Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XXX. БЛАГОРОДНИЦИТЕ

Докато Мордаунт вървеше към палатката на Кромуел, д’АрТанян и Портос водеха пленниците си в къщата, определена за тях в Нюкясл.

Заповедта, дадена от Мордаунт на сержанта, не се изплъзна от гасконеца; ето защо той даде знак с очи на Атос и Арамис да бъдат крайно предпазливи. И тъй Арамис и Атос вървяха мълчаливо край победителите си; това не беше мъчно за тях, защото всеки беше зает с мислите си.

Мускетон се учуди безкрайно много, когато от прага на вратата видя да се приближават четиримата приятели, последвани от сержанта и десетина души. Той си потърка очите, като не вярваше, че вижда Атос и Арамис, но най-после трябваше да признае неоспоримия факт. Тъкмо се готвеше да ги обсипе с възторжени възгласи, когато Портос го накара да мълчи с поглед, който не допускаше възражения.

Мускетон се облегна на вратата, като чакаше да му се обясни това необикновено явление; най-много беше потресен от това, че четиримата приятели сякаш не се познаваха вече един други.

Д’Артанян и Портос заведоха Атос и Арамис в къщата, в която бяха отседнали в навечерието и която им беше дадена от генерал Кромуел: тя беше на ъгъла на една улица, пред нея имаше градинка, а на завоя в съседната улица се намираха конюшни.

Прозорците на приземния етаж, както често се среща в малките провинциални градове, бяха с железни пръчки, също като прозорците на затвор.

Двамата приятели вкараха пленниците си вътре, а самите те останаха на прага, като заповядаха на Мускетон Да заведе четирите коня в конюшнята.

— Защо не влезем заедно с тях? — попита Портос.

— Защото най-напред трябва да видим какво искат от нас тоя сержант и десетината войници с него — отговори Д’Артанян.

Сержантът с хората си се настани в градинката.

д’Артанян запита какво желаят и защо са останали тук. — Получихме заповед да ви помагаме да пазите пленените. — отвърна сержантът.

На това нищо не можеше да се възрази; напротив, то беше любезно внимание и трябваше да се поблагодари на тоя, който ги бе изпратил. Д’Артанян поблагодари на сержанта и му даде една крона — да пие за здравето на генерал Кромуел.

Сержантът отговори, че пуританите не пият, и сложи кроната в джоба си.

— О, какъв ужасен ден, мили д’Артанян! — каза Портос.

— Какво казвате, Портос? Вие наричате ужасен деня, в който намерихме отново приятелите си?

— Да, но при какви обстоятелства!

— Наистина, обстоятелствата се стекоха зле — каза д’Артанян. — Но няма значение, да влезем при нашите приятели и да се помъчим да изясним малко положението ни.

— То е много заплетено — рече Портос — и сега разбирам защо Арамис ми препоръчваше тъй настойчиво да удуша тоя ужасен Мордаунт.

— По-тихо, не произнасяйте това име.

— Но аз говоря на френски, а те са англичани! Д’Артанян погледна Портос с възхищение, от което един

разумен човек не може да се въздържи при такава наивност.

Но тъй като Портос също го гледаше, без да разбира значението на тоя поглед, д’Артанян го побутна и каза:

— Да влезем.

Портос влезе пръв, д’Артанян го последва, затвори грижливо вратата и поред прегърна двамата си приятели.

Атос беше крайно опечален. Арамис гледаше мълчаливо ту Портос, ту д’Артанян, но погледът му беше тъй изразителен, че д’Артанян го разбра.

— Вие искате да знаете как попаднахме тук? Е, боже мой, това не е мъчно да се отгатне. Мазарини ни поръча да донесем едно писмо на генерал Кромуел.

— Но как се намерихте при Мордаунт? — попита

Атос. — При Мордаунт, от който ви съветвах да се пазите, д’Артанян.

— И когото ви препоръчвах да удушите, Портос — каза Арамис.

— Все Мазарини. Кромуел го изпратил при Мазарини, Мазарини ни изпрати при Кромуел. Има фаталност във всичко това.

— Да, имате право, д’Артанян, фаталност, която ни деди и погубва. И така, мили Арамис, да не говорим повече за това и да се приготвим за нашата участ.

— Поврага! Напротив, да говорим, щом веднъж завинаги се съгласихме да бъдем постоянно заедно, макар и в противни лагери.

— О, да, съвсем противни! — усмихнато каза Атос. — Ето на, питам ви сега, на коя кауза служите? Ах, д’Артанян, виждате за какво ви употребява презреният Мазарини! Знаете ли какво престъпление извършихте днес? Вие пленихте краля, опозорихте го, умъртвихте го.

— Охо — каза Портос, — мислите ли?

— Вие преувеличавате, Атос — възрази д’Артанян, — работата още не е стигнала дотам.

— Е, боже мой, напротив, много сме близко до това! Защо арестуват един крал? Когато искат да го уважават като владетел, не го купуват като роб. Мислите ли, че Кромуел е заплатил двеста хиляди лири стерлинги за него, за да го възкачи на трона? Приятели мои, те ще го убият, бъдете сигурни в това, и това е още най-малкото престъпление, което могат да извършат. По-добре е да обезглавят един крал, отколкото да му ударят плесница.

— Не отричам и в края на краищата това е възможно — каза д’Артанян. — Но какво ни интересува всичко това? Аз съм тук, защото съм войник, защото служа на господарите си, тоест на тия, които ми плащат заплата. Заклех Се да се подчинявам и се подчинявам. Но вие, които не сте се заклели, защо сте тук и на каква кауза служите?

— На най-свещената кауза в света — отговори Атос, — Каузата на нещастието, на кралското достойнство и на религията. Приятел, съпруга, дъщеря ни направиха честта да ни повикат на помощ. Ние им служехме, доколкото ни

позволяваха слабите сили, и бог ще ни държи, сметка не за това, което извършихме, а за това, което искахме да извършим. Вие можете да мислите другояче, д’Артанян, можете да гледате нещата от друга гледна точка, приятелю; аз не ви разубеждавам, но ви осъждам.

— Охо! — каза д’Артанян. Какво ме интересува в края на краищата, че господин Кромуел, англичанин, се бунтува срещу краля си, шотландец? Аз съм французин и всички тия неща не ме засягат. Защо искате да отговарям за тях?

— Наистина! — потвърди Портос.

— Защото всички благородници са братя, защото вие сте благородник, защото кралете на всички страни са първите благородници, защото сляпото, неблагодарното, глупавото плебейско съсловие обича винаги да унижава тоя, който стои по-горе от него. А вие, вие д’Артанян, човек от старинен род, човек със славно име, храбър войник, съдействувахте да се предаде един крал на продавачи на бира, на шивачи, на колари! О, д’Артанян! Като войник може би изпълнихте дълга си, но като благородник сте виновен.

Д’Артанян дъвчеше стъблото на едно цвете, не отговаряше нищо и се чувствуваше неловко, защото когато обърнеше погледа си от Атос, срещаше погледа на Арамис.

— А вие, Портос — продължи графът, сякаш се съжали над смущението на д’Артанян, — вие, най-доброто сърце, най-добрият приятел, най-добрият войник от всички, които познавам; вие, достоен по душа за трон, вие, който рано или късно ще бъдете възнаграден от един умен крал; вие, мили Портос, вие, благородник по нрав, по вкус и по храброст, — вие сте също тъй виновен, както и д’Артанян.

Портос почервеня, но по-скоро от удоволствие, отколкото от смущение. Все пак той наведе глава, сякаш съзнаваше унижението си, и каза:

— Да, да, мисля, че имате право, мили графе. Атос стана.

— Хайде — каза той, като тръгна към д’Артанян и му протегна ръка, — хайде, не се мусете, мили сине! Всичко, което ви казах, бе казано ако не с бащински тон, поне с бащинско чувство. Повярвайте ми, много по-лесно щеше

да ми бъде да ви поблагодаря просто, задето спасихте живота ми, без дума да продумам за чувствата ми.

— Без съмнение, без съмнение, Атос — отговори д’Артанян и на свой ред му стисна ръката. — Но вие имате такива чувства, каквито не всеки може да има. Кой може да си представи, че един разумен човек ще напусне дома Си във франция, възпитаника си, очарователен младеж — ние го видяхме в лагера, — за да тича къде? Да помага на една гнила, проядена от червеи монархия, която в някое близко утро ще се срути като стара барака. Чувството, за което говорите, е хубаво, без съмнение, толкова хубаво, че е свръхчовешко.

— Каквото и да е то, д’Артанян — отговори Атос, без да се хваща в примката, която с гасконската си ловкост приятелят му поставяше на бащинското му чувство към Раул, — каквото и да е то, вие съзнавате добре в дъното на сърцето си, че е справедливо. Но аз не трябва да споря с моя господар. Д’Артанян, аз съм ваш пленник; отнасяйте се с мене като с пленник.

— Ай да му се не види! — каза д’Артанян. — Добре знаете, че това няма да продължи дълго време.

— Да — обади се Арамис, — с нас сигурно ще постъпят така, както постъпиха с пленените при Филипо.

— А как постъпиха с тях? — попита д’Артанян.

— Половината обесиха, а другата половина разстреляха — отвърна Арамис.

— Е добре — рече д’Артанян, — гарантирам ви, че докато във вените ми има капка кръв, вие няма да бъдете нито обесени, нито разстреляни. Пусто да остане! Нека само се опитат! Впрочем виждате ли тая врата, Атос?

— Е какво?

— Вие ще излезете през нея, когато си искате. От тая минута вие и Арамис сте свободни като вятъра.

— Да, такъв сте вие, мили д’Артанян — отвърна Атос, — и вие не сте ни вече господари: тая врата се пази, д’АртаНян, много добре знаете това.

— Е, ще я издъните — рече Портос. — Колко са? Десетина души най-много.

— Това е нищо за нас четиримата, но за двама ни е много. Не, щом веднъж се разделихме, трябва да загинем.

— Спомнете си съдбоносния пример: на пътя за Ваидомоа вие, храбрият д’Артанян, и вие, безстрашният и силен Портос, бяхте победени. Сега е редът на мене с Арамис, А това никога не се случваше, когато бяхме четиримата заедно. да умрем, както умря лорд Уинтър; колкото за мене, заявявам, че съм съгласен да бягаме само четиримата.

— Невъзможно — каза д’Артанян, — ние сме под заповедите на Мазарини.

— Зная и не ви принуждавам. Доводите ми не подействуваха; без съмнение те бяха лоши, щом не въздействуваха на такива трезви умове като вашите.

— Впрочем и да бяха подействували — се обади Арамис, — по-добре е да не излагаме такива прекрасни приятели като д’Артанян и Портос. Бъдете спокойни, господа, ние няма да ви посрамим със смъртта си. Колкото за мене, аз се гордея много, че ще отида срещу куршумите и дори на бесилката заедно с вас, Атос, защото никога не сте били тъй велик, като днес.

Д’Артанян не каза нищо, но след като изгриза стъблото на цветето, започна да гризе ноктите си.

— Защо си въобразявате, че ще ви убият? — заговори той най-после. — От де на къде? Кой има интерес от вашата смърт? Освен това вие сте наши пленници.

— Глупак с глупак! — рече Арамис. — Нима ти не познаваш Мордаунт? Е добре, той ме погледна само веднъж, но в тоя поглед прочетох присъдата ни.

— Наистина, много ме е яд, че не го удуших, както ме съветвахте, Арамис — забеляза Портос.

— Е, пет пари не давам за Мордаунт! — извика д’Артанян. — Пусто опустяло! Ако той ме пОгъделичка по-отблизо, ще го смачкам това насекомо! Не бягайте, безполезно е, защото, заклевам ви се, тук сте също тъй в безопасност, както преди двадесет години бяхте вие, Атос, на улица Феру, а вие, Арамис, на улица дьо Вожирар.

— Гледайте — каза Атос и протегна ръка към единия от двата решетести прозорци, които осветяваха стаята, — ей-сега ще узнаете какво трябва да правите: ето го че лети натука.

— Кой?

— Мордаунт.

Наистина, като погледна натам, където сочеше Атос, д’Артанян видя един конник, който препускаше в галоп.

Действително беше Мордаунт.

Д’Артанян изскочи от стаята.

Портос поиска да го последва.

— Останете — каза му д’Артанян — и излезте само когато забарабаня с пръсти по вратата.