Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (9) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

XIII

Денем те се приютяваха в скрити и трудно достъпни места между скалите и доловете, а нощем препускаха без отдих, докато минаха първия катаракт. Чак накрая, когато по положението и вида на кхорите бедуините познаха, че Асуан е останал вече зад тях, голямата тежест падна от гърдите на Идрис. Тъй като се измъчваха поради липсата на вода, приближиха се на половин ден път до реката. Там следващата нощ, след като укри кервана, Идрис изпрати всички камили на Нил, за да се напият добре и за по-дълго време. Плодородният пояс край Нил оттатък Асуан вече беше по-тесен. На някои места пустинята стигаше до реката. Селата бяха разположени на по-големи разстояния едно от друго. Затова бедуините се върнаха доволни, незабелязани от никого, с големи запаси от вода. Трябваше да се мисли единствено за храната, защото оскъдно хранените от една седмица животни измършавяваха много. Шиите им се удължиха, гърбиците им се смалиха, а краката им отслабнаха … Зобта, а и запасите за хората щяха да стигнат още за два дни, и то с голям зор. Идрис мислеше обаче, че след два дни ще могат, ако не денем, то нощем, да се приближат до някое крайбрежно пасбище, а може би ще успеят да купят сухари и фурми в някое село.

На Саба вече не даваха нито да яде, нито да пие и само децата криеха за него остатъци от храната, но той някак си се справяше с положението и често пъти на почивките идваше с окървавена муцуна и със следи от ухапвания по шията и гърдите. Дали жертва в тези борби ставаха чакали и хиени, или пък пустинни лисици и газели, никой не знаеше, но беше достатъчно, че по него не личеше много да гладува. А понякога черните му бърни биваха влажни, сякаш бе пил нещо. Бедуините се досещаха, че сигурно е изравял дълбоки дупки на дъното на доловете и така е стигал до водата, която е подушвал под земята. По този начин нерядко заблудени пътешественици разравят дъната на доловете и ако често пъти не намират вода, поне стигат до влажен пясък, който смучат, за да залъжат мъчителната жажда.

Но и Саба чувствително се промени. Гърдите и гърбът му бяха все така здрави, ала слабините му хлътнаха навътре и той изглеждаше още по-висок. В зачервените му очи сега имаше нещо диво и страшно. Към Нели и Стас беше привързан както и преди и позволяваше да правят с него каквото си искат. Понякога все още мърдаше с опашка на Хамис, но срещу бедуините и суданците ръмжеше или тракаше със страшните си зъби, които се удряха едни о други като стоманени клещи.

Идрис и Гебхър направо започнаха да се боят от него и въпреки услугата, която им беше направил, те го намразиха до такава степен, че сигурно биха го убили с трофейната пушка, ако не беше желанието им да заведат на Смаин рядкото животно и ако не бяха минали вече Асуан.

Бяха минали Асуан! Стас непрекъснато мислеше за това и полека в душата му започна да се прокрадва съмнение, че потерята ще ги догони. Знаеше наистина, че не само същински Египет, който свършва отвъд ВадиХалфа, т. е. зад втория катаракт, но и цяла Нубия е още в ръцете на египетското правителство, но разбираше, че отвъд Асуан и особено отвъд ВадиХалфа преследването ще бъде по-трудно, а заповедите на правителството — по-небрежно изпълнявани. Оставаше му само надеждата, че баща му и господин Раулисън, след като са организирали потерята от Фаюм, сами са заминали с параход за ВадиХалфа и там, получили от правителството войници с камили, ще се опитат да отрежат пътя на кервана на юг. Момчето си мислеше, че на тяхно място би постъпило именно така, и затова смяташе своето предположение за много вероятно.

То обаче не изоставяше мисълта за освобождаване със собствени сили. Суданците искаха да имат барут за трофейната пушка и затова решиха да разглобят петнайсетина патрона от щуцера, но той им каза, че друг освен него не може да свърши това и ако някой от тях се захване неумело за тази работа, патронът ще избухне между пръстите му и ще му откъсне ръцете. Идрис се страхуваше въобще от непознатите неща и от английските изобретения, затова най-сетне реши да повери тази работа на момчето. Стас охотно се зае с нея, защото се надяваше, първо, че силният английски барут ще пръсне старата арабска пушка при първия изстрел и, второ, че ще може да скрие малко патрони. Всичко мина някак си по-лесно, отколкото очакваше. Уж го пазеха през време на работата, но арабите веднага започнаха да си бъбрят и скоро бяха погълнати повече от приказките си, отколкото от надзора. В края на краищата тяхната бъбривост и вродена небрежност дадоха възможност на Стас да скрие в пазвата си седем патрона. Сега трябваше само да се добере до пушката.

Момчето предполагаше, че това няма да бъде много трудно след ВадиХалфа, т. е. след втория катаракт, защото предвиждаше, че бдителността на арабите ще намалява постепенно, колкото по се приближаваха до целта. Мисълта, че ще бъде принуден да избие суданците и бедуините, а дори и Хамис, винаги го караше да изтръпва, но след убийството, което бяха извършили бедуините, той вече нямаше никакво угризение на съвестта. Казваше си, че се налага за защитата, за свободата и живота на Нели и поради това може да не се съобразява с живота на противниците, особено ако те не се предадат и се стигне до бой.

Но трябваше да вземе пушката. Стас измисли да я вземе чрез хитрост и ако се открие възможност, да не чака чак до ВадиХалфа, а да извърши делото, колкото може по-бързо.

И ето че не чака дълго.

Изтекоха два дни, откакто бяха минали Асуан, и най-после Идрис трябваше да изпрати бедуините за храна, която беше се свършила напълно. При намаления брой на противниците Стас си каза: „Сега или никога“ и веднага се обърна към суданеца със следния въпрос:

— Идрис, знаеш ли,че страната, която започва от ВадиХалфа, е Нубия?

— Знам. Бях на петнайсет години, а Гебхър на осем, когато баща ни ни доведе от Судан във Фаюм и си спомням, че тогава преминахме с камили цяла Нубия. Но тази страна принадлежи още на турците (египтяните).

— Да, Махди е едва край Хартум — и виждаш ли какви глупости говореше Хамис, като твърдеше, че войските на дервишите наближават Асуан. Но аз ще те питам за нещо друго. Чел съм в книгите, че в Нубия има много диви зверове и много разбойници, които на никого не служат, а нападат както египтяните, така и верните на Махди. С какво ще се защищавате, ако ви нападнат диви зверове или разбойници?

Той нарочно преувеличаваше, споменавайки за дивите животни, но затова пък от започването на войната в Нубия доста често се случваха нападения, особено в южната част на страната.граничеща със Судан.

Идрис помисли малко как да отговори на въпроса, който го изненада, защото досега не беше мислил за тази нова опасност, и отвърна:

— Имаме ножове и пушка. Такава пушка нищо не струва.

— Знам. Твоята е по-хубава, но с нея не умеем да стреляме, а в ръцете ти няма да я дадем.

Дори и празна ли?

— Да, защото може да е омагьосана. Стас сви рамене.

— Идрис, ако говореше така Гебхър, нямаше да се учудя, но аз мислех, че ти си по-умен. С празна пушка няма да гръмне и самият ваш Махди.

— Мълчи — сурово го прекъсна Идрис. — Махди може да гръмне дори с пръст.

Тогава стреляй и ти по този начин. Суданецът проницателно погледна момчето в очите.

— Защо искаш да ти дам пушката? Искам да те науча да стреляш с нея. Тебе какво те засяга това?

— Засяга ме много, защото ако ни нападнат разбойници, могат да избият всички. Но ако се боиш и от пушката, и от мен, няма как.

Идрис млъкна. Той наистина се страхуваше, но не искаше да си признае. А същевременно искаше да се запознае с английското оръжие, защото притежаването му и умението да си служи с него щяха да повишат неговото значение в лагера на махдистите — да не говорим пък за това, че в случай на някакво нападение по-лесно щеше да се защити.

Ето защо, след като помисли малко, той каза:

Добре. Нека Хамис подаде пушката, а ти я извади от калъфа …

Хамис равнодушно изпълни заповедта, на която Гебхър не можа да се противопостави, защото беше зает настрана с камилите. С леко разтреперани ръце Стас извади приклада, след това цевите и ги подаде на Идрис.

— Виждаш ли, че са празни — каза момчето. Идрис взе цевите и погледна през тях нагоре.

— Да, нищо няма.

— Сега внимавай — каза Стас, — ето, така се сглобява пушка — и като каза това, той постави цевите в челюстите на приклада, — а така се отваря. Виждаш ли? Разглобявам я отново, а сега ти я сглоби …

Суданецът наблюдаваше с голямо внимание движенията на Стас, и се зае да опита сам … Отначало не му се удаваше лесно, но тъй като арабите въобще се отличават с голяма сръчност, след малко пушката беше сглобена.

— Отвори! — заповяда Стас. Идрис отвори пушката лесно.

— Затвори!

Удаде му се още по-лесно.

— Сега ми дай две празни гилзи. Ще те науча как се поставят патроните.

Арабите бяха запазили изпразнените гилзи — те представляваха ценност за тях заради пиринча, та Идрис подаде две на Стас и обучението започна отново.

В първия момент суданецът се изплаши малко от гърма на останалите в патроните капсули, но накрая се убеди, че както с празните цеви, така и с празните патрони никой не може да гръмне. А наред с това доверието му в Стас беше се възвърнало, защото момчето често му връщаше пушката в ръцете.

— Да — каза Стас, — вече можеш да сглобяваш пушката, да я отваряш и затваряш близо до лицето си и да дърпаш спусъка. Но трябва да се научиш още и да се примерваш. Това е най-трудно. Вземи празния мях за вода и го постави на сто крачки … ей там, на онези камъни, след това се върни при мен, за да ти покажа как се примерва.

Идрис взе мяха и без всякакво колебание отиде да го постави на посочените камъни. Но преди да направи първите сто крачки, Стас извади празните гилзи, а на тяхното място постави пълни патрони. Не само сърцето, но и жилите на слепоочията му започнаха да бият с такава сила, та си помисли, че ще му пръснат главата. Настъпи решителният момент — моментът на свободата за Нели и за него. моментът на победата — страшен и желан едновременно!

Ето че животът на Идрис е в неговите ръце. Едно дръпване на спусъка — и изменникът, който отвлече Нели, ще падне мъртъв. Но Стас, в чиито жили течеше полска и френска кръв, изведнъж разбра, че за нищо на света няма да може да стреля в гърба на човек. Нека поне да се обърне и да погледне смъртта в очите. А след това? След това ще притича Гебхър и преди да е изминал десет крачки, също ще зарови зъби в пепелта. Ще остане Хамис. Но Хамис ще си глътне езика, па дори и да не го глътне;, ще има време да постави нови патрони в цевите. Когато бедуините пристигнат ще намерят три трупа и сами ще си получат заслуженото. След това остава само да насочи камилите към реката.

Всички тези мисли и картини прелитаха като вихри през главата на Стас. Чувствуваше, че това, което щеше да се случи след малко, същевременно е страшно и необходимо. В гърдите му се кълбеше гордостта на победител, смесена с чувството за страшна ненавист към победата. Имаше момент на колебание, но той се сети за мъките, които понасяха белите пленници, баща му, господин Раулисън, Нели. Сети се за Гебхър, който бе ударил момичето с бича, и ненавистта пламна у него с нова сила.

„Трябва! Трябва!“ — казваше си той със стиснати зъби и непоколебимото решение се изписа на лицето му, което стана сякаш издялано от камък.

През това време Идрис постави кожения мях на намиращия се на около сто крачки камък и се обърна. Стас виждаше усмихнатото му лице и цялата му висока фигура върху равната пясъчна плоскост. За последен път си помисли, че този жив човек ще падне след миг на земята и с пръсти ще рови пясъка в последните конвулсии на агонията. Ала колебанията на момчето свършиха и когато Идрис извърви петдесет крачки, Стас започна бавно да вдига оръжието към окото си.

Но преди да докосне с пръст спусъка, зад дюните, които се намираха на няколкостотин крачки, се разнесе силен вик и в същата минута около двайсет ездачи на коне и камили плъзнаха в равнината. Като ги видя, Идрис се вкамени. Стас беше не по-малко изумен, но изненадата му веднага отстъпи пред безумната радост. Ето я най-сетне очакваната потеря! Да, това не може да бъде нищо друго. Сигурно са хванали в селото бедуините и те са казали къде се укрива останалата част от кервана. По същия начин разбра положението и Идрис, който, след като се посъвзе, притича с бледо от ужас лице до Стас, коленичи в краката му и започна да повтаря със задъхан глас:

— Господарю, аз бях добър към вас! Бях добър към малката бинт, не забравяй това!…

Стас извади машинално патроните от цевите и продължи да гледа. Ездачите препускаха с всички сили, крещяха от радост, хвърляха нагоре дългите арабски пушки и ги хващаха с изключителна ловкост. Те се виждаха отлично в ясния, прозрачен въздух. Начело препускаха двамата бедуини, размахвайки като побъркани ръце и пики.

След няколко минути цялата банда стигна кервана. Едни от ездачите скачаха от конете и камилите, други останаха на седлата и продължаваха да крещят до небесата. Сред крясъците можеха да се различат две думи:

Хартум! Гордон! Гордон! Хартум!…

Най-сетне единият от бедуините, назован от другаря му Абу-Анга, стигна до свилия се в краката на Стас Идрис и се развика:

— Хартум е превзет! Гордон е убит. Махди е победител! Идрис се изправи, но още не вярваше на ушите си.

— А тези хора? — попита с разтреперани бърни.

Тези хора е трябвало да ни заловят, а сега тръгват заедно с нас при пророка!

На Стас му притъмня пред очите …