Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

IV. ЛОНДОН

Когато тропотът на конските копита заглъхна в далечината, д’Артанян се изкачи отново върху брега на реката и тръгна по равнината, като се ориентираше, доколкото можеше, към Лондон. Тримата му приятели го последваха мълчаливо. След широк полукръг те оставиха града далеч зад себе си.

— Този път — каза д’Артанян, когато сметна, че са се отдалечили достатъчно, за да сменят галопа с тръс — мисля с положителност, че всичко е изгубено и че най-добре е да се завърнем във Франция. Какво ще кажете за това предложение, Атос? Нали то е най-разумно?

— Да, мили приятелю — отговори Атос. — Но оня ден вие казахте нещо повече от разумно, нещо благородно и великодушно; казахте: „Ще умрем тук!“ Ще ви го напомня.

— О! — рече Портос. — Смъртта е дребна работа и не трябва да ни безпокои, защото не знаем какво нещо е смърт; но измъчва ме мисълта за поражение. Като гледам как се развиват работите, виждам, че сега трябва да се сражаваме с Лондон, с провинциите, с цяла Англия; и наистина в края на краищата ще бъдем бити.

— Ние трябва да присъствуваме докрай на тая голяма трагедия — каза Атос. — Каквато и да бъде развръзката, Да я дочакаме в Англия. Съгласен ли сте с мене, Арамис?

— Напълно, мили графе. Освен това ще ви призная, че е бих имал нищо против да се срещнем още веднъж с

МорДаунт, струва ми се, че имаме да уреждаме една сметка с него, а пък не е наш обичай да напускаме страните без да изплатим такива дългове.

— А, това е друго нещо — рече д’Артанян. — Тая причина е уважителна. Признавам си, че съм готов да остана в Лондон дори цяла година, стига само да се срещна отново с тоя Мордаунт. Но трябва да се настаним у сигурен човек, и то така, че да не събудим подозрение, защото сега господин Кромуел ще ни търси, а доколкото мога да съдя, той не обича да се шегува. Атос, знаете ли в града странноприемница, в която могат да се получат чисти чаршафи, добре опечен ростбиф и питие без хмел и хвойна?

— Струва ми се, да — отговори Атос. — Лорд Уинтър ни заведе при един човек, за когото казваше, че бил бивш испанец, приел английско поданство заради идеите на новите си съотечественици. Какво ще кажете за това, Арамис?

— Планът ви да се настаним у сеньор Перец ми се струва крайно разумен и аз лично го одобрявам. Ние ще му напомним за нещастния лорд Уинтър, към когото изглежда изпитваше дълбоко уважение; ще му кажем, че идваме от любопитство, за да видим какво става; всеки от нас ще харчи у него по една гвинея на ден и мисля., че при такива предпазни мерки ще можем да живеем доста спокойно.

— Вие забравяте една предпазна мярка, Арамис, и то

много важна.

— Коя?

— Трябва да променим дрехите си.

— Е, защо пък трябва да променяме дрехите си? — извика Портос. — Добре сме си и в тия.

— За да не ни познаят — каза д’Артанян. — Нашите дрехи имат една кройка и почти един цвят и от пръв поглед издават, че сме французи. Впрочем аз не държа толкова на кройката на дрехата ми и на цвета на панталоните ми, за да рискувам от любов към тях да ме обесят в Тайбърн или да ме пратят на разходка в Индия. ще си купя кафяви дрехи. Забелязах, че всички тия пуритански глупаци са луди за тоя цвят.

— Но ще намерите ли вашия човек? — попита Арамис

— О, сигурно! Той живееше на ГрийнХол стрийт, заведението му се казваше „Бедфордска транноприемница“.

Впрочем аз мога да ходя в старата част на града със затворени очи.

— Бих искал да бъда вече там — каза д’Артанян — и според мене, би трябвало да стигнем в Лондон преди разсъмване дори и да уморим конете си.

— Тогава да вървим — рече Атос, — защото, ако не се лъжа, ние сме на осемдесет левги от него.

Приятелите пришпориха конете си и наистина към пет часа сутринта пристигнаха в Лондон. Край вратата ги спря един часовой; но Атос каза на превъзходен английски език, че са изпратени от полковник Харисън, за да предупредят колегата му, господин Придж за скорошното пристигане на краля. Тоя отговор доведе до няколко въпроса за залавянето на краля и Атос разказа всичко с такива точни и положителни подробности, че дори и да се бяха появили някакви подозрения у часовите, те се разпръснаха. И така четиримата приятели получиха пропуск с всички видове пуритански благопожелания.

Атос каза истината; той ги заведе право в „Бедфордска странноприемница“ и каза на съдържателя кой е. Сеньор Перец толкова се зарадва на завръщането му с такава многобройна и хубава компания, че веднага заповяда да им приготвят най-хубавите стаи.

Макар че още не се беше разсъмнало, нашите четирима пътници, пристигнали в Лондон, намериха целия град в движение. Слухът, че кралят, воден от полковник Харисън, е на път за столицата, се беше разпространил още вечерта и мнозина не си бяха лягали от страх, че Стюърт, както го наричаха, ще пристигне през нощта и няма да го видят.

Предложението да се променят дрехите беше прието единодушно, както си спомня читателят, с изключение на лекото възражение от страна на Портос. Затова веднага се заловиха с тая работа. Съдържателят заповяда да му донесат най-различни дрехи, сякаш желаеше да поднови гарДероба си. Атос взе черен костюм, който му даваше вид на честен гражданин. Арамис не желаеше да се раздели с шпагата си и затова избра тъмен военен костюм. Портос се съблазни от червена дреха и зелени панталони. Д’АрТанян, който предварително си беше избрал цвета, се залови само с отсянката му и в новия кафяв костюм заприлича много на търговец на захар, скъсал с професията.

Що се отнася до Гримо и Мускетон, които не носеха ливреи, те съвсем се преобразиха. При това Гримо беше тип на спокоен, сух и неподвижен англичанин; а Мускетон — тип на тумбест, надменен, празноскитащ англичанин.

— Сега — каза д’Артанян — да минем на главното: да

си отрежем косата, за да не ни се подиграва простолюдието. Като не сме вече благородници по шпага, да бъдем пуритани по прическа. Вие знаете, че това е най-гладната разлика между републиканците и роялистите. Но Арамис не беше никак съгласен с тая съществена точка. той искаше да запази на всякаква цена прекрасната си коса, за която полагаше най-големи грижи. Трябваше да му даде пример Атос, на когото тия неща бяха безразлични. Портос подложи без съпротива главата си на Мускетон, който заби веднага ножиците в гъстата му твърда коса. Д’Артанян се острига сам по своя фантазия и главата му заприлича на медал от времето на Франсоа I или Шарл IX.

— Ние сме отвратителни — каза Атос.

— И ми се струва, че просто смърдим на пуритани —

прибави Арамис.

— Студено ми е на главата — забеляза Портос.

— А пък мене просто ме избива да държа проповед —

заяви д’Артанян.

— Сега — рече Атос, — когато сами не можем да се познаем и когато няма какво да се страхуваме, че другите ще ни познаят, да идем да видим пристигането на краля: ако е пътувал цяла нощ, той трябва да бъде близо до

Лондон.

Наистина два часа след като четиримата приятели се смесиха с тълпата, силни викове и голямо движение известиха за пристигането на краля. Бе изпратена карета да го посрещне и великанът Портос, който надвишаваше всички с цяла глава, съобщи отдалече, че кралската карета идва. Д’Артанян се повдигна на пръсти, а Атос и Арамис се вслушваха в разговорите, като се мъчеха да разберат общото мнение. Каретата мина и д’Артанян видя край едната вратичка Харисън, а край другата — Мордаунт

А народът, за впечатленията на когото следяха Атос и Арамис, бълваше проклятия срещу Чарлз.

Атос се върна отчаян.

— Мили мой — му каза д’Артанян, — вие упорствувате напразно и аз ви уверявам, че положението е лошо. Лично аз участвувам в тая работа само заради вас и донейде като любител в политиката по мускетарски; намирам, че би било много забавно да изтръгнем плячката на всички тИя крескачи и да им се подиграем. Ще помисля за това.

На другия ден сутринта, като застана на прозореца, който гледаше към най-населените квартали в старата част на града, Атос чу как провъзгласяваха парламентския законопроект, според който бившият крал Чарлз I се предава на съд, обвинен в предателство и злоупотреба с властта.

Д’Артанян стоеше до Атос. Арамис разглеждаше една карта, Портос беше погълнат от последните наслади на една вкусна закуска.

— Парламентът! — извика Атос. — Невъзможно е парламентът да издаде такъв законопроект.

— Слушайте — каза д’Артанян, — аз малко разбирам английски; но тъй като английският език е чисто и просто развален френски, ето какво чух: Parliament’s bill; това значи бил (законопроект) на парламента или бог да ме убие, както казват тук.

В тоя миг влезе съдържателят. Атос му направи знак да се приближи.

— Парламентът ли издаде тоя законопроект? — попита той.

— Да, милорде, чистият парламент.

— Как чистият? Нима те са два?

— Приятелю мой — намеси се д’Артанян, — тъй като аз не разбирам английски, а всички ние знаем испански, направете ни удоволствието да ни говорите на тоя език; той е родният ви език и сигурно вие с удоволствие се възползувате от всеки случай Да поговорите на него.

— А, отлично! — каза Арамис.

Портос, както казахме, беше съсредоточил цялото си внимание на един кокал от котлет, като го очистваше усърдно от месната му обвивка.

— Значи вие питахте?… — рече съдържателят на испански.

— Питах — продължи Атос на същия език — два парламента ли имате, един чист и друг нечист?

— Чудно нещо! — се обади Портос, като вдигна бавно глава и погледна смаяно приятелите си. — Значи сега зная английски? Разбирам това, което казвате.-

— То е, защото говорим испански, мили приятелю — забеляза Атос с обикновеното си хладнокръвие.

— Ах, дявол да го вземе! — извика Портос. — Много жалко! А аз помислих, че владея още един език.

— Когато казвам чистия парламент, сеньор — продължи съдържателят, — аз подразбирам тоя, който господин полковник Придж прочисти.

— О, наистина, тия хора са много изобретателни! — каза д’Артанян. — Когато се върнем във Франция, ще съобщя това средство на господин Мазарини и на господин коадютора. Единият ще почне да чисти в името на двора, другият — в името на народа, така че от парламента няма

да остане нищо.

— Кой е тоя полковник Придж? — попита Арамис. — И как е прочистил парламента?

— Полковник Придж — каза испанецът — е бивш колар, много умен човек, който, докато карал колата си, забелязал едно нещо: когато на пътя ти има камък, по-добре и по-бързо е да го махнеш, отколкото да се опиташ да минеш с колелото над него. И тъй, от двеста петдесет и един члена, от които се състоеше парламентът, сто деветдесет и един му пречеха и можеха да преобърнат политическата му кола. Той ги вдигна, както по-преди вдигаше камъните, и ги изхвърли от парламента.

— Чудесно! — извика д’Артанян, който уважаваше ума навсякъде, където го срещаше, защото сам беше умен човек.

— И всички тия изхвърлени бяха стюъртисти? — попита Атос.

— Без всякакво съмнение, сеньор, и вие разбирате, че те биха спасили краля.

— Ей богу! — величествено забеляза Портос. Те са били мнозинство.

— И вие мислите — обади се Арамис, — че той ще се съгласи да се яви пред такъв съд?

— А какво ще прави? — отговори испанецът. — Ако се опита да откаже, народът ще го принуди да се съгласи.

— Благодаря, сеньор Перец — каза Атос. — Сега съм достатъчно осведомен.

— Ще се съгласите ли най-после, Атос, че това е загубена работа? — попита д’Артанян. — И че с Харисъновци, Джонсовци, Приджовци и Кромуловци не можем никога да излезем на глава?

— Кралят ще бъде оправдан в съда — рече Атос. — Самото мълчание на привържениците му показва, че има заговор.

Д’Артанян сви рамене.

— Но ако се осмелят да осъдят краля си — каза Арамис, — те ще го осъдят най-много на изгнание или на затвор.

Д’Артанян подсвирна в знак на съмнение.

— Ще видим — рече Атос, — защото, предполагам, ще отидем на заседанията.

— Няма да чакате много — се обади съдържателят. — Те започват утре.

— Хайде де! — забеляза Атос. — Значи следствието е било произведено още преди залавянето на краля?

— Без съмнение — рече д’Артанян, — то е започнало от деня, когато е бил купен.

— Знаете ли — каза Арамис, — че нашият приятел Мордаунт е извършил ако не самата сделка, то поне цялата подготовка за нея.

— А знаете ли — заяви д’Артанян, — че където и да ми падне в ръцете тоя господин Мордаунт, аз ще го убия.

— Пфу! — обади се Атос. — Такъв мерзавец!

— Затова и искам да го убия — рече д’Артанян. — Ах, мили приятелю, достатъчно изпълнявам желанията ви, така че можете да бъдете снизходителен към моите. Впрочем тоя път ви заявявам, харесва ли ви това или не, че тоя Мордаунт ще бъде убит само от мене.

— И от мене — каза Портос.

— И от мене — прибави Арамис.

— Трогателно единодушие! — извика д’Артанян. — И тъкмо подхожда на такива добри граждани като нас! Хайде да се поразходим из града; дори сам Мордаунт няма да ни познае от четири крачки при такава мъгла. Да погълтаме малко мъгла.

— Да — каза Портос, — за разнообразие след бирата.

И четиримата приятели излязоха, за да погълтат, както се казва простонародно, местния въздух.