Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (26) (Из африканските пустини и лесове)

XXXI

Настъпиха тежки и изпълнени със страх дни на очакване. Втората криза дойде след една седмица и не беше толкова силна както първата, но от нея Нели се почувствува още по-отпаднала. Тя изсъхна и се промени до такава степен, че не приличаше на момиче, а на сянката на момиче. Пламъчето на живота тлееше в нея толкова слабо, че изглежда беше достатъчно едно подухване, за да угасне. Стас разбираше, че смъртта не трябва да чака третата криза, за да я вземе, и я очакваше всеки ден, всеки час.

Сам също отслабна и почерня, защото нещастието превишаваше силите и разума му. И като гледаше восъчното й личице, всеки ден си повтаряше: „Затова ли я пазих като зеницата на очите си, за да я погреба тук, в джунглата?“ — и никак не можеше да разбере защо трябва да стане така. Понякога се упрекваше, че не я е пазил достатъчно, че не е бил напълно добър с нея, и тогава жалост пробождаше сърцето му, та чак му идваше да си гризе пръстите. Нещастието беше прекалено голямо.

Нели спеше почти непрекъснато и може би това я придържаше към живота. Стас обаче я събуждаше по няколко пъти на ден, за да я нахрани. Тогава, ако не валеше дъжд, тя го молеше да я изнесе навън на въздух, защото вече нямаше сили сама да се държи на краката си. Понякога се случваше дори да заспива на ръцете му. Вече разбираше, че е тежко болна и че може всеки ден да умре. В минути на оживление тя разговаряше със Стас за това и винаги плачеше, защото се страхуваше от смъртта.

— Вече няма да се върна при татко — каза веднъж, — но ти му кажи, че ми е било много жал и го помоли да дойде тук при мен.

— Ще се върнеш — отговори Стас.

И нищо повече не можеше да й каже, защото му се искаше да вие от мъка.

А Нели продължи с едва чут, сънен глас:

— И татко ще дойде, и ти някога ще дойдеш … нали?

Тази мисъл разведри с усмивка отслабналото й личице, а след малко тя отново се обади, още по-тихо:

— Но ми е много мъчно…

Като каза това, тя опря глава на рамото му и започна да плаче, той превъзмогна болката си, притисна я до гърдите си и рече живо:

— Нели, аз без тебе няма да се върна … и въобще не знам какво бих правил на този свят без тебе…

Настъпи мълчание и Нели отново заспа. Стас я занесе в хралупата на дървото и едва беше излязъл навън, когато от върха на носа притича Кали, като размахваше ръце и викаше с възбудено и изплашено лице:

— Велики господарю! Велики господарю!

— Какво искаш? — попита Стас. Негърът протегна ръка, посочи на юг и каза:

— Дим!

Стас прикри очи с длан и като се вгледа в указаната посока, съзря при червеникавия блясък на ниското вече слънце лента дим, която се издигаше далеч сред джунглите, между върховете на две още по-далечни и доста високи възвишения. Кали трепереше целият, защото помнеше добре страшното робство при дервишите и беше сигурен, че това е техен лагер, а Стас си помисли, че не може да бъде никой друг, освен Смаин, и в първия миг също се изплаши ужасно. Само това липсваше! Наред със смъртоносната болест на Нели — дервишите! Отново робство, отново връщане във Фашода, а може и в Хартум, в ръцете на Махди или под бича на Абдулахи. Ако ги хванат, Нели ще умре още първия ден, а той ще стане роб за цял живот. Ако ли пък избяга някога, за какво му е животът, за какво му е свободата без Нели? Как щеше да погледне в очи баща си или господин Раулисън, ако дервишите я хвърлят след смъртта й на хиените, а той не би могъл дори да каже къде е нейният гроб.

Такива мисли минаваха като мълнии през главата му. Изведнъж усети непреодолимо желание да види Нели, и се запъти към дървото. По пътя нареди на Кали да изгаси огъня и да не е посмял да го запалва през нощта, след това влезе вътре.

Нели не спеше и се чувствуваше по-добре. Веднага сподели това със Стас. Саба лежеше до нея и я топлеше с огромното си тяло, а тя го милваше леко по главата и се усмихваше, когато той се опитваше да хване с уста дребничките прашинки, които се въртяха в снопа светлина, проникнала в дървото от последните лъчи на залязващото слънце. Изглежда беше в по-добро настроение, защото след малко се обърна към Стас с оживено лице:

— А може би аз няма да умра?

— Положително няма да умреш — отвърна Стас. — Щом като след втората криза се чувствуваш по-силна, третата въобще няма да дойде.

Тя започна да мига с клепачи, сякаш обмисляше нещо, и каза:

— Ако имах от онези горчиви прахове, които така добре ми подействуваха през нощта с лъвовете — спомняш ли си? Тогава хич не бих си и помислила да умирам, хич, хич!

И тя показа с пръстче колко малко би очаквала тогава смъртта.

— Ах! — обади се Стас. — Всичко бих дал за една трошичка хинин.

И си помисли, че ако имаше достатъчно от това лекарство, щеше да й даде два праха наведнъж, след това да я обвие с одеялото, да я постави на коня пред себе си и веднага да тръгне в посока, обратна на тази, в която се намираше бивакът на дервишите.

А междувременно слънцето се скри и изведнъж джунглата потъна в мрак.

Момичето поприказва още половин час и заспа, а Стас продължи да размишлява за дервишите и за хинина. Изтерзаната му, но необикновено дейна глава заработи и започна да крои планове, кой от кой по-смели и дръзки.

Най-напред обмисляше дали димът на юг е непременно от лагера на Смаин. Можеха да бъдат дервиши, но можеха да бъдат и араби от крайбрежието на океана, които правеха големи експедиции навътре в континента за слонова кост и роби. Те нямаха нищо общо с дервишите, които им пречеха в търговията. Можеше да бъде и лагер на абисинци или пък някакво негърско селце в подножието на планината, до която ловците на хора още не бяха стигнали. Дали не трябва да провери?

Арабите от Занзибар, от околностите на Багамойо, Виту, Момбаса и въобще от крайбрежието на океана бяха хора, които постоянно се срещаха с белите, та кой знае дали срещу голяма награда не биха се наели да отведат и двамата до някое от най-близките пристанища. Стас отлично знаеше, че може да обещае такава награда и че ще повярват на обещанието му Дойде му на ум още една мисъл, която дълбоко го развълнува. В Хартум беше видял много дервиши, особено от Нубия, които боледуваха наравно с белите от тропическа треска и се лекуваха с краден от европейците хинин или пък, ако имаше укрит у ренегатите гърци и копти — купуваха го от тях на баснословни цени. Можеше да се очаква, че арабите от крайбрежието със сигурност ще имат хинин.

„Ще отида — каза си Стас, — ще отида заради Нели.“ Той все по-усилено започна да мисли върху положението и накрая се убеди, че дори ако това е отрядът на Смаин, също трябва да отиде. Спомни си, че поради пълното скъсване на отношенията между Египет и Судан Смаин сигурно нищо не знае за тяхното отвличане от Фаюм. Фатма не би могла да се споразумее с него, затова отвличането им е било чисто нейна идея, осъществена с помощта на Хамис, сина на Хадиги, на Идрис, Гебхър и на двамата бедуини. Но тези хора не интересуваха Смаин по простата причина, че измежду тях познаваше само Хамис, а за другите никога през живота си не бе чувал. Биха го интересували единствено неговите собствени деца и Фатма. Възможно е да се е затъжил вече за тях и може би ще бъде доволен да се върне, особено ако вече му е омръзнала службата при Махди. Изглежда, че при Махди не му беше провървяло много, след като вместо да командува мощна армия или да управлява някоя голяма страна, трябва да лови роби бог знае чак къде отвъд Фашода. „Ще му кажа така — мислеше, си Стас, — ако ни заведеш до някое пристанище на Индийския океан и се върнеш с нас в Египет, правителството ще ти опрости вината, ще се събереш с Фатма и с децата, а освен това господин Раулисън ще те направи богат: ако ли пък не,никога в живота си няма да видиш децата си и Фатма.“

И беше сигурен, че Смаин ще си помисли доста, преди да отхвърли това предложение.

Разбира се, това не беше съвсем безопасно, дори можеше да се окаже пагубно, но можеше да се превърне и в последната сламка за тях — давещите се сред тази африканска бездна. Накрая Стас започна да се чуди защо възможната среща със Смаин сега така го бе изплашила и тъй като трябваше да се търси бързо спасение за Нели, реши да тръгне още тази нощ.

Ала по-лесно беше да се каже това, отколкото да се изпълни. Едно е да седи човек нощем в джунглата, край буйния огън, зад бодливата зериба, а съвсем друго е да се впусне в тъмнината през високата трева, където по това време са излезли на лов лъвът, пантерата и леопардът, да не говорим за хиените и чакалите. Ала момчето си припомни думите на младия негър, когато бе отишъл през нощта да търси Саба и връщайки се с него, бе казал: „Кали се бои, но Кали отива.“ Той си повтори същите думи: „Страх ме е, но ще отида.“

Изчака все пак да изгрее месецът, защото нощта беше необичайно мрачна, и едва когато джунглата се посребри от неговия блясък, извика Кали и каза:

— Кали, заведи кучето в хралупата на дървото, запуши входа с тръни и да ми пазите с Меа момичето като очите си, а аз ще отида да видя какви са тези хора в онзи лагер.

— Велики господарю, вземи със себе си Кали и пушка, която убива зли животни. Кали не остане!

— Ще останеш! — каза твърдо Стас. — Забранявам ти да тръгваш след мен.

Той млъкна за момент, след това продължи с малко сподавен глас:

— Кали, ти си верен и умен, затова вярвам, че ще изпълниш това, което ти кажа. Ако не се върна, а момичето почине, остави я в дървото, но изгради наоколо висока зериба, а върху кората издълбай следния голям знак.

И като взе два бамбука, той ги постави във формата на кръст.

— Ако ли пък бейби не умре, но аз не се върна, трябва да я уважаваш и да й служиш вярно, а след това да я заведеш при своя народ, да кажеш на бойците от Вахима да вървят с нея все на изток, чак до Голямото море. Там ще намериш бели хора, които ще ви дадат много пушки, барут, гердани, тел и толкова платове, колкото бихте могли да вземете. Разбра ли?

Младият негър се хвърли пред него на колене, прегърна краката му и започна да повтаря жално:

— О, бвана кубва! Да върнеш, да върнеш, да върнеш!

Стас се трогна от привързаността на черното момче и като се наведе, сложи ръка на рамото му и каза:

— Иди при дървото, Кали, и… нека бог те благослови!

Останал сам, той помисли още малко да вземе ли със себе си и магарето. Така щеше да бъде по-безопасно, защото лъвовете в Африка, както и тигрите в Индия, при среща с човек, който язди кон или магаре, винаги се хвърлят върху животното, а не върху човека. Но той се запита: в такъв случай кой ще носи палатката на Нели и с какво ще пътува самата тя? След тази забележка веднага отхвърли мисълта да вземе магарето със себе си и тръгна пеша през джунглата.

Месецът вече се беше издигнал високо и бе станало по-ясно. Ала трудностите започнаха веднага щом момчето навлезе в тревата, която беше избуяла високо, та чак човек на кон лесно можеше да се скрие в нея. Дори през деня тук нищо не се виждаше на една крачка, а какво оставаше за нощта, когато месецът осветяваше само върховете на тревите, а долу всичко оставаше скрито в дълбок мрак. В такава обстановка човек лесно можеше да сбърка пътя и да се върти в кръг вместо да се придвижва напред. Стас обаче се окуражаваше от мисълта, че първо, лагерът, към който отиваше, се намираше най-много на около три-четири английски мили разстояние от носа и, второ, че димът се беше появил между билата на двата високи хълма, та не изпускайки от очи хълмовете, нямаше да се заблуди. Но тревите, мимозите и акациите закриваха всичко. За щастие, след всеки няколко десетки крачки се издигаха могили на термити, които понякога стигаха до дванайсетина крачки височина. Стас внимателно подпираше пушката под всяка могила, след това се покатерваше на върха и като забелязваше очертаващите се на фона на небето черни хълмове, слизаше и тръгваше по-нататък.

Страх го обземаше при самата мисъл, че облаци могат да закрият месеца и небето, защото тогава щеше да попадне в същинско подземие. Ала тази опасност не беше единствената. Джунглата през нощта, когато сред тишината се чува всеки звук, всяка стъпка и почти всяко прошумоляване, причинено от пълзящите по тревата насекоми, е направо ужасна.

Над нея цари страх и опасност. Стас трябваше за всичко да внимава, да се ослушва, да бди и се оглежда на всички страни, умът му да бъде постоянно нащрек, а пушката да бъде готова всяка секунда за стрелба. Всеки миг му се струваше, че нещо се приближава, пълзи, дебне. Понякога дочуваше размърдването на тревите и внезапния тропот на бягащи животни. Тогава се досещаше, че е изплашил антилопи, които въпреки оставените стражи, спят леко, защото знаят, че не един жълтеникав ловец ловува в мрака по това време. Ала ето че нещо голямо се чернее под чадъровидната акация. Може би е скала, но може и да е носорог или бивол, който щом подуши човека, ще се събуди от дрямката и веднага ще се хвърли в атака. А пък там зад черния храст се виждат две светещи точици. Хей! Прикладът до лицето! Това е лъв! Не!… Напразна тревога! Това са светулки, защото едната светлинка се издига нагоре и лети над тревите като падаща косо звезда. Стас се качваше върху могилите на термитите, не само за да провери във вярна посока ли върви, но и да изтрие обляното със студена пот чело, да си отдъхне и почака, докато се успокои прекалено силно пулсиращото му сърце. Освен това беше толкова изморен, че едва се държеше на краката си.

Ала вървеше напред с мисълта, че прави всичко това заради Нели. След два часа стъпи на земя, гъсто осеяна с камъни, където тревата беше по-ниска и се виждаше по-добре. Двата издигащи се над околността хълма се очертаваха далеч, както и преди, но затова пък по-близо минаваше напречен скалист хребет, зад който се издигаше втори, по-висок, а двата ограждаха някаква долина или клисура като тази, в която беше затворен Кинг.

Изведнъж, на някакви си триста или четиристотин крачки вдясно, той забеляза върху скалната стена розово отражение от пламъци.

И се спря. Сърцето му отново биеше толкова силно, че едва ли не го чуваше сред нощната тишина. Кого ли ще види долу? Араби от източните крайбрежия? Дервишите на Смаин или пък негридиваци, които са напуснали родните си села и се укриват от дервишите в непристъпните планински дебри? Какво би намерил — смърт, робство или спасение за Нели?

Трябваше сам да се убеди. Да се оттегли — вече не можеше, а и не искаше. След малко започна да се промъква към огъня, като пристъпваше много тихо и възпираше дъха в гърдите си. Така измина около сто крачки, когато неочаквано дочу откъм джунглата пръхтенето на коне и отново се спря. В светлината на месечината преброи пет коня. За дервишите те бяха малко, но той предполагаше, че останалите може би са скрити във високите треви. Учуди го само това, че при тях нямаше никакви пазачи и че пазачите не кладат на високото огън, за да сплашват дивите животни. Ала благодарение на това можеше да се придвижва незабелязано напред.

Блясъкът по скалите ставаше все по-ясен. За по-малко от четвърт час Стас стигна до мястото, където срещуположната скала беше най-силно осветена и това подсказваше, че в нейната основа трябва да гори огънят.

Пълзейки полека, той стигна до брега и погледна надолу.

Първият предмет, който видя, беше една голяма палатка; пред палатката имаше походно платнено легло, а върху него лежеше човек, облечен в бял европейски костюм.

Малко, може би дванайсетгодишно негърче слагаше сухи дърва в огъня, който осветяваше скалната стена и редиците негри, които спяха от двете страни на палатката.

За миг Стас се спусна по наклона в дъното на клисурата.