жертвуваме за благото на народа. И пример за това сте вие, тъй храбри и предани, вие, на които моят мил другар херцог дьо Бофор дължи свободата си, а може би и живота си. И вие виждате, аз се жертвувам; но признавам си, силите ми се изчерпват. Сърцето е в ред, главата също, но тая проклета подагра ме убива. И признавам си, ако дворът задоволи исканията ми, напълно справедливи искания, защото искам само обезщетение, което ми обеща предишният кардинал за отнетото ми Седанско херцогство, да, признавам си, ако ми дадяха имения за също такава стойност, ако ми изплатяха доходите, които не съм получавал, откак ми го отнеха, тоест от осем години; ако ми дадяха титлата принц на дома ми и ако брат ми дьо Тюрен бъдеше назначен отново за главнокомандуващ, аз бих

се оттеглил веднага в именията си и бих оставил двора и парламента да уреждат сами работите си, както намерят

за добре.

— И бихте били напълно прав, ваше височество — каза

Атос.

— Така ли мислите, господин граф дьо Ла Фер?

— Точно така. –. И вие ли също, господин кавалер д’Ербле?

— И аз също.

— В такъв случай уверявам ви, господа — продължи херцогът, — по всяка вероятност ще се спра на това решение. Сега дворът ми прави предложения; от мене зависи да ги приема. Досега ги отблъсвах, но щом хора като вас ми казват, че греша, щом проклетата подагра не ми дава възможност да служа на парижката кауза, бога ми, имам голямо желание да последвам съвета ви и да приема предложението, което току-що ми направи господин дьо Шатийон.

— Приемете го, господин принце — рече Арамис, —

приемете го.

— Бога ми, ще го приема. Дори ме е яд, че тая вечер го почти отхвърлих… но утре ще има съвещание и ще

видим. Двамата приятели се сбогуваха с херцога.

— Вървете, господа, вървете — им каза той, — навярно много сте се уморили от пътя. Клетият крал Чарлз! Но все пак и той е малко виновен и едно нещо трябва да ни утешава: в тоя случай Франция не може да се укори за нищо; тя направи всичко, което можа, за да го спаси.

— О, за това ние можем да бъдем свидетели — рече Арамис. — Особено господин Мазарини …

— А, много съм доволен, че сте справедливи към него! Кардиналът не е лош човек и ако не беше чужденец… е, щяха да бъдат по-благосклонни към него. Ой, проклетата подагра!

Атос и Арамис излязоха, но виковете на господин дьо Буйон ги придружаваха до чакалнята; виждаше се, че клетият принц страда като грешник.

На външната врата Арамис запита Атос:

— Е, какво мислите?

— За кого?

— За господин дьо Буйон, пусто опустяло!

— Приятелю мой, мисля за него същото, което мисли песничката на нашия водач — отговори Атос:

Клетият господин Буйон подаграта го гази днес.

— И вие виждате — каза Арамис, — аз не му загатнах дори за целта на нашето посещение.

— И постъпихте много разумно, щяхте да му докарате нов пристъп на подагра. Да вървим у господин дьо Бофор.

И двамата приятели поеха към двореца Вандом.

Биеше десет часът, когато пристигнаха.

Дворецът Вандом имаше не по-малка охрана и не по-малко войнствен вид от двореца Буйон. Около него часови, на двора пост, пушки на пирамиди, оседлани коне, привързани за халките. Когато Атос и Арамис влизаха, от @дво ра излизаха двама конници, които трябваше да задържат конете си, за да направят път на новите гости.

— Аха, господа, това е положително нощ на срещите! — каза Арамис. — Признавам си, че ще бъдем крайно огорчени, ако след като се срещахме тъй често тая вечер, не се срещнем утре.

— О, колкото за това, господине — отвърна Шатийон (защото той излизаше с Фламаран от херцог дьо Бофор), — можете да бъдете спокоен; ако се срещаме нощем, без да се търсим, сигурно ще се срещнем и денем, когато се търсим.

— Надявам се, господине — рече Арамис.

— А аз съм уверен в това — отговори херцогът. Господа дьо Фламаран и дьо Шатийон продължиха пътя си, а Атос и Арамис слязоха от конете.

Но едва подадоха поводите на лакеите и свалиха мантиите си, един човек се приближи до тях. След като ги изгледа при мъждивата светлина на един фенер, който висеше сред двора, той извика от учудване и се хвърли в прегръдките им.

— Граф дьо Ла Фер! Кавалер дЕрбле! — извика той. — Вие сте тук, в Париж?

— Рошфор! — извикаха двамата приятели в един глас.

— Да, аз съм. Ние пристигнахме, както знаете, от Ван

дом Преди четйрипет Дни и се готвим да отворим работа на Мазарини. Вие сте все още от нашите, предполагам?

— Повече отвсякога. А херцогът?

— Той е страшно озлобен срещу кардинала. Вие знаете успехите на нашия мил херцог! Той е истински крал на Париж. Не може да излезе навън: веднага го заобикалят и го душат в прегръдките си.

— А, толкова по-добре! — каза Арамис. — Но кажете ми, нали господа дьо Фламаран и дьо Шатийон излязоха ей сега от тука?

— Да, те бяха на аудиенция при херцога. Навярно идваха от страна на Мазарини, но намерили са с кого да говорят, отговарям за това.

— Прекрасно! — каза Атос. — А не може ли да имаме честта да видим негово височество?

— Моля ви се, още сега! Вие знаете, че за вас той е винаги в къщи. Последвайте ме, искам да имам честта да ви представя.

Рошфор тръгна напред. Всички врати се отваряха пред него и пред двамата приятели. Те завариха господин дьо Бофор, когато сядаше на трапезата. Непрекъснатите занимания му бяха попречили да вечеря по-рано; но въпреки важната процедура принцът, щом чу двете произнесени от Рошфор имена, стана веднага от стола си, който се готвеше да приближи до масата, тръгна бързо към двамата приятели и каза:

— О, дявол да го вземе, добре дошли, господа! Вие дойдохте да разделите вечерята с мене, нали? Боажоли. предупреди Ноармон, че имам двама гости. Вие познавате Ноармон, нали, господа? Той е моят домоуправител, наследникът на дядо Марто, който прави известните ви чудни баници. Боажоли, нека ни изпрати една баница, но не такава, с каквато нагости Ла Раме. Слава богу! Нямаме вече нужда нито от въжени стълби, нито от ножове, нито от железни круши.

— Ваше височество — каза Атос, — не безпокойте заради нас вашия знаменит домоуправител, многобройните и разнообразни таланти на когото ни са известни. Тая вечер, с позволението на ваше височество, ще имаме само честта да се осведомим за здравето ви и да получим заповеди от вас.

— О, колкото за здравето ми, вие виждате, господи, то е отлично. Здраве, устояло на пет години Бастилия при господин дьо Шавини, е способно на всичко. Колкото за заповедите ми, ей богу, признавам си, много се затруднявам в това отношение; сега тук всеки раздава заповеди, каквито му хрумнат; ако продължава така, ще свърша с това, че съвсем ще престана да ги давам.

— Наистина ли? — попита Атос. — А аз мислех, че парламентът разчита на вашето взаимно съгласие.

— Да, нашето съгласие! Добро съгласие! С херцог дьо Буйон още се кара някак: той има подагра и не става от леглото си. Но с господин д’Елбьоф и с неговите слонове

— синове … Знаете ли триолета за херцог д’Елбьоф, господа?

— Не, ваше височество.

— Наистина ли? Херцогът запя:

Д’Елбьоф със своите синове посред площад Роял вилнее: заплашва, перчи се, реве — д’Елбьоф със своите синове. Но рог ли в бой ги призове, духът им борчески немее. Д’Елбьоф със своите синове посред площад Роял вилнее.

— Но с коадютора, надявам се, не е така, нали? — попита Атос.

— Ех, с него е още по-лошо! Да ви пази бог от бунтуващи се прелати, особено когато носят ризница под расото си! Вместо да седи спокойно в епископията си и да пее думи за победи, които не печелим, или за победи, в които ни бият, знаете ли какво прави той?

— Не.

— Формира един полк и му дава името си — коринтски1 полк. Произвежда лейтенанти и капитани като истински маршал на Франция и полковници като крал.

— Да, но когато трябва да се бие — каза Арамис, — навярно се крие в архиепископията си?

——

1 Коадюторът носел почетната титла „Коринтски архиепископ“. — Б. пр.

 

— Съвсем не. Тук именно Грешите, мили ми д’Ербле. Когато трябва да се бие, той се бие. При това смъртта на неговия чичо му дава право да заседава в парламента, така че сега се бърка навсякъде: в парламента, в съвета, в Сражението. Принц дьо Конти е генерал само по име, и то какъв генерал … гърбав! Ах, лошо, господа, много лошо!

— Следователно ваше височество е недоволен? — попита Атос, като размени поглед с Арамис.

— Недоволен! Кажете по-добре, че съм вбесен. Работата е стигнала дотам — казвам го на вас, на други не бих го казал, — работата е стигнала дотам, че ако кралицата признае грешките си към мене, ако върне майка ми от изгнание и ако ми даде адмиралски чин, който принадлежи на баща ми и който ми е обещан след смъртта му — о, аз може би бих дресирал кучета, които да казват, че във Франция има по-големи крадци от господин Мазарини.

Тоя път Атос и Арамис не само размениха погледи, но се усмихнаха; ако дори не бяха срещнали господа дьо Шатийон и дьо Фламаран, те биха отгатнали, че тия господа са минали от тука. Ето защо дума не продумаха за присъствието на господин Мазарини в Париж

— Ваше височество — каза Атос, — сега сме напълно задоволени. Когато дойдохме при вас в тия късни часове, ние имахме само една цел: да ви докажем нашата преданост и да ви заявим, че сме на ваше разположение като най-верни служители.

— Като най-верни приятели, господа, като най-верни приятели. Вие доказахте това; и ако някога се помиря с двора, ще ви докажа, надявам се, че и аз съм останал ваш приятел, както и приятел на ония господа… как ги наричахте, д’Артанян и Портос?

— Д’Артанян и Портос.

— Да, да, точно така. И така, вие разбирате, граф дьо Ла Фер, вие разбирате, кавалер д’Ербле, изцяло и винаги съм ваш.

Атос и Арамис се поклониха и излязоха.

— Мили ми Атос — каза Арамис, — вие, струва ми се, се съгласихте да ме придружите, господ да ми прости, само за да ми дадете един урок, нали?

— Почакайте, мили мой — отговори Атос, вие ще видите това, когато излезем от коадютора.;

— Тогава да вървим в архиепископията — рече Арамис. И двамата тръгнаха към старата част на града. Като се приближиха до люлката на Париж, Атос и Арамис видяха, че улиците са наводнени; стана нужда да вземат отново лодка.

Минаваше единадесет часа, но всички знаеха, че коадюторът приема по всяко време; невероятната му дейност, в случай на нужда, превръщаше нощта в ден и деня в нощ.

Архиепископският дворец беше заобиколен с вода и по многото лодки, привързани към него от всички страни, човек можеше да помисли, че се намира не в Париж, а във Венеция. Тия лодки сновяха по всички посоки, като навлизаха в лабиринта от улици на стария град или като се отдалечаваха по посока на арсенала или на кея Сен Виктор, и тогава плаваха като по езеро. Някои от тях бяха безмълвни и тайнствени, други — шумни и осветени. Двамата приятели се промъкнаха през всички тия лодки и спряха на свой ред пред двореца.

Целият долен етаж на архиепископията беше наводнен, но до стените бяха изправени стълби; и наводнението причини само една промяна: в сградата се влизаше не през вратите, а през прозорците.

По тоя начин влязоха и двамата приятели в преддверието на прелата. То беше пълно с лакеи, защото дванадесетина големци се намираха в чакалнята.

— Боже мой! — каза Арамис. — Погледнете, Атос. Нима тоя суетен глупак, коадюторът, ще ни накара да чакаме заедно с другите?

Атос се усмихна.

— Мили приятелю — му рече той, — трябва да се съобразяваме с положението на хората, с които имаме работа. В тоя момент коадюторът е един от седемте или осемте крале, които господствуват в Париж. Той си има също двор.

— Да — отвърна Арамис, — но ние не сме придворни.

— И затова ще накараме да му доложат за нас и ако той не ни даде приличен отговор, ще го оставим да се занимава с работите на Франция и със собствените си работи.

Сега трябва само да повикаме един лакей и да му сложим половин пистол в ръката.

— А, вижте — извика Арамис, — не се лъжа … да, разбира се, това е Базен… Елате тук. хубостнико!

Базен, който в тая минута минаваше през чакалнята, величествено облечен в черковните си дрехи, се обърна намръщено, за да види кой смее да го вика така дръзко. Но щом позна Арамис, той се превърна от тигър в агънце, приближи се до двамата благородници и каза:

— Как! Вие ли сте, господин кавалер? Вие ли сте, господин граф? Вие двамата сте тук в същата минута, когато толкова се безспокояхме за вас! О, колко съм щастлив, че ви виждам отново!

— Добре, добре, приятелю Базен — отвърна Арамис. — Без комплименти. Ние дойдохме да видим господин коадютора, но бързаме, трябва да го видим веднага.

— Как! — рече Базен. — Веднага, разбира се. Такива големи благородници като вас не могат да стоят в чакалнята. Само че в тая минута той има тайно съвещание с някой си господин дьо Брюи.

— Дьо Брюи! — едновременно извикаха Атос и Арамис.

— Да. Аз доложих за него и много добре запомних името му. Познавате ли го, господине? — прибави Базен, като се обърна към Арамис.

— Струва ми се, че го познавам.

— А аз не мога да кажа същото — продължи Базен. — Той беше тъй добре завит в мантията си, че въпреки всичките си старания не можах да видя нито крайче от лицето му. Но ще отида да доложа за вас и може би тоя път

ще бъда по-щастлив.

— Няма нужда — рече Арамис, — отказваме се тая вечер да видим господин коадютора, нали, Атос?

— Както обичате — отвърна графът.

— Да, той трябва да обсъди много важни въпроси с тоя

господин дьо Брюи.

— А да му съобщя ли, че сте благоволили да дойдете в

архиепископията?

— Не, няма смисъл — отговори Арамис. — Да вървим,

Атос.

И като си пробиха път през тълпата от лакеи, двамата приятели излязоха от архиепископията: Базен ги изпращаше с ниски поклони и по тоя начин показваше, че са

важни хора.

— Е какво — запита Атос, когато Арамис и той седнаха в лодката, — започвате ли да вярвате, приятелю, че бихме направили много лоша услуга на всички тия господа, като заловим господин Мазарини?

— Вие сте олицетворение на мъдростта, Атос — отговори Арамис.

Особено поразени останаха двамата приятели, че френският двор съвсем не обърна внимание на страшните събития, станали в Англия, макар че според тях тия събития трябваше да привлекат погледите на цяла Европа.

Действително освен клетата вдовица и осиротялата принцеса, които плачеха в един ъгъл на Лувър, никой сякаш не знаеше, че е съществувал крал Чарлз I и че тоя крал току-що е загинал на ешафода.

Двамата приятели си дадоха среща на другия ден сутринта в десет часа; макар че беше вече много късно, когато стигнаха до вратата на странноприемницата, Арамис каза, че трябва да направи още няколко важни посещения, и остави Атос да влезе сам.

На другия ден, точно в десет часа, те се срещнаха. Атос от своя страна беше излязъл още от шест часа сутринта.

— Е, някакви новини? — попита Атос.

— Никакви; никъде не са видели д’Артанян, а и Портос още не се е появявал. А вие научихте ли нещо?

— Нищо.

— Дявол да го вземе! — рече Арамис.

— Наистина — каза Атос, — това закъснение съвсем не е естествено; те тръгнаха по най-прекия път и следователно трябваше да пристигнат преди нас.

— Прибавете към това — забеляза Арамис, — че познаваме д’Артанян като най-подвижен човек и че няма да изгуби дори час, като знае, че го чакаме …

— Ако си спомняте, той се надяваше да бъде тук на пети.

— А днес сме девети. Довечера изтича срокът.

— Какво смятате да правим — попита Атос, — ако довечера не получим известия?

— Пусто да остане! Ще тръгнем да ги търсим.

— Добре — рече Атос.

— А Раул? — попита Арамис.

Лек облак засенчи лицето на графа.

— Раул ме безпокои много — каза Атос. — Вчера той получил писмо от принц дьо Конде, отишъл при него в Сен Клу и до сега не се е връщал.

— Не видяхте ли госпожа дьо Шеврьоз?

— Не я заварих в къщи. А вие, Арамис, струва ми се, трябваше да се отбиете у госпожа дьо Лонгвил?

— Наистина се отбих.

— И какво?

— Също не я заварих; но поне ми беше оставила адреса на новото си жилище.

— Де беше тя?

— Отгатнете, сигурен съм, че няма да улучите.

— Как мога да отгатна де е посред нощ — защото, предполагам, вие отидохте при нея вчера, след като се разделихте с мене, — как мога, казвам, да отгатна де е посред нощ най-хубавата и най-дейната от всички фрондьорки?

— В кметството, мили мой!

— Как, в кметството? Нима са я избрали за старейшина на търговците?

— Не, но тя е станала временно кралица на Париж и тъй като не е посмяла да се премести веднага в Пале Роял или в Тюйлери, настанила се е в кметството, където скоро ще даде наследник или наследница на милия херцог.

— Не сте ми говорили нищо за това обстоятелство, Арамис — забеляза Атос.

— Наистина ли? … Е, забравил съм. Извинете.

— А сега какво ще правим до довечера? — попита Атос. — Май че нямаме никаква работа.

— Вие забравяте, приятелю, че имаме неотложна работа.

— Де?

— В Шпрантон, дявол да го вземе! Там се надявам да срещна — така поне той ми обеща — някой си господин дьо Шатийон, когото отдавна мразя

— Защо?

— Защото е брат на някой си господин дьо Колини.

— А. наистина, забравих… който се домогваше до честта да бъде ваш съперник. Той беше жестоко наказан за тая си дързост, мили мой. и наистина би трябвало да се задоволите с това.

— Да. би трябвало, но какво да правя, като не мога да се задоволя. Аз съм злопаметен и това е единственото, което имам от църквата. Впрочем разбирате, Атос, вие съвсем не сте задължен да ме придружавате.

— Хайде де. вие се шегувате!

— В такъв случай, мили мой, ако сте решили да дойдете с мене. няма време за губене. Барабанът би. срещнах топовете, които тръгваха, и видях гражданите, които се строяваха за бои на площада пред кметството; сигурно те се сражават край Шарантон, както вчера каза херцог дьо

Шатийон.

— Аз мислех, че съвещанията през тая нощ са променили отчасти войнственото настроение.

— Да, без съмнение, но все пак ще се бият — най-малко за да прикрият по-добре тия съвещания.

— Горките французи! — каза Атос. — Те ще се бият и ще умрат, за да се върне Седан на господин дьо Буйон, за да се даде адмиралски чин на господин дьо Бофор и коадюторът да стане кардинал.

— Хайде, хайде, мили мой — забеляза Арамис, — признайте си, че нямаше да философствувате толкова много, ако вашият Раул не трябваше да участвува в цялата тая бъркотия.

— Може би не грешите, Арамис.

— Тогава да отидем там, където се бият; това е сигурно средство Да Измамерим отново д’Артанян, Портос, и Може би дори Раул.

— Уви! — прошепна Атос.

— Добри ми приятелю — рече Арамис, — сега, когато сме в Париж, трябва, повярвайте ми, да изоставите навика да въздишате непрекъснато. Дявол да го вземе, трябва да се съобразяваме с обстоятелствата, Атос! Нима не сте вече военен и сте станал духовно лице? Гледайте, ето минават парижани … Ей богу, просто съблазнително! … А вижте оня капитан, осанката му е почти военна!

— Те излизат от улица дю Мутон.

— С барабан начело, като истински войници! Но погледнете тоя юначага, как се клатушка, как се пъчи!

— Охо! — извика Гримо.

— Какво? — попита Атос.

— Планше, господине.

— Вчера лейтенант — каза Арамис, — днес капитан, а утре сигурно полковник; след една седмица тоя юначага ще стане маршал на Франция.

— Да го поразпитаме — каза Атос.

Двамата приятели се приближиха до Планше. Той беше извънредно горд, че са го видели, когато командува, и благоволи да обясни на двамата благородници, че получил заповед да заеме позиция на площад Роял с двеста души, като образува ариергард на парижката армия, и оттам, в случай на нужда, да потегли към Шарантон.

Атос и Арамис отиваха в същата посока и придружиха Планше до площада.

Планше направи много изкусно няколко маневри с хората си на площад Роял и ги строи зад дълга редица от граждани, разположила се в улицата и предградието Сент Антоан в очакване на бойния сигнал.

— Днес ще падне бой — каза Планше с войнствен тон.

— Да, без съмнение — отговори Арамис. — Но оттук до неприятеля е далеч.

— Господине, скоро разстоянието ще се съкрати — забеляза един десетник.

Арамис кимна с глава, а след това се обърна към Атос и каза:

— Съвсем нямам намерение да лагерувам на площад

роял с тия хора. Искате ли да вървим напред? Ще видим всичко по-добре.

— При това господин дьо Шатийон няма да дойде да ни търси на площад Роял, нали? Да вървим напред, приятелю мой.

— А и вие, струва ми се, трябва да си видите сметките с господин дьо Фламаран?

— Приятелю мой — каза Атос, — аз реших твърдо да не вадя шпагата, ако не ме принудят да направя това.

— А откога?

— Откак извадих ножа.

— Ах, пак спомен за господин Мордаунт! Е, мили мой, липсваше ви само угризението на съвестта, задето сте го убили!

— Шт! — каза Атос и сложи пръст на устните си с присъщата само на него тъжна усмивка. — Да не говорим повече за Мордаунт, това ще ни докара нещастие.

И Атос препусна към Шарантон, най-напред през предградието, а после по Феканската долина, почерняла от въоръжени граждани.

От само себе си се разбира, че Арамис не изоставаше.