Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

V. СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС

На другия ден многобройна стража заведе Чарлз I пред върховния съд, който трябваше да го съди.

Тълпата напълваше улиците и къщите около съдебната палата; и тъй, още при първите стъпки четиримата приятели бяха спрени от почти непроходимото препятствие на тая жива стена. Няколко нахални здравеняци от народа дори блъснаха Арамис толкова силно, че Портос вдигна страшния си юмрук и го стовари върху брашненото лице на един хлебар, което веднага промени цвета си и се покри с кръв, смачкано като кичур зряло, грозде. Вдигна се шум; трима души поискаха да се хвърлят върху Портос, но Атос отблъсна един, д’Артанян друг, а Портос прехвърли трети през главата си. Няколко англичани, любители на юмручния бой, оцениха веднага лекотата и бързината на тая маневра и почнаха да ръкопляскат. Така че малко остана Портос и приятелите му да бъдат понесени триумфално, вместо да бъдат убити, както те започваха да се страхуват. Но нашите четирима пътници, плашещи се от всичко, което можеше да обърне вниманието върху тях, успяха да се измъкнат от тая овация. Все пак с тая демонстрация на херкулесовска сила те спечелиха едно: тълпата се раздвои пред тях и те достигнаха целта, която само преди минута им се струваше непостижима, тоест съдебната палата.

Цял Лондон се натискаше към вратите на трибуните. Ето защо когато успяха да проникнат в една от тях, приятелите видяха, че първите три пейки са заети. Това не беше голямо зло за хора, които желаеха да не бъдат познати. Те заеха местата си, крайно доволни, че са успели да

дойдат тука, с изключение на Портос, който желаеше да покаже червената си дреха и зелените си панталони и съжаляваше, че не е на първия ред.

Пейките бяха разположени амфитеатрално и четиримата приятели можеха да виждат цялото събрание от местата си. По една случайност те бяха влезли в средната трибуна и се намериха точно срещу креслото, приготвено за Чарлз I.

Към единадесет часа сутринта кралят се появи върху прага на залата. Той влезе, заобиколен от стража, но с шапка на главата и със спокоен вид, и погледна уверено на всички страни, сякаш идваше да председателствува събрание на покорни поданици, а не да отговаря на обвиненията на бунтовнически съд.

Съдиите, горди от възможността да унижат краля, се готвеха очевидно да се възползуват от правото, което си бяха присвоили. Ето защо един пристав се приближи да каже на Чарлз I, че обвиняемият трябва да стои без шапка пред съдиите си.

Без да отговори нито дума, Чарлз нахлупи още повече шапката на главата си и се обърна; после, когато приставът се отдалечи, той седна на креслото, приготвено за него точно срещу председателя, и зашиба ботуша си с тръстиковото бастунче, което носеше в ръка.

Пари, който го придружаваше, се изправи зад креслото му.

Вместо да гледа целия тоя церемониал, д’Артанян гледаше Атос: лицето му отразяваше всички чувства, които кралят потискаше благодарение на самообладанието си. Това вълнение на Атос, обикновено тъй спокоен и хладнокръвен, го уплаши.

— Надявам се — му каза той на ухото, — че ще вземете пример от негово величество и не ще дадете повод да ви убият глупаво в тая клетка, нали?

— Бъдете спокоен — отговори Атос.

— Охо — продължи д’Артанян, — изглежда че се страхуват от нещо! Стражата се удвоява. Имахме само копия, а ето и мускети. Сега има за всички: копията — за слушателите в партера, а мускетите — в наша чест.

— Трийсет, четирийсет, петдесет, седемдесет души — броеше Портос новодошлите.

— Ех! — каза Арамис. — Вие забравяте офицера, Портос, а струва ми се, че заслужава да се брои

— О. да! — рече д’Артанян.

И побледня от гняв, като позна Моргаунт, който с извадена шпага въвете мускетарите и ги постави зад краля,

тоест срещу трибуните.

— Дали ни е познал? — продължи д’Артанян. — В такъв случай веднага се оттеглям. Съвсем не желая да ми определят от каква смърт да умра; искам да умра по собствен избор. И тъй изборът ми не е да бъда застрелян

в клетка.

— Не. не ни е забелязал — успокои го Арамис. — Той вижда само краля. По дяволите, с какви очи го гледа, безсрамникът му с безсрамник! Нима той мрази негово величество също като нас?

— Бога ми! — каза Атос. — Ние го лишихме само от майка, а кралят му отне името и имуществото.

— Вярно е това — съгласи се Арамис. — Но тихо! Председателят говори нещо на краля.

Наистина председателят Брадшо се обърна към височайшия обвиняем.

— Стюърт — му каза той, — слушайте поименната проверка на вашите съдии и обявете на съда, ако имате да обявите нещо.

Кралят обърна глава на другата страна, сякаш тия думи не се отнасяха за него.

Председателят почака и тъй като не последва отговор, настъпи минутно мълчание.

От сто шестдесет и три члена на съда можаха да се обадят само седемдесет и три, защото останалите, уплашени от съучастието в такова дело, не се бяха явили.

— Пристъпвам към проверката — каза Брадшо, сякаш не забеляза отсъствието на три пети от събранието.

И започна да извиква един след друг присъствуващите и отсъствуващите членове. Присъствуващите отговаряха високо или тихо, според това дали твърдо или нетвърдо бяха убедени в мнението си. Късо мълчание настъпваше след името на отсъствуващия, повторено два пъти.

Името на полковник Ферфакс дойде на свой ред и слеД него последва едно от тия къси, но тържествени мълчания,

които означаваха отсъствието на членовете, не поискали да участвуват лично в това съдене. Полковник Ферфакс? — повтори Брадшо.

— ферфакс? — отговори насмешлив глас, сребристият тембъР на когото издаде, че е на жена. — Той не е толкова глупав, за да дойде тук.

Силен смях последва тия думи, произнесени със смелост, която жените черпят от собствената си слабост; слабост, която им осигурява безнаказаност.

— Това е женски глас — извика Арамис. — О, честна дума, много бих дал тая жена да е млада и хубава!

И той се качи на пейката, за да види по-добре трибуната, от която долетя гласът.

— Кълна се в честта си — продума Арамис, — тя е прелестна! Вижте, д’Артанян, всички я гледат и въпреки погледа на Брадшо тя не побледня.

— Това е лейди Ферфакс — каза д’Артанян. — Помните ли я, Портос? Ние я видяхме с мъжа й у генерал Кромуел.

След една минута тишината, нарушена от тоя забавен епизод, се възстанови и проверката продължи.

— Тия шутове ще закрият заседанието, когато видят, че не са достатъчно на брой — каза граф дьо Ла Фер.

— Вие не ги познавате, Атос. Вижте как се усмихва Мордаунт, как той гледа краля. Така ли гледа човек, който се страхува, че жертвата ще му се изплъзне? Не, не, това е усмивка на задоволена омраза, на сигурно отмъщение. А, проклето чудовище, щастлив ще бъде за мене денят, когато кръстосам с тебе не само погледа си!

— Кралят е наистина хубав — забеляза Портос. — И после вижте колко грижливо е облечен, макар че е пленник. Перото на шапката му струва най-малко петдесет пистола. Вижте, Арамис.

Когато проверката се свърши, председателят заповяда Да се прочете обвинителния акт.

Атос побледня: той се излъга още веднъж в очакванията си. Макар че съдиите не бяха достатъчно на брой, все пак съдебният процес започна. Значи кралят беше осъден предварително.

— Казах ви, Атос — рече д’Артанян и сви рамене. — Но ие все се съмнявате. Сега съберете всичката си смелост

и слушайте, без да се тревожите, моля ви се как тоя човек в черно ще клевети безразборно краля си.

Наистина никога досега кралското величие не е било; опетнявано с такова грубо обвинение, с такива долни хули. с такава кръвожадна обвинителна реч. Досега се задоволяваха да убиват кралете, но обиди се нанасяха само на труповете им.

Чарлз I слушаше речта на обвинителя си с особено внимание, като преглъщаше обидите и запомняше оплакванията; а когато омразата преливаше, когато обвинителят ставаше предварително палач, той отговаряше с презрителна усмивка. Ужасно беше, че всички неблагоразумни постъпки на нещастния крал се представяха като злоумишлени, всичките му грешки — като престъпления.

Д’Артанян слушаше всички тия клевети с презрението, което заслужаваха, но все пак спря здравия си разум на някои точки от обвинението.

— Факт е — каза той, — че ако се наказва за неблагоразумие и лекомисленост, тоя нещастен крал заслужава наказание: но струва ми се, че наказанието, което изтърпява сега, е много жестоко.

— Във всеки случай — отговори Арамис — наказанието трябва да засяга не краля, а министрите му, защото първият член на конституцията гласи: „Кралят не може да греши“.

„А пък аз — мислеше си Портос, като гледаше Мордаунт и се занимаваше само с него, — ако не се страхувах, че ще се наруши величието на обстановката, бих скочил от трибуната долу, с три скока бих достигнал господин Мордаунт и бих го удушил; бих го уловил за краката и бих изтрепал с него всички тия негодни мускетари, които са пародия на френските мускетари. В това време д’Артанян, умът на когото толкова сече, ще намери може би средство да спасим краля. Ще трябва да му поговоря за това.“

А Атос, с пламнало лице, със стиснати юмруци, с изхапани до кръв устни, кипеше от яд, като слушаше безкрайните оскърбления и виждаше дългото търпение на краля. Твърдата му ръка и смелото му сърце трепереха от възмущение.

В това време обвинителят завърши четеното с думите:

— Това обвинение бе предявено в Името На английския народ.

При тия думи по трибуните се разнесе ропот и един друг глас, тоя път вече не женски, а мъжки, енергичен и гневен, загърмя зад д’Артанян:

— Лъжеш! Девет десети от английския народ се ужасява от твоите думи!

Това беше гласът на Атос, който, извън себе си от гняв, прав, с протегната ръка, каза тия думи на обществения обвинител.

При тоя апостроф крал, съдии, зрители, всички обърнаха очи към трибуната, където стояха четиримата приятели. МорДгАундг направи същото и позна благородника, край когото се бяха изправили тримата други французи, бледни и заплашителни. Очите му светнаха от радост: той намери отново тия, които си беше поставил за цел в живота да намери и да убие. С яростно движение повика при себе си двадесетина мускетари, посочи с пръст трибуната, където бяха неприятелите му, и каза:

— Стреляйте по тая дружина!

Но в същия миг д’Артанян сграбчи със светкавична бързина Атос през кръста, а Портос — Арамис, след това те скочиха долу от пейките, спуснаха се в коридорите, слязоха бързо по стълбите и изчезнаха в тълпата; през това време в залата насочените мускети заплашваха три хиляди зрители и само молбите за милост и виковете от ужас спряха едва ли не започналото кръвопролитие.

Чарлз позна също четиримата французи; той сложи едната ръка на сърцето си, за да сдържи биенето му, а другата на очите си, за да не види убиването на верните си приятели.

Бледен и треперещ от ярост, Мордаунт изскочи от залата с гола шпага в ръката и с десет алебардисти. Той претърсваше тълпата, разпитваше, задъхваше се — и се върна, без да намери нищо.

Безредието беше неописуемо. Повече от половин час никой не можеше да чуе собствения си глас. Съдиите мислеХа. че всяка трибуна е готова да избухне. Седналите по

трибуните виждаха насочените към тях мускети, шумяха

и се вълнуваха, обзети едновременно от страх и любопитство.

Най-после тишината Се възстанови.

— Какво ще кажете за своя защита? — се обърна Бришо към краля.

Тогава Чарлз стана не с покорен, а с повелителен вид и без да сваля шапката си, каза с тон на съдия, а не обвиняем:

— Преди да ме разпитвате, отговорете ми вие сами. д3 бях свободен в Нюкясл, там сключих договор с двете камари. Вместо да изпълните тоя договор така, както аз го изпълнявах от своя страна, вие ме купихте от шотландците, купихте ме евтино, известно ми е това, и то прави чест на пестеливостта на вашето правителство. Но купили ме като роб, нима мислите, че съм престанал да бъда ваш крал? Съвсем не. Да ви отговарям, значи да забравя това. Аз няма да ви отговоря, докато не ми докажете правото си да ме разпитвате. Да ви отговарям, би значило да ви призная за мои съдии, а аз ви признавам само за мои

палачи.

И сред гробна тишина Чарлз спокойно, надменно и все още с шапка на глава седна отново в креслото.

— Защо не са тук, моите французи! — прошепна той с гордост като обърна очи към трибуната, където, те се бяха появили за минута. — Те щяха да видят, че приятелят им приживе е достоен да бъде защищаван, а след смъртта си — да бъде оплакван.

Но напразно шареше с очи в тълпата и молеше, тъй да се каже, бога да срещне съчувствени погледи: видя само тъпи и страхливи лица и почувствува, че трябва да се бори с омразата и жестокостта.

— Добре — каза председателят, като видя, че Чарлз е решил твърдо да мълчи. — Добре, ние ще ви съдим въпреки мълчанието ви. Вие сте обвинен в предателство, в злоупотреба с властта и в убийство Свидетелите ще се закълнат. Вървете, следното заседание ще довърши това, което вие отказвате да направите днес.

Чарлз стана, обърна се към Пари, който стоеше бледен и с капки пот по слепите очи, и каза:

— Какво ти е, мили Пари? Какво те толкова развълнува?

— О, всемилостиви господарю — отговори Пари със сълзи на очите И с умолителен глас, — всемилостиви господарю когато излизате от залата, не гледайте вляво.

— Защо, Пари?

— Не гледайте, моля ви се, всемилостиви господарю!

— Но какво има там? Говори де — настоя Чарлз, като

се опитваше да погледне през редицата войници, които стояха зад него.

— Там … но вие няма да гледате, всемилостиви господарю, нали? там те са сложили на маса брадвата, с която наказват престъпниците. Тая гледка е отвратителна; не гледайте, всемилостиви господарю, много ви се моля.

— Глупаци! — каза Чарлз. — Нима ме смятат за страхливец като тях? Добре направи, че ме предупреди; благодаря ти, Пари.

И тъй като дойде време да се оттеглят, кралят излезе, следвайки стражата.

Наистина вляво от вратата лежеше, като отразяваше зловещо червения цвят на покривката, върху която бе поставена, лъскава брадва с дълга дръжка, полирана от ръката на палача.

Когато се приближи до нея, Чарлз се опря и каза със смях:

— Аха, брадва! Остроумно плашило, достойно за тия, които не знаят какво е благородник. Ти не ме плашиш, секиро на палача — прибави той и я шибна с тънкото и жилаво бастунче, което държеше в ръка, — удрям те, като чакам търпеливо и по християнски да ми върнеш удара.

Той сви рамене с кралско пренебрежение и продължи пътя си, като остави смаяни всички трупащи се около масата, за да видят какво лице ще направи кралят при вида на брадвата, която трябваше да отдели главата от тялото му.

— Наистина, Пари — продължи кралят, като се отдалечаваше, — всички тия хора ме вземат, да ми прости бог, за търговец на памук, а не за благородник, свикнал към блясъка на желязото. Нима си мислят, че стоя по-долу от един касапин?

Казвайки това, той стигна до вратата. Тук се трупаше грамадна тълпа от хора, не намерили място на трибуните и желаещи поне да се насладят от края на зрелището, най-интересната част на което бяха изпуснали. Това безбройНо множество, осеяно Със заплашителни лица, Изтръгна лека въздишка от краля.

„Колко хора — помисли си той — и нито един верен приятел!“

На тая тъжна, обезсърчителна мисъл един глас отговори край него:

— Поздрав на падналото величество!

Кралят се обърна бързо, със сълзи в очите и в сърцето.

Беше стар войник от гвардията му, който не поиска плененият му крал да мине край него, без да му отдаде тая последна чест.

Но в същия миг нещастникът беше почти пребит с удари от дръжки на шпаги.

Между биещите го кралят позна капитан Грослоу.

— Уви! — каза Чарлз. — Това е много голямо наказание за такава малка вина.

След това със свито сърце продължи пътя си; но не успя да направи и сто крачки, когато някакъв разярен човек се провря между двама войници от шпалира и се изплю в лицето на краля, както някога един гнусен и проклет евреин се беше изплюл в лицето на назарянина Исус.

Едновременно се разнесоха висок смях и смътен ропот; тълпата се отдръпна, приближи се отново, завълнува се като бурно море и на краля се стори, че сред живата вълна вижда блестящите очи на Атос.

Чарлз изтри лицето си и каза с тъжна усмивка:

— Нещастникът! За половин крона той би направил същото и на баща си.

Кралят не се излъга; той видя наистина Атос и приятелите му, които се бяха смесили отново с тълпата и изпращаха кралЯмъченик с последен поглед.

Когато войникът поздрави Чарлз, сърцето на Атос се стопи от радост; след като се съвзе, нещастникът намери в джоба си десет гвинеи, мушнати от френския благородник. Но когато безсрамният оскърбител се изплю в лицето на пленения крал, Атос улови ножа си.

Д’Артанян спря ръката му и каза с дрезгав глас:

— Чакай!

Никога д’Артанян не беше говорил на ти нито на Атос, нито на граф дьо Ла Фер. Атос се спря.

д’Артанян се облегна на Атос, даде знак на Портос и Арамис да не се отдалечават и застана зад човека със запретнатите ръкави, който продължаваше да се смее на мръсната си шега, поздравяван от няколко други разярени като него.

Тоя човек тръгна към старата част на града. Д’Артанян, все още облегнат на Атос, го последва, като даде знак на Портос и Арамис да не изостават.

Човекът със запретнатите ръкави, навярно месар, слезе с двама другари по една стръмна, пуста уличка, която водеше към реката.

Д’Артанян остави ръката на Атос и тръгна след оскърбителя.

Като стигнаха до водата, тия трима мъже забелязаха, че ги следят, спряха се, погледнаха безочливо французите и си размениха няколко подигравки помежду си.

— Аз не зная английски, Атос — каза д’Артанян, — но вие знаете и ще ми бъдете преводач.

След това те ускориха крачките си и надминаха тримата мъже. После д’Артанян се обърна изведнъж, тръгна право към спрелия се месар, допря върха на показалеца си до гърдите му и каза на приятеля си:

— Повторете му това, Атос: „Ти си подлец, ти обиди беззащитен човек, ти оскверни лицето на краля си, ти ще умреш!…“

Бледен като призрак, Атос, когото д’Артанян държеше за китката, преведе тия странни думи на човека, който, виждайки тия зловещи приготовления, поиска да застане в отбрана. При това движение Арамис посегна към шпагата си.

— Не, не с оръжие, не с оръжие! — каза д’Артанян. — Оръжието е за благородниците.

И като улови месаря за гърлото, продължи:

— Портос, убийте тоя негодник с един удар на юмрука.

Портос вдигна ужасната си ръка. разсече с нея въздуха, стовари с глух шум тая тежка маса върху черепа на подлеца и го разби.

Месарят падна, както пада вол под удара на чук.

Другарите му поискаха да викат, поискаха да бягат, но Гласът замря в гърлото им, а разтрепераните им крака се подкосиха.

— Кажете им и това, Атос — продължи д’Артанян:

— Така ще умрат всички, които забравят, че вързан човек

е нещо свято, че пленен крал е два пъти представител на

господа.

Атос повтори думите на д’Артанян.

Онемели, с настръхнала коса, двамата непознати гледаха тялото на другаря си, което плуваше в потоци черна кръв след това възвърнали си едновременно гласовете и силите те извикаха, плеснаха с ръце и хукнаха да бягат.

— Правосъдието е извършено — заяви Портос и си избърса ръката.

— А сега — каза д’Артанян на Атос — разчитайте на мене и бъдете спокоен!