Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XXIII. БЯГСТВОТО

Въпреки признаците на вълнение в града Пале Роял представяше най-весела гледка, когато д’Артанян отиде там към пет часа вечерта. Това не беше чудно: кралицата върна Брусел и Бланменил на народа. Следователно тя нямаше наистина от какво да се страхува, защото народът нямаше какво повече да иска от нея. Неспокойствието й беше остатък от вълнението, което може да изчезне съвсем само след време, както вълнението в морето утихва само няколко дни след бурята.

В двореца имаше голям пир, повод на който беше завръщането на победителя при Ланс. Всички принцове и принцеси бяха поканени; каретите им изпълваха дворовете още от пладне. След обеда трябваше да има игра у кралицата.

Тоя ден Ана Австрийска пленяваше всички с грацията и ума си; никога не я бяха виждали в по-весело настроение. Цъфналото отмъщение святкаше в очите й и гореше на устните й.

Когато ставаха от масата, Мазарини изчезна. Д’Артанян беше вече на поста си и го чакаше в чакалнята. Кардиналът се появи с весело лице, улови го подръка и го въведе в кабинета си.

— Мили господин д’Артанян — каза министърът, като сядаше, — ще ви дам най-голямото доказателство за доверие, което един министър може да даде на офицер.

Д’Артанян се поклони.

— Надявам се — каза той, — че ваше високопреосвещенство ми го дава без задна мисъл и с пълното убеждение че съм достоен за доверие.

— По-достоен от всички, мили приятелю, защото .се обръщам към вас.

— Е, добре, ваше високопреосвещенство, ще ви призная, че отдавна вече чакам подобен случай. И така. кажете ми бързо, каквото имате да ми кажете.

— Тая вечер, мили господин д’Артанян — продължи Мазарини, — спасението на държавата ще бъде във вашите ръце.

Той се спря.

— Обяснете се, ваше високопреосвещенство, чакам.

— Кралицата реши да направи с краля едно малко пътешествие до Сен Жермен.

— Аха, тоест кралицата иска да напусне Париж.

— Разбирате, женска прищявка.

— Да, разбирам много добре — рече д’Артанян.

— Именно за това тя ви повика тая сутрин и ви каза да дойдете пак в пет часа.

„Нямаше смисъл да ме кара да се кълна, че няма да кажа на никого за това свиждане! — промърмори д’Артанян. — О, жени! Кралици или не, все са си жени“.

— Не одобрявате ли това малко пътешествие, мили господин д’Артанян? — неспокойно попита Мазарини.

— Аз ли, ваше високопреосвещенство? А защо?

— Вие свихте рамене.

— Такъв ми е навикът, когато говоря на себе си, ваше високопреосвещенство.

— Значи одобрявате това пътуване?

— Нито одобрявам, нито осъждам, ваше високопреосвещенство; просто чакам заповедите ви.

— Добре. И така, спрях избора си на вас: вие ще заведете краля и кралицата в Сен Жермен.

„Подлец и половина“ — си помисли д’Артанян.

— Добре виждате — продължи Мазарини. като забеляза невъзмутимостта на д’Артанян, — че спасението на държавата, както ви казах вече, ще бъде въз вашите ръце.

— Да, ваше високопреосвещенство, и чувствувам цялата отговорност на такава поръка.

— Все пак вие я приемате?

— Аз приемам винаги.

— Смятате ли, че това е възможно?

— Всичко е възможно.

— Ще бъдете ли нападнат по пътя?

— Вероятно.

— Но какво ще направите в такъв случай?

— Ще мина през тия, които ме нападнат.

— А ако не минете през тях?

— Тогава толкова по-зле за нападателите: ще мина по тях.

— И ще закарате краля и кралицата здрави и читави в Сен Жермен?

— Да.

— Отговаряте с живота си?

— Отговарям.

— Вие сте герой, мили мой! — каза Мазарини, като гледаше мускетаря с възхищение.

Д’Артанян се усмихна.

— А аз? — попита Мазарини след късо мълчание, втренчил поглед в д’Артанян.

— Какво вие, ваше високопреосвещенство?

— А аз ако искам да тръгна? — Това ще бъде по-мъчно.

— Защо?

— Ваше високопреосвещенство може да бъде познат.

— Дори с тоя костюм? — каза Мазарини.

И вдигна от креслото една мантия, която прикриваше пълен кавалерски костюм, бисерносив и червен, целият обшит със сребро.

— Ако ваше високопреосвещенство се преоблече, тогава; ще бъде по-лесно.

— А! — рече Мазарини и въздъхна по-свободно.

— Но ще трябва да се прави това, което ваше високо преосвещенство казваше неотдавна, че би направил на наше място.

— Какво ще трябва да се прави? — Да се вика „Долу Мазарини!“

— Ще викам.

— На френски, на чист френски език, ваше високопреосвещенство, внимавайте в изговора. В Сицилия убиха шест хиляди анжуйци, защото изговаряха зле италиански. Внимавайте французите да не ви се отплатят за сицилианската вечерня.1 — Ще се постарая.

— По улиците има много въоръжени хора — продължи д’Артанян. — Сигурен ли сте, че никой не знае за намерението на кралицата?

Мазарини се замисли.

— Работата, която ми предлагате, ще бъде добре дошла за един предател, ваше високопреосвещенство; случайното нападение може да извини всичко.

Мазарини изтръпна; но разсъди, че човек, който има намерение да предаде, няма да предупреждава за това.

— Ето защо не се и доверявам на всички — живо отговори той. — И доказателство за това е, че именно вас избрах да ме съпровождате.

— Не заминавате ли с кралицата?

— Не.

— Значи след нея?

— Не — повтори Мазарини.

— А! — каза д’Артанян, който почваше да разбира.

— Да, аз си имам свои планове — продължи кардиналът. — Ако тръгна с кралицата, аз удвоявам възможностите й за несполука; ако тръгна след нея, нейното заминаване удвоява моите; при това, когато дворът се спаси, могат да ме забравят: големците са неблагодарни.

— Вярно е това — каза д’Артанян и погледна неволно диаманта на кралицата върху пръста на Мазарини.

Мазарини забеляза посоката на погледа и полекичка обърна пръстена с диаманта надолу.

— Значи аз искам — продължи той с тънка усмивка — Да им попреча да бъдат неблагодарни спрямо мене.

— Християнско милосърдие е да не въвеждаш ближния си в изкушение — забеляза д’Артанян.

— Точно затова и искам да замина преди тях — каза Мазарини.

Д’Артанян се усмихна; той разбираше много добре това италианско лукавство.

——

1 Така се нарича въстанието на сицилииците срещу френското господство (Анжуйската династия) през 1282 г., при което въстаналите убили всички, които говорели зле италиански. — Б. пр.

 

Мазарини видя усмивката му и се възползува от момента.

— Значи вие ще започнете с това, че ще ми помогнете да изляза пръв от Париж, нали, мили господин д’Артанян?

— Тежка задача, ваше високопреосвещенство! — отговори д’Артанян, като прие предишния си сериозен вид.

— Но — каза Мазарини, като го гледаше внимателно, за да не изпусне нито за миг израза на лицето му, — но вие не направихте всички тия забележки за краля и за кралицата.

— Кралят и кралицата са мои крал и кралица, ваше високопреосвещенство — отговори мускетарят. — Моят живот им принадлежи, аз им го дължа. Ако те го поискат, няма какво да възразя.

„Точно така — промърмори съвсем ниско Мазарини. — И тъй като твоят живот не ми принадлежи, трябва да го купя от тебе, нали?“

И с дълбока въздишка почна да обръща пръстена с диаманта нагоре.

Д’Артанян се усмихна.

Тия двама мъже се схождаха в едно — в лукавството. Ако се схождаха също така в смелостта, единият би накарал другия да извърши велики дела.

— Но, разбира се — каза Мазарини, — щом искам от вас тая услуга, имам намерение да ви бъда признателен за, нея.

— Ваше високопреосвещенство има само намерение ли? — попита д’Артанян.

— Вижте, мили господин д’Артанян — рече Мазарини. като свали пръстена от пръста си, — ето един диамант; който някога е бил ваш. Справедливостта изисква да ви се върне; вземете го, много ви се моля.

Д’Артанян не остави Мазарини да повтори молбата си; той взе пръстена, погледна дали камъкът е същият и след като се увери, че бистротата му е хубава, сложи го на пръста си с неизразимо удоволствие.

— Аз държех много на него — каза Мазарини, като, придружаваше камъка с последен поглед, — но няма значение, аз ви го давам с голямо удоволствие.

— Аз го приемам, както ми е даден, ваше високопреосвещенство. Сега да поговорим за вашите дребни работи. Вие искате да заминете преди другите, нали?

— Да, държа на това.

— В колко часа?

— В десет.

— А в колко часа заминава кралицата?

— В полунощ.

— Тогава е възможно това: извеждам ви от Париж, оставям ви отвъд бариерата и се връщам за кралицата.

— Чудесно, но как ще ме изведете от Париж?

— О, това е вече моя работа!

— Давам ви пълна власт; вземете за конвой, колкото искате души.

Д’Артанян поклати глава.

— Струва ми се обаче, че това е най-сигурното средство — допълни Мазарини.

— Да, за вас, ваше високопреосвещенство, но не за кралицата.

Мазарини прехапа устни.

— Тогава как ще действуваме? — попита той.

— Оставете всичко това на мене, ваше високопреосвещенство.

— Хм!

— Оставете аз да се разпореждам с всичко.

— Обаче …

— Или потърсете друг — прибави д’Артанян и обърна

гръб.

„Ох! — каза си Мазарини съвсем ниско. — Май че си отива с диаманта“. И го повика назад.

— Господин д’Артанян, мили господин д’Артанян! — каза той с ласкав глас.

— Какво ще заповядате, ваше високопреосвещенство?

— Отговаряте ли за всичко?

— Не отговарям за нищо; ще се постарая, доколкото

мога.

— Доколкото можете?

— Да.

— Е добре, доверявам се на вас.

„Голямо щастие!“ — помисли си д’Артанян.

— Значи вие ще бъдете тук в девет часа и половина?

— И ще намеря ваше високопреосвещенство готов?

— Сигурно, съвсем готов.

— Решено. Сега ваше високопреосвещенство ще бъде ли тъй добър да ме заведе при кралицата?

— За какво?

— Бих желал да получа заповедите лично от нейно величество.

— Тя ми възложи да ви ги предам.

— Може да е забравила нещо.

— Държите ли да я видите?

— Необходимо е, ваше високопреосвещенство. Мазарини се поколеба. Д’Артанян държеше хладнокръвно на своето.

— Добре, ще ви заведа при нея — каза Мазарини, — но нито дума за нашия разговор.

— Казаното между нас засяга само нас, ваше високопреосвещенство.

— Заклевате ли се да бъдете ням?

— Аз не се кълна никога, ваше високопреосвещенство. Казвам да или не; и тъй като съм благородник, държа на думата си.

— Хайде, виждам, че трябва да ви се доверя сляпо.

— Така е най-добре, повярвайте ми, ваше високопреосвещенство.

— Елате — рече Мазарини.

Мазарини въведе д’Артанян в помещението за молитва на кралицата и му каза да почака.

Д’Артанян не чака дълго време. След пет минути кралицата пристигна в параден тоалет. В него изглеждаше най-много на тридесет и пет години и беше все още хубава.

— Вие ли сте, господин д’Артанян! — каза тя с пленителна усмивка. — Благодаря ви, че сте настояли да ме видите.

— Всемилостива господарке, моля да ме извините — отговори д’Артанян, — но аз исках да получа заповедите лично от ваше величество.

— Вие знаете ли за какво се отнася?

— Да, всемилостива господарке.

— Приемате ли поръчението, което ви възлагам?

— С благодарност.

— Добре; бъдете тук в полунощ.

— Ще бъда.

— Господин д’Артанян — каза кралицата, — аз познавам добре вашето безкористие, за да ви говоря сега за моята признателност, но кълна ви се, че няма да забравя тая втора услуга, както забравих първата.

— Във волята на ваше величество е да си спомня и да забравя и аз не зная какво иска да каже ваше величество.

Д’Артанян се поклони.

— Вървете, господине — рече кралицата с най-чаровна усмивка, — вървете и елате в полунощ.

С движение на ръката тя го освободи и д’Артанян се оттегли; но като се оттегляше, той погледна завесата, през която беше влязла кралицата, и забеляза подаващия се под завесата край на кадифена обувка.

„Добре — помисли си той, — Мазарини подслушваше, за да види дали няма да го предам. Наистина тая италианска кукла не заслужава да й служи един честен човек“.

При все това д’Артанян се яви точно в определеното време, в девет часа и половина той влизаше в чакалнята.

Бернуен чакаше и го въведе.

Кардиналът беше облечен като кавалер. Той беше много красив в тоя костюм, който, както казахме вече, носеше с голямо изящество; само че беше много бледен и малко трепереше.

— Вие сте съвсем сам? — попита Мазарини.

— Да, ваше високопреосвещенство.

— А добрият господин дю Валон? Няма ли да ни направи удоволствието да бъде наш спътник?

— Разбира се, ваше високопреосвещенство, той ни чака в каретата си.

— Де?

— Пред входа на градината на Пале Роял.

— Значи ще заминем с каретата му?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— И без друг конвой? Само с вас двамата?

— Нима това не е достатъчно? Дори един от двамата стига.

— Наистина, мили господин д’Артанян, вие ме ужасявате с вашето хладнокръвие.

— Напротив, аз мислех, че то трябва да ви вдъхва Увереност.

— А Бернуен? Нима няма да го взема със себе си?

— Няма място за него; той ще дойде после при вас.

— Добре тогава; трябва да ви слушам за всичко.

— Ваше високопреосвещенство, още не е късно да се откажете, напълно зависи от вас.

— Не, не, да вървим!

Те слязоха по тайната стълба. Мазарини се опираше на д’Артанян и мускетарят чувствуваше как трепере ръката му.

Преминаха дворовете на Пале Роял, където още стояха няколко карети на закъснели гости, влязоха в градината, и стигнаха до вратичката.

Мазарини се опита да я отвори с ключ, който извади от джоба си, но ръката му трепереше толкова силно, че не можа да улучи дупката на ключалката.

— Дайте на мене — каза д’Артанян.

Мазарини му даде ключа. Д’Артанян отключи и сложи ключа в джоба си: той смяташе да се върне от тука.

Стъпалото на каретата беше спуснато, вратичката — отворена; край вратичката стоеше Мускетон, а в дъното на: каретата седеше Портос.

— Качете се, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян.

Мазарини не почака да му повторят и се спусна в каретата.

Д’Артанян се качи след него, Мускетон затвори вратичката и с много пъшкания се покатери отзад на каретата. Той създаде някои мъчнотии при заминаването под предлог, че раната го боляла още, но д’Артанян му каза:

— Останете, ако искате, мили господин Мустон, но предупреждавам ви, че тая нощ Париж ще бъде изгорен.

Мускетон не запита нищо повече и веднага заяви, че готов да последва господаря си и господин д’Артанян до края на света.

Каретата тръгна със средна бързина; така по нищо не личеше, че вътре седят бегълци. Кардиналът изтри челото си с кърпичка и погледна около себе си.

Отляво седеше Портос, отдясно — д’Артанян; всеки па @зеше по една вратичка, всеки му служеше за защита.

На седалката пред тях лежеха два чифта пистолети: единият пред Портос, другият пред д’Артанян; освен това всеки от двамата приятели имаше шпага отстрани.

На сто крачки от Пале Роял каретата беше спряна от патрул.

— Кой е там? — попита началникът.

— Мазарини! — отговори д’Артанян и избухна в смях. Кардиналът почувствува, че косата на главата му настРъхна.

Тая шега се хареса много на гражданите; виждайки карета без герб и без конвой, те не можеха да повярват никога, че е възможно такова безразсъдство.

— Добър път! — извикаха те. И пуснаха каретата да мине.

— Е, какво мисли ваше високопреосвещенство за тоя отговор? — попита д’Артанян. р

— Духовит човек сте! — извика Мазарини.

— Наистина — се обади Портос, — разбирам… Към средата на улица де Пти Шан втори патрул спря

каретата.

— Кой е там? — извика началникът на патрула.

— Дръпнете се назад, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян.

Мазарини така се притисна към облегалото, че съвсем изчезна между двамата приятели.

— Кой е там? — нетърпеливо повтори същият глас. Д’Артанян усети как уловиха конете за юздите и се подаде наполовина от каретата.

— Ей, Планше! — каза той.

Началникът се приближи: наистина беше Планше. Д’Артанян позна гласа на бившия си слуга.

— Как, господине, вие ли сте? — рече Планше

— Е, боже мой, да, мили приятелю! Милият Портос е ранен с шпага и аз го водя във вилата му в Сен Клу.

— О, наистина ли? — попита Планше.

— Портос — продължи д’Артанян, — ако можете да говорите още, мили Портос, кажете поне думичка на добрия Планше.

— Планше, приятелю — каза Портос с отпаднал глас, много съм болен; ако срещнеш лекар, изпрати ми го, за което ще ти бъда много благодарен.

— Ах, велики боже, какво нещастие! — .извика Планше. — И как се случи това?

— Аз ще ти разкажа — каза Мускетон. Портос изохка силно.

— Заповядай да ни пуснат, Планше — прошепна д’Артанян, — или няма да го закараме жив: засегнати са белите му дробове, приятелю.

Планше поклати глава, сякаш искаше да каже: „В такъв случай работата е лоша“.

След това се обърна към хората си и каза:

— Пуснете ги да минат, приятели са.

Каретата продължи пътя си и Мазарини, спрял да диша, въздъхна свободно.

— Bricconi1! — прошепна той.

Няколко крачки преди вратата Сент Оноре срещнаха трети отряд; той се състоеше от хора с подозрителна външност, които приличаха почти на разбойници: те бяха хоРата на просяка от черквата Сент Йосташ.

— Внимание, Портос! — каза д’Артанян. Портос посегна към пистолетите си.

——

Bricconi (итал.) — Разбойници. — Б. пр.

 

— Какво има? — попита Мазарини.

— Ваше високопреосвещенство, май че попаднахме в лоша компания.

Към вратичката се приближи човек с нещо като коса в ръката.

— Кой е там? — попита той.

— Е, чудако — отговори д’Артанян, — не познавате ли каретата на господин принца?

— Принц или не, все едно, отворете! — каза човекът. Ние пазим вратата и никой няма да мине, без да знае кой е.

— Какво да правим? — попита Портос.

— Пусто да остане, трябва да минем! — каза д’Артанян!

— Но как? — попита Мазарини.

— През тях или по тях. Кочияшо, карай галоп! Кочияшът замахна с камшика.

— Нито крачка напред — каза човекът, който беше навярно началникът — или ще отрежа краката на конете ви.

— Пусто и върло, ще бъде жалко! — забеляза Портос. — Коне по сто пи стол а всеки.

— Ще ви ги платя по двеста — рече Мазарини.

— Да, но като им отрежат краката, ще ни отрежат и шиите.

— Откъм моята страна също идва един — каза Портос. — Да го убия ли?

— Да, с юмрук, ако можете: ще стреляме само в краен случай.

— Мога — отговори Портос.

— Тогава отворете — каза д’Артанян на човека с косата и взе един от пистолетите за дулото, като се приготви да удря с дръжката.

Човекът се приближи.

Колкото повече се приближаваше той, толкова повече д’Артанян се издаваше напред от вратичката, за да @бъ де по-свободен в движенията си. Очите му се срещнаха с очите на просяка, осветен от един фенер.

Сигурно просякът позна мускетаря, защото побледня силно; сигурно и д’Артанян го позна, защото косата му настръхна.

— Господин д’Артанян! — извика просякът и отстъпи крачка назад. — Господин д’Артанян!

— Пуснете ги!

Може би д’Артанян щеше да отговори нещо, но в това време се чу тежък удар, сякаш някой удари с чук по главата на вол. Портос уби с юмрук противника си.

Д Артанян се обърна: нещастникът лежеше на четири крачки от него.

— Сега карай с най-голяма бързина! — извика той на кочияша. — Шибай, шибай!

Кочияшът замахна с камшика си и шибна конете. Благородните животни полетяха веднага. Чуха се викове на стъпка ни хора. След това се почувствува двойно раздрусване: две от колелата минаха по гъвкаво и кръгло тяло.

Настъпи минутно мълчание. Каретата премина вратата.

— В КурлаРен! — извика д’Артанян на кочияша. След това се обърна към Мазарини и каза:

— Сега, ваше високопреосвещенство, можете да прочетете пет пъти Pater и пет .пъти Ave в знак ма благодарност за избавлението си; вие сте спасен, вие сте свободен!

Мазарини само изпъшка в отговор; той не можеше да повярва в такова чудо.

След пет минути каретата се спря; беше пристигнала в Кур лаРен.

— Доволен ли е ваше високопреосвещенство от конвоя си? — попита мускетарят.

— Очарован съм, господине — отговори Мазарини, — като се реши да подаде глава от каретата. — Сега направете същото за кралицата.

— Това няма да бъде толкова мъчно — каза д’Артанян и скочи на земята. — Господин дю Валон, поверявам ви негово високопреосвещенство.

— Бъдете спокоен — отговори Портос и протегна ръка. Д’Артанян улови ръката на Портос и я раздруса.

— О-ох! — извика Портос. Д’Артанян погледна учудено приятеля си.

— Какво ви е? — попита той.

— Изглежда, че съм си навехнал китката — отвърна Портос

— Какво, вие удряте винаги със страшна сила.

— Налагаше се. моят човек беше насочил пистолета си към мене. Но вие как се отървахте от вашия?

— О, аз имах работа не с човек!

— Ас какво?

— С привидение.

— И…

— И го заклех. Без по-нататъшни обяснения д’Артанян взе пистолетите от предната седалка, мушна ги в пояса си, зави се с мантията и като не искаше да се върне през същата бариера, през Която излезе, тръгна към вратата Ришельо.