Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (14) (Из африканските пустини и лесове)

XIX

Посещението при Махди и разговорът с него, изглежда, не укрепиха здравето на Идрис, защото още през нощта той се разболя тежко, а сутринта вече беше в безсъзнание.

Хамис, Гебхър и двамата бедуини бяха повикани при халифа, който ги задържа няколко часа, хвалейки тяхната смелост. Но те се върнаха в много лошо настроение и със злоба в душите, защото се надяваха на бог знае какви награди, а пък Абдулахи даде на всеки от тях по една египетска лира и по един кон.

Бедуините започнаха разправия с Гебхър и едва не се стигна до бой. Накрая заявиха, че ще тръгнат заедно с пощенските камили за Фашода, за да си поискат от Смаин възнаграждението. Към тях се присъедини и Хамис, който се надяваше, че подкрепата на Смаин ще му донесе по-голяма полза, отколкото пребиваването му в Омдурман.

За децата започна седмица на глад и мизерия, защото Гебхър хич не мислеше да ги храни. Но за късмет Стас имаше двата талера с лика на Мария Тереза, които бе получил от гърка, и отиде в града, да купи фурми и ориз. Суданците не се противопоставиха на излизането му, защото знаеха, че от Омдурман вече не може да избяга и че в никакъв случай няма да напусне малката бинт . Това обаче не мина без приключения. Видът на момчето, което бе облечено по европейски и купуваше храна на пазара, отново събра цяла тълпа полудиви дервиши. Те го посрещнаха със смях и вой. За щастие, много от тях знаеха, че предишния ден е бил при Махди и те възпираха онези, които искаха да го нападнат. Само децата го замерваха с пясък и камъни, но той не им обръщаше никакво внимание.

Цените на пазара бяха високи. Стас въобще не можа да намери фурми, а значителна част от ориза му взе Гебхър „за болния брат“. Момчето се противопоставяше с всички сили, в резултат на което, разбира се, по-слабият получи много синини и подутини. Сега пролича и жестокостта на Хамис. Той проявяваше привързаност само към Саба и го хранеше със сурово месо. А на мизерията на децата, които познаваше отдавна и които някога бяха добри към него, гледаше с пълно безразличие. Когато Стас се обърна към него с молба поне за Нели да отделя малко храна, той отвърна със смях:

— Иди да просиш.

И накрая се стигна дотам, че през следващите няколко дни, за да спаси Нели от гладна смърт, Стас просеше. Не винаги безрезултатно. От време на време някой бивш войник или офицер на египетския хедиф му даваше по няколко пиастри или няколко сушени смокини и обещаваше да го подпомогне и през следващия ден. Веднъж попадна на мисионер и милосърдна сестра, които след като изслушаха неговата история, заплакаха над участта на двете деца и макар че самите бяха изтощени от глад, разделиха с тях всичко, каквото имаха. Обещаха му също да ги посетят и на следващия ден дойдоха в колибите, разбира се, с надеждата, че може да им се удаде да вземат децата при себе си чак до тръгването на пощата. Но Гебхър и Хамис ги пропъдиха с бичове. Следващия ден обаче Стас ги срещна отново и получи от тях порция ориз и два хинина на прах, които мисионерът му поръча да съхранява най-грижливо, предвиждайки, че във Фашода и двамата неминуемо ги очаква треска.

— Сега ще тръгнете край разливите на Бели Нил — каза той — или сред така наречените „суди“. Реката не може да тече свободно през образуваните баражи от растения и листа, които водното течение носи и натрупва в плитчините, и там тя образува обширни заразни блата, където треската не щади дори негрите. Пазете се особено от нощуване без огън и на гола земя.

— Ние вече искаме да умрем — почти изстена Стас. Тогава мисионерът вдигна своето изсъхнало лице и известно време се моли, след това прекръсти момчето и каза:

— Вярвай в бога. Не си се отказал от него, ето защо милосърдието и грижите му ще бъдат с тебе.

Стас се опитваше не само да проси, но и да работи. Един ден видя група хора да работят на мегдана за молитви, присъедини се към тях и започна да носи глина за зида, с който трябваше да бъде ограден мегданът. Смееха му се, блъскаха го, но привечер старият шейх, който надзираваше работите, му даде дванайсет фурми, Стас беше безкрайно доволен от спечеленото, защото фурмите и оризът представляваха единствената здрава храна за Нели, а в Омдурман те се намираха все по-трудно.

Затова той с гордост ги занесе на малкото си сестриче, на което даваше всичко, каквото успяваше да получи, а сам от цяла седмица се хранеше изключително с открадната от камилите дура .

Като видя любимите си плодове, Нели се зарадва много, но искаше да си ги разделят със Стас. Тя се изправи на пръсти, постави ръце на раменете му, вдигна глава и вглеждайки се в очите му, го замоли:

— Стас, изяж половината! Изяж ги! А той й отвърна:

— Ядох, вече ядох! Толкова съм сит!

И се усмихна, но веднага започна да си хапе устните, за да не се разплаче, защото беше много гладен. Той си мислеше сутринта отново да отиде на печалба. Ала не стана така. Сутринта дойде мулазем1 от Абдулахи и заяви, че

——

1 Мулазем — пратеник. — Б. пр.

пощата с камилите ще тръгне за Фашода през нощта и по заповед на халифа Идрис, Гебхър, Хамис и двамата бедуини заедно с децата трябва да се стягат за път. Гебхър се смая и възмути от тази заповед и заяви, че няма да тръгне, защото брат му е болен и няма кой да го гледа, па дори и да беше здрав, двамата са решили да останат в Омдурман. Но мулаземът отговори:

— Волята на Махди е единствена, а Абдулахи, неговият халиф и мой господар, никога не променя заповедите си. За твоя брат ще се грижи роб, а ти ще заминеш за Фашода.

— Тогава ще дойда и ще му заявя, че няма да замина.

— При халифа влизат само тези, които той сам пожелае да види. А ако без позволение, насила се вмъкнеш при него, ще те отведат… на бесилото.

— Аллах акбар! Поне открито ми кажи, че съм роб.

— Мълчи и изпълнявай заповедите! — отговори мулаземът.

Суданецът бе видял в Омдурман огъващите се под тежестта на жертвите бесила, които суровите присъди на Абдулахи окичваха всеки ден с нови тела — и се изплаши. Това, което му каза мулаземът че волята на Махди е една. а Абдулахи заповядва само веднъж, повтаряха всички дервиши. Друг изход нямаше — трябваше да се пътува.

„Никога вече няма да видя Идрис!“ — мислеше си Гебхър.

И в неговото тигрово сърце все пак се таеше някаква привързаност към по-стария брат, ето защо бе обхванат от отчаяние при мисълта, че трябва да го остави болен. Напразно Хамис и бедуините му обясняваха, че във Фашода може би ще е по-добре, отколкото в Омдурман и Смаин може да ги награди по-щедро от халифа. Никакви думи не бяха в състояние да смекчат мъката и злобата на Гебхър, която се изливаше преди всичко върху Стас.

Този ден беше наистина мъченически за момчето. Не му позволиха да отиде на пазара, затова не можа нищо да спечели, нито да изпроси, а трябваше да работи като роб при събирането на багажа за път, с което се справяше трудно поради голямата слабост от глада и умората. Беше сигурен, че ще умре по пътя, ако не от бича на Гебхър, то сигурно от изтощение.

За щастие, гъркът, който имаше добро сърце, привечер дойде да види децата, да се сбогува с тях и да ги снабди с някои неща за из път. Донесе им също така няколко праха хинин, както и няколко гердана от стъклени мъниста и малко храна. Преди всичко обаче, като научи за болестта на Идрис, той се обърна към Гебхър, Хамис и бедуините.

— Знаете — каза им, — че идвам тук по заповед на Магди.

Като чуха това, те удариха чела о земята, а той продължи:

— По пътя трябва да храните децата и добре да се държите с тях. Те ще разкажат за вашето поведение на Смаин. Смаин пък ще пише за това на пророка. Ако стигне тук каквото и да било оплакване срещу вас, следващата поща ще ви донесе смъртната присъда.

Новият поклон беше единствения отговор на думите му, а Гебхър и Хамис имаха вид на кучета, на които им е поставен намордник. Гъркът им заповяда да се махнат, след което се обърна към децата на английски:

— Всичко това го измислих, защото Махди не е издавал никакви нови заповеди за вас. Ала тъй като нареди да заминете за Фашода, то вие трябва да пристигнете там живи. Разчитам и на това, че нито един от тези хора няма вече да види преди тръгването нито Махди, нито халифа.

След това рече на Стас:

— Бях обиден на тебе, момче, и още съм засегнат. Знаеш ли, че едва не ме погуби? Махди се разсърди и на мен и за да получа неговото опрощение, трябваше да дам значителна част от имота си на Абдулахи и все още не зная дали съм се спасил задълго. Всеки случай, няма да мога да помагам на пленниците така, както им помагах досега. Но ми е жал за вас и особено за нея — и той посочи Нели. — Имам дъщеря на същите години, която обичам повече от живота си. Това, което направих, направих го за нея… Христос ще ме съди за всичко. Тя и досега носи на гърдите си под роклята сребърен кръст… Името й е като твоето, мое малко момиче. Ако не беше тя, бих предпочел и аз да умра, вместо да живея в този ад.

И той се развълнува. Млъкна за малко, накрая потри с ръка челото си и заговори за друго.

— Махди ви изпраща във Фашода с мисълта, че там ще, умрете. По такъв начин си отмъщава на вас за твоята упоритост, момче, която дълбоко го засегна, а и няма да загуби славата си на „милосърден“. Той винаги е такъв… Но знае ли някой за кого по-напред е отредена смъртта! Абдулахи,му подхвърли мисълта да заповяда на тези кучета, които са ви отвлекли, да пътуват с вас. Бедно ги възнагради, а сега се страхува това да не се разчуе. Освен това и двамата с пророка желаят тези хора да не разказват, че в Египет има още войски, оръдия, пари и англичани … Тежък и дълъг ще бъде този път. Ще вървите през пуста и болнава страна, затова пазете като очите си праховете, които ви дадох.

— Господарю, заповядай още веднъж на Гебхър да не се осмелява да държи гладна Нели и да я бие — каза Стас.

— Не се бойте. Препоръчах ви на стария шейх. който кара пощата. Той е мой добър познат. Дадох му часовник и го спечелих да се грижи за вас.

Като говореше така, той започна да се сбогува. Взе Нели на ръце, притисна я до гърдите си и повтори:

— Нека бог те благослови, дете мое! …

Слънцето бе залязло и настъпи звездна нощ. В тъмнината се чуваше пръхтенето на конете и пъшкането на натоварените камили.