Александър Дюма
Двадесет години по-късно (24)

XXIV. СЕН ДЕНИ

Съмваше се, когато Атос стана и се облече; по необикновената му бледина и по следите от безсънието върху лицето му можеше да се види лесно, че той не е спал Почти цяла нощ. Тая сутрин във всички движения на тоя обикновено тъй твърд и тъй енергичен човек се чувствуваше известна отпуснатост и нерешителност.

Той се занимаваше с приготовленията за заминаването на Раул и се мъчеше да печели време. Най-напред изчисти сам една шпага, която изтегли от парфюмиран кожен калъф, и опита дали дръжката е добра и дали острието се държи здраво на дръжката.

След това сложи в чантата на младежа кесия с луидори, повика Оливен (така се казваше слугата, дошъл; с него от Блоа) и му поръча да нареди куфара пред него, като следеше да не се забрави всичко, необходимо за един младеж, който отива на поход.

Най-после, след като употреби почти един час за всички тия занимания, той отвори вратата в спалнята на виконта и влезе тихо.

Лъчистото слънце проникваше вече в стаята през широкия прозорец: Раул, завърнал се късно вечерта, беше забравил да спусне завесите. Той още спеше, сложил красиво глава на ръката си. Дългата му черна коса полу-закриваше очарователното чело, овлажняло от бисерни капчици пот, които се стичаха по бузите на умореното момче.

Атос се приближи, наведе се над леглото и дълго гледа с тиха тъга тоя усмихнат младеж с полузатворени клепачи, закрилян с грижовна обич от своя ангел пазител. Полекалека Атос се увлече в мечти пред тая тъй богата и тъй чиста младост. В него възкръсна собствената му младост, донасяйки му всички тия сладки спомени, които са по-скоро ухания, отколкото мисли. Между това минало и настоящето имаше пропаст. Но въображението лети като ангел и като светкавица; те преминават моретата, където едва не сме претърпели корабокрушение, мрака, в който са изчезнали нашите илюзии, бездната, която е погълнала нашето щастие. Той си спомни, че цялата първа част от живота му бе разбита от жена; помисли си с ужас какво влияние можеше да има любовта и над тая тъй нежна и едновременно тъй силна натура.

Спомняйки си за всичките си страдания, той си представи как ще страда Раул и нежното, дълбоко съжаление на сърцето му се отрази във влажния поглед, който почиваше върху лицето на младежа. В тая минута Раул се събуди без смущение, без неувереност и без умора, както се събуждат крехките натури, както се събуждат птиците. Очите му срещнаха погледа на Атос и той разбра навярно какво ставаше в сърцето на тоя човек, който чакаше събуждането му с израз на безкрайна обич.

— Тук ли бяхте, господине? — попита той почтително.

— Да, Раул, стоях тук — отговори графът.

— И не ме събудихте?

— Не исках да ви лиша от още няколко минути хубав сън, приятелю мой; вие сте се уморили навярно след вчерашния ден, който продължи до късно през нощта.

— О, господине, колко сте добър! — извика Раул. Атос се усмихна.

— Как се чувствувате? — го попита той.

— Отлично, господине, съвсем отпочинал и бодър.

— То е, защото още расте — продължи Атос с пленителното бащинско чувство на зрял човек към младеж — и защото на вашата възраст умората е двойно по-голяма.

— О! господине, моля да ме извините — каза Раул. засрамен от такова внимание, — аз ей сега ще се облека.

Атос повика Оливен и наистина след десет минути, с тая точност, която Атос, обигран във военната служба, беше предал на възпитаника си, младежът бе готов.

— А сега — каза младежът на слугата — наредете вещите ми.

— Вещите ви са наредени, Раул — рече Атос. — Аз заповядах да наредят чантата ви пред мене и нищо няма Да ви липсва. Тя, както и куфарът на слугата трябва да са вече на конете, ако са изпълнили заповедта ми.

— Всичко е извършено по волята на господин графа — каза Оливен — и конете чакат.

— А аз спях! — извика Раул. — Спях, докато вие, господине, сте имали добрината да се занимавате с всички тия дреболии! О, наистина, господине, вие сте прекалено Добър към мене!

— Значи вие ме обичате, надявам се, поне малко? — Попита с умиление Атос.

— О, господине! — извика Раул, като правеше усилие да заглуши своето вълнение. — О, бог ми е свидетел, че Ви обичам и дълбоко уважавам!

— Вижте да не забравите нещо — каза Атос, като се престори, че търси някаква вещ, за да прикрие собственото си вълнение.

— Няма да забравя, господине — рече Раул. Тогава слугата се приближи до Атос с известно колебание и му каза съвсем тихо:

— Господин виконтът няма шпага, защото снощи господин графът ми заповяда да прибера тая, която той носеше винаги.

— Добре — рече Атос, — това е моя работа.

Раул сякаш не забеляза тоя разговор. Той слезе, като поглеждаше постоянно графа, за да види дали не е дошла минутата за сбогуване; но Атос вървеше, без да му трепне окото.

Пред външните стълби Раул видя три коня.

— О, господине — извика той зарадван, — значи вие ще ме придружите?

— Да, ще ви придружа малко — отвърна Атос. Очите на Раул светнаха от радост и той скочи леко на коня си.

Атос се качи бавно на своя, след като пошепна нещо на слугата, който, вместо да ги последва, влезе отново в къщи. Във възторг от това, че ще бъде заедно с графа Раул не забеляза или се престори, че не забелязва нищо.

Двамата благородници поеха по Пон Ньоф, минаха по кейовете или по-скоро по това, което тогава се наричаше ппопоят Пепен. и тръгнаха покрай стените на Гра Шатле. Тъкмо влизаха в улицата Сен Дени, и слугата ги настигна.

Те яздеха мълчаливо. Раул чувствуваше, че наближава минутата на раздялата; предната вечер графът беше дал различни нареждания за днешния ден. Освен това погледът му ставаше все по-благ, а в думите му се долавяше все повече обич. От време на време той изказваше мисъл или съвет, в който проличаваше доброжелателство.

Когато минаха арката Сен Дени и достигнаха височината ле Реколе, Атос погледна коня на виконта.

— Внимавайте, Раул — му каза той, — често съм ви казвал това; не трябва да го забравяте по никой начин, защото е голям недостатък за един ездач. Вижте, вашият кон е вече уморен, целият е в пяна, докато моят като че ли сега излиза от конюшнята. Много му дърпате юздата и после не ще можете да го насочвате с необходимата бързина. Спасението на конника понякога зависи от мигновеното подчиняване на коня му. След осем Дни вие няма да маневрирате вече в манеж. а на бойно поле.

И изведнъж, за да не придаде много тъжно значение на тая забележка, той прибави:

— Вижте, Раул, каква чудесна равнина: само за лов на яребици!

Младежът запомни урока, като особено се възхищаваше от деликатността, с която беше даден.

— Онзи ден забелязах — каза Атос, — че като стреляте с пистолет, опъвате силно ръката си. Това пречи на точния изстрел. Ето защо от дванадесет пъти три пъти не улучихте целта.

— А вие я улучихте дванадесетте пъти, господине — забеляза Раул усмихнато.

— Защото свивах ръката и в лакътя се получаваше опора за китката. Разбирате ли какво искам да ви кажа, Раул?

— Да, господине; после стрелях сам, като следвах съвета ви, и постигнах пълен успех.

— А при фехтуването — продължи Атос, — вие нападате твърде много противника си. Зная добре, че това е грешка, присъща на вашата възраст; но движението на тялото при нападението отклонява винаги шпагата малко настрана; и ако имате работа с хладнокръвен човек, той ще ви спре при първата крачка с прост отвод или дори с прав удар.

— Да, господине, както много често правехте вие; но не всички имат вашата сръчност и вашата смелост.

— Какъв хладен вятър! — продължи Атос. — Напомня за зимата. Тъкмо ми хрумна, ако влезете в сражение вие ще влезете, защото сте препоръчан на един млад генерал, който обича много барута, не забравяйте, че единичната борба, както често се случва особено на нас кавалеристите, никога не трябва да стреляте пръв. Моля ви, който стреля пръв, улучва рядко противника си, щото стреля, обзет от страх, че ще остане обезоръжен пред въоръжен неприятел; а после, когато той стреля, изправяйте коня си на задните му крака: тая маневра ми спаси два-три пъти живота.

— Ще се възползувам от нея, най-малко от признателност.

— Е, какво става там? каза Атос. — Май че бракониери. а? Да. наистина… После още едно важно нещо, Раул: ако ви ранят през време на атака, ако паднете от коня си и ако имате още сили, отместете се от пътя на полка ви. Иначе той може да се върне и вие ще бъдете стъпкан от краката на конете. Във всеки случай, ако бъдете ранен, пишете ми веднага или поръчайте да ми пишат. Ние не сме вчерашни и разбираме от рани — прибави той усмихнато.

— Благодаря ви, господине — отговори силно развълнуван младежът.

— А, ето ни и в Сен Дени! — промърмори Атос.

В тая минута те пристигнаха наистина до вратата на града, пазена от двама часови. Единият каза на другия:

— Ето още един млад благородник, който отива навярно в армията.

Атос се обърна — за него беше интересно всичко, което дори косвено засягаше Раул.

— Защо мислите така? — попита той.

— По вида му, господине — отговори часовоят. — А и на възраст е. Той е вторият днес.

— Значи тази сутрин е минал и друг като мене? — попита Раул.

— Да, бога ми, с горд вид и добре облечен, май някой син от личен род.

— Ще ми бъде другар по пътя, господине — каза Раул, като тръгна отново — Но уви, той не ще ме накара Да забравя този, когото губя.

— Не вярвам да го настигнете, Раул. Защото имам да ви говоря нещо тук, и то ще отнеме може би толкова време, че тоя благородник ще вземе голяма преднина.

— Както обичате, господине.

Като приказваха така, те минаха по улиците, пълни с народ по случай тържествения празник, и стигнаха до старата базилика, в която се отслужваше литургия.

— Да слезем от конете, Раул — каза Атос. — А вие. Оливен, ги пазете и ми дайте шпагата.

Той взе шпагата от слугата и двамата благородници влязоха в черквата.

Атос подаде светена вода на Раул. В някои бащински сърца се крие част от тая услужлива обич. която влюбеният изпитва към любимата си.

Младежът се допря до ръката на Атос, поклони се и се прекръсти.

Атос каза нещо на един от пазачите, който се поклони и тръгна към подземните гробници.

— Да вървим след него, Раул — каза Атос. Пазачът отвори решетката на кралските гробници и се спря на горното стъпало, докато Атос и Раул тръгнаха надолу. Стълбата беше осветена от сребърен светилник, който гореше над последното стъпало. И точно под тоя светилник стоеше, закрита с широко покривало от лилаво кадифе на златни лилии, катафалка на дъбови стълбове.

Подготвен за тая сцена от тъгата в собственото си сърце и от величието на черквата, младежът слезе с бавни и тържествени крачки и се спря гологлав пред смъртните останки на последния крал, който трябваше да се присъедини към прадедите си само когато наследникът му се присъедини към него самия и който сякаш стоеше тук, за да каже на човешката гордост, понякога тъй лесно екзалтираща се върху трона:

„Земна прах, аз те чакам!“

Настъпи минутно мълчание.

След това Атос вдигна ръка, посочи с пръст ковчега и каза:

— Тая гробница е на един слаб и без величие човек, през царуването на когото станаха обаче велики събития; то е, защото над тоя крал бдеше духът на друг човек, както тоя светилник бди над тоя ковчег и го осветява. Тоя човек беше истинският крал, Раул; другият беше само призрак, в който той влагаше душата си. И все пак у нас величието на монарха е толкова силно, че тоя човек не бе почетен дори с един гроб в краката на оня, за славата на когото той съсипа живота си, защото, не забравяйте това, Раул, тоя човек сниши може би краля, но в замяна на това издигна кралската власт, а в Лувърския дворец са затворени две неща: кралят, който умира, и кралската власт, която не умира. Това царуване мина, Раул; тоя министър, толкова страшен за господаря си, толкова ненавиждан от него, отиде в гроба, като повлече след себе си краля, когото не искаше да остави в живите сам навярно от страх да не би да разруши делото му, защото един крал гради само когато има край себе си или бога, или духа божий. Тогава обаче смъртта на кардинала беше за всички освобождение и аз сам — толкова слепи са съвременниците — осуетявах понякога намеренията на тоя велик човек, който държеше Франция в ръцете си и по своя воля ту я душеше, ту я оставяше да диша свободно. Ако в страшния си гняв той не ме смаза, мене и приятелите ми, това беше навярно за да мога днес да ви кажа: Раул, умейте да различавате винаги краля от кралската власт; кралят е просто човек, а кралската власт е духът божий; когато се усъмните на кого трябва да служите, отдайте предпочитание на невидимия принцип пред материалната видимост, защото невидимият принцип е всичко. Бог е искал да даде тоя осезаем принцип, като го е въплътил в един човек. Раул, струва ми се, че виждам бъдещето ви като през мъгла. Според мене, то е по-добро от нашето. Ние имахме министър без крал, вие ще имате крал без министър. Вие ще можете да служите на краля, да го обичате и уважавате. Ако тоя крал е тиран, защото всемогъществото може да замае и да повлече към тирания, служете на кралската власт, обичайте и уважавайте кралската власт, тоест нещо непогрешимо, тоест духът божий на земята, тоест тая божествена искра, която прави прахта тъй велика и тъй свята, че ние, благородниците от висок произход, сме също тъй нищожество пред това простряно тяло върху последното стъпало на тая стълба, както това тяло е нищожество пред трона на всевишния.

— Аз ще вярвам в бога, господине — каза Раул, — ще уважавам кралската власт, ще служа на краля и ще се постарая да умра за тях. Добре ли ви разбрах?

Атос се усмихна.

— Вие сте благородна натура — каза той, — ето шпагата ви.

Раул подгъна коляно на земята.

— Тя е била носена от баща ми, един честен благородник. Аз я носих на свой ред и й правех чест понякога когато ефесът беше в ръката ми, а ножницата висеше отстрани. Ако ръката ви е още слаба да я владеете, Раул, толкова по-добре: вие Ще се научите да я изтегляте; само когато наистина има нужда.

— Господине — каза Раул, като пое шпагата от ръката на графа, — аз ви дължа всичко; но тая шпага е най-скъпият подарък, който ми правите. Кълна ви се, че я нося с признателност.

И той целуна с благоговение ефеса на шпагата.

— Добре — рече Атос. — Станете, виконте, и да се прегърнем.

Раул стана и се хвърли бурно в прегръдките на Атос.

— Сбогом — промърмори графът, като чувствуваше, че сърцето му се къса, — сбогом и не ме забравяйте!

— О, никога, никога! — извика младежът. — Кълна ви се, господине, че ако ми се случи нещастие, вашето име ще бъде последното, което ще произнеса, споменът за вас ще бъде последната ми мисъл.

Атос се изкачи бързо по стълбата, за да скрие вълнението си, даде една златна монета на пазача, поклони се пред олтара и с големи крачки излезе в преддверието на черквата, пред което ги чакаше Оливен с двата коня.

— Оливен — каза той, като показа презрамника на Раул, — стегнете токата — шпагата виси много ниско Добре. Сега ще придружите господин виконта, докато Гримо се присъедини към вас; тогава ще оставите виконта. Чувате ли, Раул? Гримо е стар слуга, смел и умен, той ще върви с вас.

— Добре, господине — отговори Раул.

— Хайде, на коне! Искам да видя как ще тръгнете. Раул се подчини.

— Сбогом, Раул — каза графът, — сбогом, мое ми дете.

— Сбогом, господине — рече младежът, — сбогом, многообични ми покровителю!

Раул махна с ръка, защото не смееше да говори, и се отдалечи, без да си слага шапката.

Застанал неподвижен, Атос го изпрати с очи, докато той изчезна в завоя на една улица.

Тогава графът хвърли поводите на коня си в ръцете на един селянин, изкачи се бавно по стъпалата, влезе в черквата, коленичи в най-тъмния ъгъл и започна да се моли.