Александър Дюма
Двадесет години по-късно (78)

XV. СЪДБА

Наистина едва д’Артанян успя да изговори тия думи, когато на фелуката, която започваше да изчезва в мъглата и мрака, се чу изсвирване.

— Добре разбирате — продължи гасконецът, — че това означава нещо.

В същата минута на палубата се показа фенер и зад него се очертаха сенки.

Внезапно страшен вик, вик на отчаяние се разнесе над морето; и сякаш тоя вик изгони облаците, булото, което закриваше луната, се отдръпна и на бледоосветеното небе се очертаха сивите платна и черните въжета на фелуката.

По палубата се мятаха сенки и тия безумни тичания нагоре-надолу се придружаваха с плачевни викове.

Сред тия викове на кърмата се появи Мордаунт с факел в ръка.

Сенките, които се мятаха по палубата, бяха Грослоу и моряците му, които той събра в посочения от Мордаунт час. В същото време Мордаунт подслуша край вратата на каютата дали мускетарите още спят и слезе в трюма, успокоен от мълчанието им.

Действително кой можеше да подозира това, което се беше случило?

Мордаунт отвори вратата и се спусна към фитила; разгорещен като човек, жаден за отмъщение, и самоуверен като всички, които господ заслепява, той запали фитила.

През това време Грослоу и моряците му се събраха на кърмата.

— Дръпнете въжето — заповяда Грослоу — и изтеглете лодката към нас.

Един моряк прекрачи борда, улови въжето и го дръпна към себе си: то се придвижи без всякаква съпротива.

— Въжето е отрязано! — извика той. — Лодката я няма!

— Как! Няма ли я лодката? — запита Грослоу и се спусна на свой ред към борда. — Не може да бъде!

— И все пак е така — отговори морякът, — вижте сам. Върху водата няма нищо, а ето и краят на въжето.

Именно тогава Грослоу извика така, че дори мускетарите го чуха.

— Какво има? — извика Мордаунт, който излезе на палубата и на свой ред се спусна с факел в ръка към борда,

— Ах, неприятелите ни се изплъзнаха от ръцете!… Отрязали са въжето … Избягали са с лодката.

Мордаунт се намери с един скок при каютата и с удар на крака издъни вратата.

— Няма никой! — извика той. — О, дяволите!

— Ще ги преследваме — каза Грослоу. — Те не могат да бъдат далеч и ние ще ги потопим, като минем отгоре им.

— Да, но аз запалих … — почна Мордаунт.

— Какво?

— Фитила.

— Гръм и мълния! — изрева Грослоу и се спусна към люка. — Може би още не е късно.

Мордаунт му отговори със страшен смях; и с разкривено лице повече от омраза, отколкото от ужас, издигнал обезумял поглед към небето, за да му отправи последно проклятие, той хвърли най-напред факела си в морето, а след това сам се хвърли в него.

В същия миг, когато Грослоу стъпваше върху стълбата на люка, корабът се разтвори като кратера на вулкан; огнена струя се издигна към небето с гръм, подобен на залп от сто оръдия; въздухът се нажежи, целият избразден от горящи останки. После страшната светлина изчезна, останките паднаха една след друга, съскайки в бездната, където угаснаха, и след минута, с изключение на едно трептене във въздуха, можеше да се помисли, че нищо не се беше случило.

Само фелуката изчезна от морската повърхност и заедно с нея загинаха Грослоу и тримата му моряци:

Четиримата приятели видяха всичко това. нито една подробност от страшната драма не им се изплъзна. Когато върху тях падна ярката светлина, която заля морето на повече от една левга, можеше да се види, че всеки от тях стоеше в особено положение, изразяващо ужас, който те не можеха да не чувствуват въпреки бронзовите си сърца. Скоро огненият дъжд се изсипа около тях; след това вулканът угасна, както казахме вече, и всичко потъна в мрак — и плаващата лодка, и бурното море.

Около минута те стояха мълчаливи и потресени. Портос и д’Артанян седяха, конвулсивно стискаха греблата и несъзнателно продължаваха да ги държат над водата, навели се с цялото си тяло напред.

— Бога ми — каза Арамис, като прекъсна пръв гробното мълчание, — тоя път, струва ми се, всичко е свършено.

— Помощ, милорди! На помощ! Спасете ме! — долетя до ушите на четиримата приятели жален вик, който сякаш излизаше от някакъв морски дух.

Всички се спогледаха. Атос потрепера и каза:

— Той е, това е неговият глас!

Всички мълчаха, защото подобно на Атос всички познаха гласа. Само разширените им от ужас очи се обърнаха към страната, където изчезна фелуката, като правеха неимоверни усилия да проникнат през мрака.

След една минута почна да се различава един човек;той се приближаваше, като плуваше енергично.

Атос протегна бавно ръка и го показа с пръст на другарите си., — Да, да — каза д’Артанян, — добре го виждам.

— Пак той! — забеляза Портос, пухтейки като ковашки мях. — Е, но той от желязо ли е?

— О, боже мой! — прошепна Атос. Арамис и д’Артанян си шепнеха на ухото.

Мордаунт преплува още няколко крачки, вдигна ръка над водата в знак на отчаяние и извика:

— Съжалете се, господа, съжалете се, за бога! Чувствувам, че силите ме напускат… Загивам!

Гласът, който молеше за помощ, беше тъй отчаян, че събуди състрадание в сърцето на Атос.

— Нещастник! — прошепна той.

— Хайде де, само това липсваше: да го съжалявате! — каза д’Артанян. — Наистина, струва ми се, че той плува

към нас. Нима си мисли, че ще го вземем? Гребете, Портос, гребете! И давайки пример, д’Артанян спусна греблото си в морето; две гребания отдалечиха лодката на двадесет разтега.

— О, вие няма да ме изоставите! Няма да ме оставите

Да загина! Няма да бъдете безсърдечни! — извика Мордаунт.

— Аха! — каза Портос на Мордаунт. — Най-после май че ви пипнахме, драги мой; сега няма друго спасение за вас освен през вратата на ада.

— О, Портос! — прошепна граф дьо Ла Фер.

— Оставете ме на мира, Атос. Наистина вие ставате смешен с вашето вечно великодушие! Впрочем ако той се приближи още на десетина крачки към лодката, заявявам ви, че ще му счупя главата с греблото.

— О, за бога … не ме оставяйте, господа … за бога … съжалете се над мене! — викаше младият човек, над който, когато главата му изчезваше под вълната, ледената вода клокочеше от запъхтяното му дишане.

Д’Артанян, който следеше с очи всяко движение на Мордаунт, свърши разговора си с Арамис и стана.

— Господине — каза той на плувеца, — отдалечете се, моля ви се. Вашето разкаяние е много скорошно, за да изпитваме що-годе доверие към него. Обърнете внимание, че корабът, в който искахте да ни изпечете, дими още на няколко крачки под водата и че сегашното ви положение е розово в сравнение с това, в което искахте да ни поставите и в което поставихте Грослоу и другарите му.

— Господа — продължи Мордаунт с още по-отчаян глас, — кълна ви се, че разкаянието ми е искрено. Господа, аз съм още млад, едва съм на двадесет и три години! Господа, увлякох се от съвсем естествено чувство, исках да отмъстя за майка си; всеки от вас би постъпил също така на моето място.

— Ех! — възрази д’Артанян, като видя, че Атос омеква все повече и повече. — Зависи от случая.

На Мордаунт оставаха да направи само три-четири загребвания, за да достигне лодката, защото приближаването на смъртта сякаш му придаваше свръхестествена сила.

— Уви! — отново почна той. — Значи аз ще умра! Значи вие ще убиете сина, както убихте майката! И все пак аз не съм виновен. По всички закони, божествени и човешки, един син трябва да отмъсти за майка си. Впрочем — прибави той, — ако това е престъпление, трябва да ми се прости, щом се разкайвам, щом искам прошка.

В тая минута силите като че ли му измениха. Той сякаш не можа да се задържи над водата; една вълна мина над главата му и заглуши гласа му.

— О, сърцето ми се къса! — каза Атос. Мордаунт се показа отново.

— А аз смятам, че трябва да свършим с това — отвърна д’Артанян. — Господин убиецо на чичо си, господин палачо на краля Чарлз, господин подпалвачо, предлагам ви да отидете на дъното; или ако се приближите само още малко до лодката, ще ви счупя главата с греблото.

Сякаш обзет от отчаянието, Мордаунт се приближи още малко. Д’Артанян повдигна греблото с две ръце. Атос стана.

— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика той. — Д’Артанян, сине мой, моля ви се! Нещастникът загива, а ужасно е да оставим един човек да умре, без да му подадем ръка, когато достатъчно е да му протегнем ръка, за да го спасим. О, сърцето ми не позволява да постъпя тъй! Не мога да понеса това, той трябва да живее!

— Пусто да остане! — отговори д’Артанян. — Защо не се предадете веднага с вързани ръце и крака на тоя подлец? Така по-скоро ще се свърши всичко. Ах, граф дьо

Ла Фер, вие искате да загинете от неговите ръце. Е, аз, вашият син, както ме наричате, не искам това.

За първи път д’Артанян не изпълни молбата, с която Атос се обръщаше към него, като го наричаше свой син.

Арамис изтегли хладнокръвно шпагата си, която държеше със зъбите си, когато плуваше към лодката.

— Ако сложи ръката си на борда — заяви той, — ще му я отсека като на цареубиец, какъвто е.

— А аз — почна Портос, — чакайте…

— Какво искате да правите? — попита Арамис.

— Ще се хвърля във водата и ще го удуша.

— О, господа — извика Атос с неудържимо чувство, — да бъдем хора, да бъдем християни!

Д’Артанян изпусна въздишка, която приличаше на стон, Арамис отпусна шпагата си, Портос седна отново.

— Вижте — продължи Атос, — вижте, смъртта се е отпечатала вече на лицето му, силите му го напускат, още една минута … и той ще изчезне в бездната. Ах, не оставяйте да ме гризе тъй страшно съвестта, не ме карайте да

умра от срам! Приятели мои, подарете ми живота на тоя нещастник, ще ви благославям, ще …

— Умирам! — слабо извика Мордаунт. — На помощ!… На помощ!…

— Да спечелим една минута — каза Арамис, като се наведе наляво към д’Артанян. — Дръпнете веднъж с греблото — прибави той, като се наведе надясно към Портос.

Д’Артанян не отговори нито с движение, нито с дума. Той започваше да се трогва отчасти от молбите на Атос, отчасти от гледката пред очите му. Портос единствен загреба, от което лодката се изви и приближи Атос до давещия се.

— Господин граф дьо Ла Фер! — извика Мордаунт. — Господин граф дьо Ла Фер, към вас се обръщам, вас ви моля, съжалете се над мене! … Де сте, господин граф дьо Ла Фер? Вече не виждам… Умирам! … На помощ! На помощ!

— Тук съм, господине — отговори Атос, като се наведе; протегна ръка към Мордаунт с това благородство и достойнство, които му бяха присъщи, — тук съм. Хванете ръката ми и се качете на лодката ни.

— Предпочитам да не гледам — каза д’Артанян. — Тая слабост ми е противна.

Той се обърна към двамата си приятели, които от своя страна се притискаха, към другия край на лодката, сякаш се страхуваха да се допрат до тоя, на когото Атос не се страхуваше да подаде ръка.

Мордаунт направи последно усилие, повдигна се, улови протегнатата му ръка и се вкопчи в нея като в последна надежда.

— Добре — каза Атос, — сложете другата си ръка тук. Той подложи рамото си така, че главата му почти се

допря до главата на Мордаунт и тия двама смъртни неприятели се прегърнаха като двама братя.

Мордаунт стисна със свитите си пръсти яката на Атос.

— Добре, господине — рече графът, — сега сте спасен, успокойте се.

— О, майко! — извика Мордаунт с горящ поглед и неописуема омраза. — Мога да ти принеса само една жертва, но поне тя ще бъде тая, която сама би избрала!

И докато д’Артанян изпускаше един вик, Портос издигаше греблото, Арамис търсеше място, за да нанесе удар, едно страшно разтърсване на лодката завлече Атос във водата, а в това време Мордаунт изпусна тържествуващ вик, стисна врата на жертвата си и като змия обви краката й със своите крака, за да парализира движенията й.

Най-напред мълчаливо, без да вика за помощ, Атос се опита да се задържи на морската повърхност, но тежестта го завличаше надолу и той изчезна постепенно; скоро над водата се видя само дългата му коса. после всичко изчезна в разширяващ се воден кръг, който на свой ред се изгуби, като показваше само мястото, където двамата бяха потънали.

Онемели от ужас, неподвижни, задушени от негодувание и отчаяние, тримата приятели останаха с отворени уста, разширени очи и протегнати ръце; те приличаха на статуи и все пак, въпреки неподвижността им, можеше да се чуе как бият сърцата им. Портос се опомни пръв и започна да си скубе косата.

— О! — извика той със стон. особено сърцераздирателен у такъв човек. О, Атос, Атос! Благородно сърце! Тежко ни, тежко ни на нас. които те оставихме да умреш!

— О, да, тежко ни! — повтори д’Артанян.

— Тежко ни! — прошепна Арамис.

В тая минута сред широкия кръг, осветен от лъчите на луната, на четри-пет разтега от лодката, се появи също такъв воден кръг, който придружи изчезването на двете тела; от него изплува най-напред коса, после бледо лице с отворени очи, но вече мъртви, сетне тяло, което се издигна до пояс над водата и се обърна леко на гръб от люлеенето на вълните.

В гърдите на трупа стърчеше нож с блестяща златна дръжка.

— Мордаунт! Мордаунт! Мордаунт! — завикаха тримата приятели. — Това е Мордаунт!

— А Атос? — попита д’Артанян.

Изведнъж лодката се наведе наляво от нова неочаквана тежест и Гримо изрева от радост. Всички се обърнаха и видяха Атос бледен и с безжизнен поглед; той си почиваше, като се беше уловил с треперещата си ръка за борда на лодката. Осем силни ръце го вдигнаха веднага и го сложиха в лодката, където след минута Атос се стопли, съживи и възстанови под милувките и в прегръдките на приятелите си, обезумели от радост.

— Не сте ли ранен? — попита д’Артанян.

— Не — отговори Атос. — А той?

— О, слава богу, тоя път той е мъртъв с положителност! Вижте!

Д’Артанян принуди Атос да погледне натам, накъдето му сочеше, и му показа трупа на Мордаунт, който се носеше по вълните и който ту затъваше, ту се появяваше и сякаш още преследваше четиримата приятели с предизвикателен поглед, пълен със смъртна омраза.

Най-после той потъна. Атос го беше следил с меланхолен и съжалителен поглед.

— Браво, Атос! — каза Арамис с увлечение, на което се предаваше рядко.

— Чудесен удар! — извика Портос.

— Аз имам син — отвърна Атос, — искам да живея.

— Най-после — рече д’Артанян — господ си каза думата.

— Не аз го убих — прошепна Атос, — а съдбата.