Марк Олдън
Призракът (33)

33
Излъганата камила

В десет и половина вечерта Хари Ърлс излезе със сак в ръка от украинския ресторант на площад „Сейнт Маркс“. До ресторанта имаше магазин, където се продаваха най-ужасните кожени изделия, които бе виждал някога. Той му обърна гръб и доближи клетъчния телефон до ухото си.

— Тук съм, Дени. Сега какво?

— Виждаш ми се умърлушен, мой човек. Тая паплач май ти лази по нервите, а?

— Ист Вилидж винаги ме е дразнел. Направо ми се драйфа при вида на тия продупчени езици и обици по зърната на гърдите. Хайде да приключваме. — Хари вдигна сака. — Не знам дали виждаш, но ти нося парите. Твои са, щом си получа останалите записи.

— Виждам те, как да не те виждам, мой човек. И то доста отблизо. Ония приятелчета в кафенето и те се приближиха и виж къде са сега горките. Не ти е за пръв път да светиш маслото на някого. Сега ме попитай откъде знам.

— Сигурно е свързано със записите, които отказа да ми предадеш.

— Не си чак толкова смотан, колкото изглеждаш. А, докато не съм забравил! Защо ме излъга? Бива ли такова нещо! Кълнеше се как изобщо нямало да се усетят, че аз съм задигнал записите на подслушаните телефонни разговори. Но те взеха, че дойдоха да питат за тях първо мен. Като те знам що за стока си, хич и не се съмнявам, че имаш пръст в тая работа. Да, мой човек, знам ти и кътните зъби. Затова и си имам едно наум. Ей, спомена нещо за обици по зърната на гърдите. Слушай сега. Миналата година си продупчих оная работа. Точно отпред си турих златна халкичка. Увеличава чувствителността, нали чаткаш? Само какви оргазми получавам, лудница!

— По работа, Дени, само по работа.

— Но боли, да знаеш. Докато ми промушваха халката, направо ми идеше да вия. Все едно пикаеш натрошено стъкло. А си се протегнал или си размърдал и мускул, и оная ми ти халка се впива в кожичката като рибарска кука. Боли, та не се трае, не е за разправяне. Всъщност си направих цялостен ремонт. Рекох си, като съм се хванал, да карам докрай.

— Дени, писна ми да вися тук като паяк.

— Та платих наведнъж да ми продупчат оная работа, да я удължат и да я направят по-дебела. Докторчето ти взима кожа от задника и ти го пъха в пишката. Цели пет месеца съм чакал да заздравее. Пет месеца пикаех, хванат за тръбите. Но дето е думата, трай, бабо, за хубост. Сега Едноочко е като нов — убиец, ти казвам. Операцията се оказа сполучлива, но има и нещастници, при които не се получава. Така де, не е приятно да ти прецакат оная работа. Изръсих се с шест бона. С цели шест бона, мой човек! И през цялото време не можех да правя нищо. Дори да си бия една чекия.

Хари погледна луната. Беше обрамчена с ореол. Пак щеше да вали. Лошо за врата му. Изобщо лошо.

— Искаш ли ги все пак тия пари? — попита той накрая.

Дени се засмя.

— Успокой се, бе, човек. Ако не внимаваш, току-виж си си лапнал папийонката. Просто искам да се убедя, че си сам.

— Би трябвало вече да си го разбрал. От два часа ме зяпаш как вися в оная усмърдяна на прокиснало зеле дупка и гледам как келнерите руснаци, каквито са си леваци, разплискват картофената супа по главата на някакъв плешив дядка с метални зъби. Това не ми е любимият начин да убивам времето.

— По-добре да убиваш времето, отколкото мен. Така де, защо да се навирам между шамарите и да си прося куршума в челото.

Хари загледа как някакъв приличен на труп просяк негър ровичка в кошчето за боклук и вади изхвърлен хамбургер, после отхапва от него.

— Ако пак ми намекваш за Грасиела и за палетата й, знай, че те бяха на път да пречукат полицай под прикритие.

— Умът ми не го побира. Ченгетата те имат за герой. Аз обаче не съм чак такава балама. Знам ти спатиите.

— И какво толкова знаеш, Дени?

— Знам, че си падаш по детектив Магелан. Знам и че си подляр и чекиджия. Сигурно си и други работи, за които не знам.

— Чеки джия една дума ли е, или две?

— Това ми хареса! Знаеш ли, мой човек, наясно съм какво ти се върти в главата. Не позволяваш друг да дърпа конците. Вечно кроиш нещо. Какво да те правя, явно си си такъв по рождение. Мен ако питаш, си имал причина да гръмнеш Грасиела и приятелчетата й. Каква — нямам представа. Може би да влезеш под кожата на Магелан. Знам обаче, че тая работа не ми харесва. Искам да съм сигурен, че си сам.

Хари стисна още по-силно дръжките на сака. Прииска му се неудържимо да му бръкна в очите на това копеленце. Дени му играеше по нервите. Да го държи цели два часа в смрадливата украинска кръчма, пълна с руснаци, които се тъпчат със салам! Дени щеше да му плати.

А колкото до това, дали Хари беше сам, не, не беше. На ъгъла дебнеше Хилтън Приго. Седеше зад волана на едно от такситата, които Хари бе купил на старо и бе ремонтирал. И само чакаше знак, за да слезе и да убие Дени Ринко.

Покрай него мина бяло-син полицейски автомобил. Той се извърна. Не че полицаите щяха да го познаят в тая тъмница, но защо да дърпа дявола за опашката? Нали всички смятаха, че е в отпуск и се възстановява вкъщи от травмата, причинена от престрелката? А не че се мотае из града и трепе гражданите.

Когато патрулната кола се отдалечи, Хари огледа от край до край улицата. Беше заобиколен от отрепки, просяци и туристи, които разглеждаха един дявол знае какво. Не видя в навалицата Дени. Той може би стоеше само на три-четири крачки, но Хари не го забелязваше. Дени беше прав за едно. Хари бе убил Грасиела не само за да отърве обществото от нея. Искаше Магелан да му е признателна. Толкова признателна, че да го заведе при Джен Санчес.

Но вместо да му е благодарна, тя бе започнала да се държи враждебно. Студено. И не само това. Беше се запретнала, моля ви се, да ровичка из случаите, по които е работил навремето. Опитваше се да го притисне до стената, а той не можеше да го допусне.

— Мед ми капе на сърцето, като те гледам такъв кисел — отбеляза Дени. — Аз те виждам като на длан, а ти мен — не. И не можеш да направиш нищо.

— Благодаря, че ми го каза. Хайде…

— Стига си бързал, де. То е като чукането. Първо трябва да има цуни-гуни, само смотанякът ще се хвърли веднага да ръчка. Е, това не важи за домашните животни. Нали? — Изсмя се гръмогласно в ухото на Хари. — Добре, добре. Дай по темата. Тръгни към Второ Авеню. Върви все по този тротоар, не прекосявай улицата. Точно на ъгъла ще видиш една кръчма. Голяма дупка. Влез вътре и седни на маса до кенефа. А сега си прибери телефончето и не звъни на никого. Посегнеш ли да звъниш, си тръгвам заедно със записите. Разполагаш с две минути.

Дени затвори.

Хари наистина си прибра телефона. Но първо натисна копчето за включване на предварително набрания номер — бяха се уговорили с Приго той да излезе от прикритието, щом чуе сигнала.

Беше време Хари да се поразтъпче. Тръгна покрай уличните търговци, германските туристи, отрепките с коси във всички оттенъци на розовото и бабаити негри по впити потници и закачени на ланци портфейли. Не бързаше — трябваше да даде възможност на Приго да го види.

Кръчмата се казваше „Дъп“. Както личеше, тук навремето е имало дискотека, вероятно полска или украинска, както повечето хора, които живееха в квартала. Представляваше дълго тъмно помещение с нисък таван, дъсчен под и стена, покрита с огледала, които не бяха мити от години. От музикалната кутия звучеше соул музика от шейсетте и седемдесетте. Заведението не беше пълно, по масите седяха предимно студенти, които се черпеха бира, надвикваха се и се опитваха да повдигнат гражданската съвест на човечеството, преди да са повдигнали своята.

Хари намери празна маса при тоалетната, която, както личеше, беше обща. Поклати неодобрително глава — бива ли такова нещо, обща тоалетна! Къде им беше моралът на тия хора! Срамота!

Дени дойде почти веднага — влезе броени секунди след Хари. Беше променил външния си вид. Беше обръснал проскубаната си брада и мустаци. И дори главата. Носеше раничка от черен брезент и найлонов пазарски плик.

Но човек не можеше да избяга от себе си. Пак беше облечен в мръсна фланелка и опърпани дънки, на краката беше с развързани кубинки. Беше препасал през хилавия си кръст карирана риза. Личната му хигиена си оставаше съмнителна: той вонеше на велосипедист, бързал да предаде важно съобщение, зъбите му бяха все така прогнили.

Седна срещу Хари. Остави на пода раницата и пазарския плик.

— Ето ме и мен — оповести. — Рекох си, че е по-добре да се срещнем на обществено място. Така си спестявам притесненията.

Хари надзърна в найлоновия плик — вътре имаше десетина аудиокасети.

— Както гледам, всичките са тук — каза той.

Дени Ринко протегна ръка.

— Може ли?

Хари му подаде сака. Дени дръпна ципа и надникна вътре.

— Както гледам, всичките ми мангизи са тук.

— Брой ги — подкани другият мъж.

Беше го излъгал. Беше му донесъл триста хиляди вместо половин милион. А и тия триста хиляди Дени нямаше да притежава дълго — те щяха да са негови само докато Хилтън Приго изпълнеше нареждането.

Хари бе готов да се обзаложи, че Дени няма да седне да брои парите тук, в кръчмата. Младокът се страхуваше от него. Бързаше да се махне. Надали щеше да се мотае и да си проверява мангизите. Щеше да предпочете да се омете час по-скоро. А излезеше ли на улицата, щеше да се превърне в поредната жертва на престъпността в статистиката. Приго седеше в таксито, осигурено от Хари, и само чакаше да гръмне Дени. И след като го освободи от парите, да прати гадния дребосък в един по-добър свят. Планът беше съвсем простичък. Не можеше да има издънки.

— Никак не ми хареса как се държа с мен оная вечер — подметна Дени. — И таз добра, да ми бъркаш в очите! Не ти вярвам, затова съм взел мерки.

— Бил взел мерки! — подсмихна се Хари. — И какви?

Вниманието им беше привлечено от суматохата при музикалната кутия, където три жени, бели момичета, които я имаха, я не двайсет години, внезапно застинаха насред танца и забързаха към тоалетната. Едната — беше с рижа коса, явно едва се сдържаше да не повърне, и Хари я изгледа погнусен. Тя покри лицето си с носна кърпа. Докато минаваше покрай него, той се отдръпна — за всеки случай.

— С теб човек трябва да си пази кожата. Обмислил съм всичко, мой човек.

Хари погледна пазарския плик, после и Дени. Помисли, помисли, пък кимна.

— Опитваш се да ме преметнеш, нали? — рече му. — Не ми носиш всички записи.

— Погледни го от тази страна. Ако сега ме пречукаш, ще се минеш много. Получаваш почти всичко, но си прав — задържал съм някои нещица. От теб зависи дали ще изляза оттук здрав и невредим. Между другото, в един от записите на подслушаните разговори се споменава и твоето име. Знаеше ли?

— Виж ти! И в какъв контекст?

Дени се ухили до уши.

— Чуй сега и после ти ми кажи. Ще ти съобщя само това: преди време са решили да те разследват заради смъртта на някаква полицайка. Пак си извадил късмет, не е имало никакви улики. Наистина трябва да чуеш записа. Звучи невероятно. Заедно с твоето име се споменава и още едно. На важна клечка. Стар твой познат.

Дени се изправи — в едната ръка държеше сака, в другата раницата.

— Ще отида да пусна една вода — обясни. — Ей сега се връщам и ще обсъдим нещата.

Хари посочи сака.

— Защо не ми се довериш — остави нещата, ще ги наглеждам, докато те няма.

Дени се пипна по чатала.

— А ти що не се довериш ей на това?

— Бива ли да си толкова праснат през устата, Дени! — изсумтя Хари.

Изпроводи го с поглед, докато той влизаше в тоалетната. Вратата се затвори след него и Дени каза отвътре:

— Как е животът, пиленца? Пробвали ли сте слабително с испанска муха? Подпалва ти се чивията.

Една от жените отвърна нещо, което Хари не чу. Всички в тоалетната, включително Дени, прихнаха.

Хари извади клетъчния телефон и след като натисна един от бутоните, изрече:

— Само слушай. Недей да казваш нищо. Не убивай Ринко. Повтарям. Недей да го убиваш. Не е донесъл всички записи. Задържал е някои. Тая шушумига си въобразява, че е голям хитрец. Щом излезе на улицата, го натикай в колата. Аз ще дойда. Ще видим дали пак ще ми се пише толкова хитър, като допра бръснача до обновената му пишка.

Прекъсна връзката и пъхна телефона в джоба на якето си точно когато от тоалетната излязоха трите момичета. Червенокосата пак държеше носната кърпа допряна до лицето си. „Защо ли изобщо пият, като не носят?“ — помисли Хари и отсъди, че днешната младеж си е такава — боклук, не става за нищо.

Изгледа момичетата и пак насочи вниманието си към тоалетната. „Хайде, излизай, де. Какво се мотаеш вътре!“ Ако Дени не се появеше още малко, смяташе да влезе вътре и да го извлачи за сливиците. Трябваше да си поговорят. Искаше всички записи, и то още тази вечер. Дори и да се налагаше да одере жив Дени, за да ги получи.

Наведе рязко глава. „Не — каза си. — Не, не, не!“

Извади отново телефона и натисна бутона с предварително набрания номер. Щом чу гласа на Приго, му рече:

— Излязъл е. Сигурно точно сега минава покрай теб.

— Не. Никой не прилича на човека от снимката, която си ми дал. Преди малко излязоха едни жени, които се качиха на такси. Други пък влизат, с мъже са. Не бери грижа, няма да го изтърва.

Хари стана от масата.

— Вече го изтървахме. Стой там. Ей сега ще ти звънна пак.

Влезе в тоалетната. Пред мътното огледало стоеше руса дебелана с увиснала долна устна над издадената брадичка и си слагаше лак на проскубания бретон. Погледна мимоходом отражението на Хари в огледалото и продължи да се занимава с косата си.

— Къде отиде? — подвикна Хари.

— Кой къде е отишъл?

— Дени Ринко. Влезе след теб и приятелките ти. Току-що се е омел, предрешен като жена.

— Я се разкарай оттук!

Хари я изгледа накриво.

Жената продължи да се реши, без да сваля очи от огледалото. Той забеляза, че не я е страх от него. Обратното, май се кефеше, че я е зяпнал на кръв.

— Казах ти вече, не се приближавай — рече жената.

Нещо в гласа й го накара да се подчини.

— Знам всичко за теб — допълни русата. — Ти си ченге и току-що си теглил куршума на трима души. Освен това държиш материали, откраднати от Дирекцията на полицията, тоест не можеш да си позволиш да привличаш вниманието. Съвсем си загазил, смотаняк такъв.

Хари застина с ръка на папийонката. Направо не можеше да повярва — да напълни гащите заради някаква си пикла и онова лекенце с развалените зъби и мераците по непълнолетни момиченца. Да стои тук в опикания кенеф и да се подчинява на заповедите на пачавра с наплескана с лак коса.

Момичето си погледна часовника.

— Разполагаш с десет секунди, за да размърдаш нахалния си задник — посочи тя с палец вратата. — Натам!

Хари видя раницата — беше метната на пода. До нея бяха струпани прокъсаните дънки, фланелката и карираната риза на Дени.

— Казвай бързо къде е отишъл, че ще те разкатая! — рече той.

Блондинката се разпищя, без да спира да си оправя бретона.

Хари се стресна и побърза да се омете.