Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (18) (Из африканските пустини и лесове)

XXIII

Големите събития през миналия ден .и нощните преживявания така изнуриха Стас и Нели, че накрая оборени от съня, и двамата заспаха, дълбоко и чак следобед момичето се показа пред палатката. Стас стана малко по-рано от плъстената постеля край огъня и очаквайки другарчето си, поръча на Кали да приготви закуската, която поради късния час щеше да бъде едновременно и обяд.

Дневната светлина пропъди нощните страхове; двамата се събудиха не само отпочинали, но и ободрени духом. Нели изглеждаше по-добре и се чувствуваше по-силна, а тъй като и двамата искаха да заминат колкото може по-далеч от мястото, където лежаха разстреляните суданци, веднага след като се нахраниха, качиха се на конете и тръгнаха напред. По това време на деня всички пътешественици из Африка се спират на обедна почивка и дори керваните, съставени от негри, се крият под сянката на огромните дървета, защото настъпват така наречените „бели часове“ — часове на зной и мълчание, когато слънцето безмилостно пече и гледа отвисоко, сякаш търси кого да убие. По това време всички животни се завират в най-големите гъсталаци: престава песента на птиците, престава жуженето на насекомите и цялата природа потъва в тишина, спотайва се, сякаш се стреми да се предпази от погледа на злото божество. Ала те пътуваха през прулома, в който една от стените хвърляше дебела сянка, и можеха да се придвижват напред, без да се излагат на опасния пек. Стас не искаше да напускат прулома, първо, защото по високото можеха отдалеч да бъдат забелязани от отредите на Смаин, и, второ, защото в него беше по-лесно да се намери в скалните пукнатини вода, която на откритите места попиваше в земята или се изпаряваше под действието на слънчевите лъчи.

Непрекъснато, макар и незначително, пътят водеше нагоре. На отделни места по скалните стени се виждаха жълти залежи.от сяра.

Водата в пукнатините също беше наситена с нейната миризма, което неприятно напомняше на двете деца за Омдурман и махдистите, които си мажеха косите с мазнина, размесена с прах от сяра. На други места обаче се долавяше мирисът на мускусни котки, а там, където от високите върхари се спускаха надолу в падината великолепните каскади на лианите, се разнасяше упойващият аромат на ванилия. Малките пътешественици с удоволствие се спираха под сянката на тези бродирани завеси с пурпурни и лилави цветове, които заедно с листата представляваха храна за конете. Животни не се виждаха, само тук-таме по скалните отломъци клечеха маймуни, които на фона на небето приличаха на фантастични езически божества, каквито красят ъглите на храмовете в Индия. Големите гривести самци се зъбеха на Саба или проточваха като хоботчета муцуните си в знак на изненада и ярост, едновременно с това те подскачаха, мигаха с очи и се чешеха по хълбоците. Ала Саба, свикнал вече с тази постоянна гледка, не обръщаше особено внимание на заплахите им.

Пътуваха бодро. Радостта от възвърнатата свобода пропъди от гърдите на Стас мъката, която го душеше през нощта. Сега умът му беше зает само с мисълта, какво да прави по-нататък, как да изведе Нели и себе си от областите, където ги заплашваше ново робство при дервишите, как да се справя през време на дългите пътувания през джунглата, за да не умрат от глад и жажда, и накрая — накъде да вървят? Знаеше още от Хатим, че по права линия от Фашода до абисинската граница няма повече от пет дни път, и пресметна, че това прави около сто английски мили. А от тръгването им от Фашода са минали близо две седмици, затова ясно беше, че не са пътували по най-късия път, а при търсенето на Смаин е трябвало да завият доста много на юг. Спомни си, че на шестия ден от пътуването преминаха река, която не беше Нил, а след това, преди местността да започне да се възвишава нагоре, минаха край някакви големи блата. В училището в Порт Саид учеха доста подробно география на Африка и на Стас му беше останало в паметта името Балор, с което бяха означени разливите на малко известната река Собат, приток на Нил. Той не беше сигурен, че са минали точно покрай тези разливи, но предполагаше, че са те. Дойде му на ум, че и Смаин, ако е искал да налови пленници, не ги е търсил направо на изток от Фашода, защото там страната беше вече напълно обезлюдена от дервишите и едрата шарка, а е трябвало да върви на юг, в непосещаваните досега от експедицията области. Стас стигна до заключението, че вървят по следите на Смаин и в първия момент тази мисъл го изплаши.

Той започна да се двоуми дали не трябва да напуснат прулома, който все повече завиваше на юг, и да тръгнат на изток. Но като помисли малко, отказа се от това намерение. Разбира се, да вървят по следите на бандата на Смаин на разстояние два или три дни — това му се стори най-безопасно, защото беше напълно изключено Смаин да се върне по този криволичещ път с живата човешка стока, вместо да се насочи направо към Нил. Стас разбра също така, че до Абисиния може да се мине само от юг, където тази страна опира о дивата джунгла, а не през източната граница, зорко пазена от дервишите.

В резултат на разсъжденията си реши да се впусне колкото е възможно по на юг. Там наистина можеха да попаднат на негри — местни или пък избягали откъм бреговете на Бели Нил.

Ала от двете злини Стас предпочиташе да се срещне с черните, отколкото с махдистите. Разчиташе също и на това, че при среща с бегълци или с местни жители Кали и Меа можеха да му помогнат. Достатъчно беше човек да погледне младата негърка, за да разбере, че тя произхожда от племето Динка или Шилюк, тъй като имаше извънредно дълги и тънки крака, с каквито се отличават тези две племена, населяващи крайбрежията на Нил и бродещи като жерави или щъркели по неговите разливи. Кали пък, макар че в ръцете на Гебхър бе заприличал на скелет, имаше съвсем друга фигура. Беше набит и добре сложен; имаше силни рамене, а стъпалата му в сравнение със стъпалата на Меа бяха малки.

Понеже почти не говореше арабски, а слабо на езика кисвахили, на който човек може да се разбере почти в цяла Африка и който Стас що-годе бе научил от работещите на канала занзибарци, ставаше ясно, че произхожда от някакви далечни краища.

Стас реши да го разпита от кои.

— Кали, как се казва твоят народ? — попита той. — Вахима — отговори младият негър.

— Голям народ ли е той?

— Велик, който воюва с лошите самбуру и им взема добитъка.

— А къде се намира твоето село?

— Далеко, далеко!… Кали не знае къде. — В такава страна, като тази ли?

— Не. Там има голяма вода и планини.

— Как я наричате тази вода?

— Наричаме я „Тъмната вода“.

Стас си помисли, че може би момчето произхожда от околностите на езерото Албърт, които досега се намираха в ръцете на Емин паша, и понеже искаше да разбере истината, продължи да го разпитва:

— Не живее ли там бял вожд, който има черни димящи лодки и войска?

— Не. У нас стари хора казват, че видели бели хора — тук Кали разпери пръсти — веднъж, два, три!… Да. Били трима с дълги бели рокли. Търсели бивни … Кали не видял, нямало го още на света, но баща на Кали ги приел и им дал много бивни.

— Какъв е твоят баща?

— Крал на Вахима.

Стас почувствува известна гордост, че има за слуга кралски син.

— Искаш ли да видиш баща си?

— Кали иска види майка си.

— А какво ще направиш, ако срещнем Вахима и какво биха направили те?

— Вахима падне по очи пред Кали.

Тогава заведи ни при тях, ти ще останеш с тях и ще им бъдеш вожд след баща си, а ние ще продължим по-нататък, чак до морето.

— Кали не може да ги намери и няма да остане, защото Кали обича великия господар и дъщерята на месечината.

Стас се обърна весело към другарчето си и каза:

— Нели, станала си дъщеря на месечината.

Но като я погледна, изведнъж се натъжи, защото му хрумна, че изстрадалото момиче със своето бледо и прозрачно личице наистина повече приличаше на лунно, отколкото на земно същество.

Младият негър млъкна за малко, след това продължи:

— Кали обича бвана кубва, защото .бвана кубва не убил Кали, само Гебхър, а на Кали дал много да яде.

И той започна да се глади по гърдите, повтаряйки с видимо удоволствие:

— Много месо, много месо!

Стас искаше още да разбере по какъв начин момчето е попаднало в робство при дервишите, но се оказа, че от времето, когато една нощ го хванали при ямите, изкопани за лов на зебри, бе преминал през толкова ръце, че от отговора му не можеше да се разбере през кои страни и откъде са го довели чак до Фашода. Озадачи го само казаното от него за „Тъмната вода“, защото, ако произхождаше от околностите на езерото Албърт, езерото АлбъртЕдуард или езерото. Виктория, край които бяха разположени държавите Униоро и Уганда, несъмнено щеше да е чул нещо за Емин паша, за неговата войска и за параходите, които предизвикаха удивление и страх сред негрите. Танганайка беше доста далеч, тогава оставаше само предположението, че селищата на народа на Кали са някъде наблизо. Поради това срещата с хора от Вахима не беше съвсем невъзможна.

След няколко часа езда слънцето започна да клони надолу. Горещината чувствително намаля. Попаднаха на широка долина, в която имаше вода и растяха петнайсетина диви смокини, затова се спряха да дадат отдих на конете и да хапнат от запасите. Тъй като скалните стени на това място бяха по-ниски, Стас заповяда на Кали да се изкачи горе и да провери не се ли вижда в околността някакъв дим.

Кали изпълни заповедта и за миг се озова на скалния ръб. Огледа се добре на всички страни, спусна се по една дебела лиана, и заяви, че няма, но има голяма птица и трябваше да се досетят, че говори не за токачки, а за ияхакъз, по-едър; дивеч, защото, като показа пушката — на Стас, той постави пръстите си на главата, за да покаже, че животните са са рогати.

Сега Стас се изкачи горе и като подаде предпазливо глава над брега, започна да се вглежда напред. Нищо не закриваше гледката в далечината, защото старата, висока джунгла беше опожарена, а новата, която израстваше от почернялата земя, беше висока само няколко инча. Докъдето поглед стигаше, се виждаха рядко растящи грамадни дървета с обгорели от огъня дънери. В сянката на едно от тях пасеше стадо антилопи гну, които приличаха в тялото на коне, а в главата на биволи. Слънцето проникваше през листата на баобаба и хвърляше трептящи светли петна върху кафявите им гърбове. Бяха девет на брой. Разстоянието беше не повече от сто крачки, ала вятърът духаше от животните към прулома и затова те си пасяха спокойно, без да подозират опасността. Понеже искаше да снабди кервана с месо, Стас стреля в най-близкото животно, което се строполи на земята като поразено от гръм. Останалите от стадото хукнаха, а заедно с тях и грамаден бивол, който не бяха забелязали преди това, защото лежеше скрит зад един камък. .Не от нужда, а от някакъв ловджийски подтик, момчето издебна момента, когато животното се обърна малко настрани, и изпрати куршум след него. Биволът се олюля силно, повлече задницата си, но продължи по-нататък и докато Стас успее да смени патроните, изчезна сред неравното пространство.

Преди да се разпръсне димът, Кали вече седеше върху антилопата и разпорваше корема й с ножа на Гебхър. Стас се приближи към него, за да види отблизо животното и беше, много учуден, когато след малко младият негър му подаде с окървавени ръце димящия още дроб на антилопата.

— Защо ми го даваш? — попита той.

— Мсури, мсури! Бвана кубва яде веднага.

— Изяж го сам! — отвърна Стас, възмутен от предложението.

Кали не чака втори път да му повторят н веднага започна да ръфа дроба със зъби и да преглъща лакомо суровите парчета, а като виждаше, че Стас го гледа с погнуса, не преставаше да повтаря между едната и другата хапка: „Мсури! Мсури!“.

——

’ Инч — мярка .за дължина, равна на 2,54 см. — .Б. лр.г

 

Така той изяде половината дроб, след това се зае с очистването на антилопата. Вършеше всичко много бързо и умело и скоро кожата беше одрана, бутовете отделени от тялото. Тогава Стас остана малко изненадан, че Саба не взе участие в тази работа, свирна му, за да го покани на общия пир с останките от предните крайници на животното. Ала Саба въобще не се появи, а приведеният над антилопата Кали вдигна глава и каза:

— Голямо куче побягна след бивол.

— Видя ли го? — попита Стас.

— Кали видял.

Като каза това, той постави на главата си рибицата на антилопата, двата бута на раменете си и тръгна към прулома. Стас свирна още няколко пъти и почака, но като видя, че подсвиркванията му са напразни, тръгна след него. В прулома Меа вече сечеше тръни за зериба, а Нели, която скубеше с малките си пръстчета последната токачка, попита:

— На Саба ли свиркаше? Той тръгна след вас.

— Хукнал е след бивола, който раних, и аз съм много обезпокоен — отговори Стас. — Тези животни са толкова свирепи и силни, че дори лъвът се бои да ги напада. Саба може да си изпати, ако започне борба с такъв противник.

Като чу това, Нели се разтревожи много и заяви, че няма да си легне да спи, докато не се върне Саба. Като виждаше загрижеността й, Стас се ядосваше на себе си, че не бе скрил от нея опасността, и започна да я успокоява:

— Бих тръгнал след тях с пушката — каза той, — но вече трябва да са много далеч, а скоро ще падне нощ и следите няма да се виждат. Биволът е ударен сериозно и аз се надявам, че ще падне. Във всеки случай загубата на кръв ще го обезсили и дори да се хвърли срещу Саба, Саба ще успее да избяга… Да! Може би ще се върне едва нощес, но сигурно ще се върне.

Но като говореше така, той сам не вярваше на собствените си думи, защото помнеше какво беше чел за невижданата отмъстителност на африканския бивол, който дори и тежко ранен, заобикаля и се спотайва край пътечката, по която идва ловецът, след това ненадейно го напада, вдига го на рогата си и го хвърля нагоре. Със Саба можеше да се случи същото, без да става дума за другите опасности, които го заплашваха по обратния път през нощта.

Някак си неусетно дойде нощта. Кали и Меа направиха зериба, накладоха огън и се захванаха с вечерята. Саба го нямаше.

Нели ставаше все по-тъжна и накрая се разплака.

Стас едва я накара да си легне, като й обеща, че сам ще чака Саба,а щом се развидели, ще отиде да го търси и да го доведе. Нели влезе в палатката, но често-често показваше главичката си изпод полите на покрива й, за да пита върнало ли се е кучето. Сънят я надви едва след полунощ, когато Меа излезе да смени Кали, който бдеше край огъня.

— Защо дъщерята на месечината плаче? — младият негър попита Стас, когато двамата легнаха да спят върху чуловете. — Кали това не иска.

— Жал й е за Саба, когото биволът сигурно е убил.

— Може да не го е убил — отвърна черното момче. След това млъкнаха и Стас заспа дълбоко. Когато се събуди от студа, беше още тъмно. Огънят догаряше. Меа трябваше да го поддържа, но беше задрямала и от известно време бе престанала да притуря храсти върху жаравата.

Постелката, върху която спеше Кали, бе празна. Стас сложи сам храсти, след това побутна негърката и попита:

— Къде е Кали?

Един миг тя го гледаше с блуждаещ поглед, след това се поразсъни и каза:

— Кали взе меча на Гебхър и отиде за зериба. Мислех си, че иска да насече повече храсти, но той въобще не се върна.

— Отдавна ли излезе?

— Отдавна.

Стас почака известно време, но тъй като негърът дълго не се появяваше, неволно се попита:

— Избягал ли е?

И сърцето му се сви от неприятното чувство, което винаги събужда човешката неблагодарност. Та нали той се застъпваше за Кали, защищаваше го, когато Гебхър го изтезаваше по цели дни, а след това му спаси живота. Нели винаги се бе държала добре с него и плачеше над нещастието му, и двамата бяха много добри към него. Той е избягал! Та нали сам казваше, че не знае в коя посока се намират селищата на Вахима и че не би могъл да стигне до тях, а пък е избягал! Стас отново си спомни прочетеното в Порт Саид за африканските пътешествия, как пътешествениците разказваха за глупостта на негрите, които хвърлят товарите и бягат дори тогава, когато бягството ги заплашва с неизбежна смърт. Разбира се, че и Кали, който е въоръжен само със суданския меч на Гебхър, трябва да умре от глад или ако не попадне в ново робство при дервишите — да стане плячка на дивите зверове.

— Ах! Неблагодарник и глупак!

След това Стас започна да размишлява колко по-трудно и по-неприятно ще стане пътуването им без Кали, а работата не е тежка. Да пои конете и да ги спъва през нощта… да опъва палатката, да прави зерибе, да се грижи по време на пътуването за хранителните запаси и дисагите с багажа, да дере убитите животни и да нарязва месото — всичко това, поради отсъствието на младия негър, щеше да се стовари върху него, а той си знаеше сам, че за някои работи, като например дрането на животните, нямаше никакво понятие.

— Ех! Няма как — рече си той, — трябва!

В това време слънцето се показа на хоризонта и — както става край тропиците — денят настъпи изведнъж. Малко по-късно водата за миене, която Меа беше приготвила за момичето за през нощта, започна да се плиска, което означаваше, че Нели е станала и се облича. След малко тя се показа, вече облечена, но с гребен в ръката и с още бухнали коси.

— А Саба? — попита.

— Още го няма.

Устните на момичето веднага започнаха да треперят.

— Може да се върне — каза Стас. — Нали си спомняш, че в пустинята понякога го нямаше по два дни, след това винаги ни догонваше.

— Ти каза, че ще отидеш да го търсиш? …

— Не мога.

— Защо, Сташек?

— Защото не мога да те оставя в прулома само с Меа.

— А Кали?

— Кали го няма.

И той млъкна, без сам да знае дали да й каже цялата истина, но понеже случилото се не можеше да остане скрито, помисли си, че ще е по-добре да й каже веднага.

— Кали взел меча на Гебхър — каза той — и нощес отишъл нанякъде. Кой знае дали не е избягал. Негрите често постъпват така дори с цената на собствената си гибел. Съжалявам го. Но той може би ще разбере, че е извършил глупост и…

Думите му бяха прекъснати от радостния лай на Саба, който изпълни целия прулом. Нели хвърли гребена на земята и искаше да изтича, за да го посрещне, ала я възпряха тръните на зерибата .

Стас започна бързо да ги разхвърля; докато отвори изход, и най-напред се появи Саба, а след него Кали, целият сияещ и мокър от росата като след най-силен дъжд.

Огромна радост обзе двете деца и когато Кали, без да може да си поеме дъх,г се намери зад плета на зерибата Нели метна белите си ръчички върху черната му шия и го прегърна с все сила.

А той рече:

— Кали не иска вижда бейби плаче, затова Кали намерил куче.

— Кали е добър! — отговори Стас, потупвайки го по рамото. — А не се ли страхуваше да не срещнеш в нощта някой лъв или пантера?

— Кали се бои, но Кали тръгна — отговори момчето. Тези думи спечелиха още повече сърцата на двете деца.

По молба на Нели Стас извади от един вързоп стъклен гердан, който им даде при заминаването от Омдурман гъркът Калиополи, и украси с него чудесната шия на Кали, а той, ощастливен от подаръка, с голяма гордост веднага погледна Меа и каза:

— Меа няма гердан, Кали има, защото Кали е от „голям свят“.

Така беше възнаградена саможертвата на черното момче. А пък Саба получи много строго мъмрене и за втори път от времето на службата си при Нели разбра, че е лош и ако още веднъж направи подобно нещо, ще го водят вързан като малко кученце. Той слушаше, мърдайки по доста двусмислен начин с опашка. Ала Нели твърдеше, че по очите му личи как се срамува и сигурно се е изчервил, но това не може да се види само защото муцуната му е покрита с козина.

След това имаше закуска, състояща се от диви смокини и от бут на гну, а през време на закуската Кали разказваше своите приключения. Стас превеждаше на английски на Нели, която не разбираше езика кисвахили. Оказало се, че биволът е избягал далеч. На Кали му било трудно да намери дирята, тъй като нощта била безлунна. За щастие, преди два дни бе валяло и земята не била много твърда, благодарение на което копитата на тежкото животно отпечатвали в нея следи. Кали ги търсел с помощта на пръстите на краката си и вървял дълго. Накрая биволът паднал и сигурно е паднал мъртъв, защото нямало никакви следи от борба между него и Саба. Когато Кали го намерил, Саба вече бил изял по-голямата част от предната плешка на бивола и въпреки че повече не можел да яде, не позволявал да се приближат до месото две хиени и десетина чакали, които стояли наоколо в очакване по-силният хищник да завърши пира и да се отдалечи.

Момчето се оплакваше, че кучето ръмжало и срещу него, но тогава той го заплашил с гнева на великия господар’ н на бейби, след това го хванал за нашийника и го оттеглил от бивола, като го пуснал едва в прулома.

С това приключи разказът за нощните приключения на Кали, след което всички се качиха на конете и тръгнаха в добро настроение по-нататък.

Единствено дългоногата Меа, макар да бе тиха и покорна, поглеждаше завистливо гердана на младия негър, нашийника на Саба и си мислеше с тъга в душата:

„Те и двамата са от «голям свят», а аз имам само пиринчена халка на единия крак“.