Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (5) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

VII

А в това време камилите препускаха като ураган по блесналите от луната пясъци. Спусна се дълбока нощ. Месецът, отначало голям като колело и червен, сега бе избледнял и изпълзял високо. Далечните възвишения в пустинята се покриха с муселиненосребърна омара, която, без да ги закрива, ги превърна сякаш в светлинни видения. От време навреме иззад скалите, разпръснати тук и там, се чуваше жалното скимтене на чакали.

Мина още един час. Стас бе прегърнал Нели и я придържаше, като се опитваше по този начин да намали мъчителното друсане от лудата езда. Момичето все по-често го разпитваше защо бързат толкова и защо не се виждат нито палатките, нито бащите им. Най-после Стас реши да й каже истината, която рано или късно трябваше да издаде.

— Нели — каза той, — свали си ръкавичката и я пусни незабелязано на земята.

— Защо, Стас?

Той я притисна към себе си и отговори с някаква необикновена за него разнеженост:

— Направи това, което ти казвам.

Нели се държеше с едната ръка за Стас и се страхуваше да го пусне, но се справи с ръкавичката, изтегли я със зъби пръст по пръст поотделно и най-сетне, като я свали напълно, пусна я на земята.

— След известно време хвърли и другата — обади се отново Стас. — Аз вече хвърлих своите, но твоите по-лесно могат да се забележат, защото са светли.

И като видя, че момиченцето го гледа с въпросителен поглед, продължи:

— Да не се изплашиш, Нели … Но знаеш ли … възможно е ние въобще да не срещнем нито твоя, нито моя баща … и тези … лоши хора да са ни отвлекли. Но не се страхувай… Защото ако това е така, след нас ще тръгне потеря. Ще ги настигнат и сигурно ще ни вземат. Затова ти казах да хвърлиш ръкавичките, та преследвачите да открият следите. Засега нищо друго не можем да направим, но по-късно ще измисля нещо… Сигурно ще измисля нещо, само не се страхувай и ми вярвай…

Ала Нели, като разбра, че няма да види баща си и че бягат някъде далеч из пустинята, започна да трепере от страх и да плаче, притискайки се към Стас, като го разпитваше през хълцанията защо са ги отвлекли и къде ги водят. Той я утешаваше както можеше, почти с такива думи, с каквито неговият баща утешаваше господин Раулисън. Каза, че бащите им сами ще започнат преследването и ще уведомят всички военни постове край Нил. Накрая я увери, че каквото и да се случи, той никога няма да я остави и винаги ще я защищава.

Но жалостта и тъгата за баща й бяха по-силни дори от страха и затова дълго време тя не преставаше да плаче; така продължаваха да се носят, печални и двамата сред ясната нощ, през белите пясъци на пустинята.

Ала сърцето на Стас се свиваше не само от мъка и безпокойство, но и от срам. Той наистина не беше виновен за това, което се бе случило, но се сети за своите неотдавнашни хвалби, за които често баща му го Кореше. Преди това беше убеден, че няма такова положение, с което той да не се справи, и някак си се чувствуваше като непобедим юнак, готов да предизвика насреща си целия свят. Ала сега разбра, че е малко момче, с което всеки може да стори това, което си иска — и ето сега, независимо от желанието си, той препуска на камилата, защото отзад я шиба полудив суданец. В това положение той се чувствуваше страшно унижен и не виждаше никакъв начин за противодействие. И трябваше да си признае, че просто се страхува от тези хора, от пустинята и от това, което можеше да им се случи на двамата с Нели. Но обещаваше искрено, не само ней, а и на себе си, че ще се грижи за нея и ще я защищава дори с цената на собствения си живот.

Изморена от плача и от лудата езда, която продължаваше вече шест часа, Нели започна да дреме, а на моменти и напълно да заспива. Стас знаеше, че който падне от препускаща камила, може да загине на място и затова я привърза към себе си с връв, която намери на седлото. Но след известно време му се стори, че устремът на камилите стана по-бавен, макар че сега бягаха през равни и меки пясъци. В далечината се мержелееха възвишения, а в равнината започнаха да се показват обикновените за пустинята нощни миражи. Месецът на небето светеше все по-бледо, а в това време пред тях се появяваха пълзящи ниско, странни, розови облаци, напълно прозрачни, изтъкани само от светлина. Те се образуваха неизвестно от какво и се придвижваха напред, сякаш носени от лекия ветрец. Стас виждаше как наметалата на бедуините и камилите изведнъж ставаха розови, като навлизаха в осветените пространства, след което целият керван се загръщаше с мек розов блясък. Понякога облаците придобиваха синкав цвят и това продължаваше чак до възвишенията.

Камилите намаляваха все повече своя бяг. Сега по пясъчните хълмове наоколо се виждаха скали — щръкнали или разхвърляни сред сипеите в пълен безпорядък. Почвата ставаше камениста. Преминаха няколко падини, осеяни с камъни, които приличаха на пресъхнали речни корита. Понякога пътят им преграждаха пруломи, които те трябваше да заобикалят. Животните започнаха да стъпват внимателно, сякаш с танцова стъпка, поставяха крака между сухите и твърди храсти ерихонски рози, които покриваха гъсто сипеите и скалите. Често-често някоя от камилите се спъваше и ставаше ясно, че трябва да им се даде почивка.

Най-сетне бедуините се спряха в един нисък прулом, смъкнаха се от седлата и започнаха да развързват дисагите. Идрис и Тебхър последваха техния пример. Заеха се с камилите, разхлабваха им ремъците, сваляха хранителните запаси и търсеха плоски камъни за огнище. Нямаха нито дърва, нито сух тор, който арабите използуват за огън, но Хамис, синът на Хадиги, накъса ерихонски рози, натрупа от тях голям куп и го запали. За известно време, докато суданците бяха заети с камилите, Стас, Нели и нейната гувернантка, старата Динах, останаха заедно настрана. Но Динах беше още поизплашена от децата и не можа дума да проговори. Тя само уви Нели с дебел шал и като седна до нея на земята, започна с хълцане да целува ръчичките й. Стас веднага попита Хамис какво значи всичко това, но той, като се засмя, показвайки белите си зъби, отиде да събира още ерихонски рози. Запитаният след това Идрис отвърна с една дума „ще видиш“ и му се закани с пръст. Когато най-после светна огънят от розовите храсти, които повече тлееха, отколкото горяха, всички го обкръжиха и започнаха да ядат царевични питки и сушено овнешко и козе месо, с изключение на Гебхър, който още се бавеше при камилите. Изгладнели от дългия път децата също ядяха, макар че очите на Нели вече се затваряха за сън. Но ето че в мъждивата светлинка на огъня се появи тъмнокожият Гебхър и като святкаше с очи, вдигна нагоре две малки, светли ръкавички и попита:

— Чии са?

— Мои — отговори с изморен, сънен глас Нели.

— Твои ли са, малко змийче? — изсъска през стиснати зъби суданецът. — Бележиш пътя, за да знае баща ти накъде да ни преследва, а?

И като каза това, той я удари с оня страшен арабски бич, който разкъсва дори кожата на камилата. Въпреки че бе увита с дебелия шал, Нели извика от болка и страх, но Гебхър не можа да я удари втори път, защото Стас скочи в същия миг като дива котка и го блъсна с глава в гърдите, а след това го хвана за гърлото.

Това стана съвсем неочаквано, суданецът падна по гръб, а Стас върху него и двамата започнаха да се търкалят на земята. За своята възраст момчето беше необикновено силно, обаче Гебхър бързо се справи с него. Най-напред откъсна от гърлото си дланите му, след това го обърна с лице към земята, и като натисна с пестник врата му, започна да го налага с бича по гърба.

Виковете и сълзите на Нели, която хвана ръцете на дивака и го молеше да „прости“ на Стас, не биха помогнали, ако неочаквано Идрис не бе се притекъл на помощ на момчето. Той беше по-възрастен от Гебхър, много по-силен и още от началото на бягството от ГаракелСултани всички слушаха неговите заповеди. Сега той изтръгна бича от ръцете на брат си и като го хвърли далеч, извика:

— Марш оттук, глупако!

— Ще го довърша този скорпион! отвърна Гебхър като скърцаше със зъби.

Но Идрис го хвана за наметалото на гърдите и като го погледна в очите, заговори със страшен, макар и тих глас:

— Благородната1 Фатма забрани да се измъчват децата, защото са се застъпвали за нея …

— Ще го довърша! — повтори Гебхър.

— Аз ти казвам, че няма да вдигнеш бич срещу никое от тях. Ако сториш това, за всеки удар ще ти върна десет.

И той го разтърси като палмов клон, след което продължи да говори:

— Тези деца са собственост на Смаин и ако някое от тях не пристигне живо, сам Махди, нека бог навеки продължи дните му, ще заповяда да те обесят. Разбираш ли, глупако?

Името на Махди направи толкова силно впечатление на неговите последователи, че Гебхър веднага сведе глава и започна да повтаря сякаш изплашен:

— Аллах акбар! Аллах акбар!2

Задъхан и пребит, Стас се изправи, но чувствуваше, че ако баща му можеше да го види и чуе в този момент, щеше да се гордее с него, защото не само беше скочил, без да се замисли, за да спасява Нели, но и сега, макар ударите от бича да го пареха като огън, той не мислеше за собствената болка, а започна да утешава момичето и да го разпитва не я ли е наранил ударът.

След това рече:

Каквото получих, получих, но повече той няма да посегне към теб. Ах, ако имах някакво оръжие!

Малкото момиче го прегърна с две ръце през шията и като мокреше лицето си със сълзи, започна да го уверява, че не я е заболяло много и че не от болка плаче, а от жал към него. Тогава Стас допря устни до ухото й и каза шепнешком:

— Нели, не че мен ме наби, но затова, че теб удари, няма да му простя, обещавам ти.

С това инцидентът приключи. След малко, помирени вече помежду си, Гебхър и Идрис постлаха на земята наметалата

——

1 Всички роднини на Махди носеха титлата „благороден“. — Б. а.

2 „Бог е велик“ — арабите употребяват този възглас в момент на тревога, зовейки за помощ. — Б. а.

 

си и легнаха върху тях, а и Хамис скоро последва примера им. Бедуините насипаха дура на камилите, след това се качиха на две свободни животни и заминаха към Нил.

Нели опря глава о коленете на старата Динах и заспа. Огънят загасна и не след дълго се чуваше само хрупането на дурата между зъбите на камилите. На небето изпълзяха малки облачета, които от време на време забулваха месеца, ала нощта си оставаше ясна. Зад скалите непрекъснато долиташе жалното скимтене на чакалите.

След два часа бедуините се върнаха с камилите, натоварени с кожени мехове, пълни с вода. Те стъкнаха огъня, седнаха на пясъка и започнаха да ядат. Тяхното завръщане, събуди Стас, който беше задрямал, както и двамата суданци и Хамис, сина на Хадиги. Тогава край огъня започна следният разговор:

— Можем ли да тръгваме? — попита Идрис.

— Не, защото трябва да си починем — и ние, и нашите камили.

— Никой ли не ви видя?

— Никой. До реката стигнахме между две села. Само кучетата лаеха отдалече.

— За вода ще трябва винаги да се ходи в полунощ и да се налива в безлюдни места. Дано само минем първия „халал“ (катаракт1), по-нататък селата са по-нарядко и са по-привързани към пророка. Сигурно след нас ще тръгне потеря.

Тогава Хамис се обърна по корем и като подпря лицето си с ръце, каза:

— Господарите ще чакат децата в ЕлФашен цяла нощ, чак до следващия влак, след това ще заминат за Фаюм, а оттам за Гарак. Едва там ще разберат какво се е случило и тогава трябва да се върнат в Мединет, за да пратят думите по медната жица до градовете край Нил и до ездачите на камили, които ще ни преследват. Всичко това ще им отнеме най-малко три дни. Преди това не си струва да изморяваме нашите камили и спокойно можем да си „пием дим“ от чибуците.

Като каза това, той извади от огъня горяща розова съчка и запали с нея лулата си, а Идрис по арабски обичай започна да мляска от удоволствие.

— Добре си уредил всичко, сине на Хадиги — каза той, — но ние трябва да използуваме времето и да стигнем през тези три дни и нощи колкото може по-далеч на юг. Ще си отдъхна спокойно едва тогава, когато преминем пустинята между Нил и големия оазис на запад от Нил, Кхар. Дай боже

——

1 Катаракт — водопад с малка височина, голяма ширина и голяма водна маса. — Б. пр.

 

камилите да издържат.

— Ще издържат — обади се един от бедуините.

— Хората казват също — намеси се Хамис, — че войските на Махди, нека бог продължи живота му, стигат вече до Асуан.

Тук Стас, който не изпускаше нито дума от разговора и помнеше също така какво беше говорил преди това Идрис на Гебхър, се надигна и каза:

— Войските на Махди са край Хартум.

— Ла, ла (Не, не!) — противопостави се Хамис.

— Не обръщайте внимание на неговите думи — отговори Стас, — защото не само кожата, но и мозъкът му е тъмен. Дори и през три дни да купувате нови камили и да препускате като днес, до Хартум ще стигнете след месец. А може би не знаете и това, че пътят ще ви прегради не египетска, а английска армия …

Тези думи им направиха известно впечатление и като видя това, Стас продължи:

— Преди да стигнете между Нил и големия оазис, всички пътища през пустинята вече ще бъдат пазени от военни стражи! Хм, думите по медната жица бягат по-бързо от камилите! Как ще успеете да се измъкнете?

— Пустинята е широка — отговори един от бедуините.

— Но вие трябва да се придържате към Нил.

— Можем да минем дори оттатък, и когато ни търсят от тази страна, ние ще бъдем от другата.

— Думите, които бягат по медната жица ще стигнат до градовете и селата, разположени от двете страни на реката.

— Махди ще ни прати ангел, който ще притвори очите на англичаните и турците (египтяните), а нас ще ни пази с крилата си.

— Идрис — каза Стас, — не се обръщам към Хамис, чиято глава е празна като кратуна, нито към Гебхър, който е подъл чакал, а към тебе. Вече зная, че искате да ни заведете при Махди и да ни предадете в ръцете на Смаин. Ала ако правите това за пари, знай, че бащата на малката „бинт“ (момиче) е по-богат от всички суданци, взети заедно.

— И какво от това? — прекъсна го Идрис.

— Какво ли? Върнете се доброволно, а големият мехендис и баща ми няма да пожалят парите си за нас.

— Или пък ще ни предадат на властите, които ще ни обесят.

— Не, Идрис. Неминуемо ще бъдете обесени, само ако ви хванат в бягство. А това със сигурност ще стане. Но ако се върнете сами, никакво наказание не ви заплашва, а освен това до края на живота си ще бъдете богати. Ти знаеш, че белите хора от Европа винаги устояват на думата си. Ето, от името на двамата мехендиси аз ви давам честна дума, че ще стане това, което ви казвам.

Стас наистина беше сигурен, че баща му и господин Раулисън сто пъти биха предпочели да изпълнят даденото от него обещание, отколкото да излагат на опасност двамата и особено Нели по време на ужасното пътуване и още по-ужасния живот сред дивите и побеснели орди на Махди. Затова с разтуптяно сърце той очакваше отговора на Идрис, който потъна в размисъл и едва след време каза:

— Казваш, че бащата на малката и твоят баща ще ни дадат много пари?

— Да.

— А всичките им пари могат ли да ни отворят вратите за рая, които ще ни отвори една благословия на Махди?

— Бисмиллах! — извикаха двамата бедуини заедно с Хамис и Гебхър.

Изведнъж Стас изгуби всякаква надежда, защото знаеше, че макар хората на Изток да са алчни и продажни, щом истинският мохамеданин погледне на нещо от страна на вярата, вече не могат да се намерят съкровища в света, които да го съблазнят.

А Идрис, окуражен от възгласите, продължи по-нататък, изглежда, не за да отговори на Стас, а в желанието си да спечели по-голяма признателност и похвали от другарите си:

— Ние сме щастливи само да принадлежим към племето, което е дало светия пророк, но благородната Фатма и децата й са негови роднини и великият Махди ги обича. Когато му предадем тебе и малката, той ще ви размени за Фатма и нейните синове, а нас ще благослови. Знай, че дори водата в която всяка сутрин, според предписанието на корана, той се мие, лекува болести и опрощава грехове, а какво остава пък за благословията му.

— Бисмиллах! — повториха суданците и бедуините. Стас обаче, хващайки се за последната сламчица на спасението, каза:

— В такъв случай вземете мен, а бедуините нека се върнат с малката бинт . Срещу мен ще заменят Фатма и нейните синове.

— Още по-сигурно ще ги дадат срещу двама ви. Тогава момчето се обърна към Хамис:

— Баща ти ще отговаря за твоите деяния.

— Моят баща вече е в пустинята, на път за пророка — отвърна Хамис.

— Тогава ще го хванат и ще го обесят.

Сега Идрис сметна за нужно все пак да успокои своите другари.

— Възможно е — каза той — лешоядите, които ще изкълват месото по нашите кости, да не са се излюпили още.

Знаем какво ни заплашва, но не сме деца и пустинята познаваме отдавна. Тези хора — той посочи бедуините — много пъти са били в Бербер и познават такива пътища, по които минават само газелите. Там никой няма да ни намери и никой няма да ни преследва. Истина е, че трябва да се отбиваме за вода до БахърелЮсеф, а след това до Нил, но ще се отбиваме само нощем. Освен това, мислите ли, че край реката няма тайни приятели на Махди? А аз ще ти кажа, че колкото се отива по на юг, толкова те стават повече, че цели племена начело с шейховете чакат само подходящ момент, за да хванат мечовете в защита на истинската вяра. Те сами ще осигурят вода, ядене, камили и ще объркат преследвачите. Знаем наистина, че до Махди е далеко, но знаем също, че всеки ден ни приближава до овчата кожа, върху която светият пророк коленичи за молитва!

— Бисмиллах! извикаха за трети път другарите му. Личеше, че авторитетът на Идрис беше чувствително нараснал сред тях. Стас разбра, че всичко е загубено и в желанието си поне да предпази Нели от злобата на суданците, каза:

— След шест часа езда малката госпожица пристигна полужива. Как можете да мислите, че тя ще издържи толкова дълъг път? А ако умре тя, аз също ще умра и тогава с какво ще се явите при Махди?

Този път Идрис не намери отговор и като забеляза това, Стас продължи:

— И как ще ви приемат Махди и Смаин, като разберат, че поради вашата глупост Фатма и децата й трябва да платят с живота си?

Но суданецът вече беше се опомнил и отговори:

— Видях как хвана за гърлото Гебхър. Кълна се в аллаха, ти си лъвско кученце и няма да умреш, а тя…

Той погледна главичката на спящата Нели, опряна върху коленете на старата Динах, и завърши със странно благ глас: — За нея ще направим гнездо като за птичка върху гърба на камилата, за да не усеща никаква умора и да може да спи по пътя също така спокойно, както спи сега. . Като каза това, той отиде при най-хубавата камила и заедно с бедуините започна да прави върху гърба й седло за момичето. При това те разговаряха дълго и дори малко поспориха, но накрая направиха с въжета, одеяла и бамбукови пръти нещо като неподвижен дълбок кош, в който Нели можеше спокойно да седи или Лежи, без да падне. Над това седло, толкова широко, че и Динах можеше да се побере в него, те опънаха платнен покрив.

— Ето, виждаш ли — каза Идрис на Стас, — дори яйца от пъдпъдък не биха се счупили в тези плъстени постели. Старата жена ще пътува с момичето, за да се грижи за него денем и нощем … Ти ще се качиш при мен, но можеш да яздиш редом с нея, за да я наблюдаваш и пазиш.

Стас беше доволен, че изтръгна поне това. Като обмисли положението, той се убеди, че по всяка вероятност ще ги хванат, преди да стигнат до първия катаракт, и тази мисъл го окуражи. Сега той искаше преди всичко да спи, затова реши да се привърже с някакво въже към седлото и понеже нямаше да придържа вече Нели, ще може да поспи така няколко часа.

Нощта вече ставаше по-бледа и чакалите престанаха да скимтят сред доловете. Керванът трябваше скоро да потегли, но като забелязаха зората, суданците се отправиха към намиращата се на няколко крачки скала и там, според предписанието на корана, започнаха своята утринна баня, употребявайки пясък вместо вода, която пестяха. След това се чуха гласовете им, произнасящи „соуб“, т. е. първата утринна молитва: Сред дълбоката тишина ясно се чуваха техните думи: „В името на милостивия и милосърден бог. Хвала на господа, на владетеля на света, на милостивия и милосърдния в деня на страшния съд. Тебе хвалим и почитаме, тебе молим за помощ. Води ни по пътя. на онези, за които не пестиш добродеяния и милост, а не по пътеките на грешниците, които предизвикаха върху себе си гнева твой и които съгрешават. Амин.“

А Стас, слушайки тези гласове, вдигна нагоре очи и занарежда в далечната страна, сред сивкавобелите глухи пясъци:

— „На твоята закрила се надяваме, Богородице …“