Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XIX. БУНТЪТ

Беше около единадесет часа вечерта. Гонди не измина и сто крачки по парижките улици, когато забеляза необикновена промяна в тях.

Целият град изглеждаше населен с фантастични същества. Виждаха се мълчаливи сенки: едни къртеха каменната настилка на улиците, други влачеха и катурваха коли, а трети копаеха ями, които можеха да погълнат цели отряди кавалерия. Всички тия дейни личности ходеха насам; натам и тичаха, подобно на демони, извършващи някаква незнайна работа; това бяха просяците от двора на чудесата, съучастници на раздавача на светена вода в преддверието на черквата Сент Йосташ, които готвеха утрешните барикади.

Гонди гледаше с известен ужас тия хора на мрака, тия нощни работници. Питаше се дали ще има възможност да вкара обратно тия нечисти твари в леговищата им, след като ги беше изкарал оттам. Когато някое от тия същества се приближаваше до него, той беше готов да се прекръсти.

Той стигна до улица Сент Оноре и тръгна по нея към улица дьо ла Феронри. Тук гледката се промени: търговци тичаха от дюкян на дюкян; вратите изглеждаха затворени като капаците на витрините, но те бяха само притворени и веднага се отваряха и затваряха, като пропускаха хора, които сякаш се страхуваха да не се види какво носят; това бяха търговци, имащи оръжие и разнасящи го на ония, които нямаха.

Един от тях ходеше от врата на врата, превит под тежестта на шпаги, аркебузи, къси мускети и различни видове оръжия, от които се разтоварваше постепенно. При светлината на един фенер коадюторът позна в него Планше.

Коадюторът мина по улица дьо ла Моне и излезе на крайбрежната улица; тук стояха неподвижно групи граждани с черни или сиви мантии в зависимост от това, към кое гражданство принадлежаха — към висшето или низшето. Отделни личности минаваха от една група в ДрУга

Всички тия сиви и черни мантии бяха понадигнати отзад от краищата на шпагите, а отпред — от дулата на аркебузите и мускетите.

На Пон Ньоф коадюторът видя караул; един човек се приближи до него.

— Кой сте? — попита той. — Вие, струва ми се, не сте от нашите.

— Така ви се струва, защото не познавате приятелите си, мили господин Лувиер — отговори коадюторът, като повдигна шапката си.

Лувиер го позна и се поклони.

Гонди продължи пътя си и стигна до Нелеката кула. Тук видя дълга върволица хора, които се промъкваха покрай стените. Сякаш беше шествие от призраци, защото те бяха завити с бели мантии. Като стигаха до известно място, всички тия хора изчезваха един след друг, сякаш потъваха в земята. Гонди се облегна в един ъгъл и видя как изчезнаха всичките, от първия до предпоследния.

Последният погледна наоколо, за да се увери навярно, че никой не ги следи, и въпреки мрака забеляза Гонди. Той тръгна право към него и опря пистолета на гърлото му.

— Хей, господин дьо Рошфор, нека не се шегуваме с огнестрелно оръжие! — каза Гонди и се засмя.

Рошфор го позна по гласа.

— А, вие ли сте, ваше преосвещенство? — извика той.

— Лично аз. Какви са тия хора, които водите в недрата на земята?

— Моите петдесет новобранци от кавалера дТОмиер, които трябва да влязат в леката кавалерия и които получиха бели мантии вместо екипировка.

— И къде отивате?

— У един мой приятел, скулптор; само че ние слизаме през отвора, през който вкарва мрамора си.

— Много добре — каза Гонди.

И стисна ръка на Рошфор, който също слезе и затвори капака след себе си.

Коадюторът се върна у дома си. Беше един часа сутринта. Той отвори прозореца и се наведе, за да слуша какво става.

Из целия град се носеше шум, чуден, небивал, непознат

шум; чувствуваше се, че в тия мрачни като бездни улици става нещо необикновено и ужасно. От време на време се чуваше бучене, като бученето на наближаваща буря или прииждащи вълни; но нищо не беше ясно и определено: сякаш тайнствен подземен тътен, предвестник на земетресение.

Така работата по въстанието продължи цяла нощ. На другия ден, като се събуди, Париж сякаш потрепера от собствения си вид. Той приличаше на обсаден град. По барикадите стояха въоръжени хора със страшен поглед, с мускети на рамо; на всяка крачка минувачът чуваше пароли, срещаше патрули, виждаше как арестуват и дори екзекутират. Спираха тия, които носеха шапки с пера и позлатени шпаги, и ги караха да викат: „Да живее Брусел! Долу Мазарини!“ А тия, които отказваха да изпълнят тая церемония, биваха освирквани, оплювани и дори бити. Убийства още не се извършваха, но се чувствуваше, че това не е от липса на желание.

Барикадите стигаха до самия Пале Роял. От улица де БонзАнфан до улица дьо ла Феронри, от улица Сен Тома дю Лувър до Пон Ньоф, от улица Ришельо до вратата Сент Оноре — цялото това пространство беше изпълнено с повече от десет хиляди въоръжени хора; най-предните се заканваха на невъзмутимите часови от гвардейския полк, поставени на пост около Пале Роял, желязната вра та на който беше заключена зад тях — предпазна мярка, правеща положението им много несигурно. Сред всичко това обикаляха тълпи по сто, сто и петдесет, двеста души — слаби, бледи, дрипави хора, които носеха платнища с надпис: „Вижте теглото на народа!“ Навсякъде, където те минаваха, се разнасяха яростни викове; а тия тълпи бяха толкова, че навсякъде се чуваха викове.

Ана Австрийска и Мазарини се учудиха много, когато сутринта им доложиха, че старият град, толкова спокоен снощи, се е събудил в трескаво вълнение; нито един от двамата не искаше да повярва на известието; казваха, че ще повярват само на собствените си очи и уши. Отвориха им един прозорец: те видяха, чуха и се убедиха. . Мазарини сви рамене и си даде вид, че презира силно тая сган; но той явно пребледня и изтича разтреперан в кабинета си, където скри златото и скъпоценностите си В

касетките и сложи най-хубавите си диаманти на пръстите. А кралицата, разгневена и предоставена на собствената си воля, повика маршал дьо Ла Мейере, заповяда му да вземе толкова войници, колкото си иска, и да узнае каква е тая шега.

Маршалът беше обикновено много смел и самоуверен и като всички военни изпитваше високомерно презрение към простолюдието. Той взе сто и петдесет души и поиска да излезе през Лувърския мост, но тук срещна Рошфор с неговите петдесет души лека кавалерии и тълпа, надминаваща хиляда и петстотин души. Такава преграда не можеше да се пробие. Маршалът дори не се и опита и се върна на крайбрежната улица.

Но на Пон Ньоф той се натъкна на Лувиер и неговите

граждани. Тоя път маршалът се опита да атакува, но го

посрещнаха мускетни изстрели, а от прозорците заваля

град от камъни. Трима души от отряда му останаха на

мястото.

Той отстъпи към квартала на халите, но там се натъкна на Планше и неговите алебардисти. Алебардите се насочиха заплашително към него; поиска да смаже тия сиви мантии, но сивите мантии не се поддадоха и маршалът отстъпи към улица Сент Оноре, като остави на бойното поле четирима гвардейци, безшумно убити със студено оръжие.

Тогава навлезе в улица Сент Оноре; тук обаче срещна барикадите на Сент Иосташкия просяк. Те се охраняваха не само от въоръжени мъже, но дори от жени и деца. Фрике, притежател на пистолет и шпага, дадени му от Лувиер, беше събрал цяла шайка от лудетини като него и вдигаше невъобразим шум.

Маршалът помисли, че това място се пази по-слабо от другите, и поиска да си пробие път. Той поръча на двадесет души да слязат от конете, да се нахвърлят върху барикадата и да я разрушат, докато той и останалата кавалерия прикриват нападащите. Двадесетте души тръгнаха право към преградата: но изведнъж иззад гредите, измежду колелетата на колите, от височината на камъните се разнесе страшна пушечна стрелба и веднага след това на ъгъла на гробищата дезИносан се появиха алебардистите на Планше, а на ъгъла на улица дьо ла Моне — гражданите на Лувиер.

Маршал дьо Ла Мейере се намери между два огъня.

Той беше храбър и реши да умре, но да не се предава. На изстрелите отговори с изстрели и викове от болка почнаха да се разнасят от тълпата. Гвардейците, по-добре обучени, стреляха по-точно; но гражданите, много повече на брой, ги смазваха с истински железен ураган. Хората падаха около маршала както при Рокроа или Лерида. На адютанта му Фонтрай счупиха ръката, конят му беше ранен от куршум в шията и той едва Можеше да го управлява, защото животното беснееше от болка. Най-после изпадна в това отчаяно положение, когато и най-храбрият чувствува да лазят тръпки по гърба му и да избива пот на челото му. Точно в тоя момент тълпата се разтвори откъм улица дьо л’АрорСек, като викаше: „Да живее коадюторът!“, и Гонди, в епископска одежда, се появи, като вървеше спокоен сред пушечната стрелба и благославяше надясно и наляво тъй спокойно, сякаш водеше шествието на празника Тяло господне.

Всички паднаха на колене.

Маршалът го позна и изтича към него.

— Изведете ме от тука, за бога — каза той, — или аз и моите хора ще си оставим костите тук.

Шумът беше толкова голям, че и гръм небесен не би се чул. Гонди вдигна ръка и призова към мълчание. Всички млъкнаха.

— Деца — каза той, — ето господин маршал дьо Ла Мейере, в намеренията на когото сте се излъгали и който се наема, щом се завърне в Лувър, да поиска от ваше име от кралицата освобождаването на нашия Брусел. Наемате ли се, господин маршал? — обърна се Гонди към Ла Мейере.

— Ай да му се не види, разбира се, че се наемам! — извика маршалът. — Не се надявах да се отърва толкова евтино.

— Той ви дава благородническата си дума — каза Гонди.

Маршалът вдигна ръка,в знак на потвърждение.

— Да живее коадюторът! — завика тълпата.

Няколко гласа прибавиха дори: „Да живее маршалът!“ А всички подзеха в хор: „Долу Мазарини!“

Тълпата се разтвори, пътят през улица Сент Оноре беше най-къс. Барикадите се отвориха и маршалът с остатъка от отряда си се оттегли, предшествуван от Фрике и Разбойниците му, едни от които подражаваха биене на барабан, а другите — звуци на тръби.

Това беше почти триумфално шествие; само барикадите се затвориха отново след гвардейците; маршалът гризеше ноктите си от яд. .

През това време Мазарини, както казахме вече, подреждаше работите си в кабинета. Той поръча да повика д’Артанян; но сред цялата тая врява не се надяваше да го види, защото д’Артанян не беше дежурен. След десет минути лейтенантът се появи на прага, следван от неразделния Портос.

— А, елате, елате, господин д’Артанян! — извика кардиналът. — И бъдете добре дошъл, както и приятелят ви. Но какво става в тоя проклет Париж?

— Какво става ли, ваше високопреосвещенство? Нищо добро — отговори д’Артанян и поклати глава. — Градът е въстанал и преди малко, като минавах по улица Монторгьой с господин дю Валон, когото виждате тук и който е също ваш покорен слуга, въпреки униформата ми, а може би именно заради нея, поискаха да ни накарат да викаме „Да живее Брусел!“ и … да кажа ли, ваше високопреосвещенство, какво още искаха да ни накарат да викаме?

— Кажете, кажете.

— И „Долу Мазарини!“ Представете си, каква дързост! Мазарини се усмихна, но силно побледня.

— И вие викахте ли? — попита той.

— Бога ми, не! — отговори д’Артанян. — Гласът ми се схвана. Господин Валон е хремав и също не вика. Тогава, ваше високопреосвещенство …

— Тогава какво? — запита Мазарини.

— Погледнете шапката и мантията ми.

И д’Артанян показа четири дупки от куршуми на мантията и две на шапката. А пък дрехата на Портос беше разрязана на хълбока му от алебарда и един изстрел с пистолет бе отсякъл перото на шапката му.

— Diavolo! — каза кардиналът замислен, като гледаше двамата приятели с простодушно удивление. — Аз бих викал!

В тая минута врявата се чу по-близо.

Мазарини изтри челото си и погледна наоколо. ИмаШе голямо желание да отиде до прозореца, но не се решаваше.

— Вижте какво става, господин д’Артанян — каза той-

Д’Артанян се приближи до прозореца с обичайната си безгрижност.

— Охо! — рече той. — Какво е това? Маршал дьо Ла Мейере се връща без шапка. Ръката на Фонтрай е превързана, ранени гвардейци, коне в кръв… Е, но какво правят часовите? Те се прицелват, ще стрелят!

— Заповядано им е да стрелят по народа, ако народът се приближи до Пале Роял — каза Мазарини.

— Но ако те открият огън, всичко е загубено! — извика д’Артанян.

— Имаме железни врати.

— Железни врати! Работа за пет минути. Железни врати! Ще ги изкъртят, ще ги извият, ще ги счупят! … Не стреляйте, дявол да го вземе! — извика д’Артанян, като отвори прозореца.

Въпреки това предупреждение, което не можа да се чуе сред шума, разнесоха се три-четири мускетни изстрела; последва ги страшна пушечна стрелба; куршумите зачукаха по фасадата на Пале Роял; един от тях мина под ръката на д’Артанян и счупи огледалото, в което Портос се оглеждаше самодоволно.

— Ай! — извика кардиналът. — Венецианско огледало!

— О, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, като затваряше спокойно прозореца, — не плачете още, не заслужава, защото навярно след един час в Пале Роял няма да остане нито едно огледало, нито венецианско, нито парижко.

— Но на какво мнение сте тогава? — цял разтреперан попита кардиналът.

— Е, пусто да остане, върнете им Брусел, щом го искат! За какво ви е един парламентски съветник? Никаква полза няма от него!

— А вие, господин дю Валон, и вие ли сте на същото Мнение? Какво бихте направили?

— Бих върнал Брусел — отговори Портос.

— Елате, елате, господа — извика Мазарини, — ще поговоря за това на кралицата.

В края на коридора той се спря и запита:

— Мога да се надявам на вас, господа, нали?

— Ние не се отдаваме два пъти — отвърна д’Артанян, — ние се отдадохме на вас, заповядайте, ще се подчиним.

— Тогава влезте в тоя кабинет и почакайте.

След това кардиналът заобиколи и влезе в салона през друга врата.