Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (39) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

XLIV

След десет дни път керванът мина най-после планинските проходи и влезе в по-различна местност. Тя представляваше обширна равнина, само на места нагъната във формата на дребни възвишения, но предимно плоска. Растителността се промени напълно. Нямаше отделни дървета, които да се издигат поединично или по няколко над вълнообразната повърхност на високите треви. Само на места стърчаха на голямо разстояние едни от други акации, от които се добива гума, с коралов цвят на стъблата или чадъровидни, но с редки листа, които правеха слаба сянка. Между могилите на термитите тук-таме се издигаха нагоре еуфорбии, с клони, наподобяващи свещник. В небето се виеха лешояди, а по-долу прелитаха от акация на акация птици от рода на гарваните, с черна и бяла перушина. Тревите бяха жълти, а класовете им наподобяваха зряло жито. Но все пак, изглежда, тази суха джунгла осигуряваше обилна храна за голям брой животни, защото по няколко пъти на ден пътешествениците срещаха многобройни стада антилопи гну, биволи и особено зебри. На откритата и обезлесена равнина горещините станаха непоносими. Небето беше безоблачно, дните знойни, а през нощите не можеше много да се почива.

От ден на ден пътуването ставаше по-мъчително. В селата, на които се натъкваше керванът, безкрайно дивото население ги посрещаше със страх, но предимно с неприязън и ако не беше големият брой въоръжени пазачи, както и видът на белите лица, на Кинг и Саба, голяма опасност щеше да заплашва пътешествениците.

С помощта на Кали Стас успя да разбере, че по-нататък въобще няма села и че страната е безводна. Трудно беше да се повярва, защото срещаните многобройни стада трябваше да пият някъде, обаче разказите за пустинята, в която няма нито реки, нито локви, изплашиха негрите и те започнаха да бягат. Първи дадоха пример М’Куне и М’Пуа. За късмет, бягството беше забелязано навреме и конната потеря ги хвана недалеч от лагера, а когато ги доведоха, Кали с помощта на бамбуковия прът им обясни цялата неуместност на тяхната постъпка. Стас събра всички пазачи и им държа реч, която младият негър превеждаше на местния език. Възползувайки се от това, че на предишния престой лъвовете ревяха цяла нощ около лагера, Стас се опита да убеди своите хора, че който избяга неминуемо ще стане тяхна жертва. а пък ако нощува на акациите, там ще го намери още по-опасното вобо . След това каза, че там, където живеят антилопи, трябва да има вода, ако ли пък по пътя по-нататък попаднат на безводни местности, могат да вземат запаси за два-три дни в меховете, ушити от антилопови кожи.

Като слушаха думите му, негрите често си повтаряха едни на други: „О, майко, каква истина!“, но през следващата нощ, избягаха петима от племето Самбуру и двама от Вахима, а след това всяка нощ изчезваше по някой човек.

М’Куне и М’Пуа не си опитваха късмета втори път поради това, че Кали заповяда да ги връзват всеки ден след залез слънце.

Но местността ставаше все по-суха, а слънцето обгаряше безмилостно джунглата. Не се виждаха дори акации. Все още се появяваха стада антилопи, но по-малобройни. Магарето и конете намираха още достатъчно храна, защото под високата изсъхнала трева на много места се криеше по-ниска, по-зелена и неизсъхнала съвсем. Но Кинг, макар и да не прибираше, отслабна. Когато намереше акация, чупеше я с глава и старателно огризваше листата и дори миналогодишните шушулки. Керванът намираше наистина почти всеки ден вода, но много често тя беше лоша и трябваше да се филтрира, или бе солена, и въобще недобра за пиене. СлеД това на няколко пъти се случи изпратените от Стас напред хора, начело с Кали, да се връщат, без да са намерили нито локва, нито скрити сред земните пукнатини ручейчета. Кали съобщаваше със загрижено лице: „Мади апана“ (няма вода).

Стас разбра, че това последно пътуване съвсем няма да бъде по леко от предишните и започна да се тревожи за Нели, защото и при нея настъпиха промени. Лицето й, вместо да обгори от слънцето и вятъра, с всеки изминат ден ставаше по-бледо, а очите й губеха обикновения си блясък. На сухата равнина без комари нямаше наистина опасност от тропическа треска, но се виждаше, че страшните горещини изтощават силите на момичето. Сега момчето гледаше със съжаление и с тревога малките й ръчички, които бяха станали бели като хартия, и се упрекваше сурово, че е загубил твърде много време с приготовленията и обучението на негрите по стрелба и сега я излага на опасност с пътуването в този зноен период.

Сред такива грижи минаваха един след друг дните. Все по-жадно и безмилостно слънцето изпиваше влагата и живота от земята. Тревите се свиха и изсъхнаха до такава степен, че се чупеха под краката на антилопите, а пробягващите, макар и малобройни стада вдигаха облаци прах. Ала пътешествениците попаднаха още веднъж на рекичка, която познаха отдалеч по дългите редици дървета, израснали край брега. Негрите хукнаха в надпревара към дърветата и като стигнаха до брега, налягаха в плътни редици, потопиха глави и пиеха толкова жадно, че спряха едва когато крокодил захапа един от тях за ръката. Останалите се хвърлиха да спасяват другаря си и за миг измъкнаха от водата противното влечуго, което обаче не искаше да пусне ръката, макар да му отваряха челюстите с копия и ножове. С него се справи Кинг, който постави отгоре му крак и го сплеска така лесно сякаш беше гнила гъба.

Когато хората уталожиха жаждата си, Стас заповяда да направят, на плитката вода кръгла ограда от високи бамбукови пръти само с един вход откъм брега, за да може Нели да се изкъпе при пълна безопасност. Отгоре на това той постави на входа Кинг. Къпането освежи много момичето, а почивката му възвърна донякъде силите.

За голяма радост на целия керван и на Нели „бвана кубва“ реши да останат при водата два дни. При тази вест настроението на хората се поправи и те веднага забравиха за преживените трудности. След като се наспаха и нахраниха, някои негри започнаха да скитат между дърветата край реката и да търсят палми, които раждат диви фурми и така наречените „сълзи на Хиоб“1, от които правят гердани. Няколко души се върнаха в лагера преди залез слънце и донесоха някакви квадратни бели предмети, в които Стас позна своите собствени хвърчила:

Едно от тези хвърчила носеше номер седем, което показваше, че е пуснато още от планината „Линде“, т. е.-когато децата пуснаха от онова място .няколко десетки хвърчила. Това необикновено много зарадва и окуражи Стас.

— Не очаквах — каза .той на Нели, — че хвърчилата могат да прелетят такова разстояние. Бях сигурен, че ще останат по върховете на Карамойо и ги пуснах само за всеки случай. Но сега виждам, че вятърът може да ги отнесе до-където си иска и се надявам, че тези, които изпратихме от планините около БасаНарок и сега по пътя, ще долетят чак до океана.

— Сигурно ще долетят — отвърна Нели.

— Дай .боже! — потвърди момчето; като си мислеше за опасностите и трудностите при по-нататъшното пътуване.

Керванът тръгна от речицата на третия ден, вземайки в кожените мехове големи запаси вода. Преди да настъпи вечерта, те отново навлязоха в изгоряла от слънцето местност в която не растяха дори акации, а на някои места земята

——

1 Хиеб — библейска личност. — Б.

пр.

 

беше гола като харман. Само тук-таме срещаха пасифлори с хлътнали в земята дънери, които приличаха на чудовищни тикви с диаметър, стигащ до два лакътя. От тези грамадни топки израстваха тънки като конец лиани, който пълзяха по земята и покриваха огромна повърхност, образувайки толкова непроходим гъсталак, че дори на мишките им беше трудно да минават през него. Но въпреки красивия зелен цвят на тези растения, които приличаха на европейската бодлива зеленика, те имаха толкова много бодли, че не можеха да послужат за храна нито на Кинг, нито на конете. Пасеше ги само магарето, и то много предпазливо.

Но имаше случаи да изминават по няколко английски мили и да не видят нищо друго, освен бодлива къса трева и ниски растения, подобни на безсмъртниче1, които се чупеха само от едно докосване. След първото нощуване през целия следващ ден от небето се сипеше истинска жар. Въздухът трептеше като в Либийската пустиня. На небето нямаше нито едно облаче. Земята беше заляна от обилна светлина, всичко изглеждаше бяло и никакъв глас, дори никакво жужене на насекоми не нарушаваше тази гробна, наситена със злокобен блясък тишина.

Хората плуваха в пот. Понякога трупаха на куп денковете със сушено месо и щитовете, за да намерят под тях мъничко сянка. Стас даде нареждане да се пести водата, но негрите са като деца, които не мислят за утрешния ден. Накрая трябваше да поставят стража при носачите на водните запаси и да се дели вода на всекиго поотделно. Кали се занимаваше с тази работа много добросъвестно, но тя му отнемаше твърде много време и забавяше похода, а наред с това и намирането на някакъв нов водопой. Отгоре на всичко самбурите се оплакваха, че Вахима получават повече вода, а Вахима — че самбурите. Последните започнаха да заплашват, че ще се върнат, но Стас им заяви, че Фару ще заповяда да им отрежат главите, а сам нареди на своите въоръжени с ремйнгтони стрелци да излязат и да не пускат никого.

Второто нощуване се падна на гола равнина. Не правиха бома, или, както в Судан я наричаха зериба, тъй като нямаше от какво. Стражата на лагера бяха Кинг и Саба. Тя беше напълно достатъчна, но Кинг, който бе получил десет пъти по-малко вода, отколкото му беше необходимо, рева чак до изгрев слънце, а Саба с изплезен език въртеше очи към Стас и Нели с няма молба, дано му дадат поне една капка. Момичето искаше Стас да даде на кучето мъничко

——

1 Безсмъртниче — цвете, чиито цветове запазват естествения си вид и след изсъхване; имортел. — Б. пр.

 

течност от гумената бутилка, останала от Линде, която носеше прехвърлена през рамо, но той пазеше остатъка за малкото момиче, когато настъпят черни дни и затова отказа.

Четвъртият ден привечер останаха само пет неголеми мяха с вода, или на всеки се падаше по-малко от половин чашка. Понеже нощите все пак са що-годе по-хладни от дните и жаждата не измъчваше така силно, както под палещите лъчи на слънцето и понеже сутринта хората получиха по малки дажби вода, Стас нареди да се запазят меховете за утрешния ден. Негрите роптаеха срещу нареждането, но страхът от Стас беше още твърде голям, та не посмяха да се нахвърлят върху последните запаси, още повече, че при тях застанаха на стража двама въоръжени хора с карабини ремингтон, които трябваше да се сменят през час.

Вахима и Самбуру залъгваха жаждата си, като скубеха стъблата на изсъхналите треви и дъвчеха корените им, но в тях нямаше почти никаква влага, защото безмилостното слънце я беше изпило дори от земните дълбини1.

Сънят макар и да не гасеше жаждата, им даваше възможност поне да забравят за нея, затова когато настъпи нощта, хората изпопадаха като трупове, капнали и изтощени от целодневния поход, кой където си беше, и заспаха дълбоко. Стас също заспа, но имаше твърде много грижи и тревоги, за да може да спи спокойно и продължително. След няколко часа се събуди и започна да размишлява какво ще стане по-нататък и откъде да вземе вода за Нели и за целия керван, заедно с хората и животните? Положението беше тежко, а може би дори и страшно, но смелото момче още не изпадаше в отчаяние. То започна да си спомня всички случки, като се започне от отвличането им от Фаюм, чак до сегашния момент: първото голямо пътешествие през Сахара, ураганът в пустинята, опитът за бягство, Хартум, Махди, Фашода, изплъзването от ръцете на Гебхър, последвалото по-нататък пътуване след смъртта на Линде чак до езерото БасаНарок и до мястото, където им се наложи да нощуват сега. „Толкова много преживяхме и изстрадахме казваше си, — толкова често ми се струваше, че всичко е изгубено и че няма да намеря никакъв изход, но все пак винаги намирах изход. Та нали не е възможно след като изминахме такъв дълъг път и преживяхме толкова опасности, да загинем през време на последната част от пътя. Имаме още мъничко вода, пък и тази местност не е Сахара, защото ако беше така, хората щяха да я познават.“

Надеждата му обаче се крепеше преди всичко на това, че

——

1 За безводните равнини в този район пише Льо Рои в забележителната си книга „Килиманджаро“. — Б. а.

 

на югоизток бе забелязал през деня с далекогледа някакви мъгливи очертания на планини. До тях може би имаше около сто английски мили, а може и повече. Но ако успееха да стигнат, щяха да бъдат спасени, защото рядко се случват безводни планини. Ала колко време щеше да им бъде необходимо, той не можеше да пресметне, това зависеше от височината на планините. В такъв прозрачен въздух като африканския високите върхове се виждат на огромно разстояние, ето защо вода трябваше да се намери преди това. В противен случай ги очакваше гибел.

„Трябва“ — повтаряше си Стас.

Хрипливото дишане на слона, който издухваше колкото може огъня от дробовете си, често прекъсваше размишленията на момчето. Но след известно време му се стори, че чува някакъв глас, приличащ на скимтене, от другата страна на лагера, където се намираха покритите с трева за през ношта мехове с водата. Тъй като скимтенето се повтори няколко пъти, той стана да види какво се върши там и тръгна към храсталаците, намиращи се на няколко десетки крачки от палатката. Нощта беше светла и той още отдалеч забеляза две тъмни тела, легнали едно до друго и две цеви на ремингтоните, блеснали в лунната светлина.

„Негрите винаги са си такива! — помисли си той. — Трябваше да пазят тази вода, по-скъпа от всичко друго на света, а те са се разхъркали като у дома си. Ах! Бамбукът на Кали утре ще си има работа.“

Като си мислеше така, той се приближи .и ритна с крак единия от стражата, но веднага се дръпна ужасен.

Ето че привидно заспалият негър лежеше по гръб със забит до дръжката нож . в гърлото, а до него и другият — с така ужасно прерязана шия, че главата почти беше отделена от тялото му.

Двата мяха с водата бяха изчезнали, другите три бяха пробити и смачкани сред разхвърляната трева.

Стас усети, че косата му настръхва.