Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XXVI. ИЗВЕСТИЕ ОТ АТОС И АРАМИС

Д’Артанян отиде право в конюшните. Разсъмваше се и той позна коня си и коня на Портос, вързани за яслите, но над празни ясли. Съжали се над клетите животни и тръгна към един ъгъл на конюшнята, където се виждаше малко слама, изплъзнала се навярно от нощното опустошение; но когато събираше тая слама с крак, той бутна с върха на ботуша си едно кръгло тяло, което, засегнато навярно на чувствително място, извика, надигна се на колене и си затърка очите. Това беше Мускетон, който не беше оставил слама за себе си и я бе отнел от конете.

— Мускетон — каза д’Артанян, — ставай, хайде на път!

Като позна гласа на приятеля на господаря си, Мускетон скочи и изтърси в бързината няколко луидора, спечелени незаконно през нощта.

— Охо! — рече д’Артанян, като вдигна и помириса един луидор. — Каква особена миризма има това злато! МиРише на слама.

Мускетон се изчерви силно и толкова се смути, че гасконецът почна да се смее и му каза:

— Портос би се разсърдил, мили господин Мускетон, но аз ви прощавам; само да не забравяме, че това злато трябва да бъде мехлем за раната ни, и да бъдем весели!

Мускетон прие веднага най-весел вид, пъргаво оседла коня на господаря си и се качи на своя, без много-много да се мръщи.

В това време пристигна и Портос с много кисело лице и остана крайно учуден от примирението на д’Артанян и веселостта на Мускетон.

— Е, да не би да сме получили вече вие вашия чин, а аз моето баронство? — каза той.

— Отиваме за грамотите — отговори д’Артанян — и Мазарини ще ги подпише, когато се завърнем.

— А къде отиваме? — попита Портос.

— Най-напред в Париж; трябва да уредя там някои работи.

— Добре, да вървим в Париж. И двамата тръгнаха за Париж.

Като стигнаха до бариерата, те останаха поразени от заплашителния вид на столицата. Около една карета, счупена на парчета, народът сипеше проклятия; бяха задържани и лицата, които искаха да избягат, тоест един старец и две жени.

Напротив, когато д’Артанян и Портос поискаха да влязат в града, тълпата се чудеше просто как да им угоди. Вземаха ги за дезертьори от кралската партия и искаха да ги привлекат към себе си.

— Какво прави кралят? — питаха ги.

— Спи.

— А испанката?

— Бълнува.

— А проклетият италианец?

— Бди. Така че дръжте се здраво, защото те сигурно са заминали с някаква задна мисъл. Но тъй като в същност вие сте по-силни — продължи д’Артанян, — не Си изливайте яда върху жени и старци, заловете се по-добре с корена на злото.

Народът изслуша с удоволствие тия думи и пусна на

свобода дамите, които поблагодариха на д’Артанян с красноречив поглед.

— Сега напред! — каза д’Артанян.

И те продължиха пътя си, минавайки през барикадите, прескачайки веригите, блъскани, разпитвани и сами разпитващи.

На площада пред Пале Роял д’Артанян видя един сержант, който произвеждаше строево обучение с петстотин-шестстотин граждани, който прилагаше спомените си от Пиемонтския полк в полза на градската милиция.

Като минаваше пред д’Артанян, той позна бившия си господар.

— Добър ден, господин д’Артанян — каза Планше

с горд вид.

— Добър ден, господин Дюлорие — отговори д’Артанян.

Планше се спря отведнъж и облещи очи в д’Артанян: виждайки, че началникът се спира, първата редица се спря също, а след нея се спряха последователно и всички останали редици.

— Тия граждани са страшно смешни — каза д’Артанян на Портос.

И продължи пътя си.

След пет минути той слизаше от коня си пред странноприемницата „Козичка“.

Хубавата Мадлен се спусна към д’Артанян.

— Любезна госпожа Тгоркен — каза д’Артанян, — ако имате пари, закопайте ги бързо, ако имате скъпоценности, скрийте ги веднага, ако имате длъжници, приберете си дълговете, ако имате кредитори, не им плащайте.

— Защо? — попита Мадлен.

— Защото Париж ще бъде превърнат в пепел, също като Вавилон, за който без съмнение сте чували,

— И вие ме напускате в такава минута?

— Дори още сега — отговори д’Артанян.

— И къде отивате?

— О, ако можете да ми кажете това, вие ще ми направите истинска услуга.

— Ах, боже мои, боже мой!

— Има ли писма за мене? — попита д’Артанян, като направи знак с ръка на хазяйката си да спре вайканията си, защото са безполезни.

— Има едно, което току-що пристигна. И тя подаде писмото на д’Артанян.

— От Атос! — извика д’Артанян, като позна твърдия и развлечен почерк на приятеля им.

— А! — рече Поргос. — Да видим какво пише. Д’Артанян отвори писмото и прочете:

„Мили д’Артанян, мили дю Валон, мои добри приятели, може би за последен път получавате известие от мене. Арамис и аз сме много нещастни; но бог, нашата смелост и споменът за нашето приятелство ни поддържат. Не забравяйте Раул. Поверявам ви книжата, които са о Блоа, и ако след два месеца и половина не получите известие от нас, запознайте се със съдържанието им. Прегърнете виконта от все сърце за вашия предан приятел

Атос“

— Бога ми, разбира се, че ще го прегърна — каза д’Артанян, — още повече, че е на пътя ни. И ако има нещастието да изгуби клетия ни Атос, той ще стане мой син.

— А аз ще го направя мой пълен наследник — прибави Портос.

— Да видим какво още пише Атос?

„Ако срещнете някъде по пътя някой си господин Мордаунт, пазете се от него. Не мога да ви кажа нищо повече в писмото си.“

Господин Мордаунт ли! — учудено каза д’Артанян н.

— Господин Мордаунт ли! — повтори Портос. — Добре, няма да забравим. Но вижте, има послепис, от Ара мис.

— Наистина — рече д’Артанян. И прочете:

„Ние не ви казваме къде се намираме, мили приятели, защото знаем вашата братска преданост и знаем добре, че бихте дошли да умрете с нас.“

— По дяволите! — прекъсна го Портос тъй разярено, че Мускетон отскочи в другия край на стаята. — Значи те са в смъртна опасност?

Д’Артанян продължи:

„Атос ви завещава Раул, а аз ви завещавам отмъщение. Ако имате щастие да ви падне в ръцете някой си Мордаунт, кажете на Портос да го отведе нейде настрана и да му извие шията. Не смея да ви кажа повече в едно писмо.

Арамис“

— Ако е само това, работата е лесна — каза Портос.

— Напротив — мрачно възрази д’Артанян, — тя е невъзможна.

— А защо?

— Защото точно при тоя господин Мордаунт отиваме в Булон и с него ще заминем за Англия.

— А ако отидем не при тоя господин Мордаунт, а при нашите приятели? — каза Портос с движение, което би могло да уплаши цяла армия.

— Мислих и за това — рече д’Артанян. — Но писмото няма нито дата, нито печат.

— Наистина.

И Портос се заразхожда като луд из стаята, махайки с ръце и всяка минута вадейки до една трета шпагата си от ножницата.

А пък д’Артанян стоеше прав с отчаян вид и лицето му изразяваше най-дълбока тъга.

— О, това не е хубаво! — казваше той. — Атос ни обижда; той иска да умре сам, това не е хубаво.

Като виждаше отчаянието на двамата господари, Мускетон се заливаше в сълзи в едни ъгъл на стаята.

— Хайде, всичко това няма да доведе до нищо — рече д’Артанян. — Да вървим да прегърнем Раул, както решихме вече. Може би и той е получил известие от

Атос.

— На, това е идея! — извика Портос. — Наистина, мили д’Артанян, не зная как правите това, но вие сте пълен с идеи. Да идем да прегърнем Раул.

„Да му мисли, който погледне сега накриво господаря ми — каза си Мускетон. — Пукната пара не бих дал за кожата му.“

Качиха се на конете и тръгнаха. Като пристигнаха на улица Сен Дени, приятелите видяха струпване на големи тълпи народ. Господин дьо Бофор току-що беше пристигнал от Ваадомоа и коадюторът го показваше на възхитените и радостни парижани.

С господин дьо Бофор те се смигаха вече за непобедими.

Двамата приятели свиха в една уличка, за да не срещнат принца, и стигнаха до бариерата Сен Дени.

— Вярно ли е, че господин дьо Бофор пристигнал в Париж? — ги запитаха часовите.

— От вярно по-вярно — отговори д’Артанян. — И доказателство за това е, че той ни изпраща да посрещнем господин дьо Вандом, баща му, който също ще пристигне.

— Да живее господин дьо Бофор! — извикаха часовите. И отстъпиха почтително, за да пропуснат пратениците

на великия принц.

Щом се намериха отвъд бариерата, тия хора, които не знаеха що е умора и обезсърчение, просто погълнаха пътя. Конете им летяха, а те не преставаха да говорят за Атос и Арамис.

Мускетон изпитваше невъобразими болки, но като добър слуга се утешаваше с мисълта, че двамата му господари също се измъчват много, макар и другояче. Той свикна вече да гледа на Д’Артанян като на втори свой господар и му се подчиняваше дори по-бързо и по-пъргаво, отколкото на Портос.

Лагерът беше между Сент Омер и Ламб; двамата приятели извиха до лагера и разказаха подробно за бягството на краля и кралицата, за което в армията бяха стигнали само смътни слухове. Те намериха Раул близо до палатката му, легнал на куп сено, от който конят му измъкваше крадешката по някоя и друга сламка. Очите на младежа бяха червени и той изглеждаше съсипан. Маршал дьо Грамон и граф дьо Гиш се завърнаха в Париж и клетият момък беше съвсем сам.

След минута Раул вдигна очи и видя двамата конници, които го гледаха, позна ги и се спусна към тях с отворени прегръдки.

— О, вие сте, мили приятели! — извика той. — За мене ли идвате? Ще ме вземете ли с вас? Или ми носите известие от настойника ми?

— Значи вие не сте получавали от него писма? — запита го д’Артанян.

— Уви, не, господине, и наистина не зная какво е станало с него. Аз се безпокоя, о, толкова се безпокоя, че съм готов да плача.

И наистина две големи сълзи се отърколиха по загорелите бузи на младежа.

Портос извърна глава, за да не прочетат на добродушното му лице това, което ставаше в сърцето му.

— Какво, не се отчайвайте, приятелю мой! — каза д’Артанян, който много отдавна не се бе вълнувал толкова силно. — Ако вие не сте получили писма от графа, ние получихме … едно …

— О, наистина ли? — извика Раул.

— И много успокоително дори — прибави д’Артанян, като видя как това го зарадва.

— У вас ли е? — попита Раул.

— Да, тоест беше у мене — отвърна д’Артанян, като се

престори, че го търси. — Чакайте, то трябва да е тук, в джоба ми; той ми пише за завръщането си, нали, Портос? Колкото и да беше гасконец, д’Артанян не искаше да поеме сам бремето на тая лъжа.

— Да — каза Портос, като се кашляше. — О, дайте ми го — рече младежът.

— Е, сега преди малко го четох. Дали не съм го изгубил! Тюх, да се не види, джобът ми е пробит!

— О, да, господин Раул — обади се Мускетон, — и писмото беше дори много утешително; господата ми го четоха и аз плаках от радост.

— Но поне, господин д’Артанян, знаете ли де е той? — попита Раул с поразведрено лице.

— И таз добра! — отговори д’Артанян. — Разбира се, че зная! Само че това е тайна.

— Не за мене, надявам се.

— Не, не за вас, и аз ще ви кажа де е той. Портос загледа смаяно д’Артанян.

„Пусто да остане, де ли да му кажа, че е, та да не се опита да отиде при него?“ — мърмореше си д’Артанян.

— Е, де е той, господине? — запита Раул с мекия си и приятен глас.

— В Константинопол.

— При турците! — уплашен извика Раул. — Боже господи, какво казвате?

— Е, плаши ли ви това? — каза д’Артанян. — Хайде де! Какво са турците за такива хора като граф дьо Ла Фер и абат д’Ербле?

— А, приятелят му с него ли е? — рече Раул. — Това ме успокоява малко.

„Сече му умът на тоя демон д’Артанян!“ — си мислеше Портос, смаян от хитростта на приятеля си.

— Сега — продължи д’Артанян, като бързаше да промени темата на разговора — ето ви петдесет пистола, които господин графът ви изпраща по същия куриер. Предполагам, че нямате вече пари и че те ще ви бъдат добре дошли.

— Имам още двадесет пистола, господине.

— Все едно, вземете ги, ще ви станат седемдесет.

— И ако искате още … — се обади Портос и мушна ръка в джоба си.

— Благодаря — каза Раул и се изчерви, — хиляди пъти благодаря, господине.

В тая минута на хоризонта се появи Оливен.

— Тъкмо навреме — каза д’Артанян така, че лакеят да го чуе, — доволен ли сте от Оливен?

— Да, горе-долу.

Оливен се престори, че не е чул нищо, и влезе в палатката.

— В какво го укорявате тоя обесник?

— Лаком е — каза Раул.

— О, господине! — рече Оливен, като се появи отново при това обвинение.

— Покрадва.

— О, о, господине!

— И главно, много е страхлив.

— О, о, о, господине, вие ме позорите! — извика Оливен.;

— Пусто да остане! — каза д’Артанян. — Знайте, господин Оливен, че хора като нас не държат страхливи слуги. Крадете господаря си, яжте сладкишите му и пийте виното му, но ей богу, не бъдете страхлив или ще ви отрежа ушите. Погледнете господин Мустон, поискайте от него да ви покаже почетните рани, които е получил, и вижте какъв печат на достойнство е сложила на лицето му неговата обикновена храброст.

Мускетон беше на седмото небе и би прегърнал д’Артанян, ако смееше; сега засега той си даде дума да умре за него при пръв удобен случай.

— Изгонете тоя обесник, Раул — продължи д’Артанян, — защото ако е страхлив, той ще се опозори някой ден.

— Господинът казва, че съм страхлив — извика Оливен, — защото оня ден искаше да се дуелира с един знаменосец от полка на Грамон, а аз отказах да го придружавам.

— Господин Оливен, един слуга трябва да се подчинява винаги — строго каза д’Артанян.

Той го отведе настрана и прибави:

— Добре си направил, ако господарят ти не е бил прав, и ето ти едно екю за това; но ако някога го обидят и ти не се оставиш да те разкъсат на парчета заради него, ще ти отрежа езика и ще ти избърша лицето с него. Запомни

го добре.

Оливен се поклони и сложи екюто в джоба си.

— А сега, приятелю Раул — рече д’Артанян, — ние, господин дю Валон и аз, заминаваме като посланици. Не мога Да ви кажа с каква цел, защото сам не зная нищо. Но ако имате нужда от нещо, пишете на госпожа Мадлом Тюркен, странноприемница „Козичка“, улица Тиктон, и теглете пари като от банкер, но умерено, защото, предупреждавам ви, тая каса съвсем не е тъй натъпкана като касата на господин д’Емери.

Той прегърна временния си възпитаник и го предаде в мощните ръце на Портос, които го издигнаха от земята и го притиснаха към благородното сърце на страшния великан.

— Сега на път! — каза д’Артанян.

И те тръгнаха отново за Булон, където надвечер спряха конете си, потънали в пот и побелели от пяна.

На десет крачки от мястото, където починаха, преди да влязат в града, стоеше един млад човек, облечен в черно; той сякаш чакаше някого и щом ги видя, не свали очи от тях.

Д’Артанян се приближи до него и като видя, че той продължава да го гледа втренчено, каза:

— Хей, приятелю, аз не обичам да ме измерват с очи!

— Моля, господине, не идвате ли от Париж? — запита младият човек, без да отговори на д’Артаняновата забележка.

Д’Артанян помисли, че той е някой любопитен, който иска да чуе новини от столицата.

— Да, господине — отговори той с по-мек тон.

— Не трябва ли да отседнете в странноприемницата „Герб на Англия“?

— Да, господине.

— Не ви ли е възложена мисия от негово високопреосвещенство господин кардинал Мазарини?

— Да, господине.

— В такъв случай — каза младият човек — вие ще имате работа с мене; аз съм Мордаунт.

„А — прошепна д’Артанян, — същият от когото Атос ме Съветва да се пазя.“

„А — промърмори Портос, — същият, когото Арамис каза да удуша.“

Двамата загледаха внимателно младия човек. Той разбра неправилно тоя поглед.

— Съмнявате ли се? В такъв случай готов съм да ви

дам доказателства.

— Не, господине — отговори д’Артанян, — ние сме на

ваше разположение.

— Тогава, господа, ще тръгнем веднага — каза Мор @даунт. — Днес е последният ден на срока, определен м; от кардинала. Корабът ми е готов; и ако не бяхте дошли, щях да тръгна без вас, защото генерал Оливър Кро @муел чака с нетърпение завръщането ми.

— Аха! — рече д’Артанян. — Значи ни изпращат при генерал’Оливър Кромуел?

— Нима нямате писмо за него? — попита младият човек.

— Имам едно писмо, горният плик на което трябва да скъсам само в Лондон; но тъй като вие ми казвате до го е адресирано, безполезно е да чакам дотам.

Д’Артанян скъса плика на писмото.

То беше наистина адресирано:

„До господин Оливър Кромуел, главнокомандуващ войските на английския народ“

„Странно поръчение!“ — помисли си д’Артанян.

— Кой е тоя господин Оливър Кромуел? — съвсем тихо попита Портос.

— Бивш пивовар — отговори д’Артанян.

— Дали Мазарини не иска да направи някоя спекулация с бирата, както ние направихме със сламата? — запита Портос.

— Хайде, хайде, господа — нетърпеливо извика Мордаунт, — да вървим!

— Охо, без да вечеряме ли? — възрази Портос. — Не може ли господин Кромуел да почака малко?

— Да, но аз … — каза Мордаунт.

— Какво вие? — попита Портос.

— Аз бързам.

— О, ако е само това — рече Портос, — тогава ми е все едно и аз ще вечерям с ваше или без ваше позволение.

Неопределеният поглед на младия човек пламна и сякаш беше готов да изхвърли мълния, но той се въздържа.

— Господине — продължи д’Артанян, — трябва да се извинят изгладнелите пътници. При това нашата вечеря няма да ви задържи много, ние ще отидем с конете си до странноприемницата. Вървете пеша до пристанището, ние ще похапнем и ще пристигнем там едновременно с вас.

— Както обичате, господа, стига само да тръгнем — каза Мордаунт.

— Добре че се съгласи! — промърмори Портос.

— Как се казва корабът? — попита д’Артанян.

— „Стандърд“.

— Добре. След половин час ще бъдем на борда. Приятелите пришпориха конете си и препуснаха към

странноприемницата „Герб на Англия“.

— Какво ще кажете за тоя млад човек? — попита д’Артанян, препускайки.

— Ще кажа, че съвсем не ми харесва — отговори Портос, — и че страшно ме сърбяха ръцете да последвам съвета на Арамис.

— Пазете се, мили Портос, тоя човек е пратеник на генерал Кромуел и ще бъдем приети зле, мисля, ако му съобщим, че сме извили шията на неговия довереник.

— Все едно; винаги съм забелязвал, че Арамис е добър съветник.

— Слушайте — рече д’Артанян, — когато посланичеството ни се свърши …

— Е какво?

— Ако той ни заведе обратно във Франция…

— Тогава?

— Тогава ще видим.

В това време двамата приятели пристигнаха в странноприемницата „Герб на Англия“, вечеряха с голям апетит и веднага отидоха на пристанището.

Един брик беше готов за отплуване; и на палубата му те видяха Мордаунт, който се разхождаше нетърпеливо.

— Невероятно е — казваше д’Артанян, докато лодката го закарваше на „Стандърд“, — чудно е колко много прилича тоя млад човек на някого, когото познавам, но не мога да се сетя на кого.

Те пристигнаха до стълбата и след една минута бяха на палубата.

Но качването на конете отне повече време и брикът можа да вдигне котва едва в осем часа вечерта.

Младият човек изгаряше от нетърпение и заповядваше да опънат платната.

Портос, съсипан от три безсънни нощи и седемдесет левги път на кон, се беше оттеглил в кабината си и спеше.

Превъзмогнал отвращението си към Мордаунт, д’Артанян се разхождаше с него по палубата и приказваше много, за да го принуди да говори.

 

Мускетон улови морска болест.