Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (22) (Из африканските пустини и лесове)

XXVII

В дървото имаше два отвора: единият — обширен, на половин метър от земята, вторият — по-малък — на височина колкото първия етаж на градска къща. Едва Меа бе хвърлила в долния отвор запалените клони, и веднага от по-горния започнаха да излизат големи прилепи, които заслепени от слънчевия блясък, летяха с писъци край дървото като обезумели. Но след малко отдолу се измъкна светкавично истинският стопанин на хралупата — огромна боа, която, изглежда, в полусън смилаше остатъците от последния си пир и едва когато бе усетила в ноздрите си дима, беше се събудила и помислила за спасението си. Като видя желязното туловище, което във формата на ужасна пружина изхвръкна от димящия отвор на дървото, Стас грабна Нели на ръце и побягна с нея към откритата джунгла. Ала само изплашено, влечугото не мислеше да ги гони, а лъкатушейки между тревата и разхвърляните вързопи, бягаше с невиждана скорост към падината, за да се скрие сред скалните отломъци и кухини. Децата се съвзеха от уплахата. Стас остави Нели на земята и скочи за пушката, след това хукна подир змията по посока на прулома, а Нели тичаше по следите му. Но след петнайсетина крачки те се стъписаха като вкаменени от необикновената гледка, която се откри пред очите им. Високо над падината за миг се показа тялото на змията и като описа зигзаг във въздуха, отново падна надолу. След малко се показа отново и пак падна. Като притичаха до брега, децата видяха изумени как новият им приятел слонът се забавляваше по този начин със змията и след като два пъти я беше изпратил във въздушно пътешествие, сега тъпчеше старателно главата й с огромния си като греда крак. Като завърши тази операция, той отново вдигна с хобота си трепкащото още тяло, но този път не го хвърли нагоре, а право във водопада. След това, клатушкайки се насам-натам и размахвайки уши, започна оживено да гледа Нели, а накрая протегна към нея хобот, сякаш напомняше за наградата, която му се полага за геройската и много разумна постъпка.

Нели веднага изтича в палатката и се върна с пълна .пола диви смокини, които започна да му хвърля по няколко наведнъж; той старателно ги намираше в тревата и една след друга ги слагаше в устата си. Онези, които попадаха в по-дълбоки пукнатини, слонът издухваше с такава сила, че заедно със смокините нагоре изскачаха камъни, големи колкото човешки пестник. Децата посрещаха тези прояви с ръкопляскания и смях. На няколко пъти Нели се връщаше за нови смокини и не преставаше да твърди при хвърлянето на всяка смокиня, че той вече е напълно опитомен и че дори в същия момент би могла да слезе при него.

— Виждаш ли, Сташек — ще си имаме закрилник!… Защото той не се бои от никого в пустинята: нито от лъва, нито от змията, нито от крокодила. И е много добър, и сигурно ни обича.

— Ако се опитоми — каза Стас — и ако мога да те оставям под негова закрила, тогава наистина съвсем спокойно ще ходя на лов, защото по-добър защитник не бих ти намерил в цяла Африка.

След малко добави:

— Тукашните слонове са по-диви;но аз съм чел, че азиатските например имат странна слабост към децата. В Индия никога не е имало случай слон да направи нещо лошо на дете и ако се разяри, което понякога се случва, тогава местните „корнаци“ изпращат деца да го успокояват.

— Виждаш ли, виждаш ли!

— Всеки случай, ти добре постъпи, че не ми позволи да го убия.

Тогава зениците на Нели светнаха от радост като две зеленикави пламъчета. Като се изправи на пръсти, тя постави двете си ръце върху раменете на Стас и наклонила назад глава, попита, гледайки го в очите:

— Постъпих така, сякаш съм на колко години? Кажи! На колко?

Той й отвърна:

— Най-малко на седемдесет.

— Ти винаги се шегуваш.

— Сърди се, сърди! А кой ще освободи слона?

Като чу това, Нели веднага започна да се умилква като малко коте.

— Ти, и ще те обичам много за това, той също.

— Аз мисля за освобождаването му — отвърна Стас, — но работата ще бъде трудна и няма да я свърша веднага, а едва тогава, когато тръгнем на път.

— Защо?

——

1 Корнак (фр.) — водач на слон. — Б. пр.

 

— Защото ако го освободя, преди да се е опйтомил напълно и да се е привързал към нас, той веднага ще си отиде.

— О! Той няма да ме остави.

— Ти си мислиш, че и той вече е станал като мен! — отвърна малко нетърпеливо Стас.

По-нататъшният разговор беше прекъснат от идването на Кали, който донесе убитата зебра и нейното малко, удушено от Саба. Кучето имаше късмет, че бе отишло с Кали и не присъствуваше на случката с боата, защото щеше да хукне след нея и достигайки я, да загине в смъртоносните й прегръдки, докато Стас успее да му се притече на помощ.

Ала за удушеното жребче на зебрата Нели му издърпа ушите, но това изглежда, не го трогна много, защото дори не прибра изплезения си език, с който дотича от лова.

През това време Стас каза на Кали, че възнамерява да устрои жилище в дървото и му повтори случилото се при опушването на дънера с дим и как слонът се беше справил със змията. Мисълта да заживеят в баобаба, който можеше да ги предпази не само от дъжда, а и от дивите животни, много се хареса на негъра, но той никак не одобри постъпката на слона.

— Слон глупав — каза той, — затова хвърли ниока (змията) в гърмящата вода, но Кали знае, че ниока е добра за ядене, затова ще я потърси под гърмящата вода и ще я опече, защото Кали е умен и дънки.

— Дънки си, съгласен съм! — отвърна Стас. — Но нима ще ядеш змията?

Ниока добра — повтори Кали.

И като посочи убитата зебра, добави: По-хубава от тази ниама.

След това двамата отидоха при баобаба и се заеха с подреждането на жилището. Кали намери край реката плосък камък, голям колкото сито и като го постави в дънера, насипа върху него разжарени въглени, а след това притуряше нови, като внимаваше гнилакът в дънера да не се запали и опожари цялото дърво. Каза, че прави това, та „нищо да не ухапе великия господар и бейби“. И се оказа, че предпазливостта му не беше излишна, защото щом димът изпълни вътрешността на дървото и започна да се разнася навън от цепнатините на кората изпълзяха най-различни същества: бръмбари с черен и вишнев цвят, мъхести паяци, големи колкото сливи, гъсеници, дебели като пръст и противни,покрити сякаш с бодли, а при това отровни сколопендри1, чието ухапване може да предизвика дори смърт. Според това, което

——

1 Сколопендра — животно от класа на многоножките. — Б, пр.

 

ставаше извън дънера, беше лесно да се предположи колко такива същества са загинали от дима вътре. Тези, които падаха от кората и от по-ниските клони в тревата, Кали безмилостно смачкваше с камъни, като непрекъснато наблюдаваше горната и долна хралупа, сякаш се страхуваше, че всеки миг от тях ще изскочи нещо ново.

— Какво гледаш? — попита го Стас. — Мислиш ли, че в дървото може да се укрива друга змия?

— Не, но Кали се бои от Мзиму.

— Какво е това „Мзиму“?

— Зъл дух.

— Видял ли си някога през живота си Мзиму?

— Не, но Кали слушал ужасен шум, който прави Мзиму в колибите на магьосниците.

— Значи вашите магьосници не се боят от него?

— Магьосниците умеят да го омагьосат, след това обикалят колиби и казват, че Мзиму се сърди, та негри носят на Мзиму банани, мед, помба1, яйца и месо, за да омилостивят Мзиму.

Стас сви рамене.

— Личи си, че е добре у вас да бъдеш магьосник. Но може би тази змия е била Мзиму?

Кали отрицателно поклати глава.

— Тогава не слонът щеше убие Мзиму, а Мзиму убие слона. Мзиму е смърт …

Някакъв странен тропот и шум в дървото внезапно прекъсна разговора. От долната хралупа бухна особен кафеникав прахоляк, след което отново се чу още по-силен тропот от предишния.

За един миг Кали се хвърли по очи на земята и започна да крещи пронизително:

— Ака! Мзиму! Ака! Ака! Ака!

В първия миг Стас също се отдръпна, но веднага се овладя и когато притичаха Нели и Меа, започна да им обяснява какво вероятно се беше случило.

— Изглежда — каза той, — разширявайки се от температурата, цели пластове гнилак в дънера са паднали и са засипали въглените. А той си мисли, че това е Мзиму . Меа, плисни обаче няколко пъти вода в хралупата, защото ако въглените не са угаснали поради липсата на въздух, гнилакът ще се подхване и дървото може да изгори.

След това, като видя, че Кали все още лежи и не престава да повтаря ужасен „ака!“, „ака!“, той взе пушката, с която обикновено стреляше по токачки, гръмна в хралупата и каза, побутвайки с приклада момчето по рамото:

— Твоят Мзиму е убит. Не се бой.

——

1 Поиба — вино, приготовлявано от сорго — Б. а.

 

Кали се понадигна, но остана на колене.

— О, велики, велики господарю!… Господар не се бои дори от Мзиму?

— Ака, ака! — извика Стас, подражавайки на негъра. И започна да се смее.

След известно време Кали се успокои напълно и когато приседна до приготвеното от Меа ядене, оказа се, че моментната уплаха не беше отнела апетита му, защото освен порцията сушено месо, той изяде и суровия дроб на жребчето на зебрата, без да се смятат, дивите смокини, които имаше в изобилие от растящата наблизо смоковница. Следтова двамата със Стас се върнаха при дървото, където имаше още много, работа. Изхвърлянето на гнилака, въглените, стотиците изгорели бръмбари и големи стоножки, както и над. десетина изпечени прилепа, им отне повече от два часа. Стас дори се учудваше, чеприлепите са могли да живеят в непосредствено съседство със змията, но се досети, че огромният питон или е пренебрегвал дребните животни, или като не е могъл да се увие около нещо във вътрешността на дънера, не ги е достигал. Горещината от въглените, предизвиквайки падането на гнилите пластове, отлично прочисти вътрешността и нейният вид зарадва много Стас, защото беше широко като в голяма стая, където можеха да се подслонят не четирима, а десет души. Долната хралупа представляваше врата, горната — прозорец, благодарение на който в огромния дънер не беше нито тъмно, нито задушно. Стас помисли да раздели цялата площ с платната от палатката на две стаи, едната от които предназначена за Нели и Меа, а другата за него, Кали и Саба. Дървото не беше изгнило чак до повърхността на дънера, та дъждът нямаше да прониква в средата и за да се предпазят напълно от него, беше достатъчно над двете хралупи да вдигнат и подпрат кората по такъв начин, че да се образува стряха. Решиха да насипят пода с изсушен на слънцето пясък край реката и да го постелят със сух мъх.

Работата наистина беше тежка, особено за Кали, защото освен това той трябваше да опушва месо, да пои конете и да мисли за храна на слона, който непрекъснато ревеше за ядене. Ала младият негър се залови за уреждането на новото жилище с голямо желание, дори с ентусиазъм и обясни причината на Стас по следния начин:

— Когато великият господар и бейби — каза той с ръце на кръста — заживеят в дърво, Кали няма да прави за нощуване голяма зериба и може да лентяйствува всяка вечер.

— Обичаш ли да лентяйствуваш? — попита Стас.

— Кали е мъж, затова Кали обича лентяйствува, а трябва да работят само жени.

— Все пак виждаш, че аз работя за бейби .

— Но пък когато бейби порасне, ще бъде длъжна работи за велики господар, а ако не поиска, великият господар сигурно ще я бие.

Ала при самата мисъл, че бейби може да бъде бита, Стас скочи като ужилен и изкрещя с гняв:

— Глупако, ти знаеш ли коя е бейби?

— Не — отвърна изплашено черното момче.

— Бейби е … е … добър …. Мзиму! Кали чак седна от учудване.

И след завършване на работата той се приближи плахо към Нели, след това падна по очи пред нея и започна да повтаря макар и не със стреснат, а с молещ глас: — Ака! Ака! Ака!…

А „добрият Мзиму“ ококори своите чудни, сини като морето очи, без да разбира въобще какво се е случило и какво иска Кали.