Марк Олдън
Призракът (17)

17
Черна неблагодарност

Той видя как Магелан излиза от конгресния център и спира да погледне към надвисналите дъждовни облаци. Беше десет и половина вечерта.

След нея излезе и Павлидес, който отвори чадър и я хвана под ръка. Двамата прекосиха бързо тъмната, мокра от дъжда улица.

Павлидес изглеждаше ядосан. Направо бесен.

Не отидоха далеч. Влязоха в денонощната закусвалня срещу конгресния център, заведение в стила на трийсетте години с плакати от времето на сецесиона, барплот от неръждаема стомана и музикална кутия, от която звучеше суинг от четирийсетте.

Невидимия беше спрял така, че да държи под око заведението — зад камион, от който разтоварваха за утрешната изложба в конгресния център играчки динозавърчета.

Центърът се помещаваше в огромна сграда, разпростряла се между пет пресечки на Десето Авеню — от Четирийсет и пета до Петдесета улица. Някои го смятаха за място, удобно за изложения и панаири, но за Невидимия той бе петнайсететажно чудовище от стъкло и метал. Пришка върху пейзажа, обида за окото.

Но Невидимия не беше тук, за да гледа грозната архитектура или дори да шпионира Магелан и Павлидес. Не и този път.

Имаше среща с един от колегите на Павлидес; обединяваше ги омразата им към гърка. Тази омраза бе родила съюз, който щеше да свърши работа и на двамата. И от който най-вече щяха да спечелят пари. По-точно, петдесет милиона долара.

Пак от този съюз зависеше бъдещето на Невидимия с Магелан. Да не говорим пък за твърдото му намерение да прати Павлидес в затвора.

Дали пък колегата на гърка нямаше да реши, че е твърде опасно, и да бие отбой? Надали. Невидимия беше убеден, че можеш да държиш хората изкъсо само ако им вземеш страха. Ако им втълпиш, че единственият начин да се отърват от този страх е да ти се подчиняват безусловно, без да задават въпроси. Само чрез страха можеш да ги подчиниш на себе си. Не със състрадание или дружелюбност, а със страх. Дали Невидимия бе успял да насади този страх у колегата на Павлидес? Напълно.

Отхапа от сандвича с пуешко месо, който си беше взел от закусвалнята. Месото беше възсухо, марулята — доста спаружена. Отпи от сока от боровинки, накрая гаврътна и кафето. Е, не беше върхът на кулинарното изкуство, но поне нямаше да прегладнее, докато се прибере.

Включи чистачките на колата. Имаше опасност шумът им да заглуши Мария Калас по уредбата. Тя пееше ария от „Тоска“, любимата опера на Невидимия. И както обикновено беше изумителна. Самото съвършенство. Дори нейната Медея или Норма не можеха да се мерят с това изпълнение.

Невидимия отхапа от киселата краставичка в сандвича и загледа Павлидес. Гъркът се беше поуспокоил, но пак беше ядосан. Седеше точно до прозореца, срещу Магелан, и клатеше раздразнено глава. По едно време дори вдигна ръце и се сгърби на стола. Невидимия се подсмихна. Нищо не бе в състояние да го развесели повече от несретите на гърка.

Пусна празната опаковка от сока в хартиения плик. Тази вечер Магелан го беше вбесила.

Преди половин час си беше тръгнала от благотворителната сбирка на Лу Анджело, за да се срещне с Павлидес. Точно тогава Невидимия страшно се ядоса. Защо ли? Защото Магелан не си бе направила труда поне да благодари на човека, който й подсигуряваше гърба и й се беше притекъл на помощ — нямаше търпение да се хвърли в обятията на гърка. Каква черна неблагодарност!

Майката на Невидимия беше права. Живеем в неблагодарен свят.

Любовта му към Магелан беше опасно чувство. Всъщност той бе изпитвал същото и към другите жени. Беше се прехласвал по всяка от тях до степен да губи власт над себе си, обсебен от нещо, толкова мощно, че не беше в състояние да го проумее. Беше се оставял на волята на най-необузданите си инстинкти. Само като си спомнеше, и направо го досрамяваше. Но в миговете, когато се опитваше да разбере какво го прихваща, успяваше да прогледне и за истината. В отношенията му с жените имаше нещо тъмно и необяснимо, към което той вече се бе пристрастил.

Клетъчният телефон иззвъня. Невидимия го беше оставил върху светлинното табло, за да му е под ръка. Но не го вдигна.

Продължи да гледа вторачено закусвалнята. Още две иззвънявания и телефонът млъкна.

Невидимия замърда устни — броеше секундите. Щом стигна до двайсет, телефонът звънна веднъж, после спря.

Невидимия си затананика заедно с Мария Калас, като си тактуваше с пръстена по волана. Не сваляше очи от заведението. Още си тананикаше, когато до него на седалката се вмъкна дребничък мъж.

— Толкова ли не можеше да го кажеш и по телефона, ами ме разкарваш? — сопна се той. — Караш ме да се промъквам през страничния вход и да се прокрадвам в тъмното като някакъв престъпник. Какво, да те вземат мътните, ми разиграваш тия сценки в стил Джеймс Бонд?

Мъжът — Дени Ринко, наближаваше трийсетте, имаше тясно чело, проскубана брадичка и мънички сплескани уши. Едното му око бе разположено по-високо от другото. Зеленото му пончо с качулка лъщеше от дъжда, дънките му бяха сцепени на коленете. Мъжът носеше издуто куфарче. Около врата имаше татуировка на синя бодлива тел.

Беше компютърен програмист в охранителната фирма на Кони Павлидес. Според Невидимия поне с компютрите Ринко проявяваше блестящ ум, съобразителност и невероятно въображение. Но иначе си беше голям некадърник. По характер си падаше мекушав, злопаметен и лесно се хващаше, ако му правиш четки. Ала най-неприятната му черта бе, че не търпеше и най-дребната забележка, а вечно подхвърляше някакви тъпотии, с които засягаше чувствата на другите.

— Малка промяна в плана — поясни Невидимия. — Освен това никога не обсъждам такива неща по телефона. Би трябвало вече да го знаеш. Колкото до Джеймс Бонд, исках да се уверя, че не те следят. Иначе щеше да се простиш с живота.

— Моля? — възкликна Ринко.

— Ако освен теб в колата се бе качил още някой, щях да го застрелям на място. Само в твой интерес поисках да ми съобщиш, че идваш.

Другият завъртя очи.

— Майко мила! Уж си полицай, а да ми дрънкаш такива небивалици? С това ли се занимавате там в полицията, да трепете хората?

— Сред нас се навъртат неприятни типове, Дени. Понякога се налага да прочистваме стадото. Но най-често успявам да се сдържа.

— Правилно. За откачалки като теб има програми, състоящи се от дванайсет стъпки.

Невидимия кимна към закусвалнята.

— Както гледам, вие с Павлидес пак сте се хванали за гушите. Бива си те да го изкарваш от кожата.

Ринко поклати глава.

— Махни го тоя лайнар, въобразил си е, че е голямото добрутро. Още от първия ден се заяжда.

— Толкова ли не можете да намерите общ език?

— Фирмата не ми се бърка в личния живот. От къде на къде тоя ще си вре гагата във всичко?

— Е, какво да те прави човек, падаш си по младичките момичета. Направо недоумявам защо не си станал шофьор на училищен автобус. Въпросното девойче нямаше и петнайсет години.

Ринко се почеса по рядката брадичка.

— Това си е моя работа, бе, човек. Момичето беше избягало от къщи. Какво да го правя, да го оставя да се скита немило-недраго ли? Прибрах го, чудо голямо! Пък и ми каза, че била на седемнайсет. Хванах й се.

— Много си лековерен, ще знаеш.

— А Павлидес да си гледа работата. Не съм му подчинен. Пък и във фирмата са доволни от мен. Мислят ме за гений.

— Павлидес е ченге — напомни му Невидимия. — Пенсионирано, осакатено, но пак си е ченге. Станеш ли веднъж полицай, оставаш си такъв до гроб. Само да звънне на приятелчетата си, и ти, дето е думата, увисваш.

— Божичко, обичах Рита. Беше по-различна. Мислех да се оженя за нея.

— Да, бе, как ли не! И тук се появява Павлидес, който ти разказва играта и слага край на една от най-великите любови на нашето време.

— Каза ми да съм избирал — вметна Ринко. — Или да съм прател Рита при майка й и баща й, или съм щял да търкам наровете за изнасилване.

Невидимия се ухили.

— Чао, Рита! Но ако питаш мен, пак си намазал! Следващите десет години няма да се държиш за ръчичка с някое негро, дето оная работа му е половин метър.

Ринко се изплю през отворения прозорец на автомобила.

— А знаеш ли какъв номер им извъртя Павлидес днес? Бяха ми предложили да ме наемат за консултант. Пет бона, за да сложа програми на компютрите в „Джуба Рекърдс“. Работа за някакви си два дена. А оня, моля ти се, ми забранява. Изложбата за играчки била по-важна. Нека свършела и чак тогава можело да работя странично. И сега какво, ще се скъсам от бачкане заради него и заради оня тъпанар, тлъстия японец с тлъстите му куклички.

— Я да видим правилно ли разбрах — прекъсна го Невидимия. — Павлидес настоява да работиш само за охранителна фирма „Филбин“, която ти плаща заплатата. Ти обаче си на мнение, че хем трябва да си прибираш пълната заплата, хем да чукаш странично колкото ти душа иска.

Ринко скръцна със зъби.

— Когато постъпих, им обясних, че ще продължа да работя и за други фирми. Сега ни в клин, ни в ръкав тоя негодник Павлидес се държи, сякаш изобщо не знае. Не ми плащат достатъчно, затова ще работя и с други клиенти. Щом не им харесва, да ме уволнят, и толкоз.

— Чакай малко, още е рано. И понеже стана дума за странична работа, как върви в Дирекцията на полицията?

Другият извади от куфарчето пластмасова бутилка минерална вода „Евиан“, отпи, после се оригна.

— Да им се не види и на запръжките — изруга той. — Ще ми продупчат дупка в стомаха. В Дирекцията на полицията си е лудница. Вися там по три дни в седмицата. По два-три часа на ден. Аз и още сума ти консултанти работим с компютърджиите на дирекцията. Ъпгрейдваме софтуера, съставяме нови програми, създаваме бази данни, съгласуваме с полицейските участъци. Покрай престъпниците изкарвам добри мангизи. Не мога да се оплача.

— Понеже те вреди Павлидес. Забрави ли, че той те препоръча? Помага ти да събереш някой и друг долар за кинорежисурата. „Всъщност искам да стана режисьор.“ Нали така му се вика?

— Ще успея, ще видиш! Ще ги събера тия сто хиляди, без майтап! Таксите за Нюйоркския университет плюс парите, с които ще се изръся за дипломния филм. За да го завърша, ми трябват още петдесет бона. И тук се появяваш ти.

— Моля?

— Нали от сделката ще получа половин милион? Разчитам на това.

Другият се почеса по носа.

— Ще видим.

— Та снимам филма, с който ще се дипломирам, и го отнасям в Лос Анжелос, за да им покажа на ония, мангизлиите, че ставам за режисьор. Павлидес може и да ме е уредил, но от Нюйоркската дирекция на полицията ме взеха, понеже си чаткам от работата. Опре ли до компютрите, съм най-добрият.

— Дума да няма, много си ни срамежлив и скромен.

— Какво да правя, бе, човек, като съм се родил велик!

— При всички положения кярим. Колкото повече компютърджии работят в дирекцията, толкова по-добре. Щом направим удара, ще има да се чудят кой стои в дъното. Заподозрените ще са много.

— А, без тия — възропта Ринко. — Нали обеща да направиш така, че да не ме заподозрат? Хей, да не ме натопиш?

Другият мъж го погледна.

— Няма. Разчитай на мен.

— Да съм разчитал! С други думи, майната ти, Дени.

Невидимия намали звука на уредбата и рече:

— Я да си припомним времето, когато се запознахме. Беше загазил здравата. Накрая се споразумяхме. Помниш ли как стана това?

Ринко разтърка рамото си и се отдръпна от другия мъж.

— Заключих те в багажника на колата — напомни му Невидимия. — Дадох на заден и се блъснах със седемдесет километра в час в тухлена стена. Цели три пъти. Помниш ли, а?

— Щеше да ми избиеш пломбите — отвърна Ринко. — Накрая ме присви такъв главобол, че цял месец не можех да си намеря място. Слушай, накъде биеш?

— Няма да спориш с мен. Ето накъде.

— Изплъзна ми се от езика, бе, човек, какво толкова? Та за какво ме повика? Спомена, че планът се променял.

— Няма да е след месец — уточни Невидимия. — Нанасяме удара след пет дена.

Ринко го зяпна недоумяващо.

— Майко мила! Какво си се разбързал такъв?

— Лаптопът с теб ли е?

Ринко пипна куфарчето.

— Не се разделям с него.

Невидимия бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади сгънат лист и му го подаде.

— Сканирай го. — Връчи му и мъничко фенерче във формата на писалка. — Свети си с това, за да не привличаме вниманието. Щом приключиш, ми го върни.

Ринко зачете, без да продумва. Накрая се ухили.

— Не се обиждай — рече, — но каква е тая дивотия? Хареса ми. Как ти хрумна?

— Вкарай го в компютрите на Павлидес — отсече Невидимия. — Вкъщи и в службата. Изчакай два дни и провери. Свържи се с фирмите и се увери, че всичко е станало, както го искаме. Използвай кредитната карта на гърка.

— Фасулско. Имам достъп през цялото време. Все пак съм колега на тоя тиквеник. — Погледна страницата. — Но защо променяме плана? Защо изтегляме нещата с три седмици напред?

Невидимия погледна към закусвалнята.

— Живеем в неблагодарен свят.

— Моля?

— Някои неща ще се решат през следващите пет дена. Едно разследване, по което работя. За безследно изчезнали хора. Това ти е достатъчно.

Ринко кимна към камиона.

— Знаеш ли как се казват динозавърките лесбийки?

— Не, но съм сигурен, че ти ще ми кажеш.

— Лизалотапути.

— Лизалотапути, значи. Нямам думи!

Ринко завъртя глава към закусвалнята.

— Тая не е лесбийка.

Невидимия си избърса пръстите в хартиена салфетка. От три неща в тоя живот няма спасение: от смъртта, от данъците и от тъпотиите, които Дени Ринко ще изръси. Знаеше прекрасно накъде бие Ринко с тия простотии за лесбийките. Не можеше да му затвори устата, затова пък можеше да му натрие носа. Да го остави да се развихри и после да му даде да се разбере. Човек се учи от опит. И Невидимия щеше да покаже на Дени колко е важно да умееш да си държиш езика зад зъбите — да му е за урок.

— Имаш му зъб на Павлидес — продължи Дени. — И ще му подложиш крак. Страхотно! Това си е ваша работа. Стига да си получа парите, ми е все тая какво ще го правиш. Първо си мислех, че имате някакви сметки за уреждане като ченгета. Не знам какви, не си ми казвал, а и аз не съм те питал. Чак сега ми светна, че не става дума само за дрязги между двама полицаи. Страницата, която току-що сканирах. Начинът, по който ги гледаш. Всичко е заради нея, нали? Заради гаджето на Павлидес?

Невидимия не отговори.

Ринко остави куфарчето върху светлинното табло.

— Влизам ти в положението. Тя си е парче и половина. Нямам нищо против и на мен да ми посвири.

— Да ти посвири ли? — изгледа го другият мъж.

— Да. Лягам си и тя да се разгърне със свирките.

Другият внезапно се нахвърли върху него. Стовари ток върху глезена му, после му бръкна с палец в окото. Последва бърз удар по гръкляна. Стисна го с все сила и му бръкна в гърлото, та той да не може да каже и гък. Главата на младежа отскочи назад и се подаде през отворения прозорец. Още малко и очите му щяха да изскочат от очните ябълки. От дъжда рядката му коса залепна за черепа. Без да маха ръце от шията му, Невидимия го дръпна обратно в купето.

Внезапният удар беше обезсилил Ринко, не че той имаше някакви шансове да се справи с Невидимия. Сега обаче единственото, което можеше да направи, бе да хване китките на другия мъж в напразен опит да махне дланите му от гърлото си. После усети как пръстите му се плъзгат, как потъва в мрак и непоносимата болка в лявото око малко по малко се притъпява.

Най-сетне ръката се махна от гърлото му, което сякаш гореше. Ринко едвам си поемаше дъх.

— Обидиш ли я още веднъж, и си труп! — отсече Невидимия.

Той отпусна хватката.

— Аз бях дотук — прошепна едва чуто Ринко. — Намери си някой друг. Писна ми.

Мъжът зад волана погледна право към камиона с играчките.

— Компютърните чипове се превърнаха в кокаина на деветдесетте години. Знаеше ли го? Пласират се лесно и безпроблемно. Трудно се проследяват. Всъщност сега си е доста по-безопасно да крадеш чипове, отколкото да пласираш дрога. Присъдите са много по-леки.

Ринко престана да разтрива врата си.

— Не много отдавна — продължи Невидимия, — някъде по времето, когато се хвана на работа във „Филбин“, трима въоръжени мъже със скиорски шапки на главите обраха фирма за компютърни чипове в Сохо. Ти си й бил консултант. Но си извадил късмет и точно когато е станал обирът, си се разболял — бил си пипнал някакъв вирус. Та обирджиите отмъкнаха нови-новенички чипове за един милион долара, които никой не може да проследи и да открие. Освен това убиха човек от охраната. Ченгетата така и не откриха кой им е помогнал отвътре. А винаги има вътрешен човек, нали така, Дени? Човек, който казва на обирджиите дребни подробности за охраната, кога зареждат склада и така нататък. Кои чипове да задигнат. И този вътрешен човек си е получил, разбира се, своето срещу информацията.

— А ти откъде научи? — поинтересува се Ринко.

— Много е важно да знаеш тайните на хората. Знам всичко за онези, с които работя. По една щастлива случайност съм работил по случая.

— Изобщо не си ми споменавал.

— Пропуснал съм. Свързах обира с една банда виетнамци от Китайския квартал. Но не успяхме да ги спипаме. Ако се вярва на информаторите, сновели между Хонконг и Китай. Още си се разхождат на свобода. Е, не всички. Един от тях е останал тук.

Ринко захапа устната си.

— Задържахте ли го? Издаде ли някакви имена?

— Да. Изля си душата. Каза ми всичко от игла до конец. Но ти, Дени, не бери грижа. Аз съм гроб, няма да те издам. Между другото, виетнамчето се казва Хан.

— Пийти Хан. Къде е сега?

Невидимия увеличи звука по уредбата.

— Пийти, по прякор Ушатия. Мале, какви уши, не съм виждал такива. Задуха ли вятър, нищо чудно той да полети. — Усмихна се, явно спомнил си нещо. — Имаше гадже от Флъшинг. Реших да се докопам до бандита чрез момичето. Три дена съм висял и съм държал под око къщата на родителите му. И хоп — една вечер що да видя — нашият влюбен Пийти Ушатия пристига да търси любов на неподходящо място. Побъбрихме си. Ти, Дени, си бил вътрешният човек, дал информацията за чиповете. Като нищо ще те опандизят за съучастничество във въоръжен грабеж и убийство. Ще има да търкаш наровете до Второ пришествие.

Ринко затвори очи.

— Къде е сега Пийти?

— Сканирай страницата в компютъра. И да вдигаме гълъбите, не ми се прибира по нощите.

Ринко включи лаптопа. След като свърши, върна листа на Невидимия и прибра компютъра в куфарчето. Невидимия завъртя ключа.

— А сега чупката! Ще ти се обадя.

Ринко разтърка натъртения си глезен, слезе предпазливо и затвори вратата след себе си. Обърна се и изгледа мъжа в автомобила.

— Не ми отговори на въпроса — рече му. — Къде е Пийти? Не съм чул да са го арестували.

— Има две задължителни правила, ако искаш да успееш в живота, Дени — отвърна Невидимия. — Правило номер едно: никога не казвай всичко, което знаеш.

После отпраши, а Ринко продължи да стои под дъжда и да се държи за гърлото.