Александър Дюма
Двадесет години по-късно (55)

XXIV. КАРЕТАТА НА ГОСПОДИН КОАДЮТОРА

Вместо да се върне през вратата Сент Оноре, д’Артанян, който разполагаше с време, направи кръг и се върна през вратата Ришельо. Тук се приближиха до него, за да узнаят кой е. Когато видяха по шапката му с пера и по обшитата му с галони мантия, че е мускетарски офицер, заобиколиха го с намерението да го накарат да вика „Долу Мазарини!“ Най-напред тая демонстрация го обезпокои; но като узна какво искат от него, той завика тъй звънливо, че най-взискателните останаха доволни.

Той вървеше по улица дьо Ришельо и обмисляше по какъв начин да отведе кралицата, защото беше немислимо да я отведе в карета с герба на Франция, когато пред входа на двореца на госпожа дьо Гемене забеляза ек лаж.

Внезапно му хрумна една идея.

„А, бога ми, това би било по правилата на войната!“ помисли си той.

След това се приближи до каретата и погледна герба на вратичките и ливреята на кочияша, който беше на капрата.

Тоя преглед се извърши много лесно, защото кочияшът спеше дълбоко.

„Това е каретата на господин коадютора — каза си той. — Наистина почвам да мисля, че провидението е с нас.“

Качи се тихо в каретата, дръпна копринения шнур, краят на който беше вързан за малкия пръст на кочияша и каза:

— В Пале Роял!

Събуден внезапно, кочияшът подкара към посоченото място, без да подозира, че заповедта идва не от господаря му. Вратарят на двореца тъкмо се готвеше да затваря железните врати; но като видя великолепния екипаж, реши, че идва важна личност, и пропусна каретата, която се опря пред външната стълба.

Едва тук кочияшът забеляза, че отзад на колата няма лакеи.

Той помисли, че господин коадюторът е дал това нареждане, скочи от капрата, без да изпуска юздите, и се приближи да отвори.

Д’Артанян скочи също на земята и в минутата, когато кочияшът, ужасен, че е довел чужд човек, отстъпи крачка назад, той го улови с лявата ръка за яката, а с дясната допря един пистолет до гърлото му.

— Нито дума или ще те застрелям! — каза д’Артанян. По израза на лицето му кочияшът се досети, че е паднал в клопка, и остана с отворена уста и облещени очи.

В двора се разхождаха двама мускетари. Д’Артанян ги повика по име.

— Господин дьо Белиер — каза той на единия, — моля ви се, вземете юздите от ръцете на тоя добър човек, седнете на капрата, закарайте каретата пред вратата на тайната стълба и ме чакайте там; работата е важна, отнася се за служба на краля.

Мускетарят знаеше, че лейтенантът му не е от тия, които се шегуват със службата; той се подчини, без дума да продума, макар че тая заповед му се стори необикновена.

Д’Артанян се обърна към втория мускетар.

— Господин дю Верже — каза той, — помогнете ми да отведа тоя човек на сигурно място.

Мускетарят помисли, че лейтенантът му е арестувал някой преоблечен принц, поклони се, извади шпагата си и направи знак, че е готов.

Д’Артанян тръгна по стълбата, след него вървеше пленникът, а след пленника — мускетарят. Така преминаха вестибюла и влязоха в чакалнята на Мазарини.

Бернуен чакаше нетърпеливо известия за господаря си.

— Е какво, господине? — попита той.

— Всичко е от добре по-добре, драги господин Бернуен.

Но ето един човек, когото трябва да скриете на сигурно място…

— Де, господине?

— Дето искате, стига само там, дето ще го сложите, капаците на прозорците да се затварят с кофари и вратата

да се заключва.

— Имаме такова място, господине — каза Бернуен. И клетият кочияш бе заведен в един кабинет с решетести ’Прозорци, който много приличаше на затвор.

— Сега, драги приятелю — каза д’Артанян, — бъдете тъй добър да се откажете в моя полза от шапката и мантията си.

Разбира се, кочияшът не се възпротиви ни най-малко, впрочем той беше тъй поразен от всичко станало, че залиташе и бъбреше като пиян.

Д’Артанян сложи всичко това под мишницата на камердинера.

— Сега, господин дю Верже — рече той, — затворете се с тоя човек, докато дойде господин Бернуен да ви освободи; пазенето ще продължи доста дълго време и съвсем няма да бъде забавно, зная, но разбирате — прибави той важно, — служба на краля.

— Слушам, господин лейтенант — отговори мускетарят, като видя, че работата е сериозна.

— Тъкмо се сетих — каза д’Артанян, — ако тоя човек се опита да бяга или да вика, промушете го с шпагата си.

Мускетарят кимна с глава в знак, че заповедта ще бъде точно изпълнена.

Д’Артанян излезе и отведе Бернуен със себе си. Удари полунощ.

— Заведете ме в молитвената стая на кралицата — рече д’Артанян, — доложете й, че съм там, и сложете тоя вързоп с един зареден мускетон върху капрата на каретата, която чака долу пред изхода от тайната стълба.

Бернуен въведе д’Артанян в молитвената стая, където той седна дълбоко замислен.

В Пале Роял всичко вървеше по реда си. В десет часа както казахме вече, почти всички гости се разотидоха тия, които трябваше да бягат с двора, бяха предупредени на всеки от тях се каза да бъде между полунощ и един часа в КурлаРен.

В десет часа Ана Австрийска отиде при краля. По-малкият му брат току-що беше сложен да спи; останал сам, младият Людовик се забавляваше, като пускаше в сражение оловени войници, което му правеше голямо удоволствие. Две почетни деца играеха с него.

— Лапорт — каза кралицата, — време е негово величество да си легне.

Кралят поиска да остане още малко, като каза, че не му се спи, но кралицата настоя:

— Нали утре сутринта в шест часа отивате да се къпете в Конфлан, Луи? Струва ми се, че вие сам пожелахте това.

— Имате право, ваше величество — отвърна кралят, — и аз съм готов да се оттегля, ако вие благоволите да ме целунете. Лапорт, дайте свещника на господин кавалера дьо Коален.

Кралицата допря устни до бялото гладко чело, което височайшето дете й подаде важно — в това негово движение се чувствуваше вече етикецията.

— Заспете по-бързо, Луи — каза кралицата, — защото ще ви събудят рано.

— Ще се постарая да ви послушам, ваше величество — отговори младият Луи, — но никак не ми се спи.

— Лапорт — съвсем тихо рече Ана Австрийска, — намерете някоя по-отегчителна книга за четене на негово величество, но не се събличайте.

Кралят излезе, придружен от кавалера дьо Коален, кой то носеше свещника. Другото почетно дете бе заведено у дома си.

Тогава кралицата се завърна в покоите си Жените й, тоест госпожа дьо Брежи, госпожица дьо Бомон. госпожа Дьо Мотвил и сестра й Сократин, наречена така заради мъдростта й, донесоха в тоалетната й стая остатъците от обеда, с които обикновено тя вечеряше.

Кралицата даде тогава заповедите си, поговори за едно угощение, което след два дни маркиз дьо Вилкие даваше в нейна чест, посочи лицата, които трябваше да бъдат поканени, обяви, че на другия ден ще отиде във Вал

Грас, където смята да се причести, и заповяда на първия си камердинер, да отиде с нея.

богато вечерята се свърши, кралицата се престори на

много уморена и отиде,в спалнята си. Госпожа дьо Мотвил, дежурна тая вечер, я последва и й помогна да се съблече. Кралицата си легна, поговори благосклонно няколко минути с нея и я освободи.

В това време д’Артанян влизаше в двора на Пале Роял с каретата на коадютора.

Минута ’след това каретите на придворните дами излязоха от двореца и желязната врата се затвори след тях.

Удари полунощ.

Пет минути по-късно Бернуен почука на спалнята на кралицата, като дойде то тайния проход,на кардинала.

Ана Австрийска отиде да отвори сама.

Тя беше вече облечена, тоест обу си отново чорапите и се загърна с дълъг пеньоар.

— А, вие сте, Бернуен! Господин д’Артанян тук ли е?

— Да, всемилостива господарке, в молитвената стая; чака ваше величество да се приготви.

— Аз съм готова. Кажете на Лапорт да събуди и да облече краля, а след това идете у маршал дьо Вилроа и го предупредете от мое име.

Бернуен се поклони и излезе.

Кралицата влезе в помещението за молитва, осветено от проста стъклена венецианска лампа. Тук видя д’Артанян който я чакаше прав.

— Вие ли сте? — му каза тя.

— Да, всемилостива господарке.

— Готов ли сте?

— Готов съм.

— А господин кардиналът?

— Излезе благополучно. Чака ваше величество в КурРен.

— Но в каква карета ще заминем?

— Всичко съм предвидил; долу една карета чака ваше величество.

— Да идем при краля.

Д’Артанян се поклони и последва кралицата. Младият Луи беше вече облечен с изключение на обувките и късовейката; той бе учуден и обсипваше с въпроси Лапорт, който само му отговаряше:

— Всемилостиви господарю, така заповяда кралицата. Креватът не беше оправен и се виждаха чаршафите на

краля; те бяха толкова вехти, че на някой места имаше дупки.

Това бяха също следи от скъперничеството на Мазарини.

Кралицата влезе, а д’Артанян се спря на прага. Като видя кралицата, детето се изскубна от ръцете на Лапорт и изтича към нея. Кралицата направи знак на д’Артанян да се приближи. Д’Артанян се подчини.

— Сине мой — каза Ана Австрийска и му посочи мускетаря, който стоеше спокоен, прав и с шапка в ръка, — ето господин д’Артанян: той е храбър като старите герои рицари, за които толкова обичате да ви разказват моите дами. Запомнете името му и се вгледайте в лицето му, за да не го забравите, защото тая вечер той ще ни направи голяма услуга.

Младият крал погледна гордо офицера и повтори:

— Господин д’Артанян?

— Да, сине мой.

Младият крал повдигна бавно малката си ръка и я протегна на мускетаря, който подви коляно и я целуна.

— Господин д’Артанян — повтори Луи, — добре, всемилостива господарке, няма да забравя.

В тая минута се чу като че ли някакъв приближаващ се шум.

— Какво е това? — попита кралицата.

— Охо — отговори д’Артанян, като напрегна едновременно острия си слух и проницателния си поглед, — това е шумът на бунтуващия се народ.

— Трябва да бягаме — каза кралицата.

— Ваше величество ми предостави да ръководя тая работа. Трябва да останем и да узнаем какво иска народът.

— Господин д’Артанян!

— Аз отговарям за всичко.

Нищо не се предава .тъй бързо, както увереността. Сама пълна със сила и смелост, кралицата чувствуваше в най-висока степен тия две добродетели у другите.

— Правете каквото искате — каза тя, — доверявам се На вас.

— Ще ми позволи ли ваше величество да давам запоВеДи от ваше име в цялата тая работа?

— Заповядайте, господине.

— Какво пак иска тоя народ? — запита кралят.

— Ей сега ще узнаем, всемилостиви господарю — отговори д’Артанян.

И излезе бързо от стаята.

Шумът растеше все повече и повече; той сякаш изпълни целия Пале Роял. Отвътре се чуваха викове, смисълът на които не можеше да се разбере. Ясно беше, че народът роптае и се бунтува.

Полуоблеченият крал, кралицата и Лапорт стояха неподвижно на едно място, като слушаха и чакаха какво ще стане.

Втурна се Коменж, който тая нощ беше караул в Пале Роял; той имаше около двеста души в дворовете и в конюшните, които оставяше на разположение на кралицата.

— Е, какво има? — попита Ана Австрийска върналия се д’Артанян.

— Всемилостива господарке, пръснал се е слухът, че кралицата е напуснала Пале Роял и е отвела краля със себе си. Народът иска доказателство за противното, иначе заплашва да разруши Пале Роял.

— О, това е вече прекалено! — каза кралицата. — ще им докажа, че съвсем не съм заминала.

Д’Артанян видя по израза на лицето и че тя се готви да даде някоя жестока заповед. Той се приближи до нея и й рече шепнешката:

— Ваше величество все още ли има доверие в мене? Тоя глас я накара да потрепери.

— Да, господине, пълно доверие… Кажете.

— Ще благоволи ли кралицата да последва съвета ми?

— Говорете.

— Нека ваше величество отпрати господин дьо Коменж и му заповяда да се затвори заедно с хората си в караулното помещение и в конюшните.

Коменж погледна завистливо д’Артанян, както всеки придворен гледа изгряването на нова звезда.

— Чухте ли, Коменж? — каза кралицата.

Д’Артанян се приближи до него; с присъщата си проницателност той разбра значението на неспокойния му поглед.

— Господин дьо Коменж, извинете ме — му каза той. —

Ние двамата служим на кралицата, нали? Сега е мой ред да й бъда полезен, не ми завиждайте на това щастие

Коменж се поклони и излезе

„Хайде, спечелих си нов неприятел!“ — помисли си д’Артанян.

— А сега какво да правим? — обърна се кралицата към д’Артанян. — Вие чувате, шумът не утихва, а се увеличава.

— Всемилостива господарке — отговори д’Артанян, — народът иска да види краля. Той трябва да го види.

— Как, да го види? Де? На балкона?

— Не, всемилостива господарке, тук, в кревата му, като спи.

— О, ваше величество, господин д’Артанян има пълно право — извика Лапорт.

Кралицата помисли и се усмихна като жена, на която е познато лукавството.

— Наистина — промърмори тя.

— Господин Лапорт — каза д’Артанян, — идете да кажете на народа през оградата на Пале Роял, че желанието му ще бъде изпълнено, че след пет минути той не само Ще види краля, но и ще го види в леглото му. Прибавете, че кралят спи и че кралицата моли да не вдигат шум, за Да не го събудят.

— Но не всички, депутация от двама-трима души, нали?

— Всички, всемилостива господарке.

— Но те ще ни задържат до сутринта, помислете за

това!

— Не повече от четвърт час. Отговарям за всичко, ваше величество. Повярвайте ми, аз познавам народа, той е голямо дете, което е достатъчно само да се погали. Пред спящия крал той ще бъде ням, тих и кротък като агне.

— Вървете, Лапорт — каза кралицата. Младият крал се приближи до майка си.

— Защо ще правим това, което искат тия хора? — попита той.

— Така трябва, сине мой — отговори Ана Австрийска. ако ми казват така трябва, значи аз не съм вече крал?

— Всемилостиви господарю — обърна се д’Артанян към

него, — ще ми позволи ли ваше величество да му задам един въпрос?

Луи XIV се обърна, учуден, че се осмеляват да му з говорят. Кралицата стисна ръката на детето.

— Да, господине — каза той.

— Случвало ли се е на ваше величество, когато играе в парка на ФонтенеБло или в дворовете на Версайският дворец, да види изведнъж, че небето се покрива с облаци и да чуе гръмотевица?

— Да, разбира се.

— Е добре, колкото и голямо желание да има ваше величество да поиграе още, тая гръмотевица му казва: „Върнете се в двореца, всемилостиви господарю, така трябва.“

— Без съмнение, господине; но също тъй са ми казвали че гръмотевицата е глас божи.

— Е добре, всемилостиви господарю, вслушайте се в шума на народа и ще видите, че той прилича много на гръмотевицата.

И наистина в тая минута нощният вятър довея страшен шум.

Изведнъж всичко утихна.

— Ето, всемилостиви господарю — продължи д’Артанян, — сега казаха на народа, че спите; добре виждате, че все още сте крал.

Кралицата гледаше учудено тоя необикновен човек, който с поразителната си храброст беше равен на най-храбрите, а с проницателния си и хитър ум — на мъдреците.

Лапорт влезе.

— Е какво, Лапорт? — попита кралицата.

— Всемилостива господарке — отговори той, — предсказанието на господин д’Артанян се изпълни, те утихнаха като по магия. Сега ще им отворят вратите и след пет минути те ще бъдат тук.

— Лапорт — каза кралицата, — ако вие сложите в кревата един от синовете си вместо краля, ние бихме могли да заминем през това време.

— Ако ваше величество заповяда, моите синове са готови като мене да служат на кралицата.

— Не — възрази д’Артанян, — защото ако един от тях познава негово величество и забележи измамата, всичко е загубено.

— Имате право, господине, пълно право — каза Ана Австрийска. — Лапорт, сложете краля в кревата.

Лапорт сложи в леглото краля, както беше съвсем облечен, и го покри със завивката чак до раменете.

Кралицата се наведе над него и го целуна по челото.

— Престорете се, че спите, Луи — каза тя.

— Добре — отговори кралят, — само че не искам нито един от тия хора да се допре до мене.

— Всемилостиви господарю — рече д’Артанян, — аз съм тук и ви гарантирам, че ако някой се осмели да направи това, ще заплати с живота си тая дързост.

— Сега какво да правим? — попита кралицата. — Чувам, че идват.

— Господин Лапорт, идете да ги посрещнете и им кажете пак да не вдигат шум. Всемилостива господарке, нека ваше величество чака тук, на вратата. Аз ще застана край възглавницата на краля и ако се наложи, ще умра за него.

Лапорт излезе, кралицата застана край завесата на вратата, а д’Артанян се промъкна зад завесите над леглото.

Чу се глухо и предпазливо ходене на много хора; кралицата сама приповдигна завесата и сложи пръст на устата.

Като видяха кралицата, хората се спряха почтително.

— Влезте, господа, влезте — каза кралицата.

Тълпата се раздвижи нерешително, сякаш се срамуваше от постъпката си: очакваха съпротива, готвеха се да чупят желязната врата и да събарят караула; но вратата сама се отвори и кралят, наглед поне, се пазеше само от майка му.

Тия, които бяха начело, забъбраха и поискаха да отстъпят назад.

— Но влезте, господа, щом кралицата позволява — каЗа Лапорт.

Тогава един, по-храбър от другите, се осмели да прекрачи прага и влезе на пръсти. Всички останали последваха примеРа му и стаята се напълни тихо, сякаш всички тия хора бяха най-покорни и най-предани придворни. Далеч зад вратата се виждаха главите на тия, които не можеха да влязат и се наДигаха на пръсти.

д’Артанян виждаше всичко през дупчицата, направена

от него в завесата; в първия от влезлите той позна

Планше.

— Господине — обърна се към него кралицата, защото разбра, че той е водачът на цялата тая тълпа, — вие желаехте да видите краля и аз поисках да ви го покажа сама. Приближете се, погледнете и кажете дали имаме вид на хора, които искат да бягат.

— Не, разбира се — отговори Планше, учуден донякъде от тая неочаквана чест.

— Значи кажете на моите добри и верни парижани — продължи Ана Австрийска с усмивка, в значението на която д’Артанян не се излъга, — че сте видели краля да спи и кралицата готова също да си легне.

— Ще кажа, всемилостива господарке, и всички, които са с мене, ще потвърдят това. Но…

— Но какво? — попита Ана Австрийска.

— Нека ваше величество ме извини — каза Планше, — но наистина ли кралят лежи в това легло?

Ана Австрийска потрепера.

— Ако някой от вас познава краля — рече тя, — нека се приближи и каже наистина ли е негово величество.

Един човек, завит с мантия и мъчещ се да скрие лицето си с нея, се приближи, наведе се над леглото и погледна.

За миг д’Артанян си помисли, че тоя човек има лошо намерение, и сложи ръка на шпагата си; но при движението, когато се навеждаше, непознатият откри част от лицето си и д Артанян позна коадютора.

— Наистина е кралят — каза човекът и се изправи. — Бог да благослови негово величество!

— Да — полугласно каза водачът, — да, бог да благослови негово величество!

И всички тия хора, влезли разярени, изведнъж се покориха на друго чувство и на свой ред започнаха да благославят царственото дете.

— Сега, приятели — каза Планше, — да поблагодарйм

на кралицата и да се оттеглим.

Всички се поклониха и излязоха постепенно и без шум както бяха влезли. Планше, влязъл пръв, излизаше последен.

Кралицата го спря.

— Как се казвате, приятелю? — попита тя.

Планше се обърна, силно учуден от въпроса.

— Да — продължи кралицата, — аз смятам за такава чест да ви приема тая вечер, както ако бяхте някой принц, и желая да зная името ви.

„Да — помисли си Планше, — за да се отнесете с мене като с принц. Благодаря!“

Д’Артанян потрепера да не би Планше, помамен като гарвана в баснята, да каже името си и да не би кралицата, научила името му, да узнае, че той е служил при

него.

— Всемилостива господарке — почтително отговори Планше, — аз се казвам Дюлорие, ваш покорен слуга.

— Благодаря, господин Дюлорие — каза кралицата. — А с какво се занимавате?

— Всемилостива господарке, търговец съм на платове в улица де Бурдоне.

— Само това исках да зная — продължи кралицата. — Много съм ви задължена, драги господин Дюлорие, ще се видим пак.

„Хайде, хайде — промърмори д’Артанян, като излизаше иззад завесата, — положително нашият Планше съвсем не е глупак и ясно се вижда,-че е минал добра школа.“

Действуващите лица на тая необикновена сцена се гледаха около минута, без дума да продумат — кралицата права край вратата, д’Артанян полуизлязъл от скривалището си, кралят надигнал се на лакът, готов да легне отново при най-малкия шум. който би показал, че цялата тая тълпа се връща; но шумът не се приближаваше, а се отдалечаваше все повече и повече и най-после съвсем затихна.

Кралицата въздъхна; д’Артанян изтри влажното си чело; кралят скочи от кревата и каза:

— Да вървим!

В тая минута се завърна Лапорт.

— Е, какво? — попита кралицата.

— Изпратих ги до желязната врата, всемилостива господарке. — отговори камердинерът. — Те съобщиха на другарите си, че са видели краля и че кралицата говорила с тях. и сега всички се разотиват с гордо самодоволство.

— О, негодници! — промърмори кралицата. — Те ще платят скъпо за тая дързост, обещавам им това!

След това се обърна към д’Артанян и прибави:

— Господине, тая вечер вие ми дадохте най-добрите съвети, които съм получавала в живота си. Продължавайте: какво трябва да правим сега?

— Господин Лапорт — каза д’Артанян, — довършете тоалета на негово величество.

— Значи можем да тръгнем? — попита кралицата.

— Когато пожелае ваше величество. Слезте само по тайната стълба; ще ме намерите при вратата.

— Вървете, господине — рече кралицата, — идвам след вас.

Д’Артанян слезе долу; каретата беше на поста си, мускетарят седеше на капрата.

Д Артанян взе вързопа, който беше дал на Бернуен, за да го сложи в краката на мускетаря. В него, както читателят си спомня, бяха шапката и мантията на кочияша на господин дьо Гонди.

Той си сложи мантията на раменете и шапката на главата.

Мускетарят слезе от капрата.

— Господине — каза му д’Артанян, — идете да освободите другаря си, който пази кочияша. След това качете се двамата на конете си, идете на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“, вземете оттам моя кон и коня на господин дю Валон, оседлайте ги като за поход и ги закарайте от Париж в КурлаРен. Ако в КурлаРен не намерите никого, идете в Сен Жермен. Служба на краля.

Мускетарят допря ръка до шапката си и отиде да изпълни получените заповеди.

Д’Артанян се качи на капрата.

На пояса му имаше два пистолета, в краката му лежеше мускетон, а зад него — гола шпага.

Кралицата се появи; след нея идваха кралят и господин херцог д’Анжу, брат му.

— Каретата на господин, коадютора! — извика тя и отстъпи крачка назад.

— Да, всемилостива господарке — отговори д’Артанян, — но качете се смело. Аз карам.

Кралицата извика от учудване и се качи в каретата. Кралят и брат му се качиха след нея и седнаха от двете й страни.

— Елате, Лапорт — каза кралицата.

— Как, всемилостива господарке! — възрази камердинерЪт. — В една карета с ваши величества?

— Тая вечер става дума не за кралска етикеция, а за спасението на краля. Качете се, Лапорт!

Лапорт се подчини.

— Спуснете завеските — каза д’Артанян.

— Но това няма ли да възбуди подозрение, господине? — попита кралицата.

— Ваше величество, можете да бъдете спокойна — отговори д’Артанян, — отговорът ми е готов.

Завеските бяха спуснати и каретата се понесе бързо по улица дьо Ришельо. На бариерата началникът на поста се приближи с десетина души и с фенер в ръка.

Д’Артанян го повика със знак.

— Познавате ли каретата? — запита той сержанта.

— Не — отговори запитаният.

— Погледнете герба.

Сержантът приближи фенера до вратичката.

— Гербът на господин коадютора! — каза той.

— Шт! Той е вътре насаме с госпожа дьо Гемене. Сержантът се разсмя.

— Пропуснете! — обърна се той към пазача на бариерата. — Зная кой е.

След това се приближи до спуснатата завеска и каза:

— Приятно прекарване на времето, ваше преосвещенство!

— Дърдорко! — извика д’Артанян. — Заради вас ще ме изгонят.

Бариерата заскърца. Като видя, че пътят е свободен, Д’Артанян шибна силно конете, които се понесоха с най-голяма бързина.

След пет минути те настигнаха каретата на кардинала.

— Мускетон — извика д’Артанян, — вдигнете завеските в каретата на нейно величество!

— Той е — каза Портос. Като кочияш! — извика Мазарини. — И с каретата на коадютора! — прибави кралицата. Corpo di Dio! — извика Мазарини. — Златен човек сте Вие, господин д’Артанян!