Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XXXV. В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ ПОНЯКОГА КРАЛЕТЕ МОГАТ ДА ВЛЯЗАТ ПО-МЪЧНО В СТОЛИЦАТА НА КРАЛСТВОТО СИ, ОТКОЛКОТО ДА ИЗЛЯЗАТ ОТ НЕЯ (Продължение)

Както всички народни движения, първото нападение на тая тълпа беше ужасно. Малобройни и зле строени, мускетарите не можеха да управляват свободно конете си в това множество и започнаха да разстройват редовете си.

Д’Артанян поиска да спуснат завеските на каретата, но младият крал протегна ръка и каза:

— Не, господин д’Артанян, искам да видя.

— Ако ваше величество иска да види, добре, нека гледа! — рече д’Артанян.

И като се обърна с тая ярост, правеща го толкова страшен, д’Артанян подскочи към водача на бунтовниците, който с пистолет в едната ръка и с широка сабя в другата се опитваше да си пробие път до вратичката на каретата и воюваше с двама мускетари.

— Назад, дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Назад!

При тоя глас човекът с пистолета и широката сабя вдигна глава: но беше много късно: д’Артанян беше нанесъл удара си и шпагата му прониза гърди @ге на противника.

— А, пусто да остане! — извика д’Артанян, като се опитваше много късно да задържи удара. — Какво правите тук, графе?

— Дойдох да довърша предопределението на съдбата — отговори Рошфор, като падна на едното коляно. — Аз се оправих от три удари на шпагата ви, но от четвъртия няма да се оправя.

— Графе — каза д’Артанян с известно вълнение, — аз ударих, без да зная, че сте вие. Ще бъда много огорчен, ако трябва да умрете, и умрете с чувство на омраза към мене.

Рошфор протегна ръка на д’Артанян.

Д’Артанян я улови. Графът поиска да каже нещо, но думите се задушиха от бликналата кръв. Той се обтегна конвулсивно и издъхна.

— Назад, нехранимайковци! — викна д’Артанян. — Водачът ви умря и сега няма какво повече да правите тук.

Действително като че ли граф дьо Рошфор беше душата на нападението от тая страна на кралската карета: тълпата, която вървеше след нето и му се подчиняваше, побягна веднага, щом видя, че той падна. Д’Артанян се спусна с двадесетина мускетари в улица дю Кок и тая част от бунтовниците изчезна като дим, като се пръсна по площада Сен Жермен л’Оксероа и се отправи към кейовете.

Д’Артанян се върна назад, за да помогне на Портос, ако Портос има нужда. Но Портос, от своя страна, беше свършил работата си също тъй добросъвестно — като д’Артанян. Лявата страна на каретата беше почистена не по-зле от дясната и сега вдигаха завеската, която Мазарини, не тъй войнствен като краля, бе заповядал да спуснат.

Портос имаше много меланхолен вид.

— Какво ви стана, Портос? Победител сте, а имате такъв особен израз на лицето!

— Но и вие сам ми изглеждате силно развълнуван! — отговори Портос.

— Има защо, дявол да го вземе! Току-що убих един стар приятел.

— Наистина ли? — рече Портос. — Кого?

— Клетия граф дьо Рошфор! …

— Е, също като мене! И аз току-що убих един човек, чието лице ми се стори познато; за нещастие ударих го по главата и за миг кръвта заля лицето му.

— И нищо ли не каза, като падаше?

— Да, каза: Уф!

— Разбирам — рече д’Артанян, като не можа да се въздържи да не се засмее, — щом не е казал друго нещо, от това нищо не сте разбрали.

— Какво става, господине? — попита кралицата.

— Всемилостива господарке — отговори д’Артанян, — пътят е напълно свободен и ваше величество може да продължи пътуването си.

Действително шествието пристигна благополучно до катедралата Нотър Дам, под портала на която цялото духовенство, начело с коадютора, чакаше краля, кралицата и министъра — по случай щастливото им завръщане щеше да се изпее Те Deum.

През време на службата, точно когато тя вече завършваше, едно силно уплашено момче влезе в катедралата, изтича в сакристията1, бързо се облече като четец, проби си път през тълпата в храма благодарение на одеждата си и се приближи до Базен, който, в синьото си расо и с пръчицата си за палене на свещи в ръка, стоеше важно срещу черковния пазач пред подиума за хора.

Базен почувствува, че някой го дърпа за ръкава. Той наведе към земята очите си, издигнати набожно към небето, и позна Фрике.

— Е, какво има, хубостнико? — попита той. — Как смееш да ме безпокоиш при изпълнение на службата ми?

— Ами това, господин Базен — отговори Фрике, — че господин Майар, когото познавате добре, раздавачът на светена вода в Сент Йосташ …

— Да, после? …

— Та той, през време на схватката, получи удар с шпага по главата; удари го ей оня великан, виждате ли го, който е с бродерии по всички шевове.

— Така ли? В такъв случай трябва да е много зле.

— Толкова зле, че умира и че преди смъртта си иска да се изповяда пред господин коадютора, който, както разправят, има власт да опрощава най-тежките грехове.

— И той си въобразява, че господин коадюторът ще се обезпокои за него?

— Да, сигурно, защото изглежда господин коадюторът му е обещал.

— А кой ти каза това?

— Самият господин Майар.

— Значи си го видял, а?

— Разбира се, аз бях там, когато падна.

— А какво правеше там?

— Ами виках: „Долу Мазарини! Смърт на кардинала! На бесилката италианецът!“ Нали това ми казахте да викам?

——

’Сакристия — Отделение в католически храм за църковни одежди и утвари. — Б. пр.

 

— Ще млъкнеш ли, обеснико! — рече Базен, като се озърна неспокойно.

— Така че клетият господин Майар ми каза: „Иди намери господин коадютора, Фрике, и ако ми го доведеш, ще те направя мой наследник“. Представете си, отче Базен, наследник на господин Майар, раздавача на светена вода в Сент Йосташ, а? Ще си живея със скръстени ръце! Но все едно, бих искал да му направя тая услуга. Какво ще кажете?

— Ей сега ще предупредя господин коадютора — рече Базен.

Наистина той се приближи почтително и бавно до прелата и му прошепна няколко думи на ухото. В отговор на това прелатът кимна утвърдително с глава.

Базен се върна също тъй бавно на предишното си място и каза на Фрике:

— Иди кажи на умиращия да потърпи малко. Негово преосвещенство ще бъде у него след един час.

— Добре! — рече Фрике. — Ето ме богат.

— Тъкмо се сетих, къде го занесоха? — попита Базен.

— В кулата Сен Жак ла Бушри.

Във възторг от успеха на посланичеството си, Фрике дори не съблече дрехата си на четец, която впрочем му даваше възможност да се движи по-лесно, излезе от катедралата и затича с най-голяма бързина към кулата Сен Жак ла Бушри.

Наистина щом Те Deum-ът се свърши, коадюторът, както беше обещал и дори без да свали свещеническите си одежди, се упъти на свой ред към старата кула, която познаваше толкова добре.

Той пристигна навреме. Раненият още не беше умрял, макар че отслабваше от минута на минута.

Отвориха му вратата на стаята, където просякът агонизираше.

След минута от нея излезе Фрике с голяма кожена торба в ръка. Момчето я развърза веднага и за свое най-голямо учудване видя, че е пълна със злато.

Просякът сдържа думата си и го направи свой наследник.

— Ах, майко Нанет! — извика Фрике, като едва поемаше дъх. — Ах, майко Нанет!

Той не можа да каже нищо повече. Но ако нямаше сили да говори, имаше сили да действува. Той хукна по улицата колкото му държеха краката; и както Маратонският грък падна на атинския площад с лавров венец в ръцете, така и Фрике падна, когато стигна до прага на съветника Брусел, като разпиля по пода луидорите от торбата си.

Майка Нанет вдигна най-напред луидорите, а после вдигна Фрике.

През това време шествието влезе в Пале Роял.

— Господин д’Артанян е много храбър човек, мамо — каза младият крал.

— Да, сине мой, той е правил много големи услуги на баща ви. Имайте го предвид в бъдеще.

— Господин капитан — обърна се младият крал към д’Артанян, като слезе от каретата, — кралицата ми поръча да ви поканя днес на обяд, вас и вашия приятел барон дю Валон.

Това беше голяма чест за д’Артанян и за Портос; ето защо Портос беше във възторг. Но през време на обяда нашият благородник изглеждаше много замислен.

— Какво ви е, бароне? — го попита д’Артанян. като слизаха по стълбата на Пале Роял. — През време на обяда имахте много загрижен вид.

— Мъчех се да си спомня де съм виждал тоя просяк, когото май че убих.

— И не можете ли да си спомните?

— Не.

— Е, мислете, приятелю, мислете. Когато си спомните, ще ми кажете, нали?

— Не ще и дума! — отговори Портос.