Александър Дюма
Двадесет години по-късно (30)

XXX. ЧЕТИРИМАТА СТАРИ ПРИЯТЕЛИ СЕ ГОТВЯТ ЗА СРЕЩА

— Е, какво? — се обърна Портос, седнал в двора на странноприемницата „Козичка“, към д’Артанян, който се завръщаше от кардиналския дворец с кисело и намусено лице. — Е, какво? Лошо ли ви прие, славни ми д’Артанян?

— Ей богу, да! Положително тоя човек е мръсно животно! Какво ядете, Портос?

— Както виждате, топя сухар в чаша испанско вино. Направете и вие същото.

— Имате право. Жимблу, една чаша!

Момчето, наречено с това хармонично име, донесе исканата чаша и д’Артанян седна при приятеля си.

— Разкажете как стана всичко?

— Нали, разбирате, тук няма накъде да се усуква. Влязох — той ме погледна накриво; свих рамене и му казах: „Е, ваше високопреосвещенство, ние излязохме по-слаби.“ — „Да. зная това, но разкажете ми подробностите.“ Вие разбирате, Портос: аз не можех да разкажа подробностите, без да назова приятелите ни, а да ги назова, значеше да ги погубя.

— Пусто да остане, така е!

— „Ваше високопреосвещенство — казах аз, — те бяха петдесет, а ние двама.“ — „Да — отговори той, — но това не е попречило, както чух, да се разменят пистолетни изстрели.“ — „Така е, от едната и от другата страна изразходвахме по малко барут.“ — „И шпагите са видели дневната светлина, нали?“ — прибави той. — „Тоест нощния мрак. ваше високопреосвещенство“ — отговорих аз. „Е, — продължи кардиналът, — а аз ви смятах за гасконец, мили мой!“ — „Аз съм гасконец само когато имам успех, ваше високопреосвещенство.“ Отговорът му хареса и той започна да се смее. „Това ще ме научи — каза той — да давам на гвардейците си по-добри коне; ако те не бяха изостанали и ако всеки от тях беше извършил колкото вас и вашия приятел, вие щяхте да сдържите думата си и щяхте да ми го доведете жив или мъртъв.“

— Е, но струва ми се, че това не е лошо — забеляза Портос.

— О, боже мой, разбира се, че не е, мили мой, но начинът, по който го каза! Просто невероятно е — прекъсна се д’Артанян! — колко вино попиват тия сухари! Истински гъби! Жимблу, още една бутилка!

Бутилката пристигна с бързина, която доказваше степента на уважението, с което се ползуваше д’Артанян в заведението. Той продължи:

— Аз се оттеглях вече, когато той ме повика отново и ме запита: „Вие сте имали три коня убити и осакатени?“ — „Да, ваше високопреосвещенство.“ — „Колко струваха?“

— Но струва ми се, че въпросът съвсем не е лош — забеляза Портос.

— „Хиляда пистола“ — отговорих аз.

— Хиляда пистола! — извика Портос. — Охо, множко! Ако разбира от коне, сигурно се е пазарил.

— Ей богу, много му се искаше на тая стипца, защото подскочи на мястото си и ме загледа. Аз също го загледах. Тогава той разбра, бръкна в един долап и извади банкови билети от лионската банка.

— За хиляда пистола?

— Точно за хиляда, стипцата му със стипца! Нито един пистол повече.

— И вие ги взехте?

— Ето ги.

— Ей богу, смятам, че е постъпил порядъчно — каза Портос.

— Порядъчно! С хора, които не само са рискували кожата си, но са му направили и голяма услуга?

— Голяма услуга, а каква? — попита Портос.

— Каква! Изглежда, че съм му смазал един парламентски съветник.

— Как! Тоя дребен черен човек, когото съборихте при ъгъла на гробищата Сен Жаи?

— Точно, мили мой. Е, той го е безпокоял доста. За нещастие не съм го направил на пихтия. Изглежда, че ще се оправи и ще го безпокои отново. .

— Я гледай! — извика Портос. — А пък аз отбих коня, който летеше право в него. Друг път ще знам!

— Той трябваше да ми заплати за съветника, дебелакът му нейдйн!

— Но щом не сте го смазали напълно … — забеляза Портос.

— А! Господин дьо Ришельо щеше да каже: „Петстотин екю за съветника!“ Но стига вече за това. Колко ви струваха конете, Портос?

— Ех, приятелю мой, ако клетият Мускетон беше тук. щеше да ви каже точната цена в ливри, су и дение1.

— Няма значение! Кажете с приблизителност до десетина екю.

— Бюлкен и Баяр ми струваха по двеста пистола всеки и като сложим и петдесет за Фебюс, мисля, че ще се приближим до сметката.

— В такъв случай остават четиристотин и петдесет пистола — каза д’Артанян доста задоволен.

— Да — каза Портос, — но остават конските амуниции.

— Наистина, дявол да го вземе. Колко струват те?

— Като сложим сто пистола за трите…

——

1 Екю, пистол, ливра, су и дение — монети с различна стойност, които били в обръщение по онова време във Франция. Б. пр.

 

— Така да бъде — прекъсна го д’Артанян — Тогава остават ни триста и петдесет пистола.

Портос наведе глава в знак на съгласие.

— Да дадем петдесет пистола на съдържа тел ката за разноските ни — каза д’Артанян — и да си разделим останалите триста.

— Да ги разделим — съгласи се Портос.

— Сиромашка работа! — промърмори д’Артанян, като прибра парите.

— Хм, винаги е така! — каза Портос. — Но я кажете…

— Какво?

— Не спомена ли за мене?

— А, напротив! — извика д’Артанян, страхувайки се да не обезсърчи приятеля си, като му каже, че кардиналът дума не е продумал за него. — Напротив, той каза …

— Каза? — повтори Портос.

— Чакайте, искам да си спомня точно думите му. Той каза: „Колкото за приятеля ви, кажете му, че може да спи спокойно“.

— Отлично! — каза Портос. — Ясно е като бял ден, че все още смята да ме направи барон.

В тая минута камбаната на съседната черква удари девет часа. Д’Артанян потрепера.

— Аха, наистина, бие девет часа — забеляза Портос, — а в десет, както си спомняте, имаме среща на площад Роял.

— О, моля ви се, Портос, мълчете! — извика д’Артанян с нетърпеливо движение. — Не ми напомняйте, и така това ме измъчва от вчера. Аз няма да ида.

— Защо? — попита Портос.

— Защото ми е много тежко да видя отново тия двама души, които осуетиха предприятието ни.

— Но нито единият от тях не остана победител — възрази Портос. — Пистолетът ми беше още пълен, а вие стояхте един срещу друг с шпаги в ръце.

— Да — каза д’Артанян, — но ако в тая среща се крие нещо…

— О, вие не мислите такова нещо, д’Артанян!

И наистина, д’Артанян не мислеше, че Атос е способен да прибегне до хитрина, но търсеше предлог да не отиде на тая среща.

— Трябва да отидем — продължи гордият владетел на Брасьо. — Иначе ще си помислят, че сме се уплашили. Е, мили приятелю, ние посрещнахме без страх петдесет души врагове на главния път, ще се срещнем без страх и с двама приятели на площад Роял.

— Да, да, зная — каза д’Артанян. — Но те влязоха в партията на принцовете, без да ни предупредят. Атос и Арамис ме изиграха и това ме безпокои. Вчера ние открихме истината. Има ли смисъл да отиваме днес, за да научим друго?

— Вие наистина ли не им се доверявате? — попита Портос.

— На Арамис, да, откак стана абат. Не можете да си представите, мили мой, какъв е станал. Той ни видя на пътя, който трябва да го доведе до епископството, и окото му няма да мигне да ни премахне.

— А що се отнася до Арамис, то е друга работа — забеляза Портос — и това не би ме учудило.

— Господин дьо Бофор може да се опита на свой ред да ни улови.

— Хайде де, ние бяхме в ръцете му и той ни пусна на свобода. Впрочем да бъдем предпазливи, да се въоръжим и да вземем Планше с карабината му.

— Планше е фрондьор — каза д’Артанян.

— Дявол да ги вземе тия граждански войни! — извика Портос. — Човек не може да разчита нито на приятелите си, нито на слугите си. Ех, ако клетият Мускетон беше тук! Ето един, който не би ме напуснал никога.

— Да, докато сте богат. Е, мили мой, не са гражданските войни, които ни разединяват; лошото е, че не сме вече по на двадесет години, че благородните пориви на младостта са изчезнали, за да отстъпят място на гласа на интересите, на дъха на честолюбието, на съветите на егоизма. Да, вие имате право, Портос, да идем, но да идем добре въоръжени. Ако не отидем, те ще помислят, че ни е страх … Ей, Планше! — извика д’Артанян.

Планше се появи.

— Поръчайте да оседлаят конете и вземете карабината си.

— Но най-напред им кажете, господине, срещу кого отиваме!

— Не отиваме срещу никого — рече д’Артанян, — Това е просто предпазна мярка, ако бъдем нападнати.

— Знаете ли, господине, че са искали да убият добрия съветник Брусел, бащата на народа?

— А, наистина ли? — попита д’Артанян.

— Да, но са отмъстили добре за него: народът го отнесъл на ръце у дома му. От вчера къщата му не остава празна. Посетили са го коадюторът, господин дьо Лонгвил и принц дьо Конти. Госпожа дьо Шеврьоз и госпожа дьо Вандом са се разписали у него и сега, ако той поиска …

— Какво ако поиска? Планше запя:

Вятър днес задуха, фрондата шепти ни ИСТИНСКА разтуха:

„Долу Мазарини!“ Вятър днес задуха, фрондата шепти ни

— Не ме учудва вече — прошепна д’Артанян на Портос, — че Мазарини би предпочел много повече да съм смазал съвсем неговия съветник.

— Вие разбирате, господине — продължи Планше, — че ако ме каните да взема карабината си за някое предприятие подобно на това, което са кроели срещу господин Брусел …

— Не, бъди спокоен. Но откъде знаеш всички тия подробности?

— О, от сигурен източник, господине. Чух ги от Фрике.

— От Фрике ли? — повтори д’Артанян. — Това име ми е познато.

Той е синът на слугинята на господин Брусел, юнак момък, който при един бунт, гарантирам ви това, няма да изпусне своето.

— Не е ли едно детечетец в Нотър Дам? — попита Д Артанян.

Да, той е; Базен го покровителствува.

— Аа, зная — каза д’Артанян. — И помага на тезгяха в кръчмата на улица дьо ла Каландър, нали?

— Точно така.

— Какво ви интересува това хлапе? — попита Портос.

— Хм! — каза д’Артанян. — Веднъж ми даде добри сведения и при случай може да ми даде и други.

— На вас, който едва не сте смазали господаря му?

— А кой ще му го каже?

— Вярно.

В това време Атос и Арамис влизаха в Париж през предградието Сент Антоан. Те бяха починали по пъти и сега бързаха да не закъснеят за срещата. След тях препускаше само Базен. Гримо, както си спомня читателят, беше останал да се грижи за Мускетон, а след тона трябваше да настигне младия виконт дьо Бражелон, който отиваше във фландърската армия.

— Сега — каза Атос — трябва да се отбием в някоя странноприемница, да се преоблечем в градски дрехи, да оставим пистолетите и шпагите си и да разоръжим слугата.

— О, съвсем не, мили графе, в тоя случай позволете ми не само да не бъда на вашето мнение, но и да се опитам да ви склоня на моето.

— Защо?

— Защото отиваме на военна среща.

— Какво искате да кажете с това, Арамис?

— Че площад Роял е само продължение на главния път за Вандомоа и нищо друго.

— Как, нашите приятели …

— Са станали наши по-опасни неприятели, Атос. Послушайте ме, да не им се доверяваме, особено не се доверявайте вие…

— О, мили ми д’Ербле!

— Кой може да ви гарантира, че д’Артанян не ни е обвинил нас за поражението си и не е предупредил кардинала? Кой може да ви гарантира, че кардиналът няма да се възползува от тая среща, за да ни залови?

— Как, Арамис, вие мислите, че д’Артанян и Портос могат да участвуват в такова безчестие?

— Между приятели, мили ми Атос, вие сте прав, това би било безчестие; но между неприятели това е само военна хитрост.

Атос скръсти ръце и оброни хубавата си глава на гърдите.

— Какво да се прави, Атос — продължи Арамис, — хората са създадени така и не винаги са на двадесет години. Както знаете, ние засегнахме жестоко самолюбието, което управлява сляпо постъпките на д’Артанян. Той беше победен. Нима не видяхте в какво отчаяние изпадна на пътя? Колкото за Портос, неговото баронство зависеше може би от успеха в тая работа. Той ни срещна на пътя си и няма да бъде барон и тоя път. Кой ви гарантира, че това прословуто баронство не е във връзка със виждането ни тая вечер? Да вземем предпазни мерки, Атос.

— Но ако те дойдат без оръжие? Какъв срам за нас, Арамис!

— О, бъдете спокоен, мили мой! Гарантирам ви, че това няма да се случи. Впрочем ние имаме извинение: идваме от път и сме бунтовници.

— Извинение за нас! Ние трябва да мислим за необходимостта от извинение пред д’Артанян, пред Портос! О, Арамис, Арамис — продължи Атос и печално поклати глава, — кълна се в честта си, вие ме правите най-нещастния от хората. Вие разочаровате едно сърце, което още не е умряло напълно за приятелството! Кълна ви се, Арамис, че бих предпочел да ми го изтръгнат от гърдите. Идете на срещата, както искате, Арамис. Колкото за мен, аз ще ида без оръжие.

— Не, аз няма да ви пусна да идете така. С тая слабост вие ще предадете не един човек, не Атос, не граф дьо Ла Фер, а цяла партия, на която принадлежите и която разчита на вас.

— Да бъде така, както казвате — тъжно отговори Атос.

И те продължиха пътя си.

Щом пристигнаха по улица Падьо-лаМгол до решетъчната ограда на пустия площад, те забелязаха трима конници под сводовете, при изхода от улица Света Катрин.

Те бяха д’Артанян и Портос, обвити в мантии, под които стърчаха шпагите им. Зад тях идваше Планше с мускет отстрани.

Като ги видяха, Атос и Арамис слязоха от конете.

Д’Артанян и Портос направиха същото. Д’Артанян забеляза, че трите коня, вместо да бъдат държани от Базен, бяха завързани за халките под сводовете. Той заповяда на Планше да направи същото.

 

Тогава те тръгнаха един срещу друг, двама срещу двама, придружени от слугите си, и се поклониха учтиво.

— Вие желаете да поприказваме, господа? — попита Атос, като забеляза, че няколко души се спряха и ги загледаха, сякаш се отнасяше за един от ония знаменити дуели, които са още живи в паметта на Парижаните и особено на жителите на площад Роял.

— Желязната врата е заключена — каза Арамис, — но ако тия господа обичат хладината под дърветата и пълна самота, аз ще взема ключа от двореца Роап и ще се настаним чудесно.

Д’Артанян впери поглед в мрака на площада, а Портос провря глава между две пръчки на оградата, за да изследва мрака.

— Ако предпочитате друго място, господа — рече Атос с благородния си и убедителен глас, — изберете сами.

— Мисля, че ако господин д’Ербле може да вземе ключа, по-добро място не може да се намери.

Арамис отиде веднага, като предупреди Атос да не стои сам много близо до д’Артанян и Портос; но тоя, на когото даде такъв съвет, се усмихна само презрително и направи крачка към старите си приятели, които не се мръднаха от местата си.

Действително Арамис почука на двореца Роаи и скоро се върна заедно с един човек, който казваше:

— Вие ми се заклевате, господине, нали?

— Вземете — рече Арамис, като му подаде един луидор.

— А, вие не искате да се закълнете, почитаеми господине! — каза пазачът и поклати глава.

— Е, може ли да се кълне човек за нищо? — възрази Арамис. — Уверявам ви само, че засега тия господа са наши приятели.

— Да, разбира се — студено потвърдиха Атос, д’Артанян и Портос.

Д’Артанян чу разговора и разбра каква е работата. — Виждате ли? — каза той на Портос.

— Какво да видя?

— Той не поиска да се закълне.

— Да се закълне, за какво?

— Тоя човек искаше от Арамис да се закълне, че не сме дошли на площад Роял, за да се дуелираме.

— И Арамис не поиска да се закълне?

— Не.

— Тогава да внимаваме.

Атос не спускаше очи от тях, докато те говореха. Арамис отключи вратата и се отдръпна, за да даде път на д’Артанян и Портос. Когато влизаше, д’Артанян закачи дръжката на шпагата си за желязната врата и се видя принуден да разгърне мантията си. При това лъснаха пистолетите му, в които се отрази един лунен лъч.

— Виждате ли? — каза Арамис, като допря едната ръка до рамото на Атос, а с другата му показа арсенала, който д’Артанян носеше на пояса си.

— Уви, да! — отговори Атос с дълбока въздишка.

И той влезе трети. Арамис влезе последен и заключи вратата след себе си. Двамата слуги останаха отвън, но не се събраха, сякаш също си нямаха доверие един на друг.