Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XXIX. ДОБРОДУШНИЯТ БРУСЕЛ

Но за нещастие на кардинал Мазарини, на когото по това време вървеше назад, добродушният Брусел не беше смазан.

Наистина той преминаваше спокойно по улица Сент Оноре, когато бясно летящият кон на д’Артанян го блъсна в рамото и го събори в калта. Както казахме вече, д’Артанян не обърна никакво внимание на такова дребно събитие. При това той споделяше дълбокото и презрително безразличие, което по това време благородниците, особено военните, хранеха към гражданите. Ето защо остана напълно безчувствен към нещастието, постигнало дребния мургав човек, макар че сам беше причина за това. Преди да успее клетият Брусел да извика, въоръжените конници преминаха като вихър. Едва тогава чуха ранения и го вдигнаха.

Дотичаха хора, видяха нещастника, попитаха го как се казва, де живее и какво работи. И щом каза, че се казва Брусел, че е съветник в парламента и живее на улица Сен Ландри, тълпата изпусна страшен, заплашителен вик, който уплаши ранения не по-малко от преминалия над него ураган.

— Брусел! — викаха в тълпата. — Брусел! Нашият баща! Този, който защищава нашите права срещу Мазарини! Брусел! Приятелят на народа, убит, стъпкан от тия мръсни кардиналисти! Тука! Тука! На оръжие, другари!

За минута тълпата страшно се увеличи; спряха някаква карета, за да настанят в нея малкия съветник, но някой от тълпата забеляза, че движението на каретата може да бъде вредно за ранения, и веднага няколко фанатици предложиха да го отнесат на ръце, предложение, което се прие единодушно и с възторг. Речено-сторено. Народът, страшен и нежен едновременно, вдигна Брусел и го понесе, както във вълшебните приказки великанът носи джудже в ръцете си, като мърмори и го гали.

Брусел се досещаше вече за привързаността на парижаните към него; в продължение на три години той сееше опозиция не без тайната надежда, че един ден ще пожъне любовта на народа. Сегашният случай го зарадва и го преизпълни с гордост, защото му показа силата му; но, от друга страна, някои обстоятелства помрачаваха това тържество. Освен че болката от натъртването беше силна, Брусел все очакваше, че иззад някой ъгъл на улицата ще се подаде ескадрон гвардейци или мускетари и ще разгони тълпата. А тогава какво ще стане с триумфетора в тая бъркотия?

От ума му не излизаше тоя вихър от хора, тоя подкован ураган, който го събори само с едно връхлитане.

Той повтаряше със слаб глас:

— Бързайте, деца мои, защото наистина много страдам.

И при всяко оплакване крясъците и проклятията около него се удвояваха.

Не без труд достигнаха жилището на Брусел. Тълпата изпълваше вече цялата улица; всички жители на квартала се показаха по прозорците и по праговете на вратите. От прозореца на една къща, в която се влизаше през тясна врата, с всички сили викаше стара слугиня, а до нея плачеше друга жена, също възрастна. С явна тревога, макар и изразявана различно, те питаха народа, който им отговаряше само с неразбираеми викове.

Но когато се показа съветникът, носен от осем души, бледен, гледащ с умиращ поглед къщата си, жена си и слугинята, госпожа Брусел припадна, а слугинята с вдигнати към небето ръце се спусна по стълбата да посрещне господаря си, като викаше: „О, боже, боже мой! Поне Фрике да беше тук! Да отиде за доктор!“

Фрике беше тук. Къде не е парижкият хлапак?

Естествено, Фрике се възползува от празника на Петдесетнйца, за да поиска отпуск от господаря си, който не можеше да му откаже, защото според условието Фрике трябваше да бъде свободен на четирите големи празника в годината.

Фрике беше начело на тълпата. Наистина и на него му хрумна да отиде за лекар; но като разсъди добре, намери, че е много по-весело да вика колкото му глас държи: „Убиха господин Брусел! Господин Брусел, бащата на народа! Да живее господин Брусел!“

отколкото да отиде сам по криви улички и просто да каже на един човек в черно: „Елате, господни докторе, съветникът има нужда от вашата помощ“.

За нещастие Фрике, който играеше важна роля в тълпата, има неблагоразумието да се улови за прозоречната решетка в долния етаж на къщата, за да се издигне над тълпата. Честолюбието го погуби: майка му го забеляза и го изпрати за лекар.

После тя взе болния на ръце и поиска да го занесе на горния етаж. Но в началото на стълбата съветникът стъпи на крака и обяви, че се чувствува достатъчно силен да се качи сам. Той помоли Жервез, слугинята си, да се помъчи да отстрани народа. Но Жервез не го слушаше.

— О, клетият ми господар! Милият ми господар! — викаше тя.

— Да, мила Жервез, да — промърмори Брусел, като се мъчеше да я укроти. — Успокой се, това е дребна работа.

— Как мога да се успокоя, когато са ви стъпкали, смазали, осакатили!

— Съвсем не! — възрази Брусел. — Това е нищо, почти нищо.

— Нищо! А от главата до краката сте в кал! Нищо, а по косата ви има кръв! Ах, боже мой, боже мой! Клетият ми господар!

— Млъкни най-после! — каза Брусел. — Млъкни!

— Кръв, боже мой, кръв! — викаше Жервез.

— Доктор! Хирург! Лекар! — ревеше тълпата. — Съветникът Брусел умира! Убиха го мазаринистите!

— Боже мой — отчаяно извика Брусел, — тия нещастници ще ми запалят къщата.

— Идете на прозореца и се покажете, господарю!

— Уф, за нищо на света! — отговори Брусел. — Крал може да се показва. Кажи им, Жервез, че ми е по-добре. Кажи им, че отивам не на прозореца, а в леглото, и да се разотидат.

— А защо искате да се разотидат? Прави ви чест, че са тук.

— Ох, нима не разбираш, че ще ме арестуват, ще ме обесят за това? — каза Брусел в отчаяние. — Ето, и на жена ми стана лошо.

— Брусел! Брусел! — ревеше тълпата. — Да живее Брусел! Доктор за Брусел!

Вдигна се такъв шум, че се случи онова, което Брусел предвиди. Един отряд гвардейци разгони беззащитната тълпа с прикладите си. Но при първите викове „Гвардейци! Войници!“ Брусел, който се страхуваше да не го сметнат за подстрекател, се завря облечен в леглото си.

Благодарение на тая намеса от страна на гвардейците старата Жервез успя най-после, след три пъти повторената заповед на господаря си, да заключи външната врата. Но тъкмо я заключи и се върна при господаря си, чу се силно чукане по тая врата.

Свестилата се госпожа Брусел събуваше мъжа си в леглото му и трепереше като лист.

— Вижте кой чука, Жервез — каза Брусел, — и не отваряйте, докато не разберете добре кой е.

Жервез погледна през прозореца.

— Господин председателят Бланменил — каза тя.

— Отворете тогава — рече Брусел. — Няма какво да се стесняваме от него.

— Е, какво са направили с вас, мили Брусел? — попита председателят още от вратата. — Чувам, че за малко щели да ви убият, а?

— По всяка вероятност крояха да посегнат на живота ми — отговори Брусел със стоическа твърдост.

— Клети ми приятелю! Да, те са искали да започнат с вас; но ще дойде и нашият ред; те не могат да ни победят заедно и се мъчат да ни унищожат един по един.

— Ако се отърва сега — каза Брусел, — ще ги смажа на свой ред със силата на словото си.

— Ще се оправите — рече Бланменил — и ще ги накарате да заплатят скъпо за това посегателство.

Госпожа Брусел плачеше горчиво, Жервез беше в отчаяние.

— Какво се е случило? — извика един хубав снажен младеж, като се втурна в стаята. — Татко е ранен?

— Пред вас, младежо, лежи една жертва на тиранията — каза Бланменил като истински спартанец.

— О! — извика младежът, като се обърна към вратата. — Тежко на ония, които са посегнали на вас, татко! — спря го съветникът, — идете по-добре за лекар.

— Чувам виковете на народа — забеляза старата слугиня. — Навярно Фрике води лекар … Не, карета е.

Бланменил погледна от прозореца.

— Коадюторът! — каза той.

— Господин коадюторът! — повтори Брусел. — Е, боже мой, чакайте, ще ида да го посрещна!

И забравил раната си, съветникът щеше да се спусне да посрещне господин дьо Рец, ако Бланменил не беше го спрял.

— Е, какво се е случило с вас, мили Брусел? — попита коадюторът още от вратата. — Говори се за засада, за убийство, а? Добър ден, господин Бланменил. На минаване взех лекаря си и ви го водя.

— О, господине, не зная как да ви благодаря! — отговори Брусел. — Наистина зверски ме събориха и ме стъпкаха кралските мускетари.

— Кажете кардиналските — възрази коадюторът, — Мазариновите. Но бъдете спокоен, ние ще ги накараме да заплатят за всичко това. Нали, господин Бланменил?

Бланменил се поклони; в това време вратата се отвори от бързоходец. След него влезе един лакей в разкошна ливрея и доложи високо:

— Господин херцог дьо Лонгвил.

— Как, господин херцогът тук? — извика Брусел. — Каква чест за мен! А, ваше сиятелство!

— Господине, дойдох да поднеса съболезнованията си за нещастието на нашия храбър защитник — каза херцогът. — Ранен ли сте, мили съветнико?

— Дори и да бях ранен, посещението на ваше сиятелство щеше да ме излекува.

— Но все пак страдате?

— И то много — отговори Брусел.

— Доведох лекаря си — рече херцогът. — Ще му Позволите ли да влезе?

— Моля ви се!

Херцогът направи знак на лакея си и той въведе един човек, облечен в черни дрехи.

— И на мен ми мина тая мисъл през ума, госпоДин херцог — каза коадюторът.

Двамата лекари се изгледаха.

— А, вие ли сте, господин коадютор? — рече херцогът. — Приятелите на народа се срещат на собствената си територия.

— Слуховете ме уплашиха и аз побързах да дойда; но най-важното е, мисля, лекарите да прегледат по-скоро нашия храбър съветник.

— Пред вас ли, господа? — уплашено забеляза Брусел.

— Защо не, приятелю мой? Уверявам ви, че искаме да узнаем по-скоро какво е положението ви.

— О, боже мой, какъв е пак тоя шум? — се обади госпожа Брусел.

— Като че ли ръкопляскат? — каза Бланменил и се приближи бързо до прозореца.

— Е, какво има пак? — попита Брусел побледнял.

— Ливреята на господин принц дьо Конти! — отговори Бланменил. — Лично господин принц дьо Конти.

Коадюторът и господин дьо Лонгвил едва се сдържаха да не се изсмеят с глас.

Лекарите поискаха да отвият Брусел. Той ги спря. В тая минута влезе принц дьо Конти.

— А, господа — каза той, като видя коадютора, — изпреварили сте ме. Но не ми се сърдете, мили ми господин Брусел. Щом чух за приключението ви, помислих си, че може би нямате лекар, и се отбих да взема своя. Какво става с вас? Какво е това убийство, за което се говори?

Брусел поиска да отговори, но устата му се схвана: тия неочаквани почести съвсем го смазаха.

— И тъй, драги докторе, прегледайте го — се обърна принц дьо Конти към човека в черно, който го придружаваше.

— Господа — каза единият от лекарите, — значи ще направим консултация?

— Правете, каквото искате — рече принцът, — само по-скоро ме успокойте относно положението на милия съветник.

Тримата лекари се приближиха до леглото. Брусел дърпаше завивката с всички сили; но въпреки съпротивата му те го съблякоха и прегледаха.

Имаше само две натъртвания: на ръката и на бедрото.

Лекарите се спогледаха, като не разбираха как може да се викат трима най-учени доктори на парижкия факултет заради такава дреболия.

— Е, какво? — попита коадюторът.

— Е, какво? — повториха след него херцогът и принцът.

— Надяваме се, че тоя случай няма да има последици — каза единият от лекарите. — Ще се оттеглим в съседната стая, за да определим лекуването.

— Брусел! — викаше тълпата. — Известия за Брусел! Как е Брусел!

Коадюторът се приближи бързо до прозореца. Щом го видя, тълпата млъкна.

— Успокойте се, приятели мои — каза той. — Господин Брусел не е в опасност. Но раната му е сериозна и му е необходимо спокойствие.

Веднага на улицата се разнесоха викове: „Да живее Брусел! Да живее коадюторът!“

Господин дьо Лонгвил му завидя и се приближи също до прозореца.

— Да живее господин дьо Лонгвил! — завика тълпата.

— Приятели мои — каза херцогът, като поздрави с ръка, — оттеглете се мирно и тихо. Нека враговете ни не се радват на безредието.

— Добре, господин херцог — се обади Брусел от леглото си. — Вие говорите като истински французин.

— Да, господа парижани — прибави принц дьо Конти, като на свой ред се приближи до прозореца, за да получи своята част от поздравленията. — Да, също и господин Брусел ви моли да се оттеглите. Освен това той има нужда от почивка, а шумът го безпокои.

— Да живее господин принц дьо Конти! — завика тълпата.

Принцът се поклони.

Тримата се сбогуваха със съветника и потеглиха, придружени от тълпата, която те бяха разпуснали от името на Брусел. Бяха стигнали вече кейовете, а Брусел все още им се кланяше от леглото.

Старата слугиня гледаше с възхищение господаря си. Съветникът израсна в очите й с цяла глава.

— Ето какво значи да служиш на отечеството си, както ти диктува съвестта — самодоволно каза Брусел.

¦ След като се съвещаваха един час, лекарите излязоха и предписаха компреси с вода и сол.

Цял ден пред къщата се спираха карети. Цялата фронда се разписа у Брусел.

— Татко, какъв триумф! — извика младежът, който не разбираше истинската причина, тласкаща тия хора при баща му, и простодушно вярваше в привързаността на благородниците, принцовете и приятелите им.

— Уви, мили ми Жак — каза Брусел, — страх ме е, че ще платя доста скъпичко за този триумф! Или силно се лъжа, или в тая минута Мазарини ми пише в сметката всички огорчения, които е изпитал благодарение на мен.

Фрике се върна посред нощ: той не беше успял да намери лекар.