Марк Олдън
Призракът (9)

9
Изпързаляни

Както стоеше пред жилището си, Магелан бръкна в дамската чанта да извади пистолета.

Върху ключалките беше лепната дъвка! Това бе класически номер на крадците, които така се предпазваха да не би собствениците да влязат в апартамента, докато те го обират.

Жената провери стълбището: погледна надолу и нагоре. Май нямаше никого. Но вратата за покрива не се виждаше. За да разбере дали е отворена, Магелан трябваше да се качи горе. Ами ако й бяха устроили клопка!

Погледна в дамската чанта. Устата й пресъхна, присви я под лъжичката. Не носеше оръжието!

От притеснение беше забравила, че е тръгнала невъоръжена. Пистолетите: деветмилиметровият и глокът, бяха в жилището в Ист Сайд, заключени в сейфа в пода на гардероба в спалнята.

Работеше ли под прикритие, рядко носеше оръжие. Престъпниците си падаха параноици. Бяха си мнителни. За тях всеки с пистолет беше ченге. За да не буди подозрения, ченгето под прикритие беше принудено да се разхожда невъоръжено сред психари, които, усъмняха ли се в предателство, те застрелваха на място, без да им мигне окото.

Имаше и изключения. Рос носеше оръжие, когато ходеше да купува под прикритие дрога в Южен Бронкс и Източен Ню Йорк. Там си беше опасно, тя се представяше за наркоманка, а в тези квартали редовно изнасилваха и обираха наркоманките.

Беше пазарувала от дребни пласьори, решили на всяка цена да натрупат бързи пари, и бе оцелявала. С времето се бе наложила в професията и бяха започнали да й възлагат по-тежки случаи, например да залавя убийци на ченгета, серийни изнасилвачи, руснаци крадци на произведения на изкуството, негодници, които си изхвърляха отровните отпадъци по обществените плажове. И досега, работеше ли под прикритие, излизаше невъоръжена. Дори и в по-леките случаи, надушеха ли я, с нея беше свършено. Отиваше в историята.

Беше вперила поглед във вратата на апартамента. Как ли престъпникът бе отворил ключалките, които уж бяха непробиваеми? Беше й ги сложил един от хората на Кони, израелец, бивш агент от разузнаването, станал ключар. Най-добрите ключари в града бяха все израелци, повечето бяха усвоили занаята, докато се бореха с терористите. Човекът на Кони бе препоръчал на Рос да си сложи метална врата, резе и две ключалки с многостранно заключване.

И двете ключалки бяха покрити със стоманени пластини, да не би някой да ги махне отвън с отвертка и клещи. Израелецът беше предупредил Рос да не си губи ключовете, понеже щяло да се наложи да разбиват вратата цели два часа, при това с най-доброто оборудване в света.

Дали някой не бе извадил дубликати от ключовете й? Но тя отхвърли тази мисъл — от нея я побиваха тръпки.

Махна ръка от дамската чанта и се загърна в шала. Трепереше като листо. Който бе проникнал в жилището, беше чул, че асансьорът спира на етажа. Сигурно я гледаше през шпионката. И бе видял, негодникът му с негодник, че е сама.

Рос погледна асансьора. Още беше на етажа, но ако някой го повикаше от партера, тя щеше да загази. Асансьорът щеше да потегли и тогава щеше да бъде принудена да слиза по стълбите. Отново в капан! В полицейската академия я бяха учили да внимава къде стои и най-вече да гледа да не я изненадват в рамката на вратата или на стълбището.

Хукна към асансьора. Готово! Качи се, затвори вратата и натисна копчето за партера. Погледна през стъкълцето към жилището си. Видя как входната врата се открехва и после бързо се затваря, сякаш престъпникът, проникнал вътре, се е върнал, та да не го забележат.

Вече в асансьора с плъзгане се затвори и втората врата — беше плътна и през нея не се виждаше нищо. Кабинката заслиза надолу, а жената извади от дамската си чанта клетъчния телефон и набра номера на кварталния полицейски участък. Вдигна някой си сержант Нелсън Пендоза. Рос му обясни, че е офицер от полицията и че в апартамента й са проникнали крадци. Каза му името си, отдела, в който работи, и номера на полицейската си значка.

Тъкмо асансьорът стигна първия етаж, и Пендоза съобщи, че колата тръгва незабавно и Рос да не предприема нищо, докато не дойдат полицаите.

Вътрешната врата на асансьора се плъзна и се отвори и Рос застина на място. Ами ако крадецът беше изтичал по стълбището, за да я пресрещне на партера? Но тя нямаше избор, трябваше да рискува. За предпочитане бе всичко друго, но не и да я изненадат, както стои невъоръжена в асансьора.

Излезе във входа и изтича навън.

Беше съвсем сама на безлюдната улица, насред тузарските къщи и небостъргачите. Точно отсреща имаше детска музикална школа с вход, тъмен като пастта на тунел. Можеше да се скрие там, докато дойде полицията. Тъкмо щеше да види, ако някой излезеше от нейния вход. Стисна шала, прекоси уличното платно и се шмугна в тъмния вход.

Чу как се троши стъкло и трепна. Звукът долетя от другия край на улицата, където имаше висока сграда, обърната към Сентръл Парк. Рос не беше сама! Наведе се напред, надзърна от мрака и видя заметнат с армейско одеяло чернокож бездомник с шапка за баня, който ровеше из боклукчийските кофи. Каквото намереше, го товареше на количка за пазаруване, задигната от някой супермаркет. Беше прекалено зает, за да забележи Рос.

Тя отново се облегна на вратата на школата и погледна нагоре към жилището си. Прозорците се чернееха. По нищо не личеше някой да е влизал вътре. Рос обаче бе видяла как входната й врата се отваря. Всъщност наистина ли бе видяла?

Излезе от мрака и в светлината на уличните лампи погледна часовника си. Беше два без петнайсет. Пак се скри в тъмата. Пушеше й се, би дала мило и драго да намери отнякъде оръжие.

Утре щеше да ходи при Чеси в болницата. Затова и не бе отишла у Кони и не го беше поканила тук. Смяташе да тръгне по-рано, за да се върне преди вечерните задръствания. За да се види с Чеси, си беше взела извънредна почивка. Всички полицаи в отдела имаха право на пет такива дни в годината, за да си вършат личната работа. Никой не искаше обяснения, човек можеше да ги използва както намери за добре. Последния път бе ходила с Кони в Атлантик Сити, където спечелиха на джакпот седемстотин долара, но на бърза ръка ги профукаха за вечеря и шампанско в „Докс Ойстър Хаус“, най-стария ресторант в града.

Рос запристъпва от крак на крак, но не защото й беше студено, а защото беше притеснена. Къде се мотаеха тия ченгета? И какво да направи тя, ако някой кретен излезе от входа с откраднатите й вещи? Тъкмо си го помисли, и иззад ъгъла се показа патрулна кола със запалени червени и бели светлини върху покрива. Не бяха включили сирената. Браво на тях.

Жената изтича на платното и размаха ръце. Автомобилът намали скоростта и тя посочи към сградата. Колата спря и от нея слязоха двама униформени полицаи.

Единият беше негър с трапчинки на квадратното лице. Върху ламинираната значка пишеше, че се казвал Дайхаус, шеф на патрула беше той. Колежката му — трътлеста бяла жена с тънка горна устна, се казваше Макавой. И двамата носеха дълги черни електрически фенерчета. Рос им обясни, че работи под прикритие и полицейската значка и личната й карта са в жилището. Допълни, че откакто е изтичала навън, никой не е влизал и не е излизал от сградата.

— Асансьорите вдигат шум — каза Дайхаус. — Ще се качим по стълбите. Къде е апартаментът ви?

— На петия етаж — отвърна Рос.

Макавой погледна сградата.

— Ама че работа, на последния етаж!

Дайхаус се ухили.

— Правилно преброи. Дай да се качваме.

Макавой откопча кобура. Първо обаче изгледа злобно Рос.

Тя отвори вратата на входа и пусна униформените полицаи пред себе си. Вътре посочи стълбището.

Петият етаж.

— Я елате насам, детектив Магелан!

Дайхаус стоеше пред входната врата на апартамента с насочено към нея фенерче. Макавой бе застанала встрани и беше скръстила ръце пред гърдите си. Затвори очи и поклати глава. Рос веднага надуши, че не й е особено симпатична. То оставаше да й е симпатична! И ченгетата бяха хора като всички останали — не бяха застраховани срещу завистта. А ръка за ръка със завистта вървеше подлизурството. „Как можеш да натикаш двайсет ченгета в полицейска кола? Като повишиш единия: после ела да гледаш, всички се юрват да му лижат задника!“

Рос и Макавой не бяха достигнали стадия на подлизурщината. Макавой още си се разхождаше в униформа — дори и да завиждаше на Рос, задето е по-хубава и се е издигнала до детектив, засега не можеше да й бъде полезна с нищо. Трътлата стоеше в коридора като истукан и не помръдваше — нека Рос си се промушва покрай нея.

— Погледнете ключалките и ми кажете какво виждате! — рече Дайхаус на Рос.

На Рос й идеше да изкрещи: дъвката я нямаше. Беше изчезнала яко дим. Сякаш никой не се беше и докосвал до двете ключалки. Зави й се свят.

Дайхаус изключи фенерчето и въздъхна тежко.

— Нали нямате нищо против да ни кажете още веднъж какво видяхте, когато се прибрахте? — попита я той.

Рос докосна с пръсти ключалките.

— Видях, че върху ключалките е лепната дъвка. Не можех да пъхна ключовете.

Макавой се вторачи във фенерчето.

— Както виждам, тази вечер, детектив, сте се забавлявали. Случайно да сте прекалили с чашките?

Дайхаус стрелна с поглед колежката си и поклати лекичко глава.

— Да влизаме — прикани я той.

Рос отключи, влезе в антрето и включи осветлението. Дайхаус и Макавой се хванаха за кобурите. Полицаят посочи към колежката си и тя кимна, после се дръпна и се притаи точно зад вратата. Чернокожото ченге влезе заедно с Рос в жилището.

— Вижте дали ви липсва нещо — рече й.

Тя огледа стаите една по една. Всичко си беше на мястото. По нищо не личеше някой да е влизал.

Закри с длани очите си и седна при масичката от тиково дърво. Ето! Пак я бе връхлетяло онова гадно чувство. Същото, което бе изпитала, щом осъзна, че някой я наблюдава, а тя, колкото и да е добра, все не може да го спипа. Веднага след смъртта на Хуан Ривас чувството я бе напуснало за няколко часа и на нея й беше олекнало. Сега обаче то отново я беше обхванало с пълна сила.

Невидимия, влязъл в живота й, откакто й бяха възложили случая с Райнър, пак се навърташе наоколо. Тази вечер бе идвал в къщата й.

— От дрехите виждам, че сте ходили на заведение — подхвана пак Макавой. — Много ли ви се наложи да пиете?

— Бях по работа — отвърна Рос и дръпна едно от чекмеджетата отстрани на масичката.

— Така ли му викате вече? — подметна Макавой. — Да не би някой да ви е изпързалял? Както в онзи филм с Ингрид Бергман. Но онова беше само на кино. Направо не проумявам за какво става въпрос. Между другото, още не сте ни показали никакъв документ за самоличност.

Дайхаус погледна колежката си.

— Я по-кротко! Жената наистина е от службите. Толкова ли не виждаш ония нещица над камината?

Полицайката сви рамене.

— Само си върша работата. Ами ако е откраднала ключа от истинския собственик? Ако ни пързаля? Не го изключвам.

Рос извади от чекмеджето личната си карта и златната полицейска значка, после ги връчи на Дайхаус.

Той провери картата и пак погледна наградите над камината.

— Следовател втори ранг в отдел „Организирана престъпност“. Вие сте си направо звезда — отбеляза той и в гласа му прозвучаха уважение и страхопочитание. — Радвам се да се запознаем, детектив!

Макавой също се взря в личната карта, после я върна на Рос, без да я поглежда. Щеше да се пръсне от завист. Когато млада жена като Рос се издигнеше до следовател втори ранг, това означаваше, че или е много добра, или има дебели връзки. При всички положения стоеше много по-високо от полицаите в униформа. Само да звъннеше, където трябва, и Макавой щеше да охранява следващите двайсет години Черната джамия в Харлем.

— Проверете покрива — каза Рос на Дайхаус. — Вижте дали личи по нещо някой да е прониквал или да е излизал оттам.

Чернокожият кимна на колежката си, която излезе от жилището. Рос огледа стаята. Нищо не беше разместено. Тя обаче беше сигурна, че някой е идвал.

След броени минути Макавой се върна, клатейки глава. Вратата към покрива била заключена отвътре. Нямало следи да е била разбивана.

— Длъжни сме да докладваме случая, детектив — каза Дайхаус на Рос.

Тя кимна. На тяхно място щеше да стори същото. Както и да извърташе нещата, приличаше на истеричка, вдигнала фалшива тревога. Нима Невидимия си бе наумил да я направи за смях?

Дайхаус се свърза по радиостанцията с участъка. След малко двамата с Макавой се качиха на асансьора и заслизаха към първия етаж, а Рос остана сама. Отиде до прозореца към улицата. Сега пред сградата вече имаше три полицейски коли. Цели три автомобила, пълни с ченгета, които бе вдигнала на крак и които за нищо на света нямаше да повярват, че им е казала истината.

Загледа как автомобилите си тръгват един по един, след тях мина и такси с включена табела „Не работи“.

После улицата отново опустя. Рос се чувстваше кръгла глупачка.

От притеснение не й се спеше, затова отиде в кухнята. Смяташе да пийне чаша билков чай — дано се поуспокои. Ако не поспеше поне няколко часа, утре надали щеше да издържи.

Тъкмо умуваше какво ще обяснява на Фарньоли, когато докосна с ръка чайника.

Отскочи като ужилена. Чайникът беше топъл.