Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

III. ИГРАТА НА ЛАНДСКНЕХТ

Действително беше девет часа вечерта; часовите се смениха в осем и капитан Грослоу беше на поста си от един час.

Д’Артанян и Портос, въоръжени с шпагите си, и Атос и Арамис с ножове в пазвите си се приближиха до къщата, която тая вечер служеше за затвор на Чарлз Стюърт. Пленниците следваха победителите си покорни и обезоръжени наглед.

— Бога ми — каза Грослоу, като ги забеляза, — вече се съмнявах дали ще дойдете.

Д’Артанян се приближи до него и му каза съвсем тихо:

— Наистина господин дю Валон и аз се поколебахме малко.

— Защо? — попита Грослоу. Д’Артанян му показа с очи Атос и Арамис.

— Аха! — рече Грослоу. — По причина на мненията?

Няма значение. Напротив — прибави той със смях, — Ако искат да видят своя Стюърт, ще го видят.

— В стаята на краля ли ще прекараме нощта? — попита д’Артанян.

— Не, в съседната; но тъй като вратата ще стои отворена, все едно е, че ще бъдем в същата стая. Взехте ли си

достатъчно пари? Заявявам ви, че тая вечер ще играя

пудО.

— Чувате ли? — попита д’Артанян и задрънка златото в джобовете си.

— Very goo’d1! — каза Грослоу и отвори вратата на стаЯта — Аз ще Вървя напред, за да ви покажа пътя, господа — прибави той.

И влезе пръв.

Д’Артанян се обърна към приятелите си. Портос беше безгрижен, като че ли ставаше въпрос за обикновена игра; Атос — бледен, но решителен; Арамис триеше с кърпичка леко запотеното си чело.

Осемте часови бяха на местата си: четирима в стаята на краля, двама на вратата й и двама на тая, през която влязоха четиримата приятели. Като видя извадените шпаги, Атос се усмихна: това ще бъде вече не клане, а бой. От тоя миг доброто му настроение се възвърна. Чарлз, който се виждаше през отворената врата, лежеше съвсем облечен в кревата си, завит само с вълнено одеяло.

Пари седеше при главата му и четеше една глава от католическата библия с тих глас, но така, че Чарлз, който слушаше със затворени очи, можеше да го чува.

Проста лоена свещ на черната маса осветяваше спокойното лице на краля и разтревоженото лице на верния му служител.

От време на време Пари се спираше, като мислеше, че кралят спи, но тогава той отваряше отново очи и му казваше с усмивка:

— Продължавай, добри ми Пари, аз слушам.

Грослоу се приближи до прага на кралската стая, слоЖи си с привидна небрежност на главата шапката, която Държеше в ръка, докато приемаше гостите, погледна за

——

1 УегУ good (англ.) — много добре. Б пр

 

МИг с презрение тая проста и трогателна картина — стар служител, който чете библията на пленения си крал — и се убеди, че всички войници са на местата си. След това се обърна към д’Артанян и погледна победоносно французина, сякаш чакаше да похвалят тактиката му.

— Чудесно! — каза гасконецът. — Ей богу, от вас ще излезе забележителен генерал.

— Как мислите, може ли Стюърт да избяга, когато аз го пазя? — попита Грослоу.

— Не, разбира се — отговори д’Артанян. — Освен ако не му паднат приятели от небето.

Лицето на Грослоу засия.

Не може да се каже дали Чарлз Стюърт забеляза безочието на пуританския капитан, защото през цялата тая сцена лежеше със затворени очи. Но като чу звънливия глас на д’Артанян, клепачите му се разтвориха неволно.

Пари потрепера също и прекъсна четенето.

— Какво все се спираш? — каза кралят. — Продължавай, добри ми Пари, ако само не си се уморил.

— Не, всемилостиви господарю — отвърна камердинерът. И продължи да чете.

В първата стая беше приготвена маса с покривка, на която бяха поставени запалени свещи, карти, две рогчета за зарове и зарове.

— Господа — каза Грослоу, — заповядайте, седнете. Аз ще седна срещу Стюърт, когото много обичам да гледам, особено в такова положение. А вие, господин д’Артанян, седнете срещу мене.

Атос почервеня от гняв, д’Артанян го погледна намръщено.

— Така — рече д’Артанян. — Вие, господин граф дьо Ла Фер, от дясната страна на господин Грослоу; вие, господин кавалер д’Ербле, от лявата; а вие, дю Валон, до мене. Вие ще залагате за мене, а тия господа — за господин Грослоу.

По тоя начин д’Артанян можеше да дава знаци на седналия отляво Портос с коляното си, а на Атос и Арамис. седнали насреща му, с поглед.

Като чу имената на граф дьо Ла Фер и кавалер д’Ербле, Чарлз отвори очи, надигна неволно благородната си

глава и обгърна с поглед всички действуващи лица на тая сцена. В това време Пари обърна няколко листа на библията и прочете високо тоя стих от Иеремия:

Каза бог: слушайте думите на пророците, мои служители изпратени ви от мене.

Четиримата приятели се спогледаха. Думите на Пари им показваха, че кралят се беше досетил за истинската причина на присъствието им. Очите на д’Артанян светнаха от радост.

— Преди малко вие ме питахте дали имам пари — каза д’Артанян, като сложи двадесетина пистола на масата.

— Да — рече Грослоу.

— Е добре — продължи д’Артанян, — на свой ред ви казвам: пазете добре съкровището си, драги господин Грослоу, защото предупреждавам ви, че няма да излезем от тука без него.

— Това няма да стане, без да го защитя — отвърна Грослоу.

— Толкова по-добре — рече д’Артанян. — Война, драги капитане, война! Знаете ли или не, че само това искаме?

— О, да, добре го зная! — отговори Грослоу и се разсмя високо. — Вие, французите, гледате само някой да ви настъпи.

Наистина Чарлз чу и разбра всичко. Лицето му се зачерви леко. Пазещите го войници забелязаха как той протегна малко по малко уморените си членове и под предлог, че му е станало много горещо от нажежената печка, отхвърли полекалека шотландското одеяло, под което, както казахме, лежеше съвсем облечен.

Атос и Арамис потрепераха от радост, като видяха, че кралят е легнал, без да се съблича.

Играта започна. Тая вечер на Грослоу му вървеше. Той залагаше на всичко и все печелеше. Така стотина пистола преминаха от единия край на масата на другия. Грослоу беше безумно весел.

Портос, който загуби петдесетте пистола, спечелени пРедната вечер, а освен това и тридесетина свои, беше в лошо настроение и буташе д’Артанян с коляното си, като Че ли го питаше дали не е време да преминат на друга

игра; от своя страна Атос и Арамис го гледаха изпитателно, но д’Артанян оставаше невъзмутим. Удари десет часът. Чуха се стъпките на патрула.

— Колко пъти през нощта минава патрулът у вас? — попита д’Артанян, като извади нови пистоли от джоба си.

— Пет пъти — отговори Грослоу, — през всеки два часа.

— Добре — забеляза д’Артанян, — това е благоразумно. И на свой ред хвърли поглед на Атос и Арамис. Стъпките на патрула се отдалечиха.

За първи път д’Артанян отговори на Портосовите бутания с коляното със също такова бутане.

През това време, привлечени от играта и от вида на златото, което има такава власт над всички хора, войниците от стаята на краля се приближиха постепенно до вратата и застанали на пръсти, гледаха над раменете на д’Артанян и на Портос. Войниците край вратата се приближиха също, както желаеха четиримата приятели, които предпочитаха да ги имат всичките под ръка, отколкото да тичат за тях във всички ъгли на стаята. Двамата часови на входа бяха все още с голи шпаги, но се подпираха на върховете им и гледаха играчите.

Атос сякаш се успокояваше, колкото повече се приближаваше решителната минута; белите му аристократични ръце играеха с луидорите, които той свиваше и изправяше, сякаш бяха от калай; Арамис не можеше да се владее толкова и постоянно попипваше пояса си; а Портос, раздразнен от непрекъснатото губене, блъскаше яростно с

коляното си.

Д’Артанян се обърна, погледна механично назад и видя между двамата войници Пари, застанал прав, и Чарлз, облегнат на лакът, който беше долепил длани една до друга и сякаш изпращаше гореща молитва към бога. Д’Артанян разбра, че е настъпила минутата, че всички бяха на местата си и чакаха само думата „най-после“, която, както си спомня читателят, беше уговореният сигнал.

Той предупреди с поглед Атос и Арамис да бъдат готови и двамата отдръпнаха столовете си, за да се движат по-свободно.

Бутна втори път Портос с коляното си и той се надигна, сякаш да раздвижи краката си; но при ставането се увери, че шпагата излиза свободно от ножницата.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Още двайсет пистола загубени! Наистина, капитан Грослоу, много ви върви, това не може да продължава дълго.

извади още двадесет пистола от джоба си.

— За последен път, господин капитан. Залагам тия двайсет пистола наведнъж, последно раздаване.

— Дадено, на двайсет пистола — съгласи се Грослоу. както му е редът, обърна две карти: крал за д’Артанян, асо за себе си.

— Крал — каза д’Артанян. — Добро предзнаменование. Капитан Грослоу — прибави той, — пазете се от краля.

И въпреки самообладанието на д’Артанян, гласът му прозвуча някак си особено, което накара партньора му да потрепери.

Грослоу почна да обръща картите една след друга. Ако най-напред обърнеше асо, печелеше; ако обърнеше крал, губеше.

Той обърна крал.

— Най-после! — извика д’Артанян.

При тая дума Атос и Арамис станаха. Портос отстъпи една крачка.

Ножовете и шпагите бяха готови да светнат. Но изведнъж вратата се отвори и на прага се показа Харисън, придружен от един човек, загърнат в мантия.

Зад тоя човек святкаха мускетите на пет-шест войници.

Грослоу стана бързо, засрамен, че са го заварили над вино, карти и зарове. Но Харисън не му обърна внимание, влезе в стаята на краля заедно със спътника си и каза:

— Чарлз Стюърт, пристигна заповед да ви заведем в Лондон, без да се спираме нито дене, нито ноще. Пригответе се веднага за път.

— А от кого е тая заповед? — попита кралят. — От генерал Оливър Кромуел ли?

— Да — отговори Харисън, — и ето господин Мордаунт, който току-що я донесе и на когото е възложено изпълнението й.

— Мордаунт! — прошепнаха четиримата приятели и се спогледаха.

Д’Артанян грабна от масата всичките пари, които той и Портос бяха загубили, и ги пъхна в широкия си джоб. Атос и Арамис застанаха зад него. При това движение

Мордаунт се обърна, позна ги и изпусна вик на дива радост.

— Май че ни пипнаха — съвсем ниско каза д’Артанян на приятелите си.

— Още не — рече Портос.

— Господин полковник! Господин полковник! — извика Мордаунт. — Дайте заповед да обградят стаята, вие сте предадени. Тия четирима французи избягаха от Нюкясл и навярно искат да отвлекат краля. Арестувайте ги.

— О, млади момко — каза д’Артанян и извади шпагата си, — лесно е да се даде такава заповед, но мъчно е да се изпълни.

След това описа страшен полукръг с шпагата около себе си и извика:

— Отстъпвайте, приятели, отстъпвайте!

В същото време той се спусна към вратата и събори двамата войници, които я пазеха, преди те да имат време да напълнят мускетите си. Атос и Арамис го последваха. Портос образува ариергард. Преди войниците, офицерите и полковникът да се опомнят, четиримата бяха вече на улицата.

— Огън! — викна Мордаунт. — Стреляй по тях! Наистина разнесоха се два-три мускетни гърмежа, но

те само показаха как четиримата бегълци завиха здрави и читави зад ъгъла на улицата.

Конете бяха на определеното място. Слугите само хвърлиха юздите на господарите си, които скочиха на седлата с лекотата на опитни кавалеристи.

— Напред! — извика д’Артанян. — Шпорете, силно! Те препуснаха след д’Артанян по същия път, по който

бяха минали днес, тоест към Шотландия. Градчето нямаше нито врати, нито стени и те излязоха безпрепятствено.

На петдесет крачки от последната къща д’Артанян се спря и изкомандува:

— Стой!

— Как стой? — извика Портос. — Вие искате да кажете: препускайте?

— Съвсем не — отговори д’Артанян. — Тоя път ще ни преследват. Нека ги оставим да излязат от градчето и да препускат след нас по пътя за Шотландия; а когато видим, че минат в галоп, ще завием назад.

На няколко крачки оттам течеше малка река, над която имаше мост. Д’Артанян заведе коня си под свода на моста; приятелите му го последваха.

След десетина минути те чуха приближаващ се галоп на конен отряд. Пет минути по-късно тоя отряд мина над главите им, без да подозира, че хората, които търси, са оТделени от него само с дебелината на свода.