Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (27) (Из африканските пустини и лесове)

XXXII

Без да може дума да продума, дишайки тежко от умора и вълнение, той стоя известно време пред легналия върху леглото човек, който също мълчеше и го гледаше с изненада, почти граничеща с несвяст. Най-после той извика:

— Насибу, тук ли си?

— Тук съм, господарю — отвърна малкото негърче.

— Виждаш ли някого? Има ли някой пред мен?

Ала преди малкият да отговори, на Стас му се развърза езикът:

— Господине — рече той, — казвам се Станислав Тарковски. Избягахме с малката мис Раулисън от плен при дервишите и се крием в джунглата. Ала Нели е тежко болна, затова те моля за помощ.

Непознатият гледа още известно време, като мигаше с очи, след това изтри с ръка челото си.

— Не само виждам, но и чувам — проговори сам на себе си. — Това не е видение! … Какво? Помощ ли? Аз сам се нуждая от помощ. Ранен съм …

Но изведнъж сякаш се отърси от някакво сънно видение или от вцепенение, погледна по-свястно и с радостен блясък в очите каза:

— Бяло момче! Аз отново виждам бял човек!… Който и да си, добре дошъл. Говореше за някаква болна? Какво искаш от мен?

Стас повтори, че болната е дъщерята на Раулисън, един от директорите на канала, че е прекарала две кризи от тропическа треска и че ще умре, ако не се намери хинин, за да предотврати третата криза.

— Две кризи — това е зле! — отвърна непознатият. — Но хинин мога да ти дам колкото искаш. Имам няколко флакончета, които вече няма да ми потрябват.

Като говореше така, той заповяда на малкия Насибу да му подаде голяма тенекиена кутия, която, изглежда, му беше походна аптечка, извади от нея две големи флакончета, пълни с бял прах, и ги даде на Стас.

— Ето половината от това, което имам. Ще стигне най-малко за цяла година…

На Стас му се крещеше от радост, та започна да му благодари с такъв възторг, сякаш беше спасен неговият живот. Непознатият кимна няколко пъти с глава и каза:

Добре, добре. Аз съм швейцарец, от Цюрих. Казвам се Линде… Преди два дни ме сполетя беда: тежко ме рани глиган „ндири“.

След това той се обърна към черния малчуган:

Насибу, натъпчи ми лулата. После каза на Стас:

— През ношта винаги имам по-висока температура и главата ми е объркана. Но лулата прояснява мислите ми. Та струва ми се ти каза, че сте избягали от плен при дервишите и се укривате в джунглата? Така ли?

— Да, господине, така казах.

— И какво смятате да правите?

— Да избягаме в Абисиния.

— Ще попаднете в ръцете на махдистите, чиито отреди се мъкнат по целия район край границата.

— Но не можем да предприемем нищо друго.

— Ах! Само до преди един месец аз бих могъл да ви помогна. Но сега съм сам, оставен на божията милост и на грижите на това момче.

Стас го погледна учудено.

— А този лагер?

— Това е лагер на смъртта.

— А негрите?

— Негрите спят и никога вече няма да се събудят.

— Не разбирам …

— Болни са от сънна болест1. Те произхождат от околностите на Големите езера, където тази страшна болест върлува постоянно и от нея се разболяха всички, с изключение само на онези, които-преди това измряха о едра шарка. Остана ми само това момче…

Едва сега на Стас му направи впечатление, че когато се смъкна в клисурата, нито един от негрите не се помръдна, дори не трепна и през време на целия разговор всички спяха: едни — с глави, опрени о скалата, други — с отпуснати на гърдите глави.

— Спят и няма ли вече да се събудят? — попита Стас, сякаш още не можеше да проумее това, което беше чул.

Линде отвърна:

— Ах! Истинска гробница е тази Африка!… По-нататъшния им разговор прекъсна обаче тропотът на конете, които се изплашиха от нещо в джунглата и доскачаха на спънатите си крака до брега на долината, за да бъдат по-близо до хората и светлината.

— Нищо особено, това са конете — обади се отново швейцарецът. — Отнех ги от махдистите, които победих преди няколко седмици. Бяха около триста души, а може би и повече. Но те бяха въоръжени предимно с копия, а моите хора имаха ремингтони, които сега са оставени там, край стената и вече за нищо не стават. Ако ти трябва оръжие или патрони, зземи колкото си искаш. Вземи си и кон, с него по-бързо ще се върнеш при своето болно момиче. На колко години е то?

— На осем — отвърна Стас.

——

1 По време на възстанието на Магди причината за болестта не е била известна. По-късно е установено, че тази болест се причинява от мухата цеце — Б.а.

— Та тя е още дете… Нека Насибу ти даде за нея чай, ориз, кафе и вино… Вземи от запасите каквото си искаш, а утре ела за нови.

— Сигурно ще дойда, за да ви благодаря от все сърце още веднъж и да ви помогна с каквото мога.

Линде каза:

Добре е човек поне да погледа европейско лице. Ако дойдеш по-рано, ще бъда още в съзнание. Сега треската отново ме обзема, защото те виждам двоен. Вие двамата ли стоите над мен?… Знам, че си сам и че това е само от треската … Ах, тази Африка! … И той притвори очи.

След четвърт час Стас потегли обратно от този странен лагер на съня и смъртта, ала този път на кон. Беше още дълбока нош, но той не обръщаше внимание на никакви опасности, които можеше да срещне във високата трева. Все пак се придържаше близо до реката, като предполагаше, че двете клисури трябва да излизат при нея. Всъщност връщането беше много по-лесно, защото сред нощната тишина отдалеч достигаше шумът на водопада, освен това облаците в западната част на небето се бяха разпръснали и освен месечината светеше силно и зодиакът. Момчето пришпорваше коня в хълбоците с краищата на широките арабски стремена и препускаше лудо, сякаш към своята гибел, като си говореше наум: „Какво ме засягат лъвовете и пантерите, аз имам хинин за моята малка приятелка!“ И често-често докосваше с ръка флакончетата, като че ли искаше да се увери, че наистина ги притежава и че всичко това не е било само сън. През главата му минаваха различни мисли и картини. Виждаше ранения швейцарец, комуто беше безкрайно благодарен и още по-искрено го съжаляваше, защото в началото на разговора го смяташе за побъркан; виждаше малкия Насибу с кръглия като топка череп и редиците на спящите „пагази“1, и цевите на опрените о скалата ремингтони, проблясващи в светлината на огъня. Почти беше сигурен, че битката, за която спомена Линде, е била с отреда на Смаин и му беше странно да предположи, че може и Смаин да е загинал. Тези видения се смесваха с постоянната мисъл за Нели. Представяше си колко много ще се изненада тя, когато утре види цял флакон с хинин и сигурно ще го сметне за чудотворец. „Ах — помисли си той, — ако се бях изплашил и не бях отишъл да проверя какъв е този дим, нямаше да си простя цял живот.“

След по-малко от половин час шумът на водопада стана съвсем ясен, а по крякането на жабите Стас разбра, че е

——

1 Пагаз — носач. — Б. пр.

 

вече близо до разлива, където преди това беше стрелял по водни птици. В светлината на месеца дори разпозна растящите край него дървета. Сега трябваше да бъде още по-внимателен, защото разливът беше същевременно и водопой, при който сигурно се събираха всички животни от околността, тъй като другаде бреговете на реката бяха стръмни и мъчно достъпни. Ала вече беше късно и след нощния лов хищниците сигурно се бяха изпокрили в скалните пещери. Конят изпръхтяваше от време на време, подушвайки пресните следи на лъвове или пантери, но Стас мина благополучно и след малко видя върху високия нос огромния черен силует на „Краков“. За пръв път в Африка той имаше чувството, че сякаш се връща у дома. Мислеше си, че ще завари всички да спят, но в сметките му не влизаше Саба, който започна така силно да лае, че би събудил дори умрелите. Само след миг и Кали се намери пред дървото и извика:

Бвана кубва на кон!

Но в гласа му имаше повече радост, отколкото изненада, защото вярата му в силата на Стас беше толкова голяма, че дори ако той сътвореше кон, черното момче нямаше много да се изненада.

Тъй като у негрите радостта се изразява със смях, той започна да се удря с длани по бедрата и да се смее като луд.

— Спъни този кон — каза Стас, — свали от него продуктите, запали огън и стопли вода.

След това влезе в дървото. Нели също се беше събудила и го извика. Стас дръпна платнената завеса и в светлината на газеничето видя бледото й лице и белите сухи ръце върху одеялото, с което беше завита.

Как се чувствуваш, мъничката ми? — попита весело. — Добре. И спах дълбок сън, докато ме събуди Саба. Но ти защо не спиш?

— Излизах.

— Къде?

— До аптеката.

— До аптеката ли?

— Да. За хинин.

Вярно е, че силните прахове хинин, които момичето вземаше преди, горчеха, но тъй като тя ги смяташе за незаменимо лекарство за всички болести, въздъхна и рече:

— Знам, че вече нямаш хинин.

Стас вдигна към газеничето едно от флакончетата и попита горд и радостен:

— А това какво е?

Нели не можеше да повярва на очите си, а той, целият сияещ, заговори бързо:

— Сега ще оздравееш! Веднага ще ти загъна в кората на прясна смокиня голяма порция, която трябва да глътнеш, а с какво ще я изпиеш — ще видим. Какво ме гледаш така, сякаш си видяла зелена котка?… Да! Имам още един флакон. И двата ги получих от един бял човек, чийто лагер се намира на четири мили оттук. Връщам се оттам. Казва се Линде и е ранен; но ми даде много ценни неща. Върнах се с кон, а при него отидох пеша. Приятно ли е, мислиш, да вървиш нощем пеша през джунглата! Уфф! Втори път за нищо на света не бих тръгнал, освен отново за хинин.

Като говореше така, той остави учуденото момиче и мина в „мъжкото отделение“, избра най-дребната измежду смокините, издълба я и сипа в средата хинин, като внимаваше дозата да не стане по-голяма от праховете, които беше получил в Хартум. После излезе от дървото, сложи чай в съда с горещата вода и се върна с лекарството при Нели.

А през това време тя си мислеше за всичко, което се беше случило. Беше безкрайно любопитна да научи какъв е онзи бял човек,. как Стас беше разбрал за него, ще дойде ли той при тях и ще пътуват ли заедно по-нататък? Сега не се съмняваше, че след като Стас е намерил хинин, тя ще оздравее. Ах, този Стас … тръгнал посред нощ през джунглата, без да му мигне окото!

Въпреки цялото си възхищение от него, без много да се замисля, Нели смяташе досега, че всичко, което той върши за нея, е напълно в реда на нещата, защото се знае, че по-голямото момче трябва да се грижи за по-малкото момиче. Ала сега през главичката й мина мисълта, че без неговата закрила тя отдавна щеше да загине, че той се грижи много за нея, че изпълнява желанията й и я защищава, както никое друго момче на неговата възраст не би пожелало и не би могло да прави това — ето защо нейното малко сърце се изпълни с огромна благодарност.

И когато Стас влезе отново и се наведе над нея с лекарството, тя кръстоса тънките си ръце през шията му и го прегърна сърдечно.

— Сташек, ти си много добър към мен. А той й отговори:

— А към кого трябва да бъда добър? Хубава работа! Вземи лекарството!

Ала той беше много доволен, защото очите му блеснаха радостно и отново се провикна, към отвора на хралупата горд и радостен:

— Меа, а сега донеси чая за бейби!