Марк Олдън
Призракът (12)

12
Трябва да ти кажа нещо

Рос Магелан седеше в хола в апартамента си в Уест Сайд и отпиваше от коняка. Не бе пила толкова много от оня път, когато работеше под прикритие, за да спипа един психар, заподозрян, че е убил застрахователен агент, задето не бил придвижил достатъчно бързо изплащането на застраховката.

Последния път, когато Рос бе виждала психаря, той й бе показал главата на жена си в кашон и се бе заканил, че ако не си трае, и нея ще я сполети същото.

Тя отново напълни чашата и сипа още кафе на Кони, който, застанал до прозореца, пушеше пурета и гледаше дъжда. Часовникът върху полицата над камината удари пет часа следобед. Бяха минали два часа от мига, когато Чеси видя пистолета на сестра си и изпадна в шок.

Рос бе обяснила на доктор Декарло, че я следят. Но не му беше споменала, че предната нощ някой е проникнал в жилището й и я е стреснал до смърт. Очакваше лекарят да я разбере защо днес се уплаши толкова. Но той не прояви разбиране. Може би защото не се интересуваше от хора, които не са му пациенти.

Изтъкна доста коравосърдечно, че носи отговорност не за нея, а за Чеси. Обясненията не променяли фактите. Чеси изпаднала в кататония, понеже видяла оръжието.

От тези думи Рос я заболя така, сякаш лекарят я фрасна през лицето.

Усети на раменете си ръката на Кони.

— Чеси ще се оправи — успокои я той. — Винаги се е оправяла.

Рос извади от джоба на пеньоара си хартиена кърпичка.

— Според Декарло сега тя била неконтактна. Точно така се изрази. Нямал представа докога щяло да продължи. Да го вземат мътните, човекът ме предупреди за пистолета! Трябваше да го послушам.

— Казвала си ми, че сестра ти е видяла как баща ви се е застрелял.

— Беше на петнайсет години. Съвсем беше истерясала. Беше се объркала като пате в кълчища. Баща ми я изнасилваше още от дванайсетгодишна.

— Ако сам не се е застрелял, някой друг е щял да го убие.

Кони си погледна часовника и затова не забеляза, че Рос се извърна към него, а сетне отмести очи.

— След малко ще тръгвам — каза той. — В шест трябва да бъда в конгресния център. Утре се открива изложба на играчки. Един от клиентите ни участва с кукли.

— Благодаря ти, че си сменил бравите.

— Какво смяташ да правиш с резервните ключове?

— Както винаги ще ги оставя в сейфа в службата.

— Възможно ли е някой да се е добрал до старите ключове?

Рос поклати глава.

— Само Фарньоли знае комбинацията, а според мен той не е от хората, които ще тръгнат посред нощ да проникват в чужди къщи.

— Сигурна ли си?

— Той си пада по негърки.

— Той, Лу Анджело и Робърт де Ниро. Какво им става на тия италианци, та са се побъркали по негърките?

— Откъде да знам? И още нещо. Не съм сред любимците на Фарньоли. Според него не съм ставала за работа в екип. Била съм много дива. — Докосна Кони по бузата. — Не си те представям да си играеш с кукли.

— Не аз, а клиентът си играе. Предприемач от Осака, който се занимава с покупко-продажба на старинни кукли. Всяка струва цяло състояние. Моята работа е да внимавам да не изчезнат. На изложбата миналата година един беше донесъл ръчно измайсторени италиански кукли. Прелест! Средновековни дрешки, истинска човешка коса, мънички накити от скъпоценни камъни — бяха изпипани до най-малките подробности. Пет бона парчето. На втората нощ куклите изчезнаха сякаш вдън земя. Под носа на охраната.

— Задигнал ги е вътрешен човек — отсече Рос.

— Един от пазачите дължал пари на лихвар, свързан с престъпния свят. Охранителната фирма, наета да пази куклите, се изръси с триста хиляди долара. Нямаме намерение да го допускаме и ние.

— Работил си под прикритие.

— И още го правя. Сега обаче в частната охранителна фирма. Незаконно присвояване, кражба на канцеларски материали и на авторски права. Ти си изложена на по-големи опасности.

— А някога струвало ли ти се е, че ще превъртиш?

Кони вдигна чашата с кафето.

— Само докато бях в полицията. Там шефовете предпочитат да не работиш прекалено дълго под прикритие. Наистина почваш да откачаш. Да забравяш кой всъщност си. Работиш най-много три-четири месеца под прикритие и после те изтеглят, за да не почнеш да си говориш сам. Неприятното на работата под прикритие е, че трябва да мислиш като лошите и да постъпваш като тях. А това си е опасно, понеже лошите си живеят живота. Мангизи, жени, оръжие, дрога. Имат всичко. Дори правото да решават дали някой, изпречил се на пътя им, да живее или да умре. Виждал съм полицаи под прикритие, които накрая захвърлят полицейската значка и преминават на пълен работен ден при бандитите. — Очите му светнаха. — Дори и да се опазиш чист, в един момент вече не мислиш за нищо друго, освен как да си играеш ролята. Забравяш жена, семейство, приятели. Единственото, което ти се върти в главата, е кога ще се върнеш към работата под прикритие. Така де, вършиш неща, за които обикновените хора само си мечтаят. Направо се пристрастяваш. Приключиш ли някой случай, нямаш търпение да подхванеш следващия. Това според теб нормално ли е? Не. Размътва ли ти мозъка? Да. — Кони погледна Рос. — Ала най-притеснителното си беше, че се сближавах с някого само колкото, за да го пратя в пандиза. Спечелваш доверието му, за да му отнемеш свободата. Както правиш и ти сега с Лу Анджело. Все се питах: „Не постъпвам ли подлярски?“ И досега не знам отговора.

Рос завъртя празната чаша между дланите си и рече:

— Ако седна да мисля за тези неща, няма да си свърша работата.

— Затова и не мисли за тях.

— Знаеш ли за какво си мисля? Мисля си за деня, когато ще съм принудена да застана пред съда и да се опълча срещу хора, които са ми вярвали. И които сега ме мразят и в червата и биха дали всичко, само и само да ме видят мъртва.

Кони изпружи дългите си крака.

— Все пак и ти си човек.

— Да, и не ми се излиза в дъжда. Слава Богу, че днес не трябва да ходя никъде. Декарло ще ми се обади веднага щом Чеси излезе от шока. И какво ще правя, ако лекарят ми забрани да й ходя на свиждане?

— Няма да ти забрани. Все пак ти плащаш парите и на Декарло едва ли му се иска да спреш кранчето. Вероятно ще ти препоръча следващия път да отидеш невъоръжена. Инак не може да ти каже и копче. Не той, а ти си законна настойница на Чеси. Както винаги изпадаш в параноя. Стой си вкъщи, напий се, позяпай някой сериал.

Безжичният телефон върху масичката иззвъня. Рос закри лице с дланите си. После обви тялото си с ръце и започна да се поклаща напред-назад. Накрая грабна слушалката.

— Да.

Заслуша, долепила юмрук до челото си. След малко сложи длан върху слушалката и погледна Кони.

— Фарньоли — каза. — Махна ръка от слушалката и продължи: — Да, не съм сама. С кого съм ли? С Кони. — Насили се да се усмихне и пак рече на приятеля си: — Лейтенант Фарньоли пита дали ще ме пуснеш да потанцувам в дъжда.

Кони махна с ръка.

— Прати му много поздрави и го питай дали още пърди във ваната и пука с нос мехурчетата.

Рос се усмихна.

— Чу те. Смее се.

Беше хванала лейтенант Карло Фарньоли в един от редките случаи, когато той бе в добро настроение. Беше четирийсет и една годишен италианец с двайсетгодишен стаж в полицията. Ходеше с двудневна брада и прошарена коса, подстригана на канадска ливада. Беше взискателен, избухлив и се вкисваше, решеше ли, че не го взимаш насериозно. Скъсваше се от работа и се бореше с депресията, като дъвчеше кубчета лед.

Рос пак сложи длан върху слушалката и каза:

— По-добре да отида в другата стая.

Кони стана от канапето.

— Не се притеснявай. Аз трябва да тръгвам.

Рос поклати глава.

— Не, чакай. Остани. Моля те.

Долепила слушалката до ухото си, забърза към спалнята. След няколко минути се върна в хола, затвори телефона и пак седна, на канапето при Кони.

— Извинявай — рече му. — Фарньоли ме питаше какво е ставало нощес. Ченгетата, които повиках, са се свързали с него.

— И повярва ли ти?

— Знам ли? Върви, че го разбери. Ту си му пръв приятел, ту те хваща за гушата. Предложи, щом приключим със съдията Райнър, да съм излезела в отпуска. Обаждаше се и за друго. Докато съм се размотавала из провинцията и съм стряскала еленчетата, е пратил двама от екипа ми да следят Лу Анджело. Нужно ли е да ти обяснявам, че Фарньоли си е навил на пръста да прави, да струва, но да спипа Райнър?

— Не всеки ден имаш възможност да тикнеш зад решетките съдията, който оглавява отдел „Наркотици“ в Нюйоркския съд. Всеки полицай ще драпа да се прочуе с това разследване. И кого е пратил да следи Анджело?

— Арт Франчезе и Хари Ърлс. Разбират си от работата.

— Арти го познавам. Пада си чешит, но наистина е добър полицай. Виж, за Ърлс само съм чувал, но не го познавам. Ако се вярва на слуховете, нямал равен в работата под прикритие.

— На него може да се разчита. И тримата — Хари, Арт и Глен Форд, са ме прикривали. С тяхна помощ неведнъж и дваж съм отървавала кожата. Довечера в жилището си на Парк Авеню Анджело организира тържество за набиране на средства. Започва в седем. Хари подразбрал отнякъде и ми осигурил покана. Сече му пипето.

— И какво е казал? — подсмихна се Кони. — „Здрасти, аз съм детектив Ърлс и прикривам внедрено ченге от Нюйоркската полиция. Ще бъдете ли така любезни да я поканите довечера на благотворителната сбирка, та тя да спипа на местопрестъплението вас и съдията Райнър“!

— Средствата не са за избирателната му кампания — поправи го Рос. Почука се по слепоочието. — Казах ти вече, на Хари му сече пипето. Позвънил в кантората на Анджело, представил се за човек от звукозаписната фирма „Джи анд И Рекърдс“ и попитал какво става с договорите, които съм му дала снощи. Предполагал, че адвокатът ще ме покани на милото си тържество, и се оказал прав. Дори го убедил да присъстват още няколко души от компанията.

— Тоест, хората от екипа, които те прикриват. Подметна, че средствата, дето ще ги събират, били за друго. За какво?

— Само не се смей. Лу Анджело издържа приют за малтретирани негърки и латиноамериканки.

— Без майтап?

— Да, бе. Фарньоли дори го откри в компютъра. Всичко си е законно. Адвокатът не само е създал приюта, ами е събрал и над половин милион доброволни пожертвувания, с които да го издържа. Каквито и далавери да върти с Райнър, тук е чист.

Кони се почеса по носа.

— Има някои неща, в които ми е трудно да повярвам. Например, че адвокатите са способни да проявяват честност, състрадание, жалост. Иначе останалото, което ми каза за Лу Анджело, звучи правдоподобно. Нещо ми подсказва, че искаш, не искаш, ще излезеш в дъжда.

Рос му стисна ръката.

— Полицията е царство на мъжете — натърти тя. — Жените там нито са желани, нито са добре дошли. Не мога да кръшкам. Щом съм се хванала на хорото, трябва да го играя.

— Де да можех да кажа, че грешиш. Но не мога.

— На нас все ни пробутват така наречената „женска“ работа. Дактилоскопията, машинописа, правенето на кафе. Да претърсваме заподозрените и да бъркаме в задници, които не са мити от седмици. Да не говорим пък за сексуалния тормоз — само като си помисля, и тръпки ме побиват.

Кони се почеса по главата.

— Не всички полицаи налитат на колежките си. За беда, нададеш ли вой, и ти бият дузпата.

— Ами другата крайност? — възкликна Рос. — Ченгетата, които не могат да свикнат с променящия се свят? Като новобранка работех с възрастен полицай, който беше толкова любезен, че чак ми идеше да вия. Вечно се притесняваше да не ме обиди с нещо. Държеше ми вратата, не позволяваше аз да карам автомобила, все ме канеше на обяд. Идеше ми да му затисна ръката с вратата на колата.

— Но ти не можеш да се оплачеш, справяш се блестящо. Повечето полицаи те уважават. Всички се натискат да работят с теб. Разследваш тежки престъпления и всички от екипа се окичват с лаврите. Ако още бях в полицията, щях да убия човек, само и само да работя заедно с теб по разследването на Райнър.

— Трябва да ти кажа нещо.

Кони повдигна вежди и Рос се усмихна.

— Не, не съм бременна.

Той въздъхна с облекчение.

— Слава Богу.

— Как ми дадоха златната полицейска значка. Според мен Фарньоли знае. Затова и с него трябва да си имаш едно наум.

— Разказвала си ми — напомни й Кони. — Пък е и обществена тайна. Пипнала си убиеца на полицай. Било е преди десет години. Едно младо ченге — Еди Хакет, бил намерен заклан в колата си, спряна на Гранд Сентръл Паркуей. Имал жена, невръстно дете. За да изкара някой долар отгоре, в събота и неделя работел на битпазар в Лонг Айланд.

— Бях на двайсет и две години, бях жена, току-що бях постъпила в полицията — уточни тя. — И успях да разкрия убиеца на ченге. Човек да си рече, че веднага ще ме окичат със златна полицейска значка. Да, ама не. И защо? Защото бях на двайсет и две години, бях жена и току-що бях постъпила в полицията.

— За какво намекваш?

— Как за какво! Бил си ченге, знаеш за какво — полицаите само се чудят как да се прецакат взаимно. Открих кой е убил Еди Хакет, вдигна се голяма пушилка. И всички позеленяха от завист. Все пак съм жена и бях засенчила доста детективи с по двайсет-трийсет години стаж. И те дадоха да се разбере, че ако отделът ми връчи златната значка, ще загазя не на шега.

— В какъв смисъл?

— Ами например насред акция ще се окаже, че никой не ме прикрива. Или че някой е подхвърлил в шкафчето ми в службата иззети наркотици и белязани банкноти. Или ще плъзне клюка, че съм слушалка и топя колегите. На всяка възраст това си е истинско изпитание, камо ли пък на двайсет и две години. Примирих се, щях да съм доволна, ако ми дадяха и похвална грамота или само ме потупаха по рамото. Но не им исках златната полицейска значка. Най-малкото за случая с Хакет.

— И таз добра! Напълно си си я заслужавала.

— Между другото, и Хакет не бе вода ненапита. Задигал конфискувани от полицията вещи и ги шиткал на битпазара. Чукал се и с някаква, с която се бил запознал там — продавала домашни потреби. Ха познай кой му е клъцнал гръкляна, когато той й е оповестил, че магията се е изпарила и между тях вече няма нищо?

Кони се свъси.

— Не си могла да разрешиш този случай без информатор. Кой натопи Хакет?

— Човек, с когото работя и досега.

— Ясно. А как все пак се издигна до детектив и какво общо има това с Фарньоли?

— По онова време ми възлагаха да разследвам наркопласьори и хора, които продават на черно оръжие в Харлем — уж си клиент и после ги сгащваш на местопрестъплението. Една вечер спипах пласьор, който продаваше дрога на шестнайсетгодишно бяло момиче. Казваше се Джоана Линдър.

— Има ли нещо общо със заместник-комисаря на Нюйоркската полиция Уилям Линдър?

— Дъщеря му е.

— Бре, бре, бре — ококори се Кони.

— Ами да! — Рос пъхна ръце в джобовете на пеньоара. — Още в мига, когато спипах тази Джоана Линдър, знаех, че тя никога няма да бъде задържана, няма да й бъдат снети отпечатъци от пръсти, няма да бъде претърсвана. Първо на свинете ще им пораснат криле и чак тогава ще намеря документ, на който да пише черно на бяло, че момичето е било задържано. Знаех, че тя така и няма да види как изглежда отвътре съдебната зала, камо ли пък да излежава присъда. Все щеше да се намери някой, който да звънне на татенцето й, да му съобщи, че всичко е „уредено“, и да прати случая към дело.

— То оставаше да не се намери! — възкликна Кони.

— Реших да му се обадя аз. Казах си, ако заместник-комисарят Линдър реши да ми се отблагодари, толкоз по-добре. Ако не го направи, поне няма да си имам главоболия. Виж, и през ум не ми минаваше, че ще мога да разчитам на госпожа Линдър. Само след седмица-седмица и нещо ме повишиха в детектив, задето съм разкрила убиеца на Хакет. Всъщност обаче това ми беше наградата, че съм покрила оная пикла Джо. И я получих, защото Айви Линдър пусна връзките си.

— А старците как го приеха? — полюбопитства Кони.

— Не е важно как са го приели — ухили се Рос. — Важното бе, че можех да разчитам на Айви Линдър.

— Добре, че си спечелила благоволението й — потрепери мъжът. — Айви Линдър не си поплюва. А и не е вчерашна. Ако се вярва на слуховете, мъжът й се е издигнал до началник на полицията именно благодарение на нея — тя му била казала чий задник да лиже и чий — да рита.

— Тя даде да се разбере, че няма да търпи да се злослови срещу мен — допълни Рос. — Намекна, че от това зависят пониженията и повишенията. Затова и старците предпочетоха да не го правят на въпрос, задето са ме издигнали до детектив. Не че ми станаха и първи приятели, но голям праз! — Тя се пресегна и хвана Кони за ръката. — Досега не съм го казвала на никого.

— Нали спомена, че Фарньоли знаел.

— Вероятно е научил от някого с по-голям стаж.

— Затова ли искаш да се докажеш пред него?

— Затова съм предпазлива за оная бъркотия с Джен Санчес.

— С други думи, не си му споменавала за нея.

— Преди да разгласявам случая, трябва да разбера кой и защо е взел на мушка Санчес. Ако споделя с Фарньоли, нищо чудно той да подлее вода. Ченгетата се покриват взаимно дори когато става дума за убийство. При всички положения разследването на съдията Райнър си е мое. Никой не може да ми го отнеме.

— Ами самоубийството на Емилио Албърт? — попита Кони. — Какво мислиш?

— Ще ти кажа само едно: всичко съвпада. Питам Албърт за Джен Санчес и след десет минути той вече прави с питбула си бънджи скокове, само дето забравя да се върже с въжето.

— Жалко, че Линдър вече е мъртъв. Точно в този момент щеше да ти е много полезен. Казвала си ми, но я повтори, от какво се спомина човекът?

— Преди две години отишъл да си кара отпуската на Карибите и ял отровна риба. На бърза ръка излезе в заслужен отдих. — Рос отпи от коняка. — Но още мога да разчитам на Айви. Познава всички в полицията и кметството. Мнозина зависят от нея — осигурява доста средства на политиците. Много повече дори от Лу Анджело. Затова и всички й имат страх. Но голямата й любов са ченгетата. Не пропуска мач по полицейските хокейни и боксови турнири, скъсва се да вика.

— Търсила си я наскоро за нещо? — поинтересува се Кони.

— Да, на два пъти. Точно тя уреди Чеси в института „Оукс“. Позвъни на някого и готово! Втория път й се обадих някъде година-година и нещо след смъртта на Линдър. Един от шефовете в полицията завел полицайка, моя добра приятелка, на покрива на участъка и я изнасилил.

— Хубава работа!

— Сержант. Голям лайнар, разхождаше се с фланелка, на която пишеше „ПАДАМ СИ ПО ТЪНКАТА ЧАСТ“.

— Много остроумно, няма що!

— Та приятелката ми Ейми беше изпаднала в ужас — поясни Рос. — Онзи психопат й казал хич да не си прави труда да се жалва, понеже никой нямало да й повярва. Щял да изправи пред шефовете десет ченгета, които да се закълнат, че по време на изнасилването изобщо не е бил в участъка. Мъжка солидарност, какво да се прави.

— И Ейми се оплакала на теб.

— Да. Аз пък позвъних на Айви Линдър. Възмути се, но нали си е наясно що за стока са шефовете в отдела, знаеше, че няма да допуснат скандал. Единственото, което беше по силите й, бе да уреди да прехвърлят онзи кретен в патрулите и да го турят да дежури някъде.

— Сигурно си е умрял от кеф — подсмихна се Кони. — Висиш като ненормален при минусови температури и чакаш да дойдат да те сменят.

— Пратиха го на едно кръстовище в Уошингтън Хайтс. Страшна дупка! Да записва номерата на колите, с които хората идват по моста да си купуват дрога. Накрая го простреляха в коляното и се пенсионира рано-рано.

Кони стана от канапето.

— Трябвало е да се целят по-високо. Та според теб Фарньоли знае за златната значка и как си подредила сержанта по тънката част.

— В отдела нищо не може да остане скрито-покрито.

— Така си е, не може. А Фарньоли толкова ли не знае, че си кадърно ченге?

— Жените в полицията трябва да се доказват всеки божи ден. Това си е факт. Както е факт и че няма да допусна Фарньоли да ми отнеме разследването на съдията Райнър само защото съм жена.

— Декарло?

— Винаги може да се свърже с мен. Нали клетъчните телефони са за това?

— Ще вечерям късно — рече Кони. — Някъде към десет. Защо не наминеш към конгресния център? Ще хапнем заедно.

— С удоволствие.

— Добре тогава. Пред главния вход. Ще предупредя охраната. Между другото, днес следяха ли те?

Рос поклати глава.

— Според мен не. Освен на Лонг Айланд, де.

Кони я прегърна.

— Рано или късно все трябва да кажеш на някого за невидимия. Не протакай. Този тип си е обигран. Плаши ме.