Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XXXI. ГОСПОДИ ИСУСЕ!

Когато пристигна пред къщата, Мордаунт видя д’Артанян на прага и войниците, които бяха налягали с оръжията си по тревата на градината.

— Ей — завика той, задъхан от бързото препускане, — още ли са тука пленниците?

— Да, господине — отговори сержантът и стана бързо; войниците последваха примера му и отдадоха чест като началника си.

— Добре. Четирима души да ги вземат и да ги заведат веднага в квартирата ми.

Четирима войници се приготвиха.

— Моля? — каза д’Артанян с тоя насмешлив вид, който читателите ни са виждали много пъти у него, откак го познават. — Какво има, моля?

— Това, господине — отговори Мордаунт, — че заповядах на четирима души да вземат пленниците, които заловихме тая сутрин, и да ги заведат в квартирата ми.

— А защо? — попита д’Артанян. — Извинете за любопитството ми, но вие разбирате, че желая да бъда осведомен по тоя въпрос.

— Защото сега пленниците са мои — високомерно отговори Мордаунт — и аз мога да разполагам с тях, както ми скимне.

— Позволете, позволете, млади господине, вие се лъжете, струва ми се — каза д’Артанян. — Обикновено пленниците са на тия, които са ги заловили, а не на тия, които са присъствували на залавянето им. Вие можехте да вземете в плен милорд Уинтър, вашия чичо, както разправят,

но вие предпочетохте да го убиете. Ние, господин дю Балон и аз, можехме да убием тия двама благородници, но предпочетохме да ги пленим всеки си има свой вкус. Устните на Мордаунт побеляха.

Д’Артанян разбра, че работата взема лош обрат, и забарабани гвардейския марш по вратата.

Още при първия такт Портос излезе и се изправи от другата страна на вратата: застанал на прага, главата му се опираше в горния край на вратата. Тая маневра не се изплъзна от Мордаунт. — Господине — каза той, като почна да се нервира, — вашата съпротива е безполезна. Тия пленници току-що ми бяха дадени от главнокомандуващия, моя славен покровител, господин Оливър Кромуел.

Тия думи поразиха д’Артанян като гръм. Кръвта нахлу в главата му, очите му се размътиха; той разбра жестокото намерение на младия човек и улови инстинктивно дръжката на шпагата.

Портос гледаше д’Артанян, за да знае какво трябва да прави и за да съгласува движенията си с неговите.

Тоя поглед на Портос разтревожи д’Артанян. вместо да го успокои; той почна да се укорява, че е повикал на помощ грубата сила на Портос, когато трябваше да се действува главно с хитрост.

„Насилието ще ни погуби всичките — помисли си той. — Приятелю д’Артанян, докажи на това младо змийче, че не си само по-силен, но и по-хитър от него.“

— Ах — каза той с нисък поклон, — защо не казахте това веднага, господин Мордаунт? Как, вие идвате от страна на господин Оливър Кромуел, най-знаменития пълководец на нашето време?

— Идвам от него, господине — рече Мордаунт, като слезе от коня и го предаде на един войник, — току-що се

разделихме.

— Трябваше да кажете това веднага, драги господи не! — продължи д’Артанян. — Цяла Англия принадлежи на господин Кромуел; щом искате пленниците от негово име, аз се прекланям, господине, те са ваши, вземете ги.

Мордаунт тръгна напред със сияещо лице, а потресеният Портос загледа смаяно д’Артанян и отвори уста Да заговори.

д’Артанян го настъпи по ботуша и тогава Портос разбра, че това е игра от страна на приятеля му.

Мордаунт се спря изведнъж, с шапка в ръка се приготви да мине между двамата приятели, като направи знак на четиримата войници да го последват.

— Но извинете — каза д’Артанян с най-пленителна усмивка и сложи ръка върху рамото на младия човек, — ако знаменитият пълководец Оливър Кромуел ви е дал нашите пленници, той сигурно е направил писмено това дарение.

Мордаунт се спря изведнъж.

— Той ви е дал някое писъмце за мене или някое късче хартия, което да удостоверява, че идвате от негово име. Бъдете тъй добър да ми дадете това късче, за да мога поне с нещо да се извиня, че изоставям моите съотечественици. Иначе, разбирате, макар да съм уверен, че генерал Кромуел не им желае зло, това ще направи лошо впечатление.

Мордаунт отстъпи. Почувствувал удара, той хвърли страшен поглед на д’Артанян. Но гасконецът му отговори с най-любезна и най-приятелска усмивка.

— Когато ви казвам нещо, господине — рече Мордаунт, — надявам се, че няма да ме обидите, като се усъмните в думите ми?

— Аз! — извика д’Артанян. — Да се усъмня в това, което казвате! Бог да ме пази от това, драги господин Мордаунт! Напротив, аз ви смятам за достоен и съвършен благородник, ако съдя по външността. И после, господине, Ще ми позволите ли да бъда откровен с вас? — продължи д’Артанян с простодушен израз на лицето.

— Говорете, господине — каза Мордаунт.

— Господин дю Балон, когото виждате, е богат, има четиридесет хиляди ливри годишен доход и следователно Не държи на парите; значи аз говоря не за него, а за себе си.

— После, господине?

— Е, аз не съм богат; в Гаскония това не е безчестие, господине: там всички са бедни и блаженопочившият Анри IV, който беше крал на гасконците, както негово величество Филип IV е крал на цяла Испания, нямаше никога пукната пара в джоба си.

— Свършвайте, господине — каза Мордаунт. — Виждам накъде клоните и ако това ви задържа, може да се отстрани това затруднение.

— А, знаех си, че сте досетлив човек — продължи д’Артанян. — Е добре, такава е работата, това ми е болката. Аз не съм богат офицер. Живея от шпагата, тоест получавам повече рани, отколкото банкноти. И тъй, като заловихме тая сутрин двама французи, които ми се струват знатни, двама кавалери на жартиерата, аз си казах: „Сега вече забогатях“. Казвам двама, защото господин дю Валон е богат и в такива случаи ми отстъпва винаги пленниците си.

Напълно измамен от словоохотливото добродушие на д’Артанян, Мордаунт се усмихна като човек, който разбира отлично представените му доводи, и отговори кротко:

— Аз ще получа веднага писмена заповед, господине, и с нея две хиляди пистола; а сега, господине, позволете ми да отведа тия хора.

— Не — каза д’Артанян. — Какво значи за вас едно закъснение от половин час? Аз съм човек на реда, господине, нека караме по правилата.

— Но аз бих могъл да ви Принудя, господине — продължи Мордаунт. — Тук командувам аз.

— Ах, господине — рече д’Артанян с любезна усмивка, — ясно се вижда, че макар господин дю Валон и аз да имахме честта да пътуваме заедно с вас, вие не ни познавате. Ние сме благородници и двамата можем да ви убием, вас и вашите осем войници. За бога, господин Мордаунт, не упорствувайте, защото когато упорствуват, аз упорствувам също! Тогава ставам твърдоглав и ме хващат бесовете; а господинът — продължи д’Артанян, като посочи Портос — е в такива случаи още по-твърдоглав и още повече го хващат бесовете; освен това ние сме изпратени от господин кардинал Мазарини, който е представител на френския крал. От това следва, че сега ние представляваме краля и кардинала и като посланици сме неприкосновени. Господин Оливър Кромуел, който е също тъй велик политик, както и велик пълководец, разбира напълно

това. И така, помолете го за писмена заповед. Какво значи това за вас, драги господин Мордаунт?

— Да, писмена заповед — се обади Портос, който започваше да разбира намерението на д’Артанян. — Нищо повече не искат от вас.

Макар че имаше силно желание да прибегне до насилие, Мордаунт разбра много добре, че доводите на д’Артанян са напълно основателни. От друга страна, военната известност на д’Артанян му вдъхваше уважение; и като си спомни подвизите му през тая утрин, той се позамисли. Връзките на дълбоко приятелство между четиримата французи не му бяха известни и всичките му опасения се разпръснаха пред твърде правдоподобния мотив за откупа.

И така той реши да отиде не само за писмената заповед, но и за двете хиляди пистола, на която сума сам оцени двамата пленници.

Мордаунт скочи отново на седлото, заповяда на сержанта да пази добре, препусна назад и изчезна.

— Добре — каза д’Артанян, — четвърт час за отиване до палатката, четвърт час за връщане. Това е повече, отколкото ни трябва.

После, без да промени ни най-малко лицето си, така че дебнещите го можеха да си помислят, че продължава същия разговор, той се обърна към Портос, загледа го в лицето и каза:

— Приятелю Портос, изслушайте ме внимателно… Най-напред нито дума на приятелите ни за това, което ще чуете; безполезно е да знаят за услугата, която им правим.

— Добре — каза Портос, — разбирам.

— Идете в конюшнята, където ще намерите Мускетон, оседлайте конете, сложете пистолетите в кобурите и закарайте конете в страничната улица, така че да остане само Да се скочи на седлото. Останалото е моя работа.

Портос не направи никаква забележка и се подчини с това сляпо доверие, което имаше в своя приятел.

— Отивам — каза той. — Само може ли да вляза в стаята, където са тия господа?

— Не, безполезно е.

— Тогава имайте добрината да вземете оттам кесията ми, която оставих на камината.

— Бъдете спокоен.

Портос тръгна тихо и спокойно към конюшнята и мина между войниците, които загледаха с неволно възхищение високия му ръст и атлетическото му телосложение. На ъгъла на улицата той срещна Мускетон и го взе със себе си.

Тогава д’Артанян влезе при приятелите си, като си подсвиркваше една мелодия, започната при тръгването на

Портос.

— Мили Атос, аз размислих върху това, което казахте, и съм съгласен с вас. Положително съжалявам, че се забърках в цялата тая история. Вие сте прав: Мазарини е измамник. Реших да бягам с вас. Без размишления, бъдете готови; шпагите ви са в ъгъла, не ги забравяйте; тия инструменти могат да ви бъдат много полезни в обстоятелствата, в които се намираме. Да, а де е кесията на Портос? А, ето я!

И д’Артанян сложи кесията в джоба си. Двамата приятели го гледаха смаяни.

— Е, какво чудно има в това? — продължи д’Артанян. — Аз бях сляп, Атос ми отвори очите — нищо повече. Елате

тук.

Двамата приятели се приближиха.

— Виждате ли тая улица? — попита д’Артанян. — Там ще бъдат конете ви. Ще излезете през вратата, ще завиете наляво, ще скочите на конете — и край. Не се грижете за нищо и чакайте само сигнала. Сигналът ще бъде викът ми: „Господи Исусе!“

— Но дайте ни дума, че ще дойдете с нас, д’Артанян! —

каза Атос.

— Кълна се в бога!

— Решено — извика Арамис. — При вика „Господи Исусе!“ излизаме, събаряме по пътя си всичко, което се опита да ни попречи, тичаме към конете, скачаме на седлата и препускаме. Така ли?

— Точно така!

— Виждате, Арамис — каза Атос, — винаги съм ви казвал, че д’Артанян е най-добрият от всички ни.

— Охо, комплименти! — рече д’Артанян. — Да ме няма. Сбогом.

— Но вие ще бягате с нас, нали?

— Естествено. Не забравяйте сигнала: „Господи Исусе!“

Той излезе също тъй спокойно, както и влезе, като продължи предишната мелодия от мястото, където я беше прекъснал при влизането си.

Едни войници играеха, други спяха, а в един ъгъл двама пееха фалшиво псалмата Super flumina Babylonis1.

Д’Артанян повика сержанта.

Драги господине — му каза той, — генерал Кромуел изпрати господин Мордаунт за мене. Моля ви се, пазете добре пленниците.

Сержантът направи знак, че не разбира френски.

Тогава д’Артанян се опита да му обясни със знаци това, което не можеше да му обясни с думи.

Сержантът кимна утвърдително.

Д’Артанян отиде в конюшнята и намери конете оседлани, включително и своя.

— Уловете всеки по един кон — каза той на Портос и Мускетон — и завийте наляво, за да могат Атос и Арамис да ви видят от прозореца.

— И тогава те ще дойдат ли? — попита Портос.

— Веднага.

— Вие не забравихте кесията ми, нали?

— Не, бъдете спокоен.

— Добре.

И държейки по един кон за юздата, Портос и Мускетон отидоха на поста си.

Останал сам, д’Артанян секна огниво, запали късченце прахан, два пъти по-голямо от лещено зърно, качи се на коня, приближи се до войниците и се спря сред тях, точно пред входа.

Тук, като галеше коня си с ръка, той вкара късченцето прахан в ухото му.

Само такъв опитен ездач като д’Артанян можеше да се Реши на такова средство. Щом почувствува опарването. конят изцвили от болка, изправи се на задните си крака и заскача като бесен.

——

1 На реките вавилонски (лат.) — Б. пр.

 

Войниците се уплашиха да не бъдат смачкани й се скриха бързо.

— На помощ! На помощ! — викаше д’Артанян. — Дръжте го! Дръжте го! Конят ми побесня.

Наистина за една минута очите на животното се наляха с кръв и то цялото побеля от пяна.

— На помощ! — продължаваше да вика д’Артанян, като виждаше, че войниците не смеят да се приближат. — На помощ! Ще ме оставите ли да загина? Господи Исусе!

При тия думи вратата се отвори и оттам изскочиха Атос и Арамис с шпаги в ръце. Но благодарение на д’Артаняновата хитрост пътят беше свободен.

— Пленниците бягат! Пленниците бягат! — извика сержантът.

— Дръж! Дръж! — извика д’Артанян, като изпусна юздата на вбесилия се кон, който се хвърли напред и събори двама-трима души.

— Стой! Стой! — викаха войниците, като грабнаха оръжията си.

Но пленниците бяха вече на седлата и без да губят време, се спуснаха към най-близката врата. Насред улицата видяха Гримо и Блезоа, които бяха търсили господарите си.

С един знак Атос обясни всичко на Гримо и слугите последваха малкия отряд, който се понесе като вихър. Отзад д’Артанян го подтикваше с виковете си. Те минаха под вратата като сенки, преди да помислят дори пазачите да ги спрат, и се намериха на равно поле.

През това време войниците продължаваха да викат: „Стой, стой!“ А сержантът, който се досети, че са го изиграли, си скубеше косата. .

В тая минута долетя в галоп един конник с хартия в ръка.

Беше Мордаунт, който се връщаше с писмената заповед.

— Де са пленниците? — извика той и скочи от коня си. Нямайки сила да му отговори, сержантът му показа зеещата врата и празната стая.

Мордаунт се спусна към входа, разбра всичко, извика, сякаш му бяха изтръгнали сърцето, и падна в безсъзнание на земята.