Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (16) (Из африканските пустини и лесове)

XXI

— Сташек, защо ние все пътуваме и пътуваме, а Смаин го няма и няма?

— Не зная. Сигурно се движи бързо напред, за да стигне скоро до местностите, където ще може да налови роби. Искаш ли да се присъединим вече към неговия отряд?

Момичето кимна с изрусялата си главица в знак, че много желае това.

— Защо желаеш толкова? — попита Стас.

— Може би при Смаин Гебхър няма да посмее да бие толкова жестоко горкия Кали.

— Смаин сигурно не е по-добър. Те всички са безмилостни към робите си.

— Така ли?

И две сълзици се търкулнаха по нейните хлътнали бузки.

Беше деветият ден от пътуването. Гебхър, който сега бе водач на кервана, първоначално намираше лесно следите от похода на Смаин. Останките от опожарената джунгла и местата на лагеруването, осеяни с оглозгани кости и различни отпадъци, му сочеха пътя. Но след пет дни попаднаха на обширна изгоряла степ, по която вятърът беше раздухал пожара от всички страни. Следите станаха неясни и объркани, защото Смаин, изглежда, беше разделил своя отряд на няколко по-малки части, за да улесни обкръжението на дивеча и снабдяването с храна. Гебхър не знаеше в каква посока да вървят и често се случваше след дълго лутане керванът отново да се върне на мястото, от което е тръгнал. След това попаднаха в гори, а като преминаха и тях, навлязоха в скалиста местност, където земята беше покрита от плоски скали или дребни камъни, разпръснати толкова нагъсто върху голяма площ, че напомняха на децата за градските калдъръми. Растителността тук беше оскъдна. Само тук-таме между скалните отломъци растяха еуфорбии, кръстатки, мимози, а по-рядко — високи светлозелени дървета, които Кали наричаше на езика кисвахили „мти“ и с чиито листа хранеха конете. В околностите нямаше никакви рекички и поточета, но, за щастие, бяха започнали вече от време на време да валят дъждове и вода се намираше във вдлъбнатините и скалните цепнатини.

Дивите животни бяха пропъдени от отредите на Смаин и керванът би умрял от глад, ако не беше изобилието на токачки, които много често се вдигаха под краката на конете, а привечер толкова гъсто отрупваха дърветата, че беше достатъчно човек да гръмне по тях, за да паднат няколко на земята. Пък и те никак не бяха страхливи и позволяваха да се доближат до тях, а се издигаха така тежко и тромаво, че дори тичащият пред кервана Саба ловеше и душеше токачки почти всеки ден.

Хамис убиваше по петнайсетина на ден със старата пушкакремъклийка, която беше изпросил от един дервиш подчинен на Хатим, по пътя от Омдурман за Фашода. Повече сачми обаче нямаше, щяха да му стигнат най-много за двайсетина патрона и го тревожеше мисълта: какво ще правят, когато запасът се изчерпи. Понякога, макар и изплашени, между скалите се появяваха малки стада ариели, красиви антилопи, разпространени в цяла Средна Африка, но по ариелите трябваше да се стреля с щуцера; а те не умееха да си служат с пушката на Стас. Гебхър пък не искаше да му я даде в ръцете.

Суданецът също започна да се тревожи от дългия път. Понякога му идваше на ум да се върнат във Фашода, защото, ако се бяха разминали със Смаин, можеха да се заблудят в дивите местности, където освен глада ги заплашваха дивите зверове и още по-дивите негри, обхванати от мъст заради ловните експедиции, устройвани срещу тях. Но понеже не знаеше, че СекиТамала тръгва срещу Емин, защото разговорът не стана в негово присъствие, страхуваше се от мисълта, че ще трябва да застане пред очите на силния емир, който му заповяда да заведе децата при Смаин и му даде писмо за него, като му заяви, че ако не свърши добре задължението си, ще увисне на бесилката. Всичко това изпълваше душата му с мъка и злоба. А за своите разочарования вече не смееше да си отмъщава на Стас и Нели, затова, пък плещите на бедния Кали всеки ден се обливаха в кърви под бича му. Младият роб се приближаваше до суровия си господар винаги с трепет и тревога, но напразно прегръщаше той краката му и целуваше ръцете му, напразно падаше по очи пред него. Нито покорството, нито стоновете трогваха каменното му сърце и бичът при най-малкия повод, а понякога и без повод раздираше тялото на нещастното момче. Нощем поставяха на краката му дъска с прорези, за да не избяга. Денем вървеше завързан край коня на Гебхър, което забавляваше много Хамис. Нели оплакваше със сълзи злата участ на Кали, Стас се възмущаваше от душа и на няколко пъти упорито се застъпваше за него, но като-забеляза, че това повече дразни Гебхър, само стискаше зъби и мълчеше. Ала Кали разбра, че двамата се застъпват за него и ги обикна дълбоко със своето изстрадало, нещастно сърце.

От два дни пътуваха през скалист прулом с високи стръмни канари. По нанесените и разпръснати в безпорядък камъни, лесно можеше да се познае, че през дъждовния период пруломът се напълва с вода, но сега неговото дъно беше напълно сухо. От двете страни под стените растеше оскъдна трева, много тръни, а тук-там дори и дървета. Гебхър се впусна в това каменно гърло, защото непрекъснато водеше нагоре и той смяташе, че ще ги заведе на някаква височина, откъдето ще му бъде лесно да забележи денем дима, а нощем огньовете в лагера на Смаин. На някои места пруломът ставаше толкова тесен, че успоредно можеха да вървят само два коня, на други се разширяваше и образуваше малки, кръгли долини, оградени сякаш с високи каменни зидове, на които седяха големи павиани, играеха си, врякаха и се зъбеха срещу кервана.

Беше пет часът следобед. Слънцето-вече клонеше към залез. Гебхър мислеше за нощуването; искаше само да стигне до някаква долинка, където ще може да направи зериба, т. е. да огради кервана заедно с конете с. плет, от бодливи мимози и акации, които да ги предпазят от дивите животни. Саба тичаше напред, пролайваше към маймуните, които скачаха изплашено щом го зърнеха, и много често изчезваше зад завоите на прулома. Ехото високо повтаряше неговия лай.

Изведнъж обаче той млъкна, а след малко дотича бързо при конете с настръхнала козина на гърба и подвита. отдолу опашка. Бедуините и Гебхър се досетиха, че навярно нещо го е изплашило и като се спогледаха, тръгнаха напред, за да разберат причината. Но като минаха малкия завой, те спряха конете и в миг застанаха като приковани отгледката, която се откри пред очите им.

Върху невисока скала, която се намираше точно в средата на доста широкия на това място прулом, лежеше лъв.

От него ги отделяха най-много сто крачки. Като ги забеляза, мощното животно се надигна на предните си лапи и се загледа в ездачите и конете. Залязващото слънце огряваше огромната му глава, рунтавите му гърди — и в червеното сияние той приличаше на един от сфинксовете, които красят входовете към древните египетски храмове.

Конете заприклякваха на задниците си, взеха да се въртят и отстъпват. Изумените и изпаднали в ужас ездачи не знаеха какво да предприемат и от устата им се изтръгваха само тревожните и безпомощни слова: „Аллах! Бисмиллах! Аллах акбар!“

А царят на джунглата ги гледаше отвисоко, .неподвижен, сякаш излят от бронз.

Гебхър и Хамис бяха слушали от пристигащите от Судан в Египет търговци на слонова кост и каучук, че понякога лъвовете лягат на пътя на керваните, които са принудени просто да ги заобикалят. Ала тук нямаше къде да заобиколят. Оставаше само да се обърнат и да бягат! Да, но в такъв случай почти беше сигурно, че страшният звяр ще се хвърли да ги гони.

Тогава отново се чуха възбудените въпроси: — Какво да правим?

— Какво да правим?

— Аллах! Може би ще отстъпи.

— Няма да отстъпи.

И отново настана тишина. Чуваше се само пръхтенето на конете и ускореното дишане на хората.

— Пусни Кали от въжето — внезапно каза Хамис на Гебхър, — а ние да бягаме с конете. Тогава лъвът ще настигне него пръв и само него ще убие.

— Така направи! — повториха бедуините.

Ала Гебхър се досети, че в такъв случай Кали светкавично ще се покачи на скалната стена, а лъвът ще се спусне след конете и тогава му хрумна друга жестока мисъл. Ще заколи момчето и ще го хвърли отпред, тогава, като скочи върху тях, звярът ще види на земята окървавеното тяло и ще се спре, за да го изяде.

Затова той придърпа с въжето Кали към седлото и вече бе вдигнал ножа, но в същата секунда Стас го хвана за широкия ръкав на кафтана.

— Какво правиш, негодяй!

Гебхър започна да се дърпа и ако момчето го беше хванало за ръката, щеше веднага да се отскубне, но с ръкава не му беше така лесно, затова, като се дърпаше, той започна да хрипти с приглушен от ярост глас:

— Куче, ако той не е достатъчен, ще наръгам и вас! Аллах! Ще ви наръгам, ще ви наръгам!

Стас смъртно пребледня, защото през ума му мина светкавичната мисъл, че като гони преди всичко конете, лъвът може наистина да подмине в устрема си трупа на Кали, а тогава Гебхър неминуемо ще заколи един след друг и тях двамата.

И като дърпаше с удвоени сили ръкава, извика:

— Дай ми пушката! Аз ще убия лъва!

Бедуините бяха изумени от тези думи, но Хамис, който още в Порт Саид беше видял как стреля Стас, веднага се развика:

— Дай му пушката! Той ще убие лъва!

Гебхър тоз час си спомни за изстрелите на езерото Каро-ун и пред страшната опасност бързо отстъпи от упорството си. Дори с голяма бързина подаде щуцера на момчето, а Хамис отвори незабавно кутията, с патроните, от която Стас загреба пълна шепа.

След това скочи от коня, постави патрони в цевите и тръгна напред.

Докато направи първите няколко крачки, той беше някак си стъписан и виждаше само себе си и Нели с прерязани от ножа на Гебхър гърла. Ала по-близката и по-страшна опасност веднага го накара да забрави за всичко друго. Пред него беше лъвът. При вида на животното му притъмня пред очите. Усети студ на бузите и на носа си, усети, че краката му са като олово и че се задъхва. Просто, беше го страх. В Порт Саид той беше чел, дори по време на урок, за лов на лъвове, но едно е да гледаш картинки в книгите, а друго — да застанеш очи в очи срещу чудовището, което сега го гледаше като че ли учудено и мръщеше широкото си като щит чело.

Арабите притаиха дъх, защото никога в живота си не бяха виждали подобно нещо. От едната страна — малкото момче, което сред високите скали изглеждаше още по-малко, а от друга — грамадното животно, позлатено от слънчевите лъчи, прекрасно, страшно — „господарят с огромната глава“, както казват суданците.

С цялата сила на волята си Стас превъзмогна неподвижността на краката си и. се придвижи по-нататък. Само до преди миг му се струваше, че сърцето ще изскочи през гърлото му — и това продължи дотогава, докато вдигна пушката към лицето, си. Сега трябваше да помисли за нещо друго. Да се приближи ли още, или вече да стреля? Къде да се мери? Колкото е по-малко разстоянието, толкова изстрелът е по-сигурен … затова — по:напред … по-напред!… Четирийсет крачки са много…. трийсет! Двайсет! Полъхът на вятъра вече донася остра животинска миризма…

„Куршум между очите му или е свършено с мен! — по мисли си Стас. — В името на отца и сина! …“

А лъвът се изправи, протегна се и наведе глава. Бърните Му започнаха да се разтварят, веждите му се надвесиха над очите. Някаква си дребна твар се е осмелила да дойде твърде близо — ето защо той се готвеше за скок, като приклякваше с потреперващи бедра на задните си крака.

Но Стас забеляза в миг, че мушката на щуцера съвпада с челото на звяра и дръпна спусъка.

Гръмна изстрел. Лъвът скочи така, че за един миг се изправи в целия си ръст, след което рухна по гръб и четирите му крака се вирнаха нагоре.

При последната конвулсия той се свлече от скалата върху земята.

Още няколко минути Стас го държеше на мушката, но като видя, че трептенията намаляха и че жълтеникавото туловище се изпружи безжизнено, той отвори пушката и постави нови патрони.

Между скалистите стени още се отразяваше гръмкото ехо. Гебхър, Хамис и бедуините не можаха веднага да видят какво стана, защото предишната нощ бе валяло и от влажния въздух димът закри всичко в тесния прулом. Едва когато димът се разпръсна, започнаха да викат от радост и искаха да се втурнат към момчето, но напразно, защото никаква сила не можеше да накара конете да сторят дори крачка. А Стас се обърна, хвърли поглед към четиримата араби и впи очи в Гебхър.

— Ах! Стига толкова! — каза той през зъби. — Ти съвсем прекали. Но вече няма да убиеш нито Нели, нито никого!

И изведнъж усети, че носът и бузите му отново стават студени, ала този хлад беше друг, той се пораждаше не от страх, а от опасното и неумолимо решение, което за миг прави сърцето в гърдите желязно.

— Да! Те са бандити, палачи, убийци, а Нели е в ръцете им!…

— Няма да я убиеш! — повтори той.

Приближи се към тях, отново спря и изведнъж със светкавична бързина вдигна пушката към лицето си.

Два изстрела един след друг оглушиха с ехото си прулома: Гебхър тупна на земята като чувал с пясък, а Хамис се наклони на седлото и удари окървавено чело о врата на коня.

Двамата бедуини нададоха страшен вик на ужас, скочиха от конете и се хвърлиха към Стас. Завоят зад тях не беше далеч и ако бяха побягнали назад, което Стас желаеше в душата си, можеха да се спасят от смъртта. Но заслепени от уплахата и яростта си, те мислеха, че ще стигнат момчето, преди да е сменило патроните и ще го намушкат с ножовете. Глупци! Едва бяха изминали петнайсетина крачки, когато злокобната пушка щракна отново, пруломът екна от ехото на новите изстрели и двамата паднаха по очи на земята, замятаха се и се заблъскаха като изхвърлени на сушата риби.

Единият — улучен в бързината по-лошо — се надигна и се опря на ръцете си, но в същия миг Саба впи зъби във врата му.

Настана гробна тишина. Тя беше нарушена едва от стоновете на Кали, който, паднал на колене, протягаше напред ръце и викаше на развален език кисвахили:

— Бвана кубва (велики господарю)! Убива лъва, убива лошите хора, но не убива Кали!

Стас обаче не обръщаше внимание на неговите викове. Известно време той стоя като вцепенен, след това забеляза побелялото личице на Нели и нейните разширени от ужас, полуживи очи и скочи към нея:

— Нели! Не се бой!… Нели, свободни сме!…

Те наистина бяха свободни, но и изгубени сред дивата, безлюдна джунгла, в бездната на „черния континент“.