Марк Олдън
Призракът (22)

22
Внезапен обрат

Фотографското ателие на Пол Бофилс се намираше на Хъдсън Стрийт в Долен Манхатън, в бивш завод за бои точно срещу Дуейн Парк. Рос Магелан отиде там в два следобед — беше облечена с дънки и яке и носеше слънчеви очила. Носеше компактдискове и рекламни материали за представянето на новия албум на салса певеца, издаден от Глория Пас. А също визитна картичка, на която пишеше, че е вицепрезидент на звукозаписна фирма „Джи анд И Рекърдс“.

Все пак трябваше да подкрепи с нещо измислената си самоличност. Въпреки че ставаше ли дума за латиноамериканска музика, Рос едва ли се нуждаеше от това. Можеше да убеди всекиго, че открай време се занимава с нея и не е работила през живота си нищо друго.

Качи се в товарния асансьор на бившия завод за бои, ниска сграда, строена още преди Гражданската война. Бофилс беше купил втория етаж — цели четиристотин и петдесет квадратни метра, където живееше, работеше и се забавляваше. А ако се вярваше на Глория Пас, забавленията му включвали и това да разхожда посред нощ с мотоциклета фотомоделите из помещението, при това голи-голенички.

Рос слезе от асансьора и се озова насред щур купон. Огромното помещение беше с голи тухлени стени, високи тавани и лъснат до блясък скъп паркет. Едновременно вървяха три фотосеанса. Накъдето и да се обърнеш, се виждаха рекламаджии, гримьорки с обувки на платформи, агенти с пейджъри, кандидатки за слава, понесли дебели албуми с техни снимки, от високоговорителите по стените гърмяха басовете на танцова музика. Рос си помисли: „Лудница!“

Огледа се с надеждата да открие двайсет и девет годишния Пол Бофилс. Не го познаваше лично, но го беше виждала по светските хроники във вестниците и телевизията, на откриването на изложби, по купони и премиери. А също и по жълтите издания след една акция срещу наркомани — на снимките Бофилс си беше закрил лицето със списание. Но къде ще се скриеш с това конско лице, боядисана в оранжево коса и черно перо, поклащащо се от едното ти ухо!

Снимките му бяха наслагани по стената при асансьора. Рос позна лицата: бяха на някои от най-големите знаменитости в шоубизнеса. Имаше и снимки на спортисти, скъпоплатени фотомодели, дори на съдия от Върховния съд на САЩ. Глория Пас й беше казала, че Бофилс току-що е заснел и първия си музикален клип. Беше известна личност. Лице. Беше преуспял.

Дали Рос се притесняваше да използва без негово знание известността му? Ни най-малко. Ченгето прави каквото трябва. При тези ограничения и забрани, наложени на полицията, човек не можеше да си върши работата, ако не нарушаваше закона.

Рос се представи на секретарката, млада негърка в сари, с бръсната глава и диамантче на носа. Беше сложила бележника върху кокалестите си колене и седеше на висок стол точно до асансьора. Зад нея стоеше и униформен мъж от охраната — бабаит кореец, който смърдеше на чесън. Секретарката провери дали името й е в списъка и посочи някъде на юг, където, както предположи Рос, сигурно бяха снимките, поръчани от „Джи анд И Рекърдс“.

Запъти се натам. Помисли си: „Само не се поддавай на угризения на съвестта! Какво да се прави, Лу и Мърси, вадя си хляба, като режа гърла. Такава ми е работата. Лично към вас не храня лоши чувства.“

Пусна слънчевите очила в дамската си чанта. Колко сладка, колко доверчива беше Мърси! Как да не я харесва човек? Когато Рос й каза за обложката на албума, момичето само дето не превъртя от радост. Разплака се, после избухна в смях и я стисна в обятията си — едва не й изпотроши ребрата. Изведнъж Рос й беше станала първа приятелка. Дори Лу Анджело, който уж бе врял и кипял, й беше много признателен, задето е вредила Мърси в шоубизнеса. Дали не се преструваше? Надали.

Адвокатът и младата негърка се размотаваха из ателието с блеснали очи. И всичко — благодарение на Рос! Влюбените гълъбчета бяха на седмото небе от щастие и заслугата беше единствено нейна.

Пак нейна щеше да бъде заслугата, когато агентите на ФБР се изтърсеха на вратата на Лу със заповед за арест, когато му вземеха отпечатъци от пръстите, предявяха му обвинението и го изправеха пред съдебните заседатели, а също и после, когато той почнеше да урежда да го пуснат под гаранция. Тогава вече Лу и Мърси щяха да бъдат в ръцете на коравосърдечни непознати, които щяха да ги използват и унижават в името на справедливостта.

Щяха да ги обиждат и разиграват, докато ги принудят да изплюят камъчето. И тогава вече Лу и любовницата му щяха да карат по плана: щяха да направят каквото се иска от тях и да се натопят взаимно.

Колкото до Рос, тя щеше да е съсипала живота на още двама души. И това беше лесната част.

А трудната? Трудната бе и занапред да продължи да си намира оправдания.

Откри Мърси Хауард пред бял чаршаф, заобиколена с латиноамерикански ударни инструменти. Момичето беше облечено в бяла рокля с къс ръкав, беше босо, а около глезените си имаше дебели златни гривни. Както стискаше тромпет и мече коала, бе самото въплъщение на целомъдрието. Ако Рос я виждаше за пръв път, за нищо на света не би й хрумнало, че Мърси е от бранша.

От притеснението тя бе вкисната и избухлива. Лу Анджело каза, че било от хипогликемията — ниската кръвна захар. Мърси ставала сприхава, ако била подложена на голямо напрежение. Необичайно чувствителна. В момента си бе кълбо нерви — подскачаше и за най-дребното нещо. Още малко, и щеше да се разпадне. Рос видя как момичето се наежва срещу пуерториканеца с трапчинки, който се опитваше да прихване с карфици роклята й. После Мърси го халоса с мечето по главата. Пуерториканецът й се тросна, че била пачавра, и се закани да й забие карфиците в задника. Лу Анджело — по дънков костюм и черна копринена вратовръзка — веднага се притече на помощ: прегърна Мърси и й каза нещо, после се извини от нейно име на Глория и на пуерториканеца.

Мърси се разплака. Рос й махна, тя отвърна от немай-къде. Рос вдигна палци, за да й покаже, че изглежда страхотно — нямаше да навреди, ако я насърчеше. Момичето се усмихна.

Снимките можеха да започнат. Фотоапарат, прожектори, черни чадъри, които да насочват светлината към Мърси. Пол Бофилс го нямаше. Инак всичко си беше на мястото.

Някакъв млад азиатец по впит потник и торбести бермуди погледна Мърси през фотообектива. Рос, се притесни. После си напомни, че всичко това си е мента за корем. Театро отначало докрай. Сбъдната мечта, която скоро щеше да се превърна за Мърси в кошмар.

Лу Анджело пусна Мърси и тя прегърна Рос. После Рос и овдовялата Глория, четирийсет и шест годишна дебелана кубинка, си размениха въздушни целувки. Глория — в червена рокля, обувки с високи тънки токове и гердан от полускъпоценни камъни, стоеше като на тръни.

Всичко й беше изписано на лицето: „Приключвайте с тоя цирк, докато не стане някой фал.“

Беше наследила от покойния си съпруг малка звукозаписна фирма, която бе превърнала в процъфтяващо предприятие, добавило към записите и музикалните издания, и импресарската дейност. Глория работеше с латиноамерикански музиканти — изгряващи или залязващи звезди, така че да не й се налага да плаща тлъсти хонорари. Беше умна и добродушна, преливаше от енергия. Но понякога изпадаше в мнителност, ставаше жестока и мразеше целия свят.

Имаше само едно дете — дъщеря, която завършваше театрално майсторство в Йейлския университет. По-малкият й брат, същият, когото Рос бе спасила от затвор, държеше в Челси магазин за домашни любимци. Рос се разбираше чудесно с Глория, но двете не бяха приятелки. Глория беше задължена на полицайката, а никой, най-вече пък Глория Пас, не обичаше да е длъжник на някого.

Лу Анджело потупа Рос по ръката и посочи Мърси.

— Виж я каква е сладурана! Да й се ненагледаш! И е неописуемо щастлива, така да знаеш. Тя е моята гордост. За нищо на света няма да допусна да се върне в оная проклета агенция. Е, днес е малко притеснена, но въпреки това изглежда страхотно. — Адвокатът прегърна Рос през раменете. — Признателен съм ти от дън душа. Сериозно ти говоря.

Глория Пас си подръпна гердана и заби поглед в пода.

— Наистина, как да не я харесваш, много е сладка! — съгласи се Рос. — Да се надяваме, че това е само началото на шеметната й кариера.

Лу Анджело кимна.

— Чул те Господ. — После щракна с пръсти. — Еспиноза. Онзи, дето ви крадеше документацията. Какво стана с него?

„Сега я втасахме!“ — помисли си Рос — не бе казала на Глория Пас, която изгледа недоумяващо адвоката. Защо не й беше казала ли? Просто бе забравила.

— Няма да го съдим — отвърна тя. — Все пак е работил дълго при нас. Но ще го накажем — обезщетението няма да е толкова щедро.

— Лично аз нямам нищо против — рече Лу Анджело. — Според мен винаги е за предпочитане да проявиш великодушие.

— И според мен — усмихна се Рос.

Глория Пас вдигна ръка, за да привлече вниманието й.

— Лу ме попита какво смятаме да правим със снимките на Мърси. Обясних му, че са за един от специалните ни дискове.

„Дава ми нишан. И ме оставя нататък да се оправям както знам с лъжите“ — помисли другата жена и озари с усмивка адвоката.

— Ще сложим снимката върху обложката на албума с изпълнения на звездите на компанията, който ще излезе след половин година. Издаваме такива албуми на две години и включваме в тях най-добрите музиканти и певци. Правят го всички звукозаписни фирми за латиноамериканска музика.

Лу Анджело кимна.

— Ясно. Много се радвам. Заделете ми сто бройки. Сериозно, говоря. Да раздавам на приятели, клиенти, на всички подред.

Глория Пас го хвана под ръка.

— Това вече ми хареса. Доведете и други свои приятелки. Ще снимам и тях за обложките. — После кубинката се извърна към Рос. — Знаеш ли го онзи стар виц за един, който се отрязал до козирката и се хванал да танцува с монахиня джудже. По-точно, само си мислел, че е монахиня джудже. Щом изтрезнял, видял, че цяла вечер е подскачал с пингвин.

— Много смешно — изчурулика Мърси.

Анджело завъртя рязко глава към нея.

— Умира си за пингвини. Хич не питайте защо. Има книжки за пингвини, фигурки, тениски. Според нея били много сладки.

Момичето кимна.

— Я разкажи на Рос как отидохме в зоологическата градина в Сентръл Парк, за да се срещнем с оная жена, дето е загазила, и я заварихме при пингвините…

Лу Анджело поклати глава и рязко я отметна — да предупреди Мърси да млъкне.

Тя долепи мечето коала до устата си.

— Божичко, Лу, забравих. Извинявай. Днес съм като пате в кълчища.

Запристъпва гузно. И ни в клин, ни в ръкав избухна в сълзи. Хвърли кръвнишки поглед на пуерториканеца с трапчинките, който й се усмихна благо-благо. Но още преди да го е халосала с мечето, Лу Анджело я хвана за китката и й пошушна нещо на ухото.

Тя кимна и отпусна ръка.

Адвокатът се върна при Рос и й съобщи шепнешком:

— Дано не съм я извадил от релси. Знам колко важен е днешният ден.

— Не се притеснявай, ще се оправи — увери го тя. — Така де, не си й казал кой знае какво.

Лу Анджело заговори още по-тихо:

— Някакъв тип прави въртели на една жена. Опитвам се да я измъкна.

„Джек Санчес!“

— Какво да правиш, свят голям, хора всякакви — отсъди Рос. — Поредният мъж, който не смята „не“-то за отговор.

Лу Анджело извади пакет цигари и почерпи Глория и Рос. И двете отказаха. Той захапа една цигара, но не я запали.

— Няма по-лесно от това да ги откажеш. Правил съм го стотици пъти. Онзи кретен, дето притеснява жената, не й е мъж, нито приятел. Навремето са били колеги. Свалял я е. Тя обаче не му е бутнала. И онзи е превъртял. Пълен психар.

— Полицията не може ли да направи нещо? — свъси се Глория.

Анджело прокара цигарата под носа си и я подуши.

— Не, няма и пръста си да помръдне. Ония копелдаци, ченгетата, се бранят един друг.

Глория го зяпна смаяна.

— Значи е ченге?

— Да, чалнато. — Адвокатът извади от джоба си запалка. — Да не дава Господ да се натъкнете на такъв.

Глория се прекръсти.

— Такива като него трябва да се пържат в ада. Лу Анджело се ухили.

— Адът бил препълнен, та тоя се върнал. — Отвори и затвори капачето на запалката. — Щом е ченге, значи и с топ не можеш да го помръднеш. Единственото, което и остава на жената, е да се крие в миша дупка и да се надява той да не се докопа до нея. Въпреки че тя може да го прати на електрическия стол. — Адвокатът въздъхна. — Все трябва да има изход от положението. Но още не знам какъв. — Той погледна Рос. — Понеже стана дума за изход, какво става с развода ти? Разговарях със съдията, с когото за едната бройка да се запознаеш снощи. Той е готов, само да дадеш знак.

Рос се спогледа с Глория — поне за „развода си“ я беше подковала. „Само не ме зяпай и този път като ударена с мокър парцал“ — помисли си. После рече на Лу Анджело:

— Мъжът ми не е чак толкова страшен като твоето ченге, но пак ми създава главоболия. Искам час по-скоро да го изритам от живота си. Решил да ме съди, моля ти се, за издръжка, за семейното жилище и новичката кола. Понеже съм била богата, трябвало и занапред да се изръсвам, та той да си живее като царче.

— Знам ги тия келеши — рече адвокатът. — Според мен би трябвало да измислим нещо. Всъщност сигурен съм, че ще успеем да го турим на място. Първо обаче трябва да се погрижим за съдията, нали чаткаш?

Рос кимна.

— Не искам да го търпя тоя мърляч и ден повече. Само кажи колко.

Анджело запали цигарата.

— Сигурно не ми е работа, но защо си се разбързала толкова? Говориш така, сякаш цената не те интересува, само и само да се отървеш от мъжа си.

— Точно така. Ние с Глория разширяваме фирмата. Отваряме клон и в Маями.

Глория я зяпна, но кимна.

— Ще купим една сграда в Малката Хавана — продължи Рос. — Този път обаче всичко ще бъде под един покрив: офиси, звукозаписни студия, администрация, реклама. Смятаме да има и магазин за подаръци: фланелки, пуловери, чаши, ключодържатели. И дискове, разбира се.

— Оправни момичета! — похвали ги адвокатът. — Доколкото схващам, искаш да се разделиш с мъжа си, преди да сключиш сделката.

Рос енергично кимна.

— Ами да! Щом види, че разширяваме фирмата, ще реши, че може да смъкне от мен още кожи.

— Ясно. Хайде, после ще обсъдим цената. — Наведе се към нея. — Нали разбираш, че говорим за пари в брой?

— Да.

„Готово! Капанът щракна!“

Точно тогава иззвъня пейджърът на Рос. Тя погледна номера върху екранчето. Фарньоли.

Какво, по дяволите, искаше пък сега? Толкова ли не знаеше, че е пуснала въдицата и чака Анджело да захапе?

Каза на другите, че я търсел Кони, извини се и се отдалечи. Извади клетъчния телефон и позвъни на Фарньоли.

— Анджело клъвна — съобщи му Рос. — Бил готов да ми помогне с развода. И иска парите да са в брой.

— Браво на теб! Понеже стана дума за съдията, току-що разговарях с Лабриола, любимия ти федерален прокурор. Прояви голям интерес към информацията ти, че албанците въртели далаверите с дрогата не другаде, а във вилата на Райнър. Смята да сложи подслушвателни устройства. Междувременно, преди малко те търсиха. Някакъв мъж, не можел да се свърже с теб. Сигурно е заради дъжда или заради онези отрепки, с които се размотаваш. Доколкото схванах, е някоя от слушалките ти. Представи се като Р. Остави съобщение.

Р като Райли. Предишното име на Джаки Синия!

— Същият, който ми съобщи за албанците — рече Рос. — Какво иска?

— Каза, повтарям дословно: „Тя иска да се срещне с теб.“

Затаи дъх. Най-после! Завъртя се и погледна през остъклената южна стена дъждовните облаци. Започваха да се случват хубави неща.

— Там ли си още? — попита Фарньоли.

— Да, тук съм, Лу. Мислех си нещо.

— Р. настоя незабавно да се видите. Довечера жената, която искала да се срещне с теб, щяла да заминава. Доколкото разбрах, някой я притиска. Р. предаде да сте се срещнели на същото място, както миналата седмица.

Рос кимна — главата я болеше.

— Ясно.

— Р. и жената щели да те чакат там.

— Добре.

Опасяваше се, че няма да намери сили да каже още нещо.

— В три часа — допълни Фарньоли. — Имаш четирийсет и пет минути. Както долавям, твоят човек не обича да си губи времето. Толкова ли е важно? Заслужава ли си да зарежеш точно сега Анджело? Е, ти си знаеш!