Александър Дюма
Двадесет години по-късно (38)

VII. ЕДНО ПИРУВАНЕ КАТО В МИНАЛОТО

Второто свиждане на някогашните мускетари не беше тържествено и заплашително като първото. Атос с винаги превъзхождащия си ум реши, че трапезата ще ги съедини най-бързо и най-добре; и докато приятелите му, плашейки се от неговата въздържаност и трезвост, не смееха да заговорят за едно от тия весели пирувания, уреждани някога в Пом дю Пен или в Парпайо, той предложи пръв да се съберат край добре наредена маса, да се отпуснат без стеснение и да се повеселят с това добро разбирателство, заради което едно време ги наричаха неразделните.

Предложението се хареса на всички и особено на д’Артанян, който жадуваше за сладостта и веселостта на разговорите от младостта, защото от дълго време острият му жив ум намираше недостатъчно удовлетворение, лоша храна, както сам той казваше. Портос, на път да стане барон, беше във възторг от случая да изучи от Атос и Арамис държанието и обноските на знатните хора. Арамис искаше да узнае от д’Артанян и Портос новините на Пале Роял и да си запази за всеки случай предани приятели, които едно време поддържаха свадите му с бързите си и непобедими шпаги.

Колкото за Атос, той беше единственият, който нито очакваше нещо, нито имаше какво да получава от другите и който действуваше само от скромно величие и чисто приятелство.

Уговориха се, че всеки ще даде точния си адрес и че при повикването на един от тях всички ще се съберат в прочутото заведение „Ермитаж“ на улица дьо ла Моне. Първата среща беше определена за следната сряда, точно в осем часа вечерта.

Действително в тоя ден четиримата приятели пристигнаха точно в определения час, макар да идваха от различни страни. Портос опитваше нов кон, д’Артанян беше сменен от караул в Лувър, Арамис бе посетил една от своите каещи се грешници в квартала, а Атос, който живееше на улица Генего, беше на две крачки оттам. И всички, за общо учудване, се срещнаха пред вратата на „Ермитаж“: Атос се зададе от Пон Ньоф, Портос — от улица дю Рул, д’Артанян — от улица де Фосе Сен Жермен л’Оксероа, Арамис — от улица дьо Бетизи

Първите думи, които си размениха четиримата приятели, бяха малко пресилени, може би защото всеки се мъчеше да вложи в тях повече чувство, и угощението започна някак си сковано, сухо. Виждаше се, че д’Артанян се насилва да се смее, Атос — да пие, Арамис — да разказва, Портос — да мълчи. Атос забеляза тая неестественост и заповяда, като най-сигурно средство, да донесат четири бутилки шампанско.

При тая заповед, дадена от Атос с присъщото му спокойствие, бръчките по лицето на гасконеца изчезнаха и челото на Портос се разведри.

Арамис се учуди. Той знаеше, че Атос не само вече не пие, но и че чувствува известно отвращение към виното.

Учудването му се удвои, когато видя, че Атос си наля пълна чаша и я изпи с предишния си ентусиазъм. Д’Артанян напълни и изпразни веднага чашата си. Портос и Арамис се чукнаха. За миг четирите бутилки бяха пресушени. Събеседниците сякаш бързаха да пропъдят по-скоРо задните си мисли.

За една минута това великолепно средство разпръсна и последното облаче в дъното на сърцата им. Четиримата приятели заговориха по-високо, като се прекъсваха един други и всеки на масата зае любимата си поза. Скоро — нещо невиждано! — Арамис разкопча две копчета на дрехата си; като видя това, Портос разкопча всичките.

Най-напред сраженията, дългите пътувания, получените и нанесените удари бяха предмет на разговора им. След това преминаха към глухата борба срещу оня, когото сега наричаха великия кардинал.

— Наистина — каза Арамис със смях, — достатъчно нахвалихме умрелите, да позлословим малко за живите. Бих искал да позлословя малко за Мазарини. Позволено

ли е?

— Разбира се — отговори д’Артанян, като избухна в смях, — разбира се. Разкажете историята си и аз ще ви ръкопляскам, ако тя е добра.

— Мазарини — каза Арамис — искал да се сприятели с един голям принц и го поканил да му изпрати условията, при които ще му позволи да има честта да дружи с него. Принцът, който изпитвал известно отвращение да преговаря с подобни ограничени хора, написал неохотно условията си и му ги изпратил. Три условия не се харесали на Мазарини и той предложил на принца да се откаже от тях за десет хиляди екю.

— О-хо-о! — извикаха тримата приятели. — Това не е много скъпо, и не е имало опасност, че предложението му ще бъде прието. И какво направил принцът?

— Принцът изпратил веднага петдесет хиляди ливри на Мазарини, като го молел да не му пише вече никога и като му предлагал още двадесет хиляди ливри, ако е @съ гласен да не говори никога с него. Какво направил Мазарини?

— Разсърдил ли се е? — попита Атос.

— Заповядал да набият пратеника ли? — попита Портос.

— Приел парите? — запита д’Артанян.

— Вие отгатнахте, д’Артанян — каза Арамис.

И всички избухнаха в такъв силен смях, че съдържателят дойде да попита дали господата имат нужда от нещо — Беше помислил, че се бият.

Най-после смехът утихна.

— Може ли да понарежа господин дьо Бофор? — попита д’Артанян. — Страшно ме сърби езикът.

— Карайте! — отговори Арамис, който знаеше отлично, че тоя остроумен и проницателен гасконец няма никога в нищо да отстъпи нито крачка.

— А вие, Атос? — запита д’Артанян.

— Кълна ви се, честна дума на благородник, че ще се смеем, ако казаното от вас е смешно — отговори Атос.

— Започвам — каза д’Артанян. — Един ден, като приказвал с един от приятелите на господин принца, господин дьо Бофор му казал, че след първите спречквания между Мазарини и парламента веднъж влязъл в спор с господин дьо Шавини, видял привързаността му към новия кардинал и тъй като сам държел твърде много на стария, наложил го здравата. Тоя приятел знаел, че господин дьо Бофор не си поплюва на ръцете, не се учудил никак от станалото и побързал да разкаже това на господин принца. Историята се разчува и всеки обръща гръб на Шавини. Той търси обяснението на тая обща студенина: колебаят се да му кажат; най-после един се решава и му казва колко всички останали са учудени, че се оставил да бъде наложен от господин дьо Бофор, макар и той да е принц. „А кой каза, че принцът ме е наложил?“ — попитал Шавини. „Сам принцът“ — бил отговорът. Отиват при източника на слуха и лицето, с което приказвал принцът, потвърждава под честна дума истинността на тия думи. Отчаян от такава клевета, от която не разбира нищо, Шавини обявява на приятелите си, че по-скоро ще умре, отколкото да понесе тая обида. Ето защо той изпраща двама секунданти при принца да го питат наистина ли е казал, че е наложил господин дьо Шавини. „Казах го и го повтарям — отговорил принцът, — защото това е истината“. „Ваше височество — казал тогава единият от секундантите, — позволете да забележа на ваша светлост, че ударите, нанесени на един благородник, еднакво унижават както тоя, който ги нанася, така и тоя, който ги получава. Крал Луи XIII не искаше да има благородници за камериери, за да има правото да бие камериерите си“. — „Но кой е получавал удари. — учудено запитал господин дьо Бофор — и кой говори за бой?“ — „Но вие. ваше височество, който заявявате, че сте набили…“ — „Кого?“ „Господин дьо Шавини“. — „Аз ли?“ — „Не сте ли наложели господин дьо Шавини, както поне сам казвате, ваше височество?“ — „Да, така е“. — „Е добре той отрича това“. — „Я виж ти! — казал принцът. — Аз го наложих здравата. И ето собствените ми думи — прибавил господин дьо Бофор с цялото си величие, което ви е известно много добре: — Драги ми Шавини, вие сте за осъждане, задето давате помощ на такъв нехранимайко като Мазарини.“ — „А, ваше височество — извикал секундантът, — сега разбирам! Вие сте искали да кажете «ажулили».“ — „Нажулили, наложили, има ли значение? — рекъл принцът. — Не е ли едно и също нещо? Наистина вашите съчинители на думи са страшни педанти!“

Приятелите се смяха много над тая филологична грешка на господин дьо Бофор, чиито глупости от тоя род започваха да стават пословични, и решиха, тъй като партийният дух беше изгонен завинаги от тия приятелски събрания, че д’Артанян и Портос могат да подиграват принцовете, при условие че Атос и Арамис могат да налагат Мазарини.

— Бога ми — каза д’Артанян на двамата си приятели, — вие имате право да желаете злото на тоя Мазарини, защото и той, от своя страна, кълна ви се, не ви желае доброто.

— Наистина ли? — рече Атос. — Ако бях уверен, че тоя нехранимайко ме познава по име, готов съм да се прекръстя, само да не помислят, че се познавам с него.

— Той не ви познава по име, но по делата ви: знае, че двама благородници са взели дейно участие в бягството на господин дьо Бофор и повярвайте ми, сега усилено ги търсят.,

— Кой ги търси?

— Как, вие?

— Да, и тая сутрин той ме повика, за да ме пита дали не съм научил нещо.

— За тия двама благородници?

— Да.

— И какво му отговорихте?

— Че още нищо не съм научил, но че ще вечерям с двама души, които могат да ми съобщят нещо.

— Вие му казахте това? — попита Портос и се засмя до уши. — Браво! И това не ви ли плаши, Атос?

— Не — отговори Атос, — аз се страхувам не от търсенето на Мазарини.

— Тъй ли? — попита Арамис. — Тогава кажете ми от какво се страхувате?

— От нищо, поне в настоящето.

— А в миналото? — запита Портос.

— А, в миналото е друга работа — рече Атос с въздишка. — В миналото и в бъдещето…

— Да не се страхувате за вашия млад Раул? — попита Арамис.

— О, никой не пада убит в първата битка! — забеляза д’Артанян.

— Нито във втората — прибави Арамис.

— Нито в третата — се обади Портос. — Впрочем и убитите понякога възкръсват: доказателство за това е нашето присъствие тук.

— Не — каза Атос, — Раул не ме безпокои, защото той ще се държи, надявам се, — като благородник и ако падне убит, е добре, ще падне с чест. Но знаете ли, това нещастие, ако се случи…

Атос прекара ръка по бледното си чело.

— Е? — попита Арамис.

— Ще го сметна за изкупление.

— А-а, разбирам какво искате да кажете — забеляза д’Артанян.

— И аз също — прибави Арамис. — Но не трябва да се мисли за това,-Атос: миналото си е минало.

— Не разбирам — каза Портос.

— Армантиерската история — прошепна д’Артанян.

— Армантиерската история ли? — попита Портос.

— Миледи …

— Ах, да! — рече Портос. — Бях забравил тая история. Атос впери дълбок поглед в него.

— Вие сте я забравили, Портос? — запита той.

— Честна дума, да! — отвърна Портос. — Това беше отдавна.

— И тоя случай не тежи ли на съвестта ви?

— Бога ми, не! — отговори Портос.

— А на вас, Арамис?

— Понякога мисля за това — каза Арамис — като за един от случаите на проявена съвест, по които най-много може да се спори.

— А на вас, д’Артанян?

— Признавам си, когато спирам мисълта си на тая ужасна епоха, аз си спомням само вкочанясалото тяло на нещастната госпожа Бонасьо. Да, да — промърмори той, — много пъти съм съжалявал жертвата, но никога съвестта не ме е гризяла за убиеца й.

Атос поклати недоверчиво глава.

— Помислете си — каза Арамис, — че ако признавате божественото правосъдие и участието му в земните дела, тая жена беше наказана по волята божия. Ние бяхме само оръдия, нищо повече.

— Но свободната воля, Арамис?

— А какво прави съдията? Неговата воля е също свободна и той осъжда без страх. Какво прави палачът? Той е господар на ръката си и все пак удря, без да го гризе

съвестта.

— Палачът … — промърмори Атос.

Тая дума сякаш му навея някакъв спомен.

— Зная, че това е ужасно — рече д’Артанян, — но като си помисля, че сме убивали англичани, рошелци, испанци и дори французи, които не са ни причинили никакво зло, а само са се целили в нас и не са ни улучвали, цялата вина на които е, че са кръстосвали шпагите си с нас и че не са отбивали ударите ни достатъчно бързо, аз се оправдавам за участието ми. в убийството на тая жена, честна

дума!

— Сега — каза Портос, — когато ми припомнихте това, Атос, аз виждам отново цялата сцена, като че ли съм там: Миледи беше тук, дето сте вие (Атос побледня), аз бях на мястото, дето е сега д’Артанян. Носех шпага, която режеше като бръснач … Вие си я спомняте, Арамис, защото винаги я наричахте Бализарда, нали? Е добре, кълна се пред трима ви, че ако не беше там бетюнският палач. No бетюнски ли беше?… да, да, бетюнски… ас сам щях Да отсека главата на тая злодейка наведнъж, па може и на два пъти. няма значение. Тя беше лоша жена.

— И после — каза Арамис с безгрижен философски тон, който беше възприел, откак стана духовно лице, и в който имаше много повече безбожие, отколкото вяра в бога — има ли смисъл да мислим за всичко това? Стореното — сторено! В предсмъртния си час ние ще се изповядаме за това деяние и господ ще отсъди по-добре от нас дали това е престъпление, грях или похвално дело. Да се разкайвам, ще кажете вие? Бога ми, не. Кълна се в честта си и в кръста, разкайвам се само за това, че тя беше жена.

— Най-успокоителното е — рече д’Артанян, — че от всичко това не остана нито следа.

— Тя имаше син — обади се Атос.

— А, да, спомням си — отговори д’Артанян, — вие ми говорихте за него. Но кой знае какво е станало с него! Край на змията, край на люпилото! Мислите ли, че лорд Уинтър, чичо му, е възпитал това змийче? Лорд Уинтър е осъдил сина, както осъди и майката.

— Тогава тежко и горко на лорд Уинтър — каза Атос, — защото детето не е виновно за нищо.

— Детето е умряло или … дявол да ме вземе! — извика Портос. — В тая ужасна страна има толкова мъгла, както казва д’Артанян поне…

В тая минута, когато заключението на Портос щеше може би много или по-малко да развесели помрачените лица, по стълбата се чуха стъпки и някой почука на вратата.

— Влезте — се обади Атос.

— Господа — каза съдържателят, — някакъв човек желае да говори веднага с един от вас.

— С кого? — запитаха четиримата приятели.

— С този, който се казва граф дьо Ла Фер.

— Аз съм — каза Атос. — А как се казва тоя човек?

— Гримо.

— А, вече се завърна? — рече Атос и побледня. — Какво ли се е случило на Бражелон?

— Нека влезе! — се обади д’Артанян. — Нека влезе! Но Гримо се беше изкачил вече по стълбата и чакаше

пред вратата; той се втурна в стаята и даде знак на съдържателя да се оттегли.

Съдържателят затвори вратата след себе си: четиримата приятели седяха в очакване. Вълнението на Гримо, бледината му, потта по лицето му, изпрашените му дрехи,

всичко показваше, че той беше дошъл с някакво важно и ужасно известие.

— Господа — каза той, — тая жена имаше дете, детето е станало мъж; тигрицата имаше рожба, тигърът се е спуснал, идва към вас, пазете се!

Атос погледна приятелите си с меланхолна усмивка. Портос посегна към пояса за шпагата си, която висеше на стената. Арамис грабна ножа си, а д’Артанян стана.

— Какво искаш да кажеш, Гримо? — извика д’Артанян.

— Че синът на миледи е напуснал Англия, че той е във Франция и че идва в Париж, ако не е вече пристигнал.

— Дявол да го вземе! Уверен ли си в това? — попита Портос.

— Уверен — отговори Гримо.

Настъпи дълго мълчание след това известие. Гримо се беше толкова запъхтял, толкова уморил, че падна на един стол.

Атос наля шампанско в една чаша и му я подаде.

— Е добре, най-после — каза д’Артанян, — дори да е жив, дори да е в Париж, виждали сме и по-страшни от него! Нека дойде!

— Да — рече Портос, като гледаше с поглед висящата на стената шпага, — нека дойде!

— При това той е дете, нищо повече — забеляза Арамис.

Гримо стана.

— Дете! — каза той. — Знаете ли какво е направил той, това дете? Преоблечен като монах, той е узнал цялата история, като изповядвал бетюнския палач, а след като го изповядал, след като узнал всичко от него, вместо опрощение на греховете той му забил в сърцето ей тоя нож. Гледайте, той е още червен и влажен, защото няма и тридесет часа, откак е изваден от раната.

И Гримо хвърли на масата ножа, забравен от монаха в гърдите на палача.

Д’Артанян, Портос и Арамис скочиха и се спуснаха неволно към шпагите си.

Само Атос остана спокоен и замислен на стола си.

— И ти казваш, че е облечен като монах. Гримо?

— Да, като августински монах.

— Как изглежда

— Мой ръст, както ми каза съдържателят, слаб, бледен, със светлосини очи и руса коса!

— И… той не е видял Раул? — попита Атос.

— Напротив, те се срещнали и сам виконтът го завел при леглото на умиращия.

Атос стана, без дума да продума, и на свой ред откачи шпагата си.

— Знаете ли, господа — каза д’Артанян, като се опитваше да се засмее, — ние имаме вид на същински баби! Ние, четирима мъже, които се опълчвахме срещу цели армии, без да ни мигне окото, ние треперим сега пред едно дете!

— Да — отвърна Атос, — но това дете идва в името на бога.

И те излязоха бързо от заведението.