Марк Олдън
Призракът (23)

23
Клопката

Същия следобед в два и трийсет и пет Рос Магелан излезе от банка в Трай Би Ка, откъдето беше изтеглила хиляда долара в брой. Отиде с метрото на кръстовището на Бродуей и Деветдесет и шеста улица. Въпреки проливния дъжд се запъти оттам към ъгъла на Деветдесет и четвърта улица и Амстердам Авеню — испаноезичен квартал с бакалии, банкомати и магазинчета за църковни свещи. Докато чакаше на един от светофарите, докосна деветмилиметровия пистолет в джоба на якето си и, погледна назад към Бродуей. Никой не я следеше. Беше сигурна.

Прекоси улицата и влезе в малко кафене. Часовникът й показваше три без пет.

Нямаше и следа от Джаки Синия или Джен Санчес.

Кафенето си беше мръсна дупка: три сепарета, барплот с високи столове с опърпана тапицерия и пукната витрина с лепенка. Вътре вонеше на пържено, цигари и белина. Нямаше климатична инсталация. Рос си избра стола при барплота най-близо до изхода, за да вижда улицата.

Джаки Синия беше постоянен посетител на кафенето. Твърдеше, че идвал заради палачинките, но докато го казваше на Рос, намигна и я сръга в ребрата.

И двамата бяха наясно, че се навърта тук колкото да пласира дрога на по-дребните търговци, на които им липсваха неговите връзки с едрите риби в наркобизнеса. Джаки Синия нямаше да познае палачинка дори и тя да паднеше от небето. Бяха се срещали с Рос тук няколко пъти, но тя нито веднъж не го беше видяла да си поръчва въпросните палачинки.

Разкопча якето си и понечи да се среши, после обаче си помисли, че е излишно. Започна да си втълпява, че не бива да се отчайва: Санчес щеше да дойде на всяка цена. Защо да се отказва? Джаки Синия, дар Божи за всички жени, щеше да я убеди. Бе достатъчно да опита.

Половин час. Рос смяташе да им отпусне само толкова. Ако Джаки Синия и Санчес не се появяха до трийсет минути, тя щеше да се върне в службата и да се свърже с Франк Бийб, за да го подкани да донесе парите за „развода“, които й бе поискал Лу Анджело.

Вече си имаше компания. Заедно с нея в кафенето седяха трима доминиканци, всичките някъде около двайсетте. Единият стоеше зад барплота — беше върлинест хилав младок с изрусена коса и остра брадичка и се беше препасал с мърлява бяла престилка. Бършеше приборите и междувременно гледаше по телевизията мач от град Мексико.

Другите двама играеха в сепарето в дъното домино и удряха плочките толкова силно, че всеки път Рос подскачаше като ужилена. Най-възрастният имаше оредяваща черна коса и беше със сребърни обици във формата на кръстчета. Приятелят му, по-млад и широкоплещест, беше с кожено яке, облечено на голо, и на двете си китки носеше гривни, направени от усукани лъжици. Пиеше нещо, увито в кафява книжна кесия, и след всяка глътка премлясваше. И двамата не си направила труда да я погледнат. Тя се изненада — латиноамериканците не пропускаха да я огледат от глава до пети.

Изведнъж я присви под лъжичката. Доминиканците знаеха, че е ченге!

Кокалестият барман я стрелна с очи.

— Кафе — рече му тя. — Няма да поръчвам нищо за ядене.

Предпочиташе да плува в помийна яма, отколкото да хапне и залък в тая дупка. Момчето се ухили.

— Un café para la bonita! Кафе за най-хубавата дама в заведението.

Рос от немай-къде се подсмихна. Може би бе прекалено мнителна.

Пак погледна сепарето в дъното. Лъжиците и Кръстчетата си шушукаха нещо. Продължаваха да не й обръщат никакво внимание.

Рос видя как Лъжиците пак отпива от мукавения плик — вътре сигурно имаше малцов ликьор, по който си падаха всички бандити. Без него те сякаш не се чувстваха живи. Младите негри и латиноамериканци си поръчваха четвъртинка и го смесваха с полусухо вино или бренди от къпини.

Младежите очевидно не бяха навършили двайсет и три години и по закон нямаха право да пият алкохол на обществени места. Но сега не му беше времето Рос да го напомня на Лъжиците. Арестуваше ли го, щеше да се наложи да вика патрулна кола с радиостанция, която да откара тая паплач в най-близкия полицейски участък. Но тогава щеше да се вдигне шум, Джен Санчес щеше да се уплаши и да духне.

Рос бе изтеглила от сметката си хиляда долара, които да даде на жената. Никак не беше лесно вечно да се криеш и да бягаш. Хиляда долара нямаше да стигнат за дълго, особено ако се друсаш. Ако й провървеше, Санчес може би щеше да й се отблагодари за парите, като й каже името на ченгето, което се опитваше да я очисти.

Рос погледна през витрината. Валеше като из ведро, улиците се бяха превърнали в реки, пешеходците бяха мокри до кости, шофьорите нервничеха, по канавките плаваха боклуци. По принцип ченгетата се радваха на лошото време: хората предпочитаха да си стоят вкъщи на сухо и това намаляваше уличната престъпност. От друга страна обаче, дъждът пречеше на движението по улиците. Навремето Рос бе работила в пътната конна полиция — в проливни дъждове, във вихрушки, в градушка, когато над града се сипеха късове лед, големи колкото топка за голф. Тя се надяваше да не й се налага да го прави никога вече.

Три и петнайсет. Дали пък Джаки Синия не се бавеше заради задръстванията? Или беше спрял някъде и умоляваше Санчес едва ли не на колене да направи каквото трябва? При всички положения връзваше ръцете на Рос.

Тя загледа как барманът сипва топлото кафе в бяла чаша. Движеше се бавно като костенурка и разплиска кафето, но вместо да го попие, метна отгоре една от покривчиците за сервиране. Рос не бе виждала от години по-смотан келнер. Тъкмо да му съобщи, че се отказва от кафето, когато той застина и се обърна към витрината.

Рос проследи погледа му. Най-после!

Точно пред кафенето бе спрял ролс-ройс, изпречил се на пътя на другите автомобили. Джаки Синия!

Рос не беше виждала последния му автомобил. Но Джаки обичаше да се изхвърля с колите, кожените палта, златните накити, жените. Все му беше малко.

Усети как й прималява. Дланите й бяха влажни, сърцето й биеше като обезумяло. Но Санчес най-после се бе навила да дойде. Това бе най-важното, другото нямаше значение.

Рос искаше час по-скоро да се омете оттук, по-далечко от доминиканците. Нещо в тях я плашеше.

Тя сложи две еднодоларови банкноти върху плота и грабна чадъра. Нямаше нищо против да поговорят със Санчес и в ролс-ройса на Джаки Синия. Навсякъде другаде, само не и в тая дупка.

Слезе от стола и понечи да тръгне към изхода. Веднага чу стъпки. Някой хукна към нея. Рос не се обърна.

Само пусна чадъра и се пресегна за пистолета. Тъкмо напипа ръкохватката, когато някой й изви ръцете назад. Опита се да се отскубне, ала усети как един от доминиканците кръцва дръжките на чантата й, преметната през рамо.

Стовари с все сила ток върху крака на нападателя. Той изсумтя, но не отпусна хватката. Само приклекна, вдигна Рос във въздуха и я обърна към дългуча зад барплота. Той се стрелна светкавично, грабна с изцъклени очи дамската чанта, която му метнаха, и извади отнякъде бръснач. Рос изтръпна от ужас, едвам си поемаше дъх. „Божичко, дано само да не ме обезобрази!“

Лъжебарманът връчи чантата на Рос на Кръстчетата и я претърси за оръжие. Начаса напипа пистолета. Реши да се позабавлява. Опипа Рос по гърдите, бръкна й между бедрата, после допря откъм плоската страна бръснача до бузата й и я лизна по ухото.

— Новото ми гадженце — изкиска се той. — Ще купонясваме, все едно е 1999 година, както пее Принс. Харесваш ли Принс?

Тя бе вцепенена от страх. Къде ли се бавеше тоя Джаки?

Не посмя да погледне бармана право в очите — надали щеше да издържи на погледа му, подобно усилие по-скоро щеше да я лиши от възможността да действа и да мисли. Рос се вторачи зад младежа във вратата на кухнята. Тя беше ченге. Плащаха й да дава отпор на такива добичета, а не да ги оставя да си разиграват коня.

И друг път я бяха заплашвали, че ще я изнасилят. Вървеше си с работата. Единственото, което можеше да направи, бе да забрави за страха и да се надява да извади късмет.

Омекна в желязната хватка на доминиканеца. Нямаше друг избор. Усуканите на гривни лъжици се бяха забили в стомаха й и й пречеха да диша. Онзи кретен я стискаше толкова силно, че още малко, и щеше да й счупи ребрата. Рос беше попаднала в клопка, а Хари не беше тук да я защити. Най-ужасните й кошмари се бяха превърнали в реалност.

Наложи си да се съсредоточи. И да мисли само за едно: как да се измъкне здрава и невредима.

Доминиканците знаеха, че е ченге. Не я бяха нападнали току-така.

Хари! Никога досега Рос не се беше хващала в такъв капан, а той да не е наблизо, за да й се притече на помощ.

Загледа как Кръстчетата рови из дамската й чанта. По едно време младокът се ококори и тя разбра, че е намерил парите.

— Oye! Oye, mira!

Барманът подвикна — също на испански:

— Остави ги мангизите, не се занимавай с тая проклета чанта!

Рос разбра, че друг командва парада и тримата доминиканци са само пионки.

Размърда лакът, така че да не я боли толкова. Уж минаваше за умно ченге, а бе допуснала да се хване толкова лесно на въдицата. Някой я бе преметнал, и то с едно-единствено телефонно обаждане. Някой, който знаеше много за Рос. Едно обаждане, и тя беше хукнала в дъжда, за да се срещне с Джаки Синия и Джен Санчес.

Жената я беше предупредила. „Отваряй си очите на четири с ченгетата, с които работиш. Един от тях се опита да ме убие. Знаеш кой.“

Би могъл да е всеки. Фарньоли или някой от неговите детективи. Човек от управлението на Бюрото за борба с организираната престъпност или от Дирекцията на полицията, който е могъл да вземе досието й, когато си поиска. Рос знаеше само едно: този човек беше ченге и току-що я беше хвърлил на доминиканците. Дали от страх, че тя ще го изобличи? Или беше човек на съдията Райнър, решил да предотврати разследването, като премахне Рос, която всъщност го оглавяваше? Не бе изключено негодникът, натикал я в лапите на доминиканците, да си имаше свои си причини да иска Рос мъртва, за които тя дори и не подозираше.

Опита се да се постави на негово място. „Явно е самотник. Джен Санчес не бе споменала той да работи с други хора. Вълк единак. Дали е очистил сам Емилио Албърт?“

Защо тогава се бе сдушил с тия жалки отрепки, обречени да изгният в гората с пръсната от куршум глава и очи, наядени от мравките? Ако има ум в главата си, едно ченге не се хваща с такива нещастници. Подобен ход съвсем не бе в стила на ченгето. Нещо не се връзваше.

Доминиканецът с лъжиците вместо гривни я пусна. Тя разтри лактите си: боляха я. Вече беше горе-долу наясно кои са нейните нападатели. Псевдобарманът се казваше Ралфи и беше тартор на доминиканците. Двамата му главорези явно бяха проникнали в страната нелегално — не знаеха английски и вероятно идваха от Сан Франсиско де Макорис, порутен бедняшки квартал по хълмовете в Санто Доминго, откъдето бандите на наркопласьорите в Ню Йорк се попълваха със свежи „кадри“. Бяха въоръжени с два пистолета — берета, втъкната отзад в колана на Лъжиците, и деветмилиметровия на Рос, сега у Кръстчетата. Тъкмо жената се питаше какво ли смята да прави Ралфи, когато звънчето над входната врата издрънча — беше дошъл още някой.

Рос си пое дълбоко въздух. Поолекна й. Много. Джаки Синия не бе от хората, на които се крепи светът, но в този миг той бе единствената сламка, за която можеше да се вкопчи.

Тя се извърна към вратата и нозете й се подкосиха. Ролс-ройсът не беше на Джаки Синия.

На входа стояха още двама доминиканци — мъж и жена. Мъжът, всъщност пълничко хлапе със златни зъби, което още нямаше и двайсет, държеше зелен чадър, от който се стичаше вода. До него стоеше стройна жена на трийсет и пет-шест години с квадратна челюст и бенка между изскубаните вежди. Изрусената й до бяло коса бе разделена на среден път и прибрана на кок. Жената излъчваше необуздана енергия и независим дух. Беше Грасиела Катана, чийто брат Рики Рос беше тикнала в затвора.

Двете жени се вторачиха една в друга — за да издържи на кръвожадния поглед на доминиканката, Рос я загледа в дясното ухо.

Грасиела й се усмихна превзето.

— Подочух, че си щяла да бъдеш тук. Наминах да ти кажа „здрасти“.

Рос седна при барплота пред чашата с кафе.

— Аз пък чух, че скоро си щяла да имаш гости. От Кали.

Дори и Грасиела да се притесни, че може да се натъкне на колумбийците, които бе обрала, не й пролича. Но както Рос знаеше, тъкмо това я правеше опасна: тя не се плашеше току-така. По тази причина й беше излязъл прякорът La Loca — Шантавата.

— Остави на мен да се притеснявам за Кали — отвърна доминиканката. — Къде са ти приятелчетата, другите ченгета? Само не ми казвай, че си сама. Какъв срам!

Ралфи се обърна на испански към Лъжиците, който всъщност се казваше Пако, и към Кръстчетата, чието име пък беше Едуардо:

— И родната й майка не знае къде.

Рос отвърна също на испански:

— Майка ми не проявява интерес. Мъртва е. Но виж, в полицията са длъжни да знаят къде съм и те знаят.

Грасиела също седна при барплота — от Рос я делеше само един от опърпаните столове. За миг Рос се съсредоточи върху изпепеляващата омраза в очите на другата жена. Не издържа и извърна поглед.

— Подочух, че все пак си сама — рече й доминиканката. — Затова и дойдохме. Да ти правим компания.

Тя почука по плота с кървавочервени нокти. Дланите й бяха огромни, като на мъж. С тях тя бе удушила дете, после бе натъпкала трупчето с кокаин и бе прекосила границата между Мексико и Тексас, твърдейки, че детето спяло.

— Апелативният съд току-що отхвърли молбата на брат ми за преразглеждане на присъдата. Сега клетият ще трябва да излежава цялата присъда. Двайсет години.

— Изнасилил е дете — напомни й Рос.

— А знаеш ли какво ще му направят в панделата?

— Сигурно същото, което той е направил на момченцето.

Грасиела се изправи.

— Я да идем на по-спокойно място! Ти, аз и малките ми Куклички. Ще ги оставя да си поиграят с теб. Ще направим видеозапис и ще го пратим на брат ми. Нека види как си умряла.