Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Като се върнаха у дома си, двамата приятели намериха писмо от Атос, който им определяше среща на следния ден сутринта в странноприемницата „Гран Шарлеман“.

Двамата си легнаха рано, но нито единият от тях не можа да заспи. Когато човек постигне всичките си желания, радостта пропъжда съня му, поне през първата нощ.

На следния ден, в определения час, двамата отидоха у Атос. Намериха графа и Арамис в пътнически дрехи.

— Я, значи всички заминаваме? — каза Портос. — Тая сутрин и аз се приготвих за пътуване.

— О, боже мой, да! — отговори Арамис. — В Париж няма вече какво да се прави, щом няма вече фронда. Госпожа дьо Лонгвил ме покани да прекарам няколко дни в Нормандия и ми поръча, докато кръщават сина й. да й приготвя квартира в Руан. Отивам да изпълня поръчката й, след това, ако няма нищо ново, ще се закопая отново в манастира в Ноази льо Сек.

— А аз се връщам в Бражелон — каза Атос. — Вие знаете, мили д’Артанян, че сега съм само добър и честен селски жител. Горкият Раул няма друго богатство освен моето! Трябва да се грижа за имота, щом съм само един вид управител.

— А какво ще направите с Раул?

— Ще ви го оставя, приятелю мой. Започва война във Фландрия; вземете го там със себе си; страх ме е, че пребиваването му в Блоа може да бъде опасно за младата му глава. Вземете го със себе си и го научете да бъде храбър и честен като esc.

— Ще се разделя с вас, Атос, но поне ще ми остане милият Раул — каза д’Артанян. — И макар да е още дете, тъй като цялата ви душа е преминала в него, мили Атос, ще си мисля винаги, че вие сте с мене, че ме придружавате и подкрепяте.

Четиримата приятели се прегърнаха със сълзи на очите.

След това се разделиха, без да знаят дали ще се видят някога отново.

Д’Артанян се върна на улица Тиктон заедно с Портос, който беше все още замислен и все още се мъчеше да си спомни кой е тоя човек, когото уби. Като пристигнаха до

странноприемницата „Козичка“, те видяха, че каретата на барона е готова и че Мускетон седи вече на коня.

— Слушайте, д’Артанян — каза Портос, — разделете се с шпагата и елате с мене в Пиерфон, Брасьо или Валон. Ще остареем заедно, като си спомняме за нашите приятели.

— Не, не! — отговори д’Артанян. — Пусто да остане! Отваря се война и аз искам да участвувам в нея. Надявам се да изкарам още нещо.

— Какво се надявате да станете?

— Маршал на Франция, дявол да го вземе!

— Аха! — извика Портос, като гледаше, д’Артанян, към гасконските хвалби на когото все още не беше свикнал напълно.

— Елате с мене, Портос — каза д’Артанян. — Ще ви направя херцог.

— Не — отвърна Портос, — Мустон не иска вече да воюва. Освен това у дома са ми приготвили тържествено посрещане, което ще накара всичките ми съседи да се пукнат от яд.

— На това няма какво да отговоря — рече д’Артанян. който познаваше суетността на новия барон. — И така, довиждане, приятелю мой.

— Довиждане, мили капитане — отвърна Портос. — Вие знаете, че когато поискате да ме видите, винаги ще бъдете добре дошъл в баронските ми владения.

— Да — каза д’Артанян, — като се върна от похода, ще дойда.

— Каретата на господин барона чака — доложи Мускетон.

Двамата приятели се разделиха, като си стиснаха ръка. Д’Артанян остана на вратата, като гледаше с меланхолен поглед отдалечаващия се Портос.

Но след двадесет крачки Портос се спря внезапно, удари се по челото и се върна.

— Спомних си! — каза той.

— Какво? — попита д’Артанян.

— Кой е тоя просяк, когото убих.

— А, наистина! Кой е той?

— Оня нехранимайко, Бонасьо.

И във възторг, че му е олекнало на главата, Портос настигна Мускетон и се скри заедно с него зад ъгъла на улицата.

Д’Артанян остана една минута неподвижен и замислен; след това се обърна и видя хубавата Мадлен, която стоеше права на прага, обезпокоена от новото величие на д’Артанян.

— Мадлен — каза гасконецът, — дайте ми помещение на първия етаж. Сега трябва да се държа на съответната висота, защото съм капитан на мускетарите. Но все пак ми запазете стаята на петия етаж.

Не се знае какво може да се случи.

Край
Читателите на „Двадесет години по-късно“ са прочели и: