Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (8) (Из африканските пустини и лесове)

XII

Този преход беше най-дълъг — пътуваха с кратко прекъсване почти осемнайсет часа. Само истинските ездитни камили, които имат достатъчен запас от вода в стомасите си, могат да издържат на такъв път. Идрис не ги щадеше, защото наистина се страхуваше от потерята. Той разбираше, че тя сигурно е тръгнала отдавна и предполагаше, че начело са двамата инженери, които няма да губят време. Опасността идваше откъм реката, защото беше сигурно, че веднага след отвличането на децата са били изпратени телеграфически заповеди до шейховете на всички крайбрежни селища да организират експедиции дълбоко в пустинята от двете страни на Нил и да задържат всички пътуващи на юг. Хамис ги уверяваше, че правителството и инженерите сигурно са определили големи награди за залавянето им и пустинята положително гъмжи от търсачи.

Единственият изход беше да завият колкото може по на запад, но на запад се намираше огромният оазис Кхарге, където телеграмите също можеха да са стигнали, а освен това, ако се откъснеха много от реката, след няколко дни водата им щеше да се свърши и те щяха да умрат от жажда.

За храната също трябваше да се мисли. През двете седмици, преди да отвлекат децата, бедуините бяха осигурили хранителни запаси от дура, сухари и фурми в известни само на тях скривалища, но това беше едва на разстояние четири дни път от Мединет. Идрис си мислеше със страх, че когато се свърши храната, ще бъде необходимо да изпрати хора в крайбрежните села, за да купуват храна, а поради създадената бдителност и обещаните награди за залавянето на бегълците, неговите хора лесно могат да попаднат в ръцете на местните шейхове и да издадат целия керван. Положението наистина беше трудно, почти отчайващо и с всеки изминат ден Идрис виждаше по-ясно с каква лудост се бе захванал.

„Само да минем Асуан! Само да минем Асуан!“ — казваше си той с тревога и отчаяние в душата. Не вярваше на Хамис, който твърдеше, че воините на Махди вече наближават Асуан, защото Стас беше отрекъл това, а Идрис отдавна беше забелязал, че бялото „улед“ (момче) знае повече от всички тях. Но той предполагаше, че след първия катаракт, където населението е по-диво, по-независимо от английското влияние и влиянието на египетското правителство, ще се намерят повече тайни съмишленици на пророка, които в даден момент ще им окажат помощ, ще осигурят храна и камили. Ала, както пресмятаха бедуините, и до Асуан имаше още около пет дни път, и то все по-пустинен, а при всяко спиране запасите за животните и хората чезнеха пред очите им.

За щастие, те можеха да гонят камилите и да препускат с най-голяма скорост, тъй като горещините не изчерпваха силите им. Наистина денем, в обедните часове, слънцето припичаше силно, но въздухът все още беше чист, а нощите толкова хладни, че Стас, със съгласието на Идрис, се прекачваше на камилата на Нели, за да се грижи за здравето й и да я пази от простуда.

Но неговото безпокойство беше излишно, защото състоянието на очите, и по-точно на едното око на Динах чувствително се подобри и тя с големи грижи пазеше своето момиче. Стас дори се изненада, че досега здравето на малката не беше се влошило и че тази част от пътя, изминавана с все по-краткотрайни почивки, тя понасяше също така добре, както и той. Изглежда, тревогите, уплахата и сълзите, които проливаше от мъка по баща си, не бяха й повлияли много. Може би беше малко поотслабнала и светлото й личице — почерняло от вятъра, но през следващите дни на пътуването тя беше значително по-малко уморена, отколкото в началото. Вярно, че Идрис й беше дал най-раванлията камила и беше направил великолепно седло, за да може да спи на него лежешком, но преди всичко чистият въздух на пустинята, който дишаше денем и нощем, й придаваше сили, за да понася трудностите и неудобствата.

Стас не само се грижеше за нея, но нарочно я обкръжаваше с особена почит, която всъщност не изпитваше, въпреки огромната си привързаност към малката си сестричка. Той обаче забеляза, че това влияе и върху арабите и те неусетно започнаха да се убеждават, че карат някаква невиждана ценност, изключително важна пленница, с която трябва да се отнасят най-внимателно. Идрис беше свикнал с това още в Мединет, а и всички останали се отнасяха добре с нея. Не я лишаваха нито от вода, нито от фурми. Жестокият Гебхър вече не смееше да вдигне ръка срещу нея. Може би им въздействуваше необикновената красота на момичето и това, че у него сякаш имаше нещо от цвете, нещо от птиче, а срещу този чар не можеха да устоят дори техните диви и недоразвити души. Неведнъж през време на почивките, когато, тя сядаше край огъня, разпален от ерихонска роза или тръни, румена от пламъците и сребриста от лунната светлина, както суданците, така и арабите не можеха да откъснат очи от нея, цъкаха с език от възхищение, според своя обичай, и си мърмореха: „Аллах, машалла“ или „Бисмиллах“.

На втория ден по пладне, след дългия преход, Стас и Нели, които сега пътуваха заедно на една камила, преживяваха мигове на радостно вълнение. Малко след изгрев слънце над пустинята се издигна ясна, прозрачна мъгла, която бързо изчезна. По-късно, когато слънцето се вдигна високо, горещината стана по-силна от предишните дни. Спираха ли се камилите, не се усещаше ни най-малък полъх на вятъра и както въздухът, така и пясъкът сякаш бяха заспали в горещината, светлината и тишината. Керванът тъкмо беше навлязъл в обширна еднообразна равнина, непресичана никъде от кхори, когато пред очите на децата се откри чудна гледка. Горички от стройни палми и храсти черен пипер, плантации от мандарини, бели къщи, малка джамия с извисено минаре, а по-ниско — зидове ограждаха градините. Всичко това се появи толкова ясно и на малко разстояние, че можеше да се очаква керванът да се намери след половин час между дърветата на оазиса.

— Какво е това? — извика Стас. — Нели! Нели! Виж! Нели се изправи и за момент млъкна изумена, но след малко започна да вика от радост:

— Мединет! При татко, при татко! И Стас чак пребледня от вълнение.

— Наистина… може. би това е Кхарге … Но не! Сигурно е Мединет … Познавам минарето, дори виждам вятърните перки на кладенците.

И наистина в далечината блестяха издигнати високо вятърни кладенци, които приличаха на огромни бели звезди. Върху зеления фон на дърветата те се виждаха толкова ясно, че бистрият взор на Стас можеше да различи червено боядисаните ръбове на перките. Това е Мединет! …

Стас знаеше от книгите и от разказите, че в пустинята се срещат миражи, наречени фата моргана, и че неведнъж на пътниците се е случвало да виждат, оазиси, градове, горички с дървета и езера, които не са нищо друго, освен илюзия, игра на светлината и отражение на реалните далечни предмети. Но този път явлението беше толкова ясно, почти досегаемо, та той не можеше да се съмнява, че вижда истинския Мединет. Ето куличката над дома на мюдюра, ето и кръглото балконче под самия връх на минарето, от което муезинът вика за молитва, ето и познатите китки от дървета, и особено тези вятърни перки! Не, това трябва да е действителност. На момчето му мина през ума мисълта, че може би след като суданците са обмислили положението, стигнали са до убеждението, че няма да избягат, и без да им кажат, са обърнали за Фаюм. Тяхното спокойствие го наведе на първите съмнения. Ако наистина беше Фаюм, така безразлично ли щяха да го гледат? Те също забелязаха видението и си го показаха с пръсти, но по техните лица не личеше никаква несигурност или вълнение. Стас погледна още веднъж и може би безразличието на арабите стана причина картината да му се стори по-бледа. Помисли си още, че ако наистина се връщаха, керванът щеше да се събере гкупом, хората — също, та макар и от страх щяха да пътуват заедно. Сега бедуините, които по заповед на Идрис от няколко дни се впускаха значително напред, въобще не се виждаха, а яздещият отзад Хамис се виждаше в далечината не по-голям от лешояд, легнал ниско над земята.

„Фата моргана!“ — каза си Стас.

В това време Идрис се приближи към него и извика: — Хей! Пришпорвай камилата! Виждаш ли Мединет?

Той говореше явно шеговито и в гласа му имаше такова упорство, че в душата на момчето изчезна и последният лъч на надеждата, че вижда пред себе си истинския Мединет.

С болка в сърцето то се обърна към Нели, за да разсее и нейната илюзия, когато неочаквано се случи нещо, което привлече вниманието на всички в друга посока.

Най-напред се появи единият бедуин, който препускаше с всички сили към тях и размахваше отдалече дълга арабска пушка, каквато преди това никой в кервана нямаше. Като стигна до Идрис, той размени с него няколко бързи думи, след което керванът зави живо навътре в пустинята. Но след известно време се появи и вторият бедуин, който водеше след себе си привързана с въже дебела камила със седло на гърбицата и кожени мехове, окачени от двете й страни. Отново започна кратък разговор, от който Стас нищо не можа да долови. Керванът се носеше с всички сили все на запад и се спря едва когато попадна на тесен кхор, пълен с разхвърляни в див безпорядък скали, процепи и пещери.

Една от тях беше толкова обширна, че суданците укриха в нея и хората, и животните. Макар да се досещаше горе-долу какво се бе случило, Стас легна близо до Идрис и се престори на заспал с надеждата, че арабите, които досега бяха разменили само няколко думи за събитието, ще започнат да разговарят за него. И надеждата не го излъга веднага след като сипаха зоб на камилите, бедуините и суданците заедно с Хамис седнаха да се съвещават.

— Отсега нататък можем да пътуваме само нощем, а денем трябва да се спотайваме — обади се едноокият бедуин. — Сега ще срещаме много кхори и във всеки от тях ще се намери безопасно скривалище.

— Сигурни ли сте, че той е бил часовой? — попита Идрис.

— Аллах! Разговаряхме с него. За късмет беше само един. Стоеше скрит зад скалата, та не можахме да го видим, но отдалече чухме гласа на камилата. Тогава забавихме ездата и се приближихме тихо, та ни видя едва когато бяхме на няколко крачки. Изплаши се много и искаше да се премери в нас с пушката. Ако беше гръмнал, дори и да не убиеше никого от нас, гърмежа можеха да чуят други стражи, затова извиках с все сила: „Стой! Преследваме хора, които са отвлекли две бели деца и скоро тук ще пристигне цяла потеря“. Момчето беше младо и глупаво, та повярва, само ни каза да се закълнем в корана, че е истина. Слязохме от камилите и се заклехме … Махди ще ни опрости …

— И благослови — каза Идрис. — Говори какво направихте след това.

— И така — продължи бедуинът, — когато се заклехме, казах на момчето: „Ала кой ще ни гарантира, че ти сам не си от разбойниците, които бягат с белите деца и дали те не са те оставили тук, за да спреш потерята.“ И му казах също да се закълне, той се съгласи и още повече ни повярва. Започнахме да го разпитваме получени ли са някакви нареждания от шейховете по медната жица и има ли потеря в пустинята. Отговори утвърдително и каза, че им е обещана голяма награда, че всички кхори на два дни път от реката се пазят, а по реката постоянно плават големи „бабури“ (параходи) с англичани, с войска…

— Няма да помогнат нито бабурите, нито войската срещу силата на аллаха и пророка …

— Да бъде така, както казваш!

— А ти кажи как свършихте с момчето? Едноокият бедуин посочи своя другар.

— Абу-Анга — каза той — го попита още няма ли наблизо друга стража, а когато отговори, че няма, той го мушна така неочаквано с ножа в шията, че онзи не издаде нито звук. Хвърлихме го в дълбок процеп и го затрупахме с камъни и тръни. В селото ще мислят, че е избягал при Махди, защото ни каза, че има такива случаи.

— Бог да благослови тези, които бягат, както е благословил и вас — отговори Идрис.

— Да! Благослови ни — отвърна Абу-Анга, — защото сега знаем, че трябва да се държим на три дни от реката, а освен това сдобихме се и с пушка, каквато ни липсваше, и с дойна камила.

— Меховете са пълни с вода — добави едноокият — и в дисагите има доста просо, само че барут намерихме малко.

— Хамис носи няколкостотин патрона за пушката на момчето, с която не можем да стреляме. Барутът винаги е един и същ и ще свърши работа и за нашата пушка.

Като каза това, Идрис все пак се замисли и на неговото тъмно лице се изписа голяма грижа, защото разбра, че след като веднъж е паднал труп след тях, ако попаднеха в ръцете на египетското правителство, дори и застъпничеството на Стас нямаше да ги спаси от съд и наказание.

Стас слушаше с разтуптяно сърце и напрегнато внимание. В този разговор имаше радостни неща и — точно това, че е започнало преследването, че са обещани награди и че шейховете на крайбрежните племена са получили заповед за задържане на пътуващи на юг кервани. Момчето се зарадва и от вестта за плаващите нагоре по реката параходи, пълни с английски войски. Дервишите на Махди можеха да се мерят с египетската армия и дори да я победят, но с англичаните работата беше съвсем друга и нито за момент Стас не се съмняваше, че първата битка ще завърши с пълно унищожение на дивите тълпи. Затова с утеха в душата той си казваше: „Дори и да ни закарат при Махди, възможно е, преди да стигнем, да няма вече нито Махди, нито неговите дервиши.“ Но утехата му беше помрачена от мисълта, че в такъв случай ги очакват цели седмици път, който в края на краищата сигурно ще изчерпи силите на Нели, и през цялото време ще бъдат заедно с бандитите и убийците. Стас си мислеше със страх и жал за младия арабин, когото бедуините бяха заклали като овен. Той реши да не казва за това на Нели, за да не я плаши и да не увеличава разочарованието, което тя изпитваше след изчезването на измамното видение на оазиса Фаюм и град Мединет. Преди да стигнат до дола, той забеляза, че очите й неволно се пълнеха със сълзи, а когато разбра от разказа на бедуините всичко, което го интересуваше, престори се, че се събужда и се приближи към нея. Тя седеше в ъгъла при Динах и ядеше фурми, по които капеха сълзите й. Но като видя Стас, спомни си, че неотдавна той призна държането й като достойно за човек поне на тринайсет години, и понеже не желаеше да се покаже отново дете, стисна много силно със зъбите си костилката на фурмата, за да спре хълцането.

— Нели! — каза момчето. — Мединет беше илюзия, но аз със сигурност зная, че ни преследва потеря, затова не се тревожи и не плачи.

Тогава момичето вдигна към него насълзени очи и отговори на пресекулки:

— Не, Стас… аз не искам да плача … само че очите ми се потят така …

Но в този момент брадичката й се разтрепера, под сведените й клепачи изплуваха големи сълзи и тя силно зарида. Срамуваше се от сълзите си и очакваше Стас да я укори за тях, затова от срам и донякъде от страх, скри лицето си в неговите гърди и мокреше обилно дрехата му.

— Нели, не ставай фонтан. Видя ли, че те са отнели от някакъв арабин пушка и камила? Знаеш ли какво значи това? Това значи, че пустинята е пълна със стражи. Тези негодници успяха веднъж да хванат стражата, но втори път тях самите ще хванат. По Нил също кръжат много параходи. Разбира се, ще се върнем, Нели, ще се върнем, и то с параход. Не се страхувай!…

И дълго щеше да я утешава така, ако вниманието му не беше привлечено от някакъв странен звук, който идваше откъм пясъчните дюни, навеяни в дъното на дола от последния ураган. Той приличаше на тънък метален глас от тръстикова пищялка. Стас прекъсна разговора и се вслуша. След малко същите тънки и жални гласове се обадиха от много страни едновременно. Момчето си помисли, че може би арабските стражи обкръжават дола и се призовават едни други със свирки. Сърцето му се разтуптя. Той погледна веднъж-дваж към суданците с надежда да забележи по лицата им някаква тревога, но уви! Идрис, Гебхър и двамата бедуини дъвчеха спокойно сухари, само Хамис, изглежда, беше малко учуден. А гласовете не преставаха. След известно време Идрис стана и надникна в пещерата, а като се връщаше, спря при децата и каза:

— Пясъците започват да пеят.

Стас беше толкова заинтригуван, че тутакси забрави за решението си въобще да не разговаря с Идрис и попита:

— Пясъците ли? Какво значи това?

— Това се случва понякога и означава, че дълго време няма да вали дъжд. Но горещината няма да ни дотяга, защото чак до Асуан ще пътуваме само нощем.

И нищо повече не можеше да се научи от него. Стас и Нели дълго се вслушваха в странните звуци, които продължиха дотогава, докато слънцето се сниши на запад. След това падна нощта и керванът продължи пътя си.