Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (11) (Из африканските пустини и лесове)

XV

Две седмици след като беше тръгнал от местността ВадиХалфа, керванът навлезе в завладяната от Махди страна. Преминаха в бяг хълмистата пустиня Гезире и близо до Хенди, където преди това англичаните бяха разбили напълно МусауледХелу, навлязоха в местност, която вече съвсем не приличаше на пустиня. Тук не се виждаха пясъци и сипеи. Докъдето погледът стигаше, се простираше степ, обрасла на места със зелена трева, а другаде преминаваща в джунгла, сред която растяха трънливи акации — от тях се получава известният судански каучук. — а тук-таме се виждаха отделни грамадни дървета набак, разклонени до такава степен, че под короната им сто души можеха да намерят убежище от слънцето. От време на време керванът минаваше край високи, подобни на стълбове могили, издигнати от термитите, или така наречените термитиери, с каквито е осеяна цяла субтропическа Африка. След еднообразния, безжизнен цвят на пустинните пясъци зелените пасища и акациите приятно примамваха погледа.

Там, където имаше ливади, пасяха стада камили, пазени от въоръжените воини на Махди. Щом забележеха кервана, те скачаха като хищни птици, тичаха към него, обкръжаваха го от всички страни и като размахваха копия и крещяха до небесата, разпитваха Хората откъде са, защо идват от север, накъде са се запътили. Понякога държанието им беше толкова заплашително, че Идрис трябваше много бързо да отговаря на въпросите, за да избегне нападението им. Стас разбра, че много е грешал, като си е мислел, че жителите на Судан се различават от всички араби, населяващи Египет, само по вярата си в Махди и по това, че не искат да признаят властта на хедифа. Тези, които сега задържаха кервана, често имаха значително по-тъмна кожа дори от Идрис и Гебхър, а в сравнение с двамата бедуини — почти черна. Негърската кръв в тях преобладаваше пред арабската. Лицата и гърдите им бяха татуирани, а белезите от игла изобразяваха

——

1 Зодиак — небесен пояс, по който се намират 12 съзвездия: Овен, Телец, Близнаци и т. н. — Б. пр.

или различни рисунки, или текстове от корана. Някои бяха почти голи, други носеха „джуби“, т. е. наметала от бял памучен плат с разноцветни кръпки, пришити по тях. Мнозина носеха коралови пръчици или парченца слонова кост, прекарани през ноздрите, бърните и ушите. Вождовете имаха на главите си бели кепета от същия плат, както и наметалата, простите воини бяха гологлави, но необръснати като арабите в Египет. Нещо повече, бяха обрасли с големи къдрави кичури, често пъти бяха обгорели и придобили червен цвят от варта, с която си мажеха косата, за да се предпазят от паразити. Оръжието им се състоеше предимно от опасните в ръцете им пики, но не им липсваха също и карабини тип „Ремингтон“,взети в победните битки с египетската армия и след падането на Хартум. Изобщо видът им беше поразяваш, а отношението им към кервана враждебно, защото смятаха, че той се състои от египетски търговци, на които веднага след победата Махди беше забранил да влизат в Судан.

Когато обкръжаваха кервана, те обикновено посягаха сред крясъци и заплахи с пиките към гърдите на хората или се прицелваха в тях с карабините, на което Идрис отвръщаше с викове, че той и брат му са от рода Дангали, същия, към който принадлежи Махди, и че карат за пророка две бели децароби. Единствено това възпираше диваците от насилие. След като Стас се сблъска най-сетне с тази ужасна действителност, душата му замираше при мисълта какво ги очаква двамата през следващите дни, а и Идрис, който дълги години преди това бе живял в цивилизована страна, не можеше да си представи подобно нещо. Затова той се зарадва, когато една вечер ги пое въоръжена част на емира НурелТадхил и ги поведе към Хартум.

Преди да избяга при Махди, НурелТадхил беше египетски офицер в негърския полк на хедифа, та не беше чак толкова див както другите махдисти и Идрис можеше лесно да се разбере с него. Ала и тук го очакваше разочарование. Той си въобразяваше, че пристигането му с отвлечените деца в лагера на Махди ще предизвика възхищение, поне заради преодолените огромни трудности и опасности по пътя. Очакваше, че махдистите ще го приемат горещо, с отворени обятия и че ще го заведат триумфално при пророка, а той ще го обсипе със злато и похвали като човек, който не се е поколебал да рискува главата си, за да направи услуга на неговата роднина Фатма. Вместо това махдистите опираха пики о гърдите на хората от кервана, а НурелТадхил слушаше доста безразлично разказа за пътуването и накрая, запитан дали познава Смаин, мъжа на Фатма, отговори:

— Не, в Омдурман и в Хартум има над сто хиляди воини, та не е лесно да се срещнем и не всички офицери се познават помежду си. Страната на пророка е огромна, а освен това много емири управляват далечни градове в Сенар, Кордофан, Дарфур и край Фашода. Възможно е този Смаин, за когото ме питаш, да не е вече близо до пророка.

Идрис се засегна от небрежния тон, с който той говореше за „този Смаин“, затова му отвърна с нотка на раздразнение:

— Смаин е женен за племенницата на Махди и затова децата на Смаин са роднини на пророка.

НурелТадхил сви рамене.

— Махди има много роднини и не може да помни всички. Известно време яздеха мълчаливо, след това Идрис попита отново:

— Бързо ли ще стигнем в Хартум?

— Преди полунощ — отговори Тадхил, поглеждайки звездите, които вече се показваха на източната част на небето.

— По това късно време ще мога ли да получа храна и зоб? От последната почивка следобед не сме яли нищо…

— Днес ще ви нахраня и ще нощувате у дома, но утре в Омдурман сам трябва да се погрижиш за храна — и аз те предупреждавам, че никак няма да ти бъде лесно!

— Защо?

— Защото е война. От няколко години хората не сееха нивите си и се хранеха само с месо, а накрая, като изчезна и добитъкът, настъпи глад. Глад има в цял Судан и днес чувал дура струва повече от един роб.

— Аллах акбар! — учудено извика Идрис. — Та аз видях в степите стада от камили и добитък.

— Те са на пророка, на благородниците и на халифите… Да … Дангалите, от които е произлязъл Махди, и багирите, чийто вожд е главният халиф Абдулахи, имат още многобройни стада, но за другите родове е все по-трудно да живеят на този свят.

Тук НурелТадхил се потупа по корема и рече:

— На служба при пророка имам по-висок чин, повече пари и по-важна длъжност, но коремът ми беше, по-голям по време на службата при хедифа …

Ала като се усети, че може би е казал повече, отколкото трябва, след малко добави:

— Но всичко ще мине, когато победи истинската вяра. Идрис слушаше тези думи и неволно си помисли, че във Фаюм, на служба при англичаните, все пак не бе гладувал, и за работа беше лесно — затова стана мрачен. След малко продължи да разпитва:

— Утре ли ще ни заведеш в Омдурман?

— Да. По заповед на пророка Хартум трябва да бъде опразнен и вече малко хора живеят там. Сега събарят по-големите къщи и откарват тухлите, заедно с другата плячка за Омдурман. Пророкът не иска да живее в опетнения от неверниците град.

— Утре ще падна в краката му и той ще заповяда да ме запасят с храна и зоб.

— Хм! Ако наистина си от рода Дангали, може би ще те допуснат при негова светлост. Но знай, че денем и нощем сто души с тояги в ръце пазят дома му и не прощават на онези, които биха искали да влязат без разрешение при Махди. В противен случай тълпите няма дапозволят на светия мъж нито за миг да си отдъхне … Аллах! Виждал съм дори дангали с кървави белези по плещите.

С всяка измината минута все по-голямо разочарование обхващаше Идрис.

Та верните не виждат ли пророка? — попита той.

— Верните го виждат всеки ден на мегдана за молитва, когато, клекнал върху овча кожа, вдига ръце към бога или пък когато поучава тълпата и укрепва в нея истинската вяра. Но да стигне човек до него и да разговаря с него е трудно — и всички завиждат на онзи, който постигне това щастие, защото върху него се излива божията милост и заличава всичките му предишни грехове.

Дълбока нощ се спусна, а заедно с нея дойде и остър студ. Из редиците се разнесе пръхтенето на конете, а разликата между дневните горещини и студа беше толкова силна, че от конете започна да се вдига пара и групата пътуваше сякаш през мъгла.

Стас се наведе зад Идрис към Нели и попита:

— Студено ли ти е?

— Не — отговори момичето, — но… нас вече никой няма да ни защити …

И сълзите задавиха следващите й думи.

Този път Стас не намери за нея никаква утеха, защото сам беше убеден, че за тях няма спасение. Ето че навлязоха в страната на мизерията, глада, животинските жестокости и кърви. Те бяха като две безсилни листенца, откъснати от бурята, която носеше смърт и унищожение не само за отделния човек, но и за цели градове и цели племена. Каква ръка би могла да изтръгне от нея и да спаси двете малки, беззащитни деца?

Месецът изплува високо в небето и сякаш превърна в сребърни пера клоните на мимозата и акацията. В гъстите джунгли се обаждаше тук и там стряскащият и същевременно като че ли радостен смях на хиените, които намираха в тази кървава страна прекалено много човешки трупове. От време на време частта, която водеше кервана, се срещаше с други патрули и разменяше с тях установената парола. Най-после стигнаха крайбрежните възвишения и по дълга клисура стигнаха до Нил. Хората, конете и камилите се качиха на широките и плоски „дахабии“1 и скоро тежките весла започнаха с отмерени движения да разбиват и пречупват гладката повърхност на реката, осеяна с звездни диаманти.

След половин час на юг, накъдето плаваха срещу течението дахабиите, блеснаха светлини, които с приближаването на гемиите към тях се превръщаха в снопове червени блясъци, проснати върху водата. НурелТадхил побутна Идрис по рамото, след това протегна напред ръка и каза: — Хартум!