Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XII. ГОСПОДИН ПОРТОС ДЮ ВАЛОН ДЬО ВРАСЬО ДЬО ПИЕРФОН

Благодарение на сведенията, получени от Арамис, д’Артанян, който знаеше вече, че семенното име на Портос с дю Валон, узна сега, че се казваше още дьо Брасьо, по името на имението, което владееше, и че заради това имение води дела срещу Ноайонския епископ.

Следователно той трябваше да търси това имение в околностите на Ноайон, тоест на границата между Илдьо-Франс и Пикардия.

Той начерта бързо пътя си: ще иде до Дамартен, където пътят се разклонява — единият път води към Соасон, а другият към Компиен; там ще запита за имението дьо Брасьо и според отговора ще тръгне направо или ще завие наляво.

Планше, който още не се беше успокоил съвсем относно положението си, обяви, че ще отиде с д’Артанян дори накрай света независимо от това, дали ще тръгне направо или наляво. Само помоли стария си господар да тръгнат вечерта, тъй като на тъмно беше по-безопасно. Тогава д’Артанян му предложи да предупреди жена си, за да не се тревожа поне за него; но Планше отговори с голяма прозорливост, че той е сигурен, че жена му съвсем няма да умре от безпокойство, ако не знае де е той, докато той, Планше, като знаеше дългия й език, щеше да умре от безпокойство, ако тя знае.

Тия доводи се видяха толкова уважителни на д’Артанян, че той не настоя повече и към осем часа вечерта, когато мъглата по улиците започваше да се сгъстява, той тръгна от странноприемницата „Козичка“ и последван от Планше, излезе от столицата през арката Сен Дени.

Посред нощ двамата пътници бяха в Дамартен.

Беше много късно, за да разпитват. Съдържателят на „Лебед на кръста“ вече спеше. Д’Артанян отложи това за следния ден.

На другия ден повика съдържателя. Той беше от тия хитри нормандци, които не казват нито да, нито не, като мислят, че ще се изложат, ако отговорят направо на зададения им въпрос; д’Артанян само предположи, че трябва да върви направо, и тръгна отново на път въз основа на това твърде двусмислено сведение. В девет часа сутринта той пристигна в Нантьой; там се спря, за да закуси.

Тоя път съдържателят беше откровен и добър пикардиец; когато узна, че Планше му е земляк, той му даде без никакви мъчнотии исканите сведения. Имението Брасьо беше на няколко левги от Вале Котре.

Д’Артанян познаваше Вале Котре, защото два-три пъти беше придружавал двора дотам — по онова време Вале Котре бе кралска резиденция. Той тръгна за тоя град и отседна, както винаги, в странноприемницата „Златен делфин“.

Там събра изчерпателни сведения. Казаха му, че имението Брасьо е на четири левги от града, но че не там трябваше да търси Портос. Действително Портос имаше разправия с Ноайонския епископ относно имението Пнерфон, което граничеше с неговото, но като му омръзнаха всички тия съдебни разправии, от които не разбираше нищо, за да свърши с тях, купи Пнерфон и прибави името му към предишните си имена. Сега той се наричаше дю Валон дьо Брасьор дьо Пяерфов п живееше в новото си имение. По липса на друга слава Поргос се стремеше очевидно към славата на маркиз дьо Карабас.

Трябваше да се почака отново до следния ден: конете бяха изминали тоя ден десет левги и бяха уморени. Наистина можеше да се вземат други, но пътят минаваше през голяма гора, а Планше, както знаен, не обичаше горите нощем.

Планше не обичаше и друго нещо, а именно да тръгва на път с празен стомах: ето защо, когато д’Артанян се събуди, закуската стоеше вече на масата. Нямаше как да се оплаче човек от такова внимание. Затова д’Артанян седна край масата; от само себе си се разбира, че като пое отново старите си задължения, Планше си възвърна старата покорност и не се срамуваше да яде остатъците от храната на д’Артанян, също както госпожа дьо Мотвил и госпожа дьо Фаржи не се срамуваха да ядат остатъците от масата на Ана Австрийска.

И така те не можеха да тръгнат по-рано от осем часа. Невъзможно беше да сбъркат: трябваше да вървят по пътя от Биле Котре за Компиен и след като излязат от гората, да завият надясно.

Беше хубаво пролетно утро; птиците пееха по големите дървета, широки слънчеви лъчи се спускаха между клоните и приличаха на завеси от златна прозрачна тъкан.

На други места светлината едва проникваше през плътния свод от листа и стъблата на старите дъбове, по които при приближаването на пътниците се катереха бързо пъргавите катерици, тънеха в мрак. Утринният въздух ухаеше на треви, цветя и листа, от което душата изпитваше наслада. Д’Артанян, на когото беше омръзнало зловонието на Париж, си каза, че човек с три владелчески имена, нанизани едно до друго, трябва да бъде много щастлив в такъв рай; после поклати глава и си каза: „Ако аз бях Портос и д’Артанян дойдеше при мене с предложението, с което аз отивам при него, зная какво бих отговорил на д’Артанян“.

А пък Планше не мислеше за нищо, като се наслаждаваше на сития си търбух.

В окрайнината на гората д’Артанян забеляза посочения му път, а в края на пътя — кулите на един огромен феодален замък.

— Охо! — промърмори той. — Струва ми се, че тоя замък принадлежеше на старинния орлеански род. Дали Портос не е влязъл в преговори с херцог дьо Лонгвил?

— Бога ми, господине, това се казва добре поддържано имение — забеляза Планше. — И ако то принадлежи на господин Портос, ще го поздравя за това.

— Дявол да го вземе — каза д’Артанян, — недей го нарича Портос, нито дори дю Валон; наричай го дьо Брасьо или дьо Ииерфон. Иначе ще пропадне мисията НИ.

Колкото се приближаваше към замъка, който беше привлякъл най-напред погледа му, толкова повече д’Артанян се убеждаваше, че приятелят му не може да живее тук. Кулите, макар и масивни и като че ли вчера построени, бяха отворени и сякаш изтърбушени. Би казал човек, че някой великан ги е сякъл с брадва.

В края на пътя пред д’Артанян се откри великолепна долина, в дъното на която спеше малко прелестно езеро; над него бяха разхвърлени туктаме няколко скромни къщички със сламени и керемидени покриви, които сякаш признаваха за върховен господар един красив замък с ветропоказатели, построени в началото на царуването на Анри IV.

Тоя път д’Артанян не се усъмни, че пред него е жилището на Портос.

Пътят водеше право към тоя красив замък, който в сравнение със своя дядо, замъка на височината, беше същото, каквото с коггге от свитата на херцог д’Аншен п сравнение с железен рицар от времето на Шарл VII. Д’Артанян подкара коня си в тръс. Планше се постара да не изостава.

След десет минути д’Артанян навлезе в алея от два реда красиви тополи. Тя стигаше до желязна ограда, остриетата в напречните железа на която бяха позлатени. Насред алеята се виждаше някакъв мъж с господарски вид, облечен в зелено и позлатен като оградата, възседнал охранен жребец. От дясната и лявата му страна стояха двама слуги с галони по всички шевове; пред него тълпа от сиромаси му се кланяше раболепно.

— А, дали това не е владетелят дю Валон дьо Брасьо дьо Пиерфон? — си каза д’Артанян. — Боже мой, колко се е сгърчил, откак не се нарича вече Портос!

— Не може да бъде той — рече Планше, като отговори на това, което си каза.д’Артанян. — Господин Портос беше почти шест фута висок, а тоя е най-много пет.

— Но на тоя господин му се кланят много ниско. Като каза това, д’Артанян се упъти към жребеца, важния човек и слугите. Колкото повече се приближаваше, толкова повече му се струваше, че вижда познати черти.

— Господи Исусе! — извика Планше, който също като че ли го позна. — Господине, възможно ли е да е той?

При тия думи човекът на коня се обърна бавно и с вид на благородник; двамата пътници видяха в целия им блясък кръглите очи, пълното червендалесто лице и красноречивата усмивка на Мускетон.

Наистина това беше Мускетон, много дебел, пращящ от здраве и доволство. Като позна д’Артанян, той — обратно на лицемера Базен — се смъкна от коня и се приближи с шапка в ръка към офицера; и ето тълпата се обърна с поклон към това ново светило, което затъмни старото.

— Господин д’Артанян! Господин д’Артанян! — повтаряше с грамадните си бузи Мускетон, като сияеше от радост. — Господин д’АрТанЯн О, как ще се зарадва моя владетел и господар дю Валон дьо Брасьо дьо Пнерфон.

— Милият Мускетон! Значи господарят ти е тук?

— Вие сте в неговите владения.

— Но колко си разхубавял, колко си напълнял, разцъфтял! — продължаваше д’Артанян, като изброяваше неуморно благотворните промени у някогашния гладник.

— Да, да, слава богу, господине — отговори Мускетон. — Много добре съм.

— Но нищо ли няма да кажеш за приятеля си Планше?

— Приятеля ми Планше! Планше, ти ли си това? — извика Мускетон с отворени прегръдки и сълзи на очите.

— Аз съм — отвърна благоразумният Планше, — но исках да видя дали не си се възгордял.

— Възгордял пред стар приятел! Никога, Планше. Ти не си мислил това или пък не познаваш Мускетон.

— Чудесно, щом е тъй! — каза Планше, като слезе от коня си и на свой ред тръгна с отворени прегръдки към Мускетон. — Ти не си като ония мръсник Базен, който ме държа два часа под навеса и се престори, че не ме познава.

Планше и Мускетон се прегърнаха тъй горещо, че присъствуващите се трогнаха силно и започнаха да смЯтат Планше за някой преоблечен господар — толкова високо мнение имаха за положението на Мускетон.

— А сега, господине — рече Мускетон, като се освободи от прегръдките на Планше, който напразно опитваше да съедини ръцете си зад гърба на приятеля СИ; — а сега, господине, позволете ми да ви оставя, щото не искам някои друг да съобщи на господаря за пристигането ви; той няма да ми прости, ако дам на някой да ме изпревари.

— Моят мил приятел! — каза д’Артанян, като отбягна да назове Портос нито със старото, нито с новото му име. — Значи той не ме е забравил?

— Забравил? Той! — извика Мускетон. — Ден не е минал, без да чакаме известие, че сте произведен м маршал, или на мястото на господин дьо Гасион, или мястото на господин дьо Басомпиер.

По устните на д’Артанян се мярна една от тия меланхолични усмивки, които бяха оцелели в дъното на сърцето му след разочарованията на младостта.

— А вие, селяндури — продължи Мускетон, — останете при господин граф д’Артанян и му отдавайте чести колкото се може по-добре, докато аз доложа на негова светлост за пристигането му.

И като се качи с помощта на две милосърдни дуе на силния си кон, докато по-пъргавият Планше скочи сам на своя, Мускетон препусна по тревата на алеята слаб галоп, който свидетелствуваше още повече в полза на гърба, отколкото на краката на животното.

— А, началото е добро! — каза д’Артанян. — Тук няма нито тайни, нито мантии, нито политика; смеят се от сърце, плачат от радост, лицата са почти метър широки; наистина, струва ми се, че самата природа прави това, че дърветата вместо с листа и цвят са покрити с малки зелени и розови панделки.

— А пък на мен се струва — рече Планше, — че тук надушвам най-сладка миризма на печено, вижда помощникготвачи, наредени от двете страни по пътя ни, за да ни видят. Ах, господине, какъв готвач трябва да има господин дьо Пиерфон, който обичаше ТОЛКОВа много и тъй добре да яде още когато се наричаше само господин Портос!

— Стига! — извика д’Артанян. — Ти ме плашиш. Ако действителността отговаря на външността, аз съм изгубен. Такъв щастлив човек няма да запусне никога щастието си и при него ще имам толкова успех, колкото и при Арамис.