Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (30) (Из африканските пустини и лесове)

XXXV

През следващия ден валя малко дъжд, но тъй като имаше и часове с хубаво време, Стас тръгна рано сутринта да обиколи имението и до обед разгледа много добре всички кътчета. Общо взето, резултатите от прегледа бяха чудесни. Първо от гледна точка на безопасността. Планината „Линде“ сякаш беше най-подбраното място в цяла Африка. Нейните склонове като че ли бяха достъпни само за шимпанзетата. По тях не биха могли да се покатерят до връхната равнина нито лъвове, нито пантери, А що се отнася до скалистия хребет, достатъчно беше да се постави при него-Кинг, за да спят всички спокойно и безгрижно. Стас стигна до убеждението, че би могъл да се отбранява дори срещу малък отряд дервиши, защото пътят, който водеше нагоре, беше толкова тесен, че Кинг едва мина по него — и въоръженият с добро оръжие човек можеше да не пропусне жива душа. В средата на „острова“ бълбукаше извор със студена и чиста като кристал вода, който се превръщаше в ручей, лъкатушеше змиеобразно между банановите горички и накрая падаше от стръмния скат в реката, като образуваше водопад, подобен на тънка бяла лента. В южната част на „острова“ имаше ниви, покрити с буйна маниока, чиито корени представляват любима храна за негрите, а отвъд нивите се извисяваха високи горички от кокосови палми с корони, които приличаха на прекрасни чадъри от пера.

„Островът“ беше обкръжен от морето на джунглата и изгледът от него беше твърде просторен. На изток се синееше планинската верига Карамойо. На юг също се виждаха доста издигнати възвишения, които, ако се съди по тъмния им цвят, сигурно бяха покрити с гори. А на запад погледът стигаше чак до границата на кръгозора, където джунглата се сливаше с небето. Но Стас забеляза с далекогледа на Линде многобройни падини и рядко пръснати грамадни дървета, които се издигаха като черковни куполи над тревите. В местата, където тревите още не бяха избуяли много високо, дори с просто око можеха да се видят цели стада антилопи и зебри или многочислени стада от слонове и биволи. Тук-таме жирафи пореха сивозелената повърхност на джунглата,-тъй както корабите порят морската шир. Край самата река си играеха над десетина водни козела, а други често показваха рогатите си глави от дълбочината. Там, където течението беше спокойно, често изскачаха нагоре риби от тези, които бе хващал Кали, и проблясвайки като сребърни звезди във въздуха, падаха обратно във водата. Стас си мислеше, като се оправи времето, да доведе тук Нели, за да й покаже цялата тази менажерия.

Ала на „острова“ нямаше никакви други по-големи животни — имаше само много пеперуди и птици. Огромни, бели като сняг папагали с черни човки и жълти качулки прелитаха над върхарите на горичките; дребни калугерици с чудни пера се люлееха върху тънките стъбла на маниоката, променяйки цвета си и трептейки като скъпоценни камъни, а от високите кокосови палми се чуваха гласовете на африканските кукувици и тихите като въздишки гугукания на гургулиците.

Стас се връщаше от огледа със зарадвана душа: „Въздухът е здравословен — казваше си той, — безопасността — гарантирана храна има в изобилие и е красиво като в рая!“ Когато обаче се върна в колибата на Нели, разбра, че на „острова“ се намирало по-едро животно, дори две, защото през това време малкият Насибу беше намерил в банановия гъсталак коза с козленце, които дервишите не бяха успели да заграбят. Козата беше вече малко подивяла, но козленцето веднага се сприятели с Насибу, който беше безкрайно горд със своето откритие, главно поради това, че благодарение на него сега бейби щеше да има всеки ден чудесно, прясно мляко.

— Какво ще правим сега, Сташек? — попита Нели един ден, когато вече се бяха настанили добре на „острова“.

— Работа има много — отвърна момчето, след това разтвори пръстите на едната си ръка и започна да изброява работите, които ги очакват, първо, Кали и Меа са езичници, а Насибу, като занзибарец, е мохамеданин. Та трябва да ги просветим, да ги посветим във вярата и да ги покръстим. Второ, трябва да опушим месо за предстоящото пътуване, затова трябва да ходя на лов; имаме много оръжие и патрони и искам да науча Кали да стреля, за да бъдем готови двамата за отбрана в случай на нужда, и четвърто — сигурно си забравила за хвърчилата?

— За хвърчилата ли?

— Да, които ще лепиш или — още по-добре — ще съшиваш. Това ще бъде твоето занимание.

— Аз не искам само да си играя.

— Това няма да бъде никаква игра, а работа, може би най-полезната от всички други. И не си мисли, че ще свършиш само с едно хвърчило, защото трябва да приготвиш петдесет, па дори и повече.

— Защо толкова много? — попита заинтригувано момичето.

И Стас започна да му обяснява своите замисли и надежди. На всяко хвърчило той ще напише как се казват, как са се измъкнали от ръцете на дервишите, къде са и накъде отиват. Ще напише също така, че молят за помощ и за изпращане на телеграма до Порт Саид. След това ще пуска тези хвърчила винаги когато вятърът духа от запад на изток.

— Много от тях — каза той — ще паднат наблизо, много ще бъдат спрени от планините, но нека поне едно прелети до брега и попадне в ръцете на европейци, тогава ще бъдем спасени!

Нели бе възхитена от идеята и заяви, че с разума на Стас дори Кинг не може да се сравнява. Беше също така напълно сигурна, че много хвърчила ще стигнат дори до бащите им и обещаваше да лепи от сутрин до вечер. Радостта й беше толкова голяма, че Стас се страхуваше да не би тя да вдигне температура. . и трябваше да възпира разпалеността й.

И от този момент работите, за които говореше Стас, започнаха с пълна пара. Кали, на когото беше заповядано да налови колкото може повече подскачащи риби, престана да ги лови с въдица, а направи от тънки бамбукови пръчки висок плет — или по-скоро нещо като решетка — и опъна тази преграда напреко през реката. В средата на преградата имаше голям отвор, през който рибите трябваше да преплуват, за да излязат в свободна вода. На този отвор Кали постави здрава мрежа, изплетена от палмови нишки, и така ежедневно осигуряваше богат улов.

В хитро поставената мрежа той подгонваше рибите с по-моща на Кинг, който, въведен във водата, започваше така силно да я мъти и плиска, чене само сребърните скокливки, но и всякакъв вид други водни същества бягаха с все сила към бистрите дълбочини. Случваха се и повреди, защото на няколко пъти бягащите крокодили преобръщаха преградата, а понякога това правеше и Кинг, който изпитваше някаква вродена ненавист към крокодилите, преследваше ги, а когато попаднеха в плитчините,ги хващаше с хобота, изхвърляше ги и ги тъпчеше ожесточено.

Често пъти в мрежата се намираха и костенурки, от които малките изгнаници си вариха чудесна супа.

Кали чистеше рибите, сушеше месото им на слънце, а мехурите носеше на Нели. която ги разрязваше, опъваше ги върху дъска и сякаш ги превръщаше в хартиени късчета, големи колкото две длани.

Помагаха й Стас и Меа, защото тази работа никак не беше лесна. Ципите бяха по-дебели от мехурите на нашите речни риби, но след изсушаването ставаха извънредно крехки. Едва след известно време Стас откри, че трябва да ги сушат на сянка. Понякога обаче губеше търпение и ако не изостави изобщо намерението си да прави хвърчила от ципите, това се дължеше единствено на мнението му, че ги смяташе за по-леки от хартиените и по-устойчиви на дъжд. Въпреки че вече наближаваше сухият период, той не беше сигурен дали и през лятото понякога не валят дъждове, особено в планините.

Лепеше обаче хвърчила и от хартия, която намери в голямо количество между вещите на Линде. Първото голямо и леко хвърчило, пуснато по посока на западния вятър, веднага се издигна много високо, а когато Стас преряза канапа, то полетя, понесено от силното въздушно течение към веригата на планината Карамойо. Стас следеше полета му с далекогледа, докато стана малко като пеперуда, като мушичка, докато-най-сетне се разтопи в бледата синева.на небето. Следващия ден той пусна второ, направено вече от рибните мехури, което се издигна още по-бързо, но изглежда, поради прозрачността на ципата скоро изчезна напълно от погледа.

Нели работеше с необикновено старание и накрая нейните малки пръсти станаха толкова сръчни, че нито Стас, нито-Меа можеха да се сравняват в работата с нея. Сили не й липсваха сега. Здравословният климат на планината „Линде“ просто я бе възродил. Срокът, през който можеше да се появи третата, смъртоносната криза на тропическата треска беше минал безвъзвратно. Този ден Стас се бе вмъкнал в гъсталака сред бананите и бе плакал от радост. След двуседмичен престой на планината, той забеляза, че „добрият Мзиму“ изглежда съвсем иначе, отколкото долу в джунглата. Бузите й се поправиха, кожата й от жълта и прозрачна отново стана розова, а под буйните й коси гледаха весело света очи, пълни с блясък. Момчето благославяше прохладните нощи, прозрачната изворна вода, брашното от сушени банани — и преди всичко Линде.

Сам отслабна и почерня, което беше признак, че не е заразен от треска, защото болните от нея не изгарят на слънцето, но порасна и възмъжа. Движението и физическата работа увеличиха неговата енергичност и сила. Мускулите на ръцете му станаха като стоманени. Наистина вече беше закален африкански пътешественик. Като ловуваше всеки ден и стреляше само с куршуми, той стана също така ненадминат стрелец. Вече никак не се страхуваше от дивите зверове, защото разбра, че срещата му с онези космати ловци от джунглата е по-опасна за самите тях, отколкото за него. Веднъж уби с един изстрел голям носорог, който, събуден от дрямката под акацията, полетя ненадейно срещу него. Не обръщаше внимание и на нападателните африкански биволи, които понякога разпръсват цели кервани.

Наред с лепенето-на хвърчила и с други ежедневни занимания двамата с Нели се заеха да посветят в християнството Кали, Меа и Насибу. Но това вървеше много по-трудно, отколкото предполагаха. Тримата негри слушаха с най-голЯмо желание поученията, но ги възприемаха по свой, характерен за негрите начин. Когато Стас им разказваше за сътворението на света, за рая и за змията, вървеше някак си леко, но когато стигна до това, как Каин убил Авел, Кали неволно се потупа по корема и попита съвсем спокойно:

— След това изял ли го?

Въпреки че черното момче винаги твърдеше, че Вахима никога не са яли хора, изглежда, споменът за това беше останал като народна традиция всред тях.

Не можеше също така да разбере защо бог не е убил „злия Мзиму“, и много други неща. Понятията му за добро is зло също бяха твърде африкански, в резултат на което между учителя и ученика веднъж възникна следният разговор:

— Кажи ми — попита Стас — какво е това лоша постъпка?

— Ако някой открадне на Кали крава — отвърна той, като си помисли малко, — това е лоша постъпка.

— Прекрасно! — извика Стас. — А добра? Този път отговорът дойде без много мислене:

— Добра, ако Кали открадне крава на някого.

Стас беше твърде млад, за да забележи, че подобни възгледи за доброто и злото се провъзгласяват и в Европа — и го не само от политиците, но и от цели народи.

И все пак полека-лека в черните глави започна да просветва нещо, а онова, което главите не можеха да проумеят, хващаха горещите сърца. След известно време вече можеха да пристъпят към покръстването, което стана много тържествено. Кръстниците подариха на всяко дете по четири „дотис“1 бял перкал2 и по връзка сини гердани. Ала Меа се чувствуваше малко разочарована, защото бе помислила в наивната си душа, че след кръщаването кожата й веднага ще избелее, и беше много учудена, че си остава черна, както и преди. Нели обаче я утеши напълно с уверението, че сега тя има бяла душа.