Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (6) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

VIII

Нощта бледнееше. Хората вече щяха да се качват на камилите, когато забелязаха ненадейно пустинен вълк, който с подвита под тялото опашка пробяга през оврага на сто крачки от кервана и като се добра до отсрещното плоско възвишение, продължи да тича по-нататък, явно изплашен от някакъв неприятел. В египетските пустини няма диви животни, от които вълците да се боят, затова тази гледка разтревожи много суданските араби. Какво ли означаваше това? Нима вече наближаваха преследвачите? Един от бедуините бързо се изкачи на скалата, но едва погледна и още по-бързо се смъкна от нея.

— В името на пророка! — извика объркан и изплашен той. — Изглежда, че лъв тича към нас и е съвсем близо.

Тогава зад скалите се чу едно басово „бау!“, след което Стас и Нели извикаха заедно:

— Саба! Саба!

А тъй като на арабски това значи лъв, бедуините се изплашиха още повече, но Хамис се засмя и каза:

— Аз познавам този лъв.

Като каза това, той свирна продължително и в същия момент огромното куче се втурна между камилите. То видя децата и скочи към тях, събори от радост Нели, която протягаше ръце към него, изправи се върху Стас, след това със скимтене и лай обиколи и двамата няколко пъти, отново събори Нели, отново се изправи върху Стас и най-после легна задъхано в краката им и разтвори уста.

Хълбоците му бяха хлътнали, от изплезения му език се стичаше пяна, но въпреки това той мърдаше опашка и с вдигнатите към Нели очи, изпълнени с обич, сякаш искаше да каже: „Твоят баща ми поръча да те пазя и ето, аз съм тук“.

Децата седнаха от двете му страни и започнаха да го милват. Двамата бедуини, които никога не бяха виждали такова същество, поглеждаха изумени към него и повтаряха „Аллах! О келб кебир!“ (О, боже, какво огромно куче!) а то известно време полежа спокойно, след това вдигна глава, помириса въздуха с черния си нос, който приличаше на огромен трюфел, подуши и скочи към изгасналия огън, където имаше остатъци от храна.

И в същия миг козите и овнешки кости започнаха да хрускат и да се ронят като сухи съчки между силните му зъби. Осемте души, заедно със старата Динах и Нели, бяха оставили достатъчно отпадъци дори за такъв „келб кебир“. Суданците обаче бяха обезпокоени от неговото появяване — двамата камилари извикаха настрана Хамис и започнаха да разговарят с него тревожно, дори малко възбудено.

— Иблнс е довел това куче! — извика Гебхър. — И как е стигнало дотук след децата, като те пътуваха до Гарак с влак?

— Сигурно по следите на камилите — отговори Хамис. Лошо стана. Всеки, който го види с нас, ще запомни кервана ни и ще покаже откъде е минал. Непременно трябва да се отървем от него.

Но как? — попита Хамис.

Имаме пушка, вземи я и му тегли куршума.

Пушка има, но аз не мога да стрелям с нея. Ако вие можете?

Може би Хамис щеше да стори това по неволя, защото няколко пъти Стас беше отварял и затварял пред него своята пушка, но му беше жал за кучето, което обикна, докато се грижеше за него преди още децата да пристигнат в Медиист. А пък знаеше много добре, че двамата суданци нямат никакво понятие как се борави с най-новия модел, оръжие и няма да се справят с него.

— Ако вие не умеете — каза той с лукава усмивка, — само малкият ноузрани (християнин), може да убие кучето, но пушката може да гръмне няколко пъти поред, та не ви съветвам да му я давате в ръцете.

— Опазил ни бог — отвърна Идрис. — Ще ни изпозастреля като пъдпъдъци.

Имаме ножове — забеляза Гебхър.

— Опитай, но помни, че имаш и гърло, което кучето ще разкъса, преди да го намушкаш.

— Какво да правим тогава? Хамис сви рамене.

— Защо искате да убиете кучето? Дори ако след това го затрупате с пясък, хиените ще го изровят, преследвачите ще намерят костите му и ще разберат, че не сме преминали Нил, а бягаме по тази страна. Нека тича след нас. Колкото пъти бедуините отиват за вода, а ние се укрием в някоя клисура, можете да бъдете сигурни, че кучето ще остане при децата. Аллах! По-добре, че сега дойде, защото иначе щеше да доведе потерята по нашите следи чак до Бербер. Няма нужда да го храните, ако не му стигат нашите отпадъци, никак не му е трудно да си хване хиена или чакал. Оставете го на мира, и да не губим повече време за празни приказки.

— Може би имаш право — рече Идрис.

— Щом като имам право, ще му дам и вода, за да не тича само до Нил и да не се показва в селата.

Така съдбата на Саба беше решена и като си почина и се наяде добре, той за един миг излочи паница с вода и се впусна с нови сили след кервана.

Изкачиха се на една висока равнина, където вятърът беше набръчкал пясъка и откъдето се виждаше в две посоки огромното пространство на пустинята. Небето придоби цвета на мидена черупка. Насъбраните на изток леки облачета се променяха като опал, след това изведнъж придобиваха златист цвят. Блесна лъч, след това втори и слънцето, както обикновено става в южните страни, където почти няма здрач и зора, не се издигна полека, а избухна като огнен стълб зад облаците и заля с ясна светлина кръгозора. Небето се разведри, развесели се земята и пред човешките очи се разкриха безкрайните пясъчни простори.

— Трябва да бързаме — каза Идрис, — защото тук се виждаме отдалеч.

Отпочиналите и напоени камили препускаха с бързината на газели. Саба изостана назад, но нямаше опасност да се заблуди и да не се покаже още при първия стан. Едногърбата камила, на която яздеше Идрис със Стас, бягаше близо до камилата на Нели и децата можеха да разговарят свободно. Седлото, което стъкмиха суданците, се оказа превъзходно и момичето изглеждаше в него наистина като птиченце в гнездо. Нямаше опасност да падне, дори като спи и сега ездата я изморяваше много по-малко, отколкото през нощта. Дневната светлина поуспокои и двете деца. В сърцето на Стас се появи надеждата, че след като Саба ги бе настигнал, и потерята ще може да стори същото. Той веднага сподели надеждата си с Нели, която му се усмихна за първи път от момента на отвличането им.

— А кога ще ни догонят? — попита тя на френски език, за да не ги разбере Идрис.

— Не зная. Може днес, може утре или след два-три дни.

— Но нали на връщане няма да пътуваме с камили?

— Не. Само ще стигнем до Нил и по Нил до ЕлВаста.

— Добре, много добре!

Горката Нели, преди това тя обичаше толкова много тази езда, но сега, изглежда, й беше омръзнала.

— По Нил … до ЕлВаста и при татко! — започна да си повтаря със сънен глас.

И тъй като на миналия престой не се беше наспала достатъчно, тя отново потъна в дълбок сън, както спи човек след силна умора рано сутрин. В това време бедуините гонеха камилите без отдих и Стас забеляза, че се насочват навътре в пустинята.

Понеже искаше да разколебае увереността на Идрис, че ще успеят да избягат от потерята и заедно с това да му покаже, че сам разчита непоколебимо на нея, той каза:

— Отдалечавате се от Нил и от БахърЮсеф, но нищо няма да ви помогне, защото е ясно, че няма да ви търсят край брега, където селата са разположени едно до друго, а по-навътре.

— Откъде знаеш, че се отдалечаваме от Нил, след като оттук не можеш да видиш бреговете?

— Защото слънцето е в източната част на небето и ни грее в гръб, а това означава, че сме завили на запад.

— Умно момче си ти — каза с уважение Идрис. Ала след малко добави:

— Но нито потерята ще ни настигне, нито ти ще избягаш.

— Не — отговори Стас, — аз няма да избягам… освен заедно с нея.

И посочи заспалата Нели.

До обед те препускаха почти без почивка, но когато слънцето се издигна високо на небето и започна да припича, камилите, които по природа малко се потят, сега плувнаха в пот и техният бяг стана значително по-бавен. Керванът отново беше заобиколен от скали и сипеи. Доловете, които по време на дъжд се превръщаха в корита на ручеи, или така наречените „кхори“, се срещаха все по-често. Бедуините се спряха в края на един от тях, напълно скрит между скалите Но едва слезли от камилите, те се развикаха и се спуснаха напред, като се навеждаха често и хвърляха камъни пред себе си. Стас още не беше се смъкнал от седлото и забеляза отгоре странна гледка. Сред сухите храсти, с които беше обрасло дъното на кхора, изпълзя голяма змия и като се виеше със светкавична бързина между скалните отломъци, бягаше към някакво само на нея познато скривалище. Бедуините я преследваха упорито и на помощ им се притече Геб хър с нож в ръка. Но поради неравната земя трудно беше да улучат змията с камък или да я приковат с ножа, затова тримата бързо се върнаха с видима уплаха на лицата.

И отново се чуха обикновените сред арабите възгласи:

— Аллах!

— Бисмиллах!

— Машаллах!

След това двамата суданци започнаха да поглеждат Стас с някакъв странен и същевременно въпросителен поглед, без той да разбира причината.

В това време Нели също слезе от камилата и макар да беше по-малко уморена отколкото през нощта, Стас опъна плъстената постеля под сянка на равно място и й каза да легне, за да може, както той се изрази, да изпъне крачета. Арабите започнаха следобедна закуска, която се състоеше само от сухари, фурми и глътка вода. Не поиха камилите, защото те бяха пили вода през нощта. Лицата на Идрис, Гебхър и на бедуините все още бяха загрижени и престоят минаваше в мълчание. Накрая Идрис извика Стас настрана и започна да го разпитва с тайнствено и неспокойно лице:

— Видя ли змията?

— Видях я.

— Ти ли си сторил магия, за да се покаже тя пред нас! — Не.

— Чака ни някаква беда, защото тези глупаци не успяха да убият змията!

— Чака ви бесило.

— Мълчи. Твоят баща не е ли магьосник?

— Магьосник е — отвърна Стас, без да се колебае, като бързо разбра, че тези диви и суеверни хора смятат появата на влечугото за лош знак, който предвещава, че бягството им няма да успее.

— Значи твоят баща ни я е изпратил — отговори Идрис, но той трябва да разбере, че заради неговите магии ние можем да си отмъстим на тебе.

— Нищо няма да ми направите, защото за моите страдания ще заплатят синовете на Фатма.

— И това ли вече си разбрал? Ала помни, че ако не бях аз, щеше да плуваш в кръв под бича на Гебхър, а така също и малката бинт .

— Затова ще се застъпя само за тебе, а Гебхър ще увисне на въжето.

Тогава Идрис за момент го изгледа като че ли учудено и рече:

— Нашият живот още не е в твоите ръце, а ти вече говориш с нас като господар …

След малко добави:

— Странно „улед“ (момче) си ти, друго такова аз още не съм видял. Досега бях добър към вас, но ти имай мярка и не заплашвай.

— Бог наказва измяната — отговори Стас.

Явно беше обаче, че увереността, с която говореше момчето, свързана с лошата поличба — змията, която успя да избяга, обезпокои много Идрис. Като се качи на камилата, той повтори още няколко пъти: „Да! Аз бях добър към вас“, сякаш за всеки случай искаше да внуши това в паметта на Стас, след което започна да прехвърля зърната на броеницата, направена от черупката на ореха „дум“! и да се моли.

Около два часа следобед, въпреки че беше зимен сезон, горещината стана необикновена. На небето нямаше никакво облаче, но краищата на кръгозора леко посивяха. Над кервана се издигаха няколко лешояда, чиито широко разперени криле хвърляха подвижни черни сенки върху белезникавите пясъци. Сред разгорещения въздух сякаш миришеше на изгоряло. Без да спират своя бяг, камилите започнаха странно да пръхтят. Единият от бедуините се приближи към Идрис.

— Май се тъкми нещо лошо — каза той. — Какво мислиш? — попита суданецът.

— Злите духове са събудили вятъра, който спи на запад в пустинята, той е станал от пясъците и лети към нас.

Идрис се изправи малко на седлото, погледна далечината и отговори:

— Да. Идва от запад и юг, но той не е толкова бесен както „кхмасин“1.

— Но преди три години засипа цял керван край Абу Хамед, а го отвя едва миналата зима. Може да има достатъчно сила, за да запуши ноздрите на камилите и да изсуши водата в меховете.

— Трябва да бързаме, та да ни закачи само с едното, си крило.

— Вървим точно срещу него и не можем да го избегнем.

— Колкото по-бързо дойде, толкова по-бързо ще утихне.

——

1 Също югозападен вятър, който духа само напролет — Б. а.

 

Като каза това, Идрис удари камилата с бича, а другите последваха примера му. Известно време се чуваха само тъпите удари на дебелите камшици, които напомняха пляскане с ръце, и викове „ялла!“… Хоризонтът на югозапад, преди това бял, сега потъмня. Горещината продължаваше и слънцето жареше главите на ездачите. Лешоядите изглежда се бяха вдигнали много високо, защото сенките от крилата им ставаха все по-малки, докато изчезнаха напълно.

Стана задушно.

Арабите викаха на камилите, докато не им пресъхнаха гърлата, след това млъкнаха и настъпи гробна тишина, нарушавана от пъшкането на животните. Две малки пясъчни лисички с грамадни уши профучаха край кервана, устремени в противоположна посока.

Същият бедуин, който преди това бе разговарял с Идрис, отново се обади с някакъв странен, сякаш чужд глас:

— Няма да бъде обикновен вятър. Преследват ни лоши магии. За всичко е виновна змията…

— Зная — отвърна Идрис.

— Виж, въздухът трепере. Това не се случва през зимата.

Разжареният въздух започна някак си да трепти, а поради измамата на очите на ездачите им се струваше, че трептят и пясъците. Бедуинът свали от главата си шапчицата, напоена с пот, и рече:

— Сърцето на пустинята бие тревожно.

Тогава вторият бедуин, който яздеше най-напред като водач на камилите, се обърна и започна да вика:

— Идва вече! Идва!

И наистина вятърът настъпваше. В далечината сякаш се появи тъмен облак, който растеше пред очите им и наближаваше кервана. Най-близките вълни на въздуха се раздвижиха и изведнъж, виелицата започна да суче пясък. Тук и там се образуваха фунии, сякаш някой въртеше с тояга повърхността на пустинята. На места се вдигаха бързи вихрушки, които приличаха на колонки — тънки в основата си и бухнали нагоре като развети пера. Но всичко това трая само един миг. Облакът, който бе забелязан най-напред от водача на камилите, връхлетя с невиждана бързина. Сякаш крилото на огромна птица удари хората и животните. За един миг очите и устата на ездачите се напълниха с прахоляк. Облаци прах закриха небето, закриха слънцето и светът потъна в мрак. Хората започнаха да се губят един друг от очи, дори най-близките камили се мяркаха като в мъгла. Не шумът — защото в пустинята няма дървета — а бученето на вихъра заглушаваше виковете на водача и рева на животните.

——

1 По-малко животно от нашата лисица, наречено феи ок. — Б. а.

 

Във въздуха се усещаше миризма, каквато се отделя при тлеенето на въглища. Камилите се спряха и като се обърнаха гърбом към вятъра, проточиха надолу дълги шии, та ноздрите им почти докосваха пясъка.

Но суданците не искаха да спират, защото керваните, които спират при ураган, често биват засипвани. Най-добре е тогава да се препуска с вихъра, но Идрис и Гебхър не можеха и това да сторят, защото трябваше да се връщат към Фаюм, откъдето очакваха потерята. Затова, щом премина първият удар, отново подгониха камилите.

Настъпи краткотрайна тишина, но ръждивият мрак се разпръскваше много бавно, защото слънцето не можеше да проникне през увисналите във въздуха облаци. Ала по-едрите и тежки песъчинки започнаха да падат. Те изпълниха всички междинки и вдлъбнатини по седлата и се трупаха в гънките на дрехите. С всяко вдишване хората и животните поемаха прах, който дразнеше дробовете им и скърцаше между зъбите.

А вихърът можеше отново да се вдигне и напълно да закрие света. На Стас му дойде на ум, че ако в момента, когато падне такъв мрак, е на една камила с Нели, би могъл да обърне животното и да бяга заедно с вятъра на север. Кой знае дали биха ги забелязали в мрака и в хаоса на стихията, а ако успееха да стигнат в първото село до БахърЮсеф край Нил, щяха да бъдат спасени — Идрис и Гебхър не биха посмели дори да ги гонят, защото веднага щяха да попаднат в ръцете на местните заптиета.

Като прецени всичко това, Стас побутна по рамото Идрис и каза:

— Дай ми меха с водата.

Идрис не му отказа, защото, макар и да свиха сутринта доста навътре в пустинята и да бяха далеч от реката, вода имаха достатъчно, а камилите се напиха до насита по време на нощния престой. Освен това като човек, който познаваше пустинята, знаеше, че след ураган обикновено идва дъжд и изсъхналите кхори за кратко време се превръщат в ручеи.

Стас наистина беше жаден, та, си смукна доста вода, след това, без да върне меха, побутна отново Идрис по рамото.

— Спри кервана.

— Защо? — попита суданецът.

— Защото искам да се прекача на камилата на малката бинт и да й дам вода.

— Динах има по-голям мех от моя.

— Но тя е лакома и сигурно го е изпила. Навярно се е насъбрал много пясък в седлото, което направихте като кош. Динах няма да се справи.

— Вятърът ще духне след малко и отново всичко ще засипе.

— Затова малката бинт ще има още по-голяма нужда от помощ.

Идрис удари камилата с бича и известно време пътуваха в мълчание.

— Защо не отговаряш? — попита го Стас.

— Мисля си дали не е по-добре да те привържа към седлото или да ти вържа ръцете отзад.

— Ти си луд.

— Не. Но отгатнах какво искаш да направиш.

— И без това потерята ще ни настигне, та няма нужда да го правя.

— Пустинята е в ръцете на бога.

Млъкнаха отново. По-едрият пясък падна напълно; във въздуха остана само дребният червен прах, нещо като омара, през която слънцето просветваше като парче медна ламарина. Но вече се виждаше по-надалеч. Сега пред кервана се простираше плоска равнина, в края на която зорките очи на арабите отново забелязаха облак. Той беше по-висок от предишния, а освен това от него се издигаха нещо като стълбове, като огромни, разширени нагоре комини. При вида им сърцата на арабите и бедуините затрепераха, защото те разпознаха в това явление огромни пясъчни въртежи. Идрис вдигна ръце и като доближи длани към ушите си, започна да прави поклони на приближаващия вихър. Неговата вяра в единствения бог, изглежда, не му пречеше да почита и да се бои от други, защото Стас ясно го чуваше как говори:

— Господи! Ние сме твои деца, нали няма да ни разкъсаш?

„Господ“ връхлетя и разтърси камилите с такава страшна сила, че те едвам не изпопадаха на земята. Сега животните се струпаха на куп едно до друго с глави към средата. Раздвижиха се цели маси пясък. Керванът потъна в по-силен мрак от предишния и в този мрак край ездачите прелитаха някакви още по-тъмни, непознати предмети, като огромни птици или препускащи заедно с урагана камили. Страх обзе арабите, на тях им се струваше, че това са духовете на загиналите под пясъците хора и животни. Сред трясъка и виенето на вятъра чуваха странни гласове, които приличаха ту на хълцане, ту На смях, ту на вик за помощ. Но това бяха илюзии. Над кервана надвисваше сто пъти по-страшна, действителна опасност. Суданците знаеха добре, че ако някоя от огромните вихрушки, които непрекъснато се образуваха в сърцевината на урагана, ги подеме в своя свредел, ще събори ездачите и ще разпръсне камилите, а ако се пречупи и падне върху тях, тогава за един миг ще насипе отгоре им огромна пясъчна могила, в която ще чакат, докато следващият ураган отвее скелетите им.

На Стас му се виеше свят, не можеше да си поеме дъх, пясъкът го ослепяваше. Но от време на време му се струваше, че чува плача и виковете на Нели, затова мислеше само за нея. Като се възползува от това, че камилите стояха събрани на куп и Идрис не можеше да го пази, той реши тихо да се прехвърли на камилата на момичето, вече не за да бяга, а да му даде помощ и смелост. Но едвам сви крака под себе си и протегна ръце, за да се хване за ръба на седлото на Нели, огромната ръка на Идрис го дръпна. Суданецът го грабна като перце, постави го пред себе си и започна да го омотава с палмово въже, а след като върза ръцете му, провеси го през седлото. Стиснал зъби, Стас се бранеше колкото можеше, но напразно. С пресъхнало гърло и с пясък в устата той не можеше и не искаше да убеждава Идрис, че е желаел само да помогне на момичето, а не да бяга.

След малко обаче, като усети, че се задушава, той започна да вика със задавен глас:

— Спасявайте малката бинт!… Спасявайте малката бинт!

Но арабите предпочитаха да мислят за собствения си живот. Виелицата беше станала толкова страшна, че не можеха нито да седят на камилите, нито пък камилите можеха да устоят на едно място. Двамата бедуини заедно с Хамис и Гебхър скочиха на земята, за да държат животните за поводите, вързани за юздите под долната им челюст. Идрис избута Стас в задната част на седлото и направи същото. Животните се разкрачиха по-широко, за да устоят на бесния вятър, но нямаха сили и керванът, шибан сякаш със стотици бичове от чакъл и с пясък, който бодеше като игли, започна ту бавно, ту по-бързо да отстъпва под неговия напор. Вихърът понякога изравяше трапове под краката им; друг път пясъкът и чакълът се сипеха по хълбоците на камилите и за миг образуваха купчини, стигащи до коленете им и по-високо. Така минаваше час след час. Опасността ставаше все по-страшна. Идрис разбра най-после, че единственото спасение е да се качат на камилите и да препускат с вихъра. Но това означаваше да се връщат към Фаюм, където ги чакаше египетски съд и бесило.

— Хм! Няма как — помисли си Идрис. — Ураганът е спрял и потерята, а когато престане, отново ще се впуснем на юг.

И той се развика да се качват на камилите. Тогава се случи нещо, което напълно промени положението.

Ето че внезапно мрачните, почти черни пясъчни облаци бяха осветени от синкава светлина. След това тъмнината стана още по-дълбока, но в същото време се въздигна спящ във висините и събуден от вихъра гръм, който започна да преваля между Арабската и Либийската пустиня — мощен, страшен, може да се каже гневен. Сякаш от небесата се събаряха планини и скали. Оглушителният екот се усилваше, разтърсваше света, започна да обикаля целия кръгозор — избухваше на места с такава страшна сила, сякаш разделените небесни сводове рухваха на земята, след това отново продължаваше с глух, непрекъснат грохот, отново избухваше, отново се пречупваше, заслепяваше със светкавици, удряше с гръмотевици, слизаше ниско, издигаше се, ехтеше и не изчезваше.

Сякаш изплашен, вятърът притихна, а когато дълго след това — някъде в безкрайната далечина — желязната верига на небесата прозвънтя за последен път след гърма, настана мъртва тишина.

Но след малко в тишината се обади гласът на водача:

— Бог е над вихъра и бурята! Спасени сме! Тръгнаха. Ала бяха погълнати от непроницаемата нощ, та макар камилите да вървяха наблизо, хората не се виждаха и трябваше всеки миг да се обаждат на глас, за да не се изгубят. От време на време ярки светкавици, сини или червени, осветяваха пясъчното пространство, но след тях отново падаше мрак, толкова гъст, че почти можеше да се пипне с ръце. Въпреки успокоението, което гласът на водача вля в сърцата на суданците, безпокойството още не ги напускаше поради това, че се придвижваха слепешком, без да знаят със сигурност в каква посока се движат — не се ли въртят в кръг, не се ли връщат на север. Животните се спъваха често и не можеха да тичат бързо, а освен това дишаха някак си странно и толкова шумно, та на ездачите им се струваше, че цялата пустиня диша разтревожена. Най-после паднаха първите едри капки на дъжда, който почти винаги идва след ураган, и в същото време гласът на водача се обади от тъмнината:

— Кхор!…

Намираха се над дълбока падина. Камилите се спряха до брега, след това внимателно започнаха да слизат към дола.

Кхорът беше широк, осеян долу с камъни, между които растяха хилави трънливи храсти. Южната му стена се образуваше от високи скали с много криволици и пукнатини. Арабите гледаха всичко това при светлината на тихите, но все по-чести светкавици. Скоро те откриха в скалната стена нещо като плитка пещера или по-точно обширна ниша, в която хората можеха лесно да се съберат и ако завали пороен дъжд, да намерят подслон. Камилите също се сместиха удобно на малката височинна пред самата ниша. Бедуините и двамата суданци снеха от тях багажа и седлата, за да могат да си починат добре, а в това време Хамис, синът на Хадиги, започна да сече трънливи храсти за огън. Големи, отделни капки дъжд падаха постоянно, но пороят започна едва когато хората вече бяха се настанили за нощуване. Отначало сякаш се спускаха водни нишки, след това — въжета и накрая като че ли върху земята, се изсипваха цели реки от невидимите облаци. Точно такива дъждове, каквито се случват веднъж на няколко години, дори през зимата повишават нивото на водата в каналите, и в Нил, а в Аден пълнят огромните резервоари, без които градът не би могъл въобще да съществува. Никога през живота си Стас не беше виждал подобно нещо. В дъното на кхора започна да шуми поток, входът към нишата сякаш бе преграден от водни завеси, наоколо се чуваше само плясък и бълбукане. Камилите стояха на височинката и пороят можеше най-много да ги изкъпе, но арабите често надничаха навън, за да видят дали животните не са в опасност. А на хората им беше приятно да седят в защитената от дъжда пещера, край светещия на сухото огън, запален от храстите. Върху лицата им се изписваше радост. Веднага след пристигането Идрис развърза ръцете на Стас, за да може да яде и сега се обърна към него, усмихвайки се подигравателно:

— Махди е по-голям от всички бели магьосници. Той потуши урагана и изпрати дъжд.

Стас не отговори нищо, защото се зае с полуживата Нели. Най-напред той изтърси пясъка от косите й, след това поръча на старата Динах да разопакова нещата, които беше взела във Фаюм, уверена, че децата отиват при родителите си, взе кърпа, потопи я във вода и изтри с нея очите и лицето на момичето. Динах не можеше да направи това, защото виждаше слабо, и то само с едното око, а по време на урагана ослепя съвсем и промиването на пламналите в огън клепачи засега не беше облекчило положението й. Нели се поддаваше пасивно на всички целебни действия, които вършеше Стас, и само го гледаше като уморено птиче; едва когато й свали обувките, за да изтърси от тях пясъка, а след това й приготви постелята, тя преметна ръчички през шията му. Сърцето му се изпълни със съжаление. Той се почувствува закрилник, по-голям брат и единствен защитник на Нели, като усети същевременно, че силно обича малката си сестричка, много повече от когато и да било досега. Обичаше я и в Порт Саид, но я смяташе за сополанче и никога и през ум не му беше минало да я целуне по ръката за лека нощ. Ако някой му беше подхвърлил подобна мисъл, щеше да сметне, че младеж, който е навършил тринайсет години, не може да прави подобни неща, без да бъде засегнато неговото достойнство. Ала сега общата участ пробуди у него скрита нежност и той целуна не едната, а двете ръчички на момичето.

Той си легна, но продължаваше да мисли за нея и реши да извърши нещо необикновено, за да я изтръгне от този плен. Беше готов на всичко, дори на рани и смърт, единствено със скритото в душата си малко желание — раните да не го болят твърде много, а смъртта да не бъде съвсем необходима и истинска, защото в такъв случай нямаше да може да види щастието на освободената Нели. След това започна да размишлява върху най-героични начини за спасение, но мислите му взеха да се замъгляват. Стори му се за миг, че ги засипват цели облаци пясък, след това, че всички камили връхлитат върху главата му — и заспа.

След като прегледаха камилите, арабите, съсипани от борбата с урагана, също потънаха в дълбок сън. Огънят угасна, в нишата настъпи мрак. Скоро се разнесе хъркането на хората, а отвън достигаше плясъкът на пороя и шумът на водата, разбиваща се о камъните в дъното на кхора Така минаваше нощта.

Ала преди пукването на зората Стас се събуди от дълбокия сън, усещайки студ. Оказа се, че водата, събрана в трапчинките отгоре върху скалата, се просмуква полека през някаква пукнатина в свода на пещерата и капка по капка започна да се оцежда върху главата му. Момчето седна на постелята и известно време се бореше със съня, без да може да съобрази къде е и какво става с него.

След малко обаче то дойде на себе си.

„Да! — помисли си. — Вчера имаше ураган, а ние сме отвлечени и това е пещерата, в която се укрихме от дъжда.“

И започна да се оглежда наоколо. Най-напред видя изненадан, че дъждът е преминал и че в пещерата никак не е тъмно, защото я осветява залязващата вече месечина, увиснала ниско на небосклона. От нейните бледи лъчи се виждаше цялата вътрешност на широката, но плитка ниша. Стас видя ясно легналите до него араби, а от другата страна на пещерата бялата рокля на Нели, която спеше с Динах.

И отново голяма нежност овладя сърцето му.

„Спи Нели … спи — говореше си той, — а аз не спя… трябва да те спасявам.“

След това погледна арабите и добави наум:

„Ах, бих искал всичките тези бандити да ги …“

Изведнъж трепна.

Ето че погледът му се спря върху кожената кутия, в която се намираше подареният за Коледа от баща му щуцер, и върху кутията с патроните, оставена толкова близко между него и Хамис, че беше достатъчно само да протегне ръка, за да я достигне.

Сърцето му заудря като с чук. Ако можеше да грабне пушката и патроните, щеше направо да стане господар на положението. В такъв случай достатъчно беше само да се измъкне тихо от нишата, да се скрие на няколко десетки крачки между скалните блокове и оттам да пази изхода.

„Суданците и бедуините — мислеше си той, — когато се събудят и забележат, че ме няма, ще изскочат заедно от пещерата, но тогава с два изстрела ще поваля първите двама, а докато дотичат другите двама, пушката отново ще бъде заредена. Ще остане Хамис, но с него лесно ще се оправя.“

Тук той си представи четирите трупа, проснати в кръв и ето че страхът и ужасът стиснаха гърдите му. Да убие четирима човека! Вярно, че те са бандити, но все пак това е ужасно. Припомни си как веднъж в Порт Саид беше видял работникфелах, убит от ръчката на парната дълбачка, и колко страшно впечатление му бяха направили тези треперещи в червената локва човешки останки. И той изтръпна от спомена само. А сега ще трябва четирима … И грях, и ужас! … Не, не, никога не ще може да направи това.

Започна борба с мислите си. За себе си няма да го направи, не! Но тук става дума за Нели, за нейната защита, за спасението на нейния живот, защото всичко това тя няма да издържи и сигурно ще умре или по пътя, или сред дивите и побеснели орди на дервишите. Какво означава кръвта на такива нещастници спрямо живота на Нели и има ли право да се колебае в подобно положение? — Заради Нели! Заради Нели!

Но изведнъж в главата на Стас като вихър се втурна мисъл, от която му настръхнаха косите. Какво ще стане, ако някой от тези разбойници опре нож о гърдите на Нели. и заяви, че ще я убие, ако той, Стас, не се предаде и не им върне пушката. Тогава какво?

Тогава отговори си само момчето — ще се предам веднага.

И с чувство за своето безсилие той отново се хвърли върху постелята.

Луната надничаше през входа на пещерата вече само под ъгъл и вътре стана по-тъмно. Арабите продължаваха да хъркат. Стас полежа известно време, след това в главата му започна да просветва нова мисъл.

Като се измъкне с оръжието, ако се скрие сред скалите и не избива хората, а застреля камилите? Жалко за невинните животни — мъчно ще му бъде за тях наистина, но какво да се прави! Та нали хората избиват животните не само за спасяването на човешки живот, но и заради вареното и печеното. И така почти е сигурно, че ако убие четири, а още по-сигурно — пет камили, по-нататъшното пътуване ще стане невъзможно. Никой от кервана не би се осмелил да отиде в крайбрежните села за закупуване на нови камили. А в такъв случай Стас от името на бащите ще обещае на хората, че няма да бъдат наказани, дори ще им обещае и парични награди — и … няма да им остане никакъв друг избор, освен да се върнат.

Така. Ако обаче не му дадат време да извърши тези обещания и го убият в пристъпа на първата си ярост?

Трябва да му дадат време и да го изслушат, защото с пушката в ръце ще може да ги задържи на почетно разстояние, докато всичко им каже. Когато стори това, те ще разберат, че единственото спасение за тях е да се предадат. Тогава ще застане начело на кервана и ще го поведе направо към БахърЮсеф и към Нил. Сега наистина са доста далеч, може би на един или два дни път, защото от предпазливост арабите свиха доста навътре в пустинята. Но това не е пречка, нали ще останат няколко камили, а на една от тях ще пътува Нели. Стас започна внимателно да оглежда арабите. Всички спяха дълбоко, както спят безкрайно изморени хора, но понеже нощта беше към края си, можеха скоро да се събудят. Трябваше веднага да се действува. Не беше трудно да вземе кутията с патроните, защото тя се намираше съвсем близо. По-трудно беше с пушката, която Хамис постави от другата си страна. Стас се надяваше, че ще успее да я открадне, но реши да я извади от калъфа и да сглоби цевите с приклада, едва когато бъде на двайсетина крачки от пещерата, защото се страхуваше щракането на желязото да не събуди спящите.

Настъпи решителният момент. Момчето се изви като дъга над Хамис и хвана калъфа за дръжката, вдигна го и започна да го премества към себе си. Сърцето му биеше силно, притъмняваше му пред очите, дишането му се ускори, но той, стиснал зъби, се опитваше да овладее вълнението си. Когато обаче ремъците, опасващи кутията, изскърцаха леко, капки студена пот избиха по челото му. Тази секунда му се стори цял век. Но Хамис не трепна. Калъфът описа над него дъга и бе поставен тихо до кутията с патроните.

Стас си отдъхна. Половината работа беше свършена. Сега трябваше да се измъкне безшумно от пещерата, да пробяга двайсет-трийсет крачки, след това да се скрие между скалите, да извади калъфа, да сглоби пушката, да я напълни и пусне в джобовете си петнайсетина патрона. Тогава керванът наистина ще бъде на негово разположение.

Черният силует на Стас се очерта върху фона на по-светлия вход на пещерата. Още секунда и вече ще бъде навън. Още минута и ще се скрие зад чупките на скалите. А тогава дори някой от разбойниците да се събуди, докато разбере какво е станало, докато събуди другите — ще бъде късно. От страх да не търкулне някой камък, каквито имаше много на прага на пещерата, момчето измъкна единия си крак и започна да опипва с него твърда почва.

И вече подаваше главата си от отвора, вече щеше да се покаже целият, когато изведнъж се случи нещо, от което се смръзна кръвта в жилите му.

Ето че сред дълбоката тишина проеча като гръм радостният лай на Саба, изпълни целия прулом и събуди заспалото в него ехо. Арабите скочиха от сън като един човек и първото нещо, което им се хвърли в очи, беше Стас, с калъфа в една ръка и с кутията в друга…

Ех, Саба, какво направи ти! —

уХ, .

В един миг всички се хвърлиха с ужасен вик върху Стас, светкавично изтръгнаха от ръцете му пушката, патроните, събориха го на земята, вързаха ръцете и краката му с върви, биеха го и го ритаха, докато най-после ги отпъди Идрис, страхувайки се за живота на момчето. След това започнаха да разговарят помежду си с откъслечни думи, като хора, над които е била надвиснала страшна опасност и ги е спасила случайността.

— Дяволът се е вселил в него! — извика с бледо от страх и вълнение лице Идрис.

— Щеше да ни изпозастреля като диви гъски.1 — добави Гебхър.

— Ах, ако не беше кучето… — Бог го е изпратил.

— А искахте да го убиете! — каза Хамис.

— Отсега нататък никой няма да го докосне. .

— Винаги ще му даваме кокали и вода.

— Аллах, аллах! — повтаряше Идрис, който още не можеше да се успокои. — Смъртта висеше над нас. Уф!

И започнаха да поглеждат лежащия Стас с ненавист, но и с известно учудване, че едно малко момче можеше да им донесе поражение и смърт.

— В името на пророка! — обади се един от бедуините. — Трябваше да попречим на този син на Иблис да ни откъсне главите. Змия караме на Махди! Какво мислите да направим с него?

— Трябва да му отрежем дясната ръка! — извика Гебхър. Бедуините не отговориха нищо, но Идрис не се съгласи.

Дойде му на ум, че ако потерята ги хване, върху тях ще падне още по-страшно наказание за осакатяването на момчето. Пък и кой може да гарантира, че Стас няма да умре след операцията. И в такъв случай за размяна срещу Фатма и нейните деца ще остане само Нели.

И когато Гебхър извади ножа, за да изпълни своята закана, Идрис го хвана за китката на ръката и го задържа:

— Не! — каза той. — Срамно би било петима воини на Махди да се боят толкова от едно християнско кученце, та чак да му режат ръката. Ще го връзваме нощем, а за това, което искаше сега да направи, ще получи десет камшика.

Гебхър беше готов веднага да изпълни присъдата, но Идрис го отблъсна отново и заповяда на един от бедуините да бие Стас, като му прошепна на ухото да не удря много силно. А тъй като Хамис не искаше да се бърка в нищо, може би поради бившата си служба при инженерите или по някакви други причини, вторият бедуин събори Стас по очи на земята и тъкмо да започне екзекуцията, неочаквано се появи друга пречка.

В отвора на нишата се показа Нели със Саба.

Заета с любимото си куче, което нахлу в пещерата и веднага се хвърли в краката й, тя чуваше наистина виковете на арабите, но тъй като арабите и бедуините в Египет крещят при всеки повод, като че ли ще скочат да се избиват един друг, тя не обърна внимание на това. Едва когато повика Стас и не получи никакъв отговор, излезе да види дали вече не се е качил на камилата и при първия утринен блясък с ужас видя Стас да лежи на земята, а над него — бедуин с камшик в ръка. Като видя това, тя започна да крещи до небесата и да тропа с крака, а тъй като бедуинът не й обърна внимание и нанесе първия удар, тя се хвърли напред и закри момчето със себе си.

Бедуинът се поколеба, защото не му беше заповядано да бие малкото момиченце, а в това време се разнесе нейният пълен с отчаяние и ужас глас:

— Саба! Саба!

И Саба разбра какво става — с един скок той се намери при децата. Козината му по врата и гърба настръхна, очите му пламнаха с червен блясък, в гърдите му и в мощното гърло сякаш заехтя гръм.

След това бърните на набръчканата му муцуна се вдигнаха бавно нагоре и откриха дългите бели зъби чак до кървавите венци. Сега огромният мастиф започна да върти главата си надясно и наляво, сякаш искаше да покаже добре на суданците и бедуините своя страшен „комплект“ и да им каже: „Виждате! Ето с какво ще защищавам децата.“

Бедуините се отдръпнаха бързо, защото вече знаеха, че Саба им бе спасил живота и друго — беше съвсем ясно, че ако някой се приближи в този миг до Нели, разяреният мастиф веднага ще забие зъби в гърлото му. Затова стояха безпомощни, споглеждайки се с плахи погледи и сякаш един друг се питаха какво трябва да правят сега.

Колебанието им продължи толкова дълго, че Нели успя да извика старата Динах и й каза да разкъса вървите на Стас. Тогава момчето се изправи и с длан върху главата на Саба се обърна към бедуините:

— Не исках да избивам вас, а само камилите — каза през стиснати зъби.

Но и тази вест толкова много изплаши арабите, че те неминуемо биха се хвърлили отново върху Стас, ако не бяха пламналите очи и настръхналата все още козина на Саба. Гебхър дори скочи към него, но едно глухо изръмжаване го закова на място.

За миг настъпи мълчание, след което се чу силният глас на Идрис:

— На път! На път!