Марк Олдън
Призракът (28)

28
Я да видим кой се ослушва

Фризьорският салон на Бродуей и Шейсет и четвърта улица гледаше към фонтана пред центъра за изпълнителски изкуства „Линкълн“. Както беше с официалната рокля и обувките с високи токове, Рос Магелан дойде надвечер да й боядисат косата.

Позвъни по клетъчния телефон на Чеси, докато Дейвид, четирийсетгодишен австралиец с клюнест нос, й правеше кехлибарени кичури. Беше хрумнало на Чеси. „С тях ще си върхът“ — каза на сестра си. И беше права. В престъпния свят и в музикалния бизнес задължително трябва да си „върхът“.

Кичурите скриваха и белите косми, появили се след оня път, когато Рос бе разследвала под прикритие един фелдшер, който крадеше от болницата компютри и ги изнасяше с найлоновите чували за отпадъци. Беше го сгащила на стълбището в болницата. Той обаче й заби спринцовка и изсъска, че иглата била заразена със СПИН.

Оказа се, че в спринцовката имало вода, но Рос пак не си намери място, докато не си направи изследвания за СПИН. Резултатите бяха отрицателни и щом го разбра, тя се разплака. Но от притеснение косата й тук-там побеля и тя реши, че следващия път, когато някой престъпник й се нахвърли със спринцовка, го застрелва, без много-много да му мисли.

Изключи клетъчния телефон, извади бележник и взе да пише за Хари, докато Дейвид й разресваше косата, та боята да се разнесе равномерно. Не за Хари, когото бе познавала през последните две години, а за Хари от последните четирийсет и осем часа. Подчертаваше името му всеки път, сякаш за да си напомни, че трябва да е нащрек.

Хари. Кой да предположи!

— Побеляваме — каза Дейвид.

— Не ми напомняй.

— Имам един приятел кинаджия. Та той ми е разказвал за Грейс Кели. В началото я гримирали някакви си петнайсетина минути. После малко по-дълго: половин час, четирийсет и пет минути. Накрая им отнемало по час и половина-два и тогава госпожица Кели отсъдила, че е крайно време да си вдига чукалата и да се маха от киното. Намерила се жаба, която се оказала принц, и принцесата отишла да живее във Франция.

— Отишла е не във Франция, а в Монако, Дейвид. Според мен там хората не са французи.

— Толкова по-добре за тях. Гледам, облечени сме да заслепяваме, а? Сигурно довечера ще ходиш да танцуваш някъде с твоя грък?

Рос вдигна очи от бележника.

— Затова съм тук.

Дейвид прокара гребена под струята вода от чешмата.

— Между другото, как е Чеси?

— Добре.

„Доколкото може да е добре момиче, затворено в кукувичарника.“

— Още ли не се е подстригала? — поинтересува се Дейвид.

— Не, стига да поиска, може да си седне на косата.

— Доведи я някой път да я видя. Ще я обслужим като царица.

— Благодаря ти. Но нека първо приключа с този случай.

— Не че си вра носа, дето не ми е работа, но нещо ми се виждаш угрижена.

Рос почука с химикалката по бележника.

— Какво правиш, когато те предаде човек, на когото си вярвал?

Дейвид спря да я реши.

— Ти си от полицията. Би трябвало да знаеш по-добре от мен. Но щом питаш, ще ти разкажа нещо. Имам един познат ирландец, навремето бях хлътнал до уши по него, но беше много отдавна. Съдържател е на няколко нелегални казина в Манхатън и Куинс. Наел е едни бабаити ирландци да разгонват навлеците и нежеланата измет: нелегални имигранти, бивши пандизчии, луди глави от ИРА. Някои би причислил и тях към изметта. Та той нае един бивш ръгбист да ръководи едно-две от казината, плащаше му луди пари. Мен ако питаш, си бяха и близки, но не мога да го докажа — вдигна рамене той. — Та слушай. Ръгбистът нямаше друга работа, освен да прибира парите — да не ги прилапат обирджии, ченгета и данъчни. Миналата седмица събрал, моля ти се, над сто хиляди долара — доста мангизи. И какво прави, негодникът му с негодник? Изпарява се. Изчезва яко дим. Оттогава — ни вест, ни кост от него. Моят познат, ирландецът, се чувства жестоко предаден, затова си и мисля, че отношенията му с господин Ръгбиста са били по-скоро лични, отколкото служебни. Какво правиш, щом те зареже най-скъпото ти същество? Мъчиш се като грешен дявол, но продължаваш да живееш! Така де, какво друго ни остава?

— Ами ако човекът, който те е предал, е опасен? — попита Рос. — Ако може да те нарани и да ти навреди. И то сериозно?

— Ирландецът си има главорези, които на бърза ръка ще се оправят с господин Ръгбиста. И според мен рано или късно ще го направят. Казах все пак на своя познат, че човек си плаща за всеки гъз. Той не ме разбра.

— Да ти имам езика!

— Човекът, на когото си се доверила, в състояние ли е да извърши убийство? Господин Ирландеца ще го направи и няма да му мигне окото. Веднъж ми разказа как…

Телефонът на Рос иззвъня. Тя го доближи до ухото си и каза:

— Детектив Магелан.

— Застреляха пред очите й трима души, а тя да вземе да иде на фризьор — рече някакъв мъж. — То бива, бива непукизъм, но чак пък толкоз!

Хари!

Рос затвори очи.

— Още ли си там, Магелан?

— Тук съм, Хари.

— Два дена, и нито думица от теб. Какво те прихваща? Още работим по случая на съдията Райнър, нали?

— Нали уж си в отпуск, за да се възстановяваш от посттравматичния стрес?

— Така ли? Изхвърча ми от главата. Не е зле да го помня, ако някой попита защо съм си взел отпуска. Но наистина исках да си отспя. Но чак пък посттравматичен стрес! Ще вземат да ме изтъпанят в някое предаване на Опра. Голям кодош ще падне, ако ревна сърцераздирателно пред камерите. Да ти призная, не виждам защо да се просълзявам и да скърбя, задето съм пратил на оня свят Грасиела и нейните пикльовци. Както гледам, полицейското управление, окръжната прокуратура и съдебните заседатели също не са се трогнали особено. Подочух, че Лу Анджело е захапал въдицата.

Рос си погледна бележника.

— Днес по обяд. Дадох му първата вноска за така наречения си развод. Пет бона. Анджело иска трийсет.

— Съдията Райнър може и да види нещичко от тия пари, ако извади късмет. Къде му ги даде?

— В жилището в Ист Сайд.

— Без мен! — промърмори Хари.

Тя си помисли: „Ще работим отново заедно, когато цъфнат налъмите.“ Рече му:

— Лабриола бърза. Знаеш го. Напираше да сме сгащели час по-скоро Анджело, не искаше да чака. Нямахме друг избор. Наложи се да действаме без теб.

Същия ден рано следобед. Рос бе поканила Лу Анджело и Мърси Хауард на терасата в мезонета на Осемдесет и първа улица в Ист Сайд, който използваха за конспиративна квартира. Беше им поднесла салата от омар, ръжен хляб и червено вино. Не си падаше по готвенето — бе поръчала всичко от магазин за деликатеси на Йорк Авеню и бе добавила към храната качествено марго, френски коняк и италиански пасти — все за сметка на ФБР. Специален агент Франк Бийб, по прякор Мечока, също беше тук — беше се спотаил в спалнята и записваше със скрита камера как Рос връчва на Анджело над пет бона в белязани стотачки. В замяна на парите адвокатът обеща да ускори „развода“ и с детектив Джери Зимерман, чийто снимки се кипреха навсякъде по стените.

Присъствието на Джери хубавеца привнасяше достоверност на театрото. Така де, след развода човекът в края на краищата щеше да стане собственик на мезонета.

Имаше и втори свидетел — Глен Форд, който се бе вживял в ролята на шофьор и се бе настанил на бара в хола на по-ниско равнище — наливаше се с доматен сок и четеше любимото си списание „Влак Тейл“. Слушаше как рушветът минава от ръка на ръка по слушалките, свързани с микрофонче, което бяха пъхнали в една саксия на терасата. Чу как Анджело признава, че парите, дадени му от Рос, ще отидат за избирателната кампания на Райнър, когато той се кандидатира за съдия в Съда по наследствени дела и настойничество. „Гола формалност“ — увери адвокатът Рос. Да разчитала на него, всичко си било съвсем законно.

Мърси Хауард не можеше да се нахвали колко се радва, че са я снимали за обложката. Току повтаряше, че изгаряла от нетърпение да си купи „тоалетче“ за представянето на новата звезда на салсата, уредено от Глория.

— Хрумна ми нещо — оповести Хари. — Знаем, че Анджело краде от рушветите. И още как! Обзалагам се, че дава на гаджето си пари в брой да си купува дрешки. Тя няма кредитна карта. Хайде на бас, че ще й отпусне малко от белязаните банкноти, които си му дала! Направи ли го, ще го спипаме. Няма мърдане.

— Сетих се вече за това — отвърна Рос. — Утре ще водя Мърси на разпродажба на дрехи на дизайнери, препоръча ни я Глория. Ако Мърси плати в брой, ще прибера банкнотите.

— Изпревари ме, значи!

— Е, и аз веднъж да те изпреваря!

Опашата лъжа. Рос изобщо не бе смятала да се впуска толкова скоро в лов на белязани банкноти. Хрумна й чак когато го предложи Хари. Но искаше да му натрие носа. По всички възможни начини.

— И понеже стана дума, има неща, които не ми казваш — допълни Хари.

— Я не се занасяй! Знаеш за случая точно колкото и аз.

— Така ли? Я кажи тогава откога си започнала да ме проверяваш?

— Какви ги дрънкаш!

— Днес си ходила в Двайсети полицейски участък. Подпитвала си дали съм се срещал с бившата жена на един албанец.

— Хари, аз такова…

— Да или не?

— Да.

Мъжът въздъхна.

— Така значи, проверяваш мен. Интересно, кога почна да го правиш? Преди или след като ти спасих живота?

Рос нямаше отговор. По-точно нямаше отговор, който да не отприщи бурна реакция.

— Значи си се запретнала да проверяваш всичко, което ти кажа по случаите? — подвикна Хари. — Да не би да съм някой надрусан информатор, че да проверяваш всяка моя дума? И откога така?

Рос си помисли: „Откакто те хванах да ме лъжеш. Каза, че си дошъл в кафенето откъм Деветдесет и осма улица и Амстердам Авеню. Лъжа. Обясни, че си ходил да се видиш с жената на албанеца. Още една лъжа. Каза, че си се озовал в кафенето съвсем случайно. Поредната лъжа. Истината: заложи ми капан. Покани Грасиела да ме убие, така че да имаш възможност ти да убиеш нея. Оставил си в жилището ми компактдиск със запис на «Тоска». Следиш ме вече дни наред, а мен ме е страх до смърт да попитам защо.“

— Не го проумявам — каза той. — Да постъпваш така след всичко, което съм направил за теб! Бил съм до теб винаги когато се е налагало.

— Така си е, Хари, няма да го оспорвам.

Той подсвирна в слушалката и изрече:

— Колкото повече правя за теб, толкова по-неблагодарна ставаш. Заради теб си слагам главата в торбата, а ти какво? Хукваш при Павлидес. Не той те е измъкнал изпод куршумите. А аз. През последните два дена все можеше да намериш време да ми позвъниш. Ако не за друго, то поне да кажеш едно „здрасти“. Бива ли такова нещо!

Рос потрепери. Погледна нагоре и видя, че Дейвид се е вторачил притеснено в нея.

— Павлидес няма да бъде вечно до теб — тросна се Хари.

Тя се наведе напред. Разговорът приемаше странен обрат. Твърде неприятен.

— Какво общо има с всичко това Кони?

— Не можеш да си вършиш работата без мен. Откъдето и да го погледнеш, истината си е такава.

— Попитах те нещо. Какво общо има Кони с нашата съвместна работа?

— Признателността не е от силните ти черти. Сигурно друго ти се върти в ума. Например как довечера ще потанцуваш на воля с Павлидес.

Рос стана от стола, направи една крачка и погледна през витрината. Внезапно я заболя глава. Затвори очи, за да се отърси от болката. И да забрави за Хари.

— Къде си? — попита го Рос.

Той знаеше всяко нейно движение. Рос бе наясно, че не я изпуска от поглед.

Хари рече:

— Кажи на онзи педал да не ти слага много червено по косата. Все пак си ченге под прикритие, а не някаква тъпа холивудска пикла.