Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (34) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

XXXIX

Цялото население изпрати надалеч „добрия Мзиму“ и се раздели с него със сълзи на очи, като го молеше упорито да благоволи някой ден да дойде още веднъж при M’ Pay. да не забравя хората му. Стас се подвоуми известно време

——

1 Тези местности не са били още познати по времето на Махди. — Б. а.

 

дали да посочи на негрите прулома, където беше укрил вещите и запасите, останали от Линде, които не бе успял да вземе поради липса на носачи, ала си помисли, че притежанието на такива богатства може да породи между тях завист и несъгласие, да пробуди алчност и наруши спокойствието на живота им, затова се отказа от намерението си, но пък застреля един голям бивол и им остави месото за прощален пир. Видът на такова голямо количество „ниама“ наистина ги зарадва.

През следващите три дни керванът отново вървеше през безлюдни земи. Дните бяха горещи, а нощите, поради високото разположение на терена, толкова студени, че Стас каза на Меа да покрива Нели с две одеяла. Сега често минаваха през планински пруломи, понякога голи и скалисти, а понякога покрити с такава гъста растителност, че беше трудно да си пробиват път през нея. По бреговете на пруломите виждаха големи маймуни, а от време на време лъвове и пантери, които се укриваха в скалните пещери. По молба на Кали Стас уби една пантера, в чиято кожа черното момче се облече, за да могат негрите веднага да познаят, че имат работа с личност от кралска кръв.

Отвъд пруломите на високата равнина отново започнаха да се срещат негърски села. Някои бяха разположени близо едно до друго, някои на един ден път разстояние. Всички бяха оградени с високи плетове, за да се предпазят от лъвовете, и така обрасли с виещи се растения, че дори отблизо изглеждаха като горички от девствения лес. Едва по издигащия се сред тях дим можеше да се забележи, че там живеят хора. Навсякъде посрещаха кервана както в селото на M’Pya, т. е. най-напред с тревога и недоверие, след това с изненада, възхищение и почит. Случи се само веднъж при вида на слона, Саба, конете и белите хора, цялото село да избяга в близката гора, та нямаше с кого да разговарят. Нито едно копие обаче не беше насочено срещу пътешествениците. Защото докато мохамеданството не изпълни душите на негрите с ненавист и жестокост към неверните, те бяха предимно плахи и добродушни: Най-често ставаше така, че Кали изяждаше „парченце“ от местния крал, местният крал „парченце“ от Кали, след което отношенията ставаха най-приятелски, а на „добрия Мзиму“ засвидетелствуваха уважението и благопочитанието си под формата на кокоши яйца и мед, добиван от дървени кошери, привързани с палмови върви по клоните на високите дървета. Преди всичко „великият господар“, владетелят на слона, на гръмотевиците и огнените светкавици, пораждаше страх, който обаче скоро се превръщаше в благодарност, защото се убеждаваха, че щедростта му е равна на могъществото му. Там, където селата бяха разположени наблизо едно до друго, пристигането на необикновените гости се оповестяваше чрез биенето на тъпани, тъй като чрез тъпана негрите умеят да изразят всичко. А имаше случаи цялото население да ги посреща, предварително настроено най-приятелски.

В едно от селата, наброяващо около хиляда души, местният вожд, който едновременно беше и магьосник, и крал, се съгласи да им покаже „великия кумир“, обкръжен с необикновена почит и страх, та хората не смееха да се приближават до абаносовия параклис, покрит с кожа от носорог, и оставяха даренията на петдесетина крачки. Кралят разказваше за този „кумир“, че неотдавна паднал от месечината, че бил бял и имал опашка. Стас заяви, че той го е изпратил по заповед на „добрия Мзиму“ и твърдението му се покриваше с истината, защото се оказа, че „великият кумир“ беше едно от хвърчилата, пуснати от планината „Линде“. Двамата с Нели се зарадваха при мисълта, че при благоприятен вятър някои биха могли да отлетят още по-далече, и решиха да продължат пускането на хвърчила от височините. Стас измайстори и пусна едно още същата вечер, което напълно убеди негрите, че и „добрият Мзиму“, и белият господар също са пристигнали на земята от месечината и че са божества, на които трябва покорно да се служи.

Ала Стас се зарадва повече на вестта, че БасаНарок се намира на десет-петнадесет дни път, отколкото на доказателствата за покорство и почит, и че жителите на селото, в което се бяха спрели сега, понякога получават от онези земи сол срещу вино от палмите дум . Местният крал дори беше слушал за Фумба като за вожд на населението, наричано „До-ко“ — а Кали потвърди, че по-далечните съседи наричат така Вахнма и Самбуру. По-нерадостни бяха новините, че край бреговете на голямата вода бушува война и че до БасаНарок трябва да вървят през диви планини и стръмни пруломи, пълни с хищни животни. Но Стас много-много не се страхуваше вече от хищни зверове, а дори най-дивите планини предпочиташе пред ниските равнини, където тропическата треска дебне пътника.

И така, с хубава надежда те потеглиха по-нататък. След това многочислено село срещнаха само едно селище, много бедно, сякаш запокитено като гнездо в края на пропастта. След това започна хълмиста местност, рядко набраздена от дълбоки процепи. На изток се издигаше мрачната верига на върховете, която отдалеч изглеждаше напълно черна. Страната, към която вървяха, беше непозната и не знаеха какво може да ги срещне там, докато стигнат владенията на Фумба. По скатовете, през които минаваха, не липсваха дървета, но с изключение на самотно стърчащите смоковници и акации, те образуваха отделни гъсти горички. Пътниците се спираха сред горичките, за да се подкрепят и починат, както и заради дебелите сенки.

Дърветата гъмжаха от птици. Различни видове гълъби, големи клюнорожци, които Стас наричаше тукани, синявии,и скорци, гугутки и безброй прекрасни „бенгалис“ се въртяха в листака или прелитаха от една горичка до друга, поотделно и на ята, променяйки цвета си като небесна дъга. Отдалеч някои дървета изглеждаха сякаш покрити с разновидни цветя. Нели особено се възхищаваше от вида на райските мухоловки и черночервените големи птици, които се обаждаха с гласа на същинска овчарска свирка. Чудните пчелояди, розови отгоре, а отдолу ясносини, се виеха в слънчевия блясък, ловейки в полета си пчели и щурци. От върховете на дърветата се разнасяха крясъците на зелени папагали, а понякога се дочуваше глас като звън на сребърни звънчета, с който се поздравяваха помежду си мъничките светлозеленикави птиченца, скрити под листата на адавзонията.

Преди изгрев и след залез слънце прелитаха ята от местни врабци, толкова многобройни, че ако не бяха писъкът и шумът от крилцата им, човек можеше да ги сметне за облаци. Стас предполагаше, че тези пъстроклюновци звънят така през деня, пръснати по горичките.

Но с най-голяма изненада и учудване изпълваха децата други птичета, които прелитаха на малки ята и даваха истински концерти. Всяко ято се състоеше от пет или шест самки и един проблясващ с металическите си пера самец. Те предпочитаха единичните акации и кацаха така, че той заставаше на върха на дървото, а те по-долу и след първите, сякаш за настройване на гърлата тонове, той започваше да пее, а те слушаха мълчаливо. Едва когато свършваше, повтаряха в едногласен хор последния куплет от песента му. След кратка пауза той започваше и свършваше, те отново повтаряха след него, след което цялото ято прелиташе с вълнообразен лек полет до следващата най-близка акация и съставеният от солово и хорово изпълнение концерт зазвучаваше отново в обедната тишина. Децата не можеха да се наслушат. Нели подхвана основната мелодия на концерта и заедно с хора от самки изпя с тънкото си гласче последните тонове, които звучаха като бързо повтарящи се звуци: „тюй, тюй, тюй, тюй, твилингтинг! тинг!“

Един път, като вървяха от дърво на дърво след крилатите музиканти, децата се отдалечиха цял километър от лагера, където бяха оставили тримата негри, Кинг и Саба, който Стас не пожела да вземе със себе си, защото едновременно беше тръгнал на лов и не искаше да му плаши дивеча с лаенето си. Когато накрая ятото се вдигна от последната акация и прелетя от другата страна на широката клисура, момчето се спря и рече:

— Сега аз ще те заведа при Кинг, след това ще видя има ли във високата джунгла зебри или антилопи, защото Кали каза, че пушеното месо ще стигне най-много за два дни.

— Та аз вече съм голяма — отвърна Нели, която винаги искаше да покаже, че не е вече малко дете — и ще се върна сама. Лагерът оттук се вижда много добре, димът също.

— Страхувам се, че ще се изгубиш.

— Няма да се изгубя. Във високата джунгла може и да се изгубя, но тук,виж колко е ниска тревата.

— Може да те нападне нещо.

— Сам казваше, че лъвовете и пантерите не излизат на лов през деня. Пък и нали чуваш как Кинг реве от мъка за нас. Какъв лъв би се осмелил Да ловува там, където се чува гласът на Кинг?

И тя започна да упорствува.

— Мили Сташек, сама ще си отида, като голяма.

Стас се поколеба малко и накрая се съгласи. Кинг, който търсеше Нели, ревеше често-често. В ниската трева нямаше опасност да се изгуби, а за лъвове, пантери и хиени и дума не можеше да става, защото тези животни търсят плячката си само през нощта.

Всъщност момчето-знаеше, че с нищо не би направило по-голямо удоволствие на момичето, отколкото ако му покаже, че вече не го счита за малко дете.

— Добре — каза, — върви сама,но върви направо и не се улисвай много по пътя.

— А мога ли само да си набера от тези цветя? — попита Нели, като посочи храста „кусо“1 покрит с безброй розови цветове.

— Можеш.

Като каза това, той я накара да се обърне и за по-голяма сигурност й посочи, още веднъж горичката, сред която се издигаше димът от бивака и се чуваше ревът на Кинг, след това се шмугна във високата джунгла, която покриваше брега на прулома.

Но още не беше извървял и сто крачки и го обзе тревога. „Глупост е от моя страна — помисли си той, — че позволих на Нели сама да се разхожда из Африка, глупост! Глупост! Тя е такова дете! Не бива нито крачка да се отделям от нея, освен ако е с Кинг. Кой знае какво може да се случи. Кой знае дали под розовия храст не се спотайва

——

1 Braiera anthelmitika — чудесно растение, чиито зърна са много добро лекарство срещу тенията. Среша се предимно в Южна Абисиния. — Б. пр.

 

някаква змия, от прулома могат да излязат големи маймуни и да ми я отвлекат или изпохапят. Пази боже. Направих голяма глупост!“:

И тревогата му се превърна в гняв, насочен срещу самия него, в ужасен страх. Без да мисли повече, той се върна, сякаш докоснат внезапно от лошо предчувствие. Като вървеше забързан, с невиждана сръчност, която бе придобил вече от ежедневното ходене на лов, той държеше пушката готова за стрелба и пристъпваше между трънливите мимози без всякакъв шум, също като пантера, когато нощем се промъква към стадо антилопи. След миг, показа глава от високия храсталак, погледна и се вкамени. Нели стоеше пред храста „кусо“ с протегнати напред ръце, розовите цветя, които беше изпуснала от ужаса, бяха паднали в краката й, а на двайсет и няколко крачки сред ниската трева към нея лазеше голям сивобелезникав хищник.

Стас виждаше ясно неговите зелени очи, вперени в бялото като платно лице на момичето, неговата стеснена глава със сплеснати уши, неговите плешки, щръкнали нагоре, поради дебнещите и пълзящи движения, дългото му тяло и още по-дълга опашка, чийто край мърдаше с леки котешки движения. Още миг — един скок и с Нели щеше да бъде свършено.

При това положение каленото и свикнало с опасностите момче за миг разбра, че ако не се овладее, ако не си възвърне спокойствието и хладнокръвието, ако изстрелът излезе несполучлив и само рани хищника, та макар и тежко, момичето ще трябва да загине. Но вече умееше до такава степен да се владее, че под влияние на тези мисли ръцете и краката му изведнъж станаха спокойни като стоманени пружини. С един поглед забеляза тъмното петно около ухото на хищника, с едно леко движение насочи към него цевта на пушката и гръмна.

Гърмът от изстрела, викът на Нели и краткият дрезгав рев прозвучаха в същия миг. Стас скочи към Нели и като я прикри с тялото си, отново се прицели в хищника.

Ала вторият изстрел се оказа напълно излишен, защото опасната котка се бе проснала и лежеше като дрипа със заровен в земята нос, със забити в тревата нокти, почти не подвижна. Разпръсналият се куршум беше разбил цялата тилна част на главата й заедно с прешлените на врата. Над очите й се белееха разкъсаните мозъчни гънки.

А малкият ловец й Нели стояха известно време неподвижни, поглеждайки ту себе си, ту убитото животно, без да могат дума да проговорят. Но след това стана нещо странно. Същият Стас, който само преди миг би учудил със самообладанието и спокойствието си най-ловките стрелци в света, изведнъж пребледня, краката му започнаха да треперят, от очите му потекоха сълзи, след което хвана главата си с ръце и започна да повтаря:

— Ах, Нели, Нели! Ако не се бях върнал!…

И го обзе такъв ужас, такова закъсняло отчаяние, че всеки нерв трепереше в него, сякаш го беше хванала треска. След невижданото напрежение на волята и на всички сили на душата и тялото, за него настъпи момент на слабост и облекчение. Пред очите му се появи фигурата на страшния звяр — легнал с кървава муцуна в някаква тъмна пещера и разкъсва тялото на Нели. Нали това можеше да се случи и щеше да се случи, ако не се беше върнал! Една минута, една секунда още — и щеше да бъде късно. От тази мисъл просто не можеше да се отърве.

И всичко приключи така, че след като Нели се овладя от ужаса, трябваше да го успокоява. Малкото добродушно същество уви ръце около шията му и плачейки също, започна високо да му говори, сякаш искаше да го събуди от сън:

— Сташек! Сташек! Нищо ми няма! Виж, че ми няма нищо, Сташек! Сташек!

Но той се овладя и се успокои чак след много време. Веднага след това дойде Кали, който беше чул изстрела близо до бивака — и понеже знаеше, че „бвана кубва“ никога не стреля напразно, доведе и коня, за да вдигне дивеча. Младият, негър погледна убитото животно и изведнъж, се дръпна назад, а лицето му в миг придоби пепеляв цвят:

— Вобо! — извика той.

Едва сега децата се приближиха до изстиващия вече труп. Досега Стас не знаеше какъв хищник всъщност беше покосен от изстрела му. На момчето му се струваше на пръв поглед, че това е изключително голям сервал1, но след по-внимателния оглед видя, че греши, защото убитото животно надхвърляше размерите дори на леопарда. Неговата белезникава кожа беше осеяна с кестеняви ивици, но главата му беше по-тясна от тази на леопарда, по което приличаше много на вълк; краката му бяха по-високи, лапите — по-широки, очите грамадни. Куршумът беше избил навън едното от тях, другото още гледаше децата бездънно, неподвижно и страшно. Стас стигна до убеждението, че това е някакъв вид пантера, за която „зоологията също така не знаеше нищо, както и географията за езерото БасаНарок“.

Кали все още гледаше проснатото животно с неописуем страх и повтаряше с тих глас, сякаш се страхуваше да не го събуди:

— Вобо … Велики господар убива вобо.

——

1 Сив звяр, голям колкото рис, от семейството на котките. — Б. а.

 

Но Стас се обърна към момичето, положи длани върху главата му, като че ли да се убеди напълно, че вобо не го бе отвлякъл, след това каза:

— Виждаш ли, Нели, че дори и да си напълно голяма, из джунглата не можеш да ходиш сама.

— Истина е, Стас — отвърна със съкрушен израз на лицето си Нели. — Но с тебе и с Кинг мога, нали?

— Кажи как стана това? Чу ли го как се приближаваше?

— Не … Само от цветята излетя голяма златиста муха, обърнах се към нея и го видях да се измъква от клисурата.

— И какво?

— Спря се и започна да ме гледа.

— Дълго ли гледа?

— Дълго, Стас. Едва когато изпуснах цветята и се закрих с ръце от него, взе да пълзи към мен …

На Стас му дойде на ум, че ако Нели беше негърка, веднага щеше да бъде отвлечена, и че спасението си дължеше и на учудването на хищника, който виждайки за пръв път непознато нему същество, най-напред се бе поколебал какво да стори.

И отново по тялото на момчето полазиха тръпки.

— Слава богу! Слава богу, че се върнах! … След това продължи да пита:

— Какво си мислеше в този миг?

— Исках да те извикам и … не можех … но …

— Какво?

— Но си мислех, че ти ще ме защитиш … Сама не зная … Като каза това, тя отново го прегърна през шията, а тоя започна да милва косите й:

— Вече не се ли страхуваш?

— Не.

— Малкият ми „Мзиму“! Моят „Мзиму“! Виждаш ли какво нещо е Африка?

— Да, но ти ще убиеш всеки гаден звяр.

— Ще го убия.

Двамата отново заоглеждаха хищника. Стас искаше да вземе за спомен кожата му и каза на Кали да я одере, но негърът се опасяваше да не би от клисурата да излезе при него друг вобо и помоли да не го оставят сам, а на въпроса — наистина ли се страхува повече от вобо, отколкото от лъва, каза:

— Лъв реве нощем и не прескочи плет, а вобо прескочи в бял ден и убие много негри посред село, после отвлече един и изяде. От вобо не запази копие, нито лък, а само магия, защото вобо не се убива.

— Глупости! — каза Стас. — Виж този, не е ли убит както трябва?

— Белият господар убие вобо, черен човек не убие! отвърна Кали.

Накрая вързаха грамадната котка за коня и той я завлече: в бивака. Ала Стас не успя да запази кожата й, защото Кинг, изглежда, се беше досетил, че вобо е искал да му отвлече приятелчето и бе обхванат от страшен бяс, който дори заповедите на Стас не възпряха. Като грабна с хобота си убитото животно, той на два пъти го подхвърли нагоре, след това започна да го удря о дървото, а накрая го смачка с крака и го направи на някаква безформена маса, която приличаше на топка мармелад. Стас успя да спаси само челюстите, които с останалата част от главата постави на пътя на мравките, а те само за един час ги изчистиха идеално, без да оставят по тях нито следа от месо или кръв.