Марк Олдън
Призракът (20)

20
Хайде да не се престараваме!

— Какво е това, нов начин да се бориш с престъпността ли?

— Кое? Това ли? Беше на бюрото ми, когато се върнах от кабинета на Фарньоли.

— Хартиена жабка! А моята къде е?

— Сигурно още си се плацика в гьола.

Застанал на вратата в кабинета на Рос, Хари Ърлс се почеса по главата с гръбчето на папката, която държеше.

— Виждаш ми се притеснена. Да не те е страх, че ще ти излязат брадавици?

Рос завъртя жабката в ръцете си.

— Мисля си нещо.

„За Джен Санчес. И за ченгето, което ме следи, за да залови нея и да я очисти.“

Беше проверила стари броеве на вестниците, за да види по какви случаи е работила Санчес. Да намери нещичко, което да хвърли светлина, дали отношенията с колегите са били обтегнати. Но беше ударила на камък.

Следващата стъпка: да провери личния живот на Санчес. И всички, които тя е задържала по едно или друго време. Всички случаи, по които е работила. Всички ченгета, които е познавала някога.

Това означаваше Рос да почне още от полицейската академия. От първите години на Санчес в полицията, а после и като детектив. Да види какви са били отношенията й с колегите, имала ли е сред тях приятели, ходела ли е с някое ченге. А това си бе равнозначно на цяло разследване, за каквото Рос нямаше разрешение.

И надали щеше да получи. Шефовете й си бяха буквояди. „Не ти е възложено да разследваш Джен Санчес — щяха да отсекат. — Само отдел «Кадри» има право да разследва служители на полицията. Затова трябва да предоставиш на колегите цялата информация, с която разполагаш. Работиш или за тях, или за нас. Избирай.“

Тя обаче не можеше да предостави на отдела нищо. Нищо освен разговор, подслушан от Фреди Паласио, ченгето, станало информатор. А инстинктът й подсказваше, че Джен Санчес е загазила не на шега.

Рос остави хартиената жабка до кубчето листове. Наистина беше прелестна. Без да иска, я докосна с ръка. Тя подрипна. Рос изписка радостно.

— Видя ли, Хари? — възкликна младата жена. — Подскочи.

Пак тупна жабката по гръбчето. Тя подрипна още веднъж, удари се в купчината листчета и клюмна на една страна. Рос закри с длан устата си и погледна изумена Хари.

— Страхотна е, нали?

— Иска се търпение, за да направиш такава чудесия — отбеляза той.

— Знам. Аз не бих успяла.

Вдигна жабката, за да я разгледа по-отблизо. Сигурно изобщо не беше за нея. Може би чистачката просто я бе забравила и тя беше подарък за някое от децата й. И какво ли означаваше това „скоро“? „Бързо“ или „не след дълго“, или „преди известно време“? Или беше някакво съкращение?

Хари се подпря на рамката на вратата.

— Докато вървях към теб по коридора, говореше с някого. Някакви неприятности ли?

Рос допи кафето си. Беше споделяла за Джен Санчес само с Кони и с Джаки Синия. Не бе споменавала и дума за жената пред колегите от екипа. Защо да си усложнява излишно живота?

Забъркаше ли се с жената, значи трябваше да издири ченгето, което се опитваше да я очисти. Тоест, да си създаде врагове. Който тръгнеше по каквато и да било причина да преследва колега, полицай, веднага му излизаше име на подляр, слушалка и предател.

Рос предпочиташе да си държи езика зад зъбите и да не говори за Санчес. Особено пред ченгетата.

— Кажи де, може пък да ти помогна — подкани я Хари.

Тя се облегна на стола.

— Този път няма нужда.

Смяташе да открие сама Санчес. Жалко, че не можеше да сподели с Хари — двамата се бяха сработили чудесно: „призракът“ с неговия опит, тя — с нейните инстинкти. Заедно бранеха спокойствието на хората и пазеха обществото. А бандити и измет в петте района на Ню Йорк — с лопата да ги ринеш.

Беше свикнала да разчита на Хари и без него щеше да й бъде много трудно. Ако не беше той, отдавна да е мъртва. Както онази полицайка под прикритие, загинала преди две години в пожар, избухнал в един публичен дом. Докато Хари й пазеше гърба, това нямаше никога да сполети и нея. Хари не правеше грешки. Ако трябваше да избере на кого да повери живота си, щеше да предпочете него.

Той обаче си имаше и един недостатък: беше голям сухар. Приличаше на айсберг. Понякога направо я побиваха студени тръпки при вида му. Този човек никога не губеше самообладание. Владееше се безупречно.

Хари Ърлс, известен и с прякора Херцога, никога не преувеличаваше и не се изхвърляше. Дали беше перфекционист, или просто си беше кон с капаци? Вероятно и двете. При всички положения имаше мигове, когато се държеше много студено.

Рос още не можеше да проумее откъде идва тази негова вманиаченост по операта. Не познаваше друг полицай, който да обича подобна музика. Сигурно, след като се пенсионираше, щеше да се изнесе в Италия, за да е по-близо до големите оперни сцени.

През цялата година държеше вкъщи коледна елха. Жена му обичала да я гледа.

Госпожа Ърлс обичаше още повече водката. Подобно на доста жени на полицаи, и тя се беше пропила. Въпреки това обаче Хари й беше много предан.

Случваше се те с Рос да си говорят — само двамата. Както днес, когато смятаха да обсъдят плана й да спечели доверието на Мърси Хауард, като уж я включи в измислен фотосеанс. Работеше ли под прикритие, Рос винаги разчиташе на съветите на Хари, които той й даваше на четири очи. Без другите от екипа. Тя нямаше нищо против. Не й пречеше, щом това му помагаше да я защитава.

В личния живот Хари беше голям чистник: не пиеше, не играеше комар, не използваше нецензурни думички. А в полицията такъв човек направо си заслужаваше да му вдигнат паметник. Колкото и да бе невероятно, Рос не беше чувала той да е изневерявал на жена си. Беше привлекателен така, както са привлекателни републиканците. Обличаше се по-скоро строго, макар и не по последната мода. Рос бе забелязвала как го гледат жените. Стига да искаше, Хари преспокойно можеше, както се изразяваха ченгетата, да „чукне странично“. Но както личеше, се въздържаше. Ако беше женкар по душа, все щеше да намери начин да кръшка така, че да не го усетят. Той обаче не го правеше — беше си безупречен.

Имаше си любима думичка, която му беше нещо като девиз: ПРС, съкращение от „Предвидливостта е равнозначна на съвършенство“.

Все повтаряше на Рос, че ако предвидиш всичко до най-малките подробности, успехът ти е в кърпа вързан. Предвидливостта разсейва нерешителността. Тя дава насока в живота. Просто било задължително да предвиждаш всичко.

Понякога Хари прекаляваше с напътствията си, но Рос не можеше да му отрече, че знае какво говори. Всеки план, разработен от него, беше наистина безценен — човек можеше да бъде сигурен, че всичко ще мине по ноти. Заговореше ли Хари за работата в полицията, на лицето му неизменно се изписваше самодоволство.

Той свеждаше глава, гледаше надолу и се подсмихваше. Това бе сигурен признак, че се кани да се развихри. Точно както сега.

Все така облегнат на рамката на вратата и стиснал папката под мишница, Хари й рече:

— Не искаше да говориш и за онзи тип, когото си убила, но после ми каза всичко. Сигурно ти е олекнало.

— Божичко, беше преди цяла вечност.

— По-точно, преди година и половина. Горе-долу по времето, когато започнахме да работим заедно. Лично аз не бих го нарекъл „цяла вечност“. Не ти се говореше за престрелката. Накрая все пак ми разказа.

— Защо да си кривя душата, наистина знаеш как да вадиш с памук душата на хората. А и папийонките ти са много хубави.

Хари докосна папийонката си.

— Подарък от жена ми за Коледа. Не си падам по кафявото, но не исках да я обидя. Продължавам да твърдя, че на човек му олеква, когато си изплаче душата.

Рос поклати глава.

— Благодаря ти, но не се налага.

— Какъв мръсник беше онзи, дето му тегли куршума. Да седне да изнудва педалите! Запознавал се тях по фитнес залите и клубовете за хомосексуалисти. Те го канели в къщите си и той взимал „за малко“ едно или друго. А щом те се опитали да си върнат вещите, ги размазвал от бой. Така бил наплашил жертвите си, че никой не смеел и да гъкне, камо ли да подаде жалба. После се появяваш ти. Успяваш да убедиш един от обратните да свидетелства срещу онзи копелдак. Една вечер нашият човек се отбива у педала, докато ти си там. Вади нож, а ти му пръсваш черепа. Край на представлението.

— После трябваше да минат два дни, докато дойда на себе си — уточни Рос. — Треперех цялата, но се оправих. Накрая се чувствах като всяко ченге, изпадало в такова положение. Радвах се, че съм отървала кожата. — Тя взе хартиената жабка. — Сега не мисля изобщо за това. Стрелях, понеже нямах друг избор — влиза си в работата. Трябваше да направя нещо.

— От тази случка разбрах всичко, което трябваше да знам за теб.

— Интересно, какво разбра?

— Че си решителна и опре ли ножът до кокала, не губиш самообладание. Възхищавах ти се. И трябва да отбележа, че оттогава това впечатление само се е затвърдило. Ти си най-доброто ченге под прикритие, с което съм работил някога.

— Наистина ли?

— Иде ти отвътре. Не съм срещал друг като теб.

— За мен мнението ти значи много.

Той й се закани с пръст.

— Но не се главозамайвай. Правят грешки само онези, които са наясно с всичко.

— Правилото на Хари: никога не се главозамайвай! Не съм забравила.

— Дръж се за мен и ще умреш от старост. Но нека поговорим за Мърси Хауард. От тази работа със снимките може и да излезе нещо. Така ти и Лу Анджело ще имате прекрасна възможност да обсъдите „развода“. Кой ще ти бъде „съпругът“?

— Невъзможно е да си ти.

Той се обиди и Рос се изненада. После се насили да се усмихне.

— Бързаш да ме отрежеш, а? — подметна колегата й.

— Вече каза на Лу Анджело, че си шеф на охраната, забрави ли?

Явно му олекна.

— Да, бе. Изхвърча ми от главата.

— Глен и Арти също са аут. Не е изключено Анджело да ги е видял на благотворителната сбирка. Говорих с двама-трима от детективите. С Рой Амадо и Джери Зимерман. И двамата нямат нищо против. Нали го знаеш Зимерман, тутакси предложи да сме направели пробен меден месец. Да сме се убедели, че има съвместимост на характерите.

Хари отвори папката.

— Какво друго да очакваш от Зимерман? Кажи ми, щом си избереш съпруг. Трябва да го запозная със случая. Имам едно предложение и за фотосеанса. Когато Лу Анджело те попита какво ще правите със снимките, съобщи му подробности. Албум, певец и така нататък. Нека се чувства щастлив човекът.

Рос кимна.

— Ще го уточним с Глория.

— А сега да поговорим за хората, които ще те прикриват във фотоателието.

Тя вдигна ръка.

— Хайде да не се престараваме. За какво ще ме покривате? Все пак отиваме при фотограф, който само ще снима.

— Никога не сваляй гарда. Колко пъти да ти повтарям? В тази игра е възможна само една грешка.

— Я не се увличай, Хари! Този път наистина не се налага да ме прикривате. Ще се оправя и сама.

— Разследването на Райнър не е шега работа. Или се окичваме със слава, или хващаме гората и се спотайваме някъде, за да издъхнем далеч от чуждите погледи. Една издънка — само една, и ние сме история. Работим ли под прикритие, трябва да сме готови за всичко. Би трябвало досега да си го научила. Ще бъдеш вътре в сградата, вероятно зад заключена врата.

— Знам си урока, Хари. Повтарял си ми го до втръсване. „Никога не допускай между теб и колегата, който ти пази гърба, да има заключена врата.“ Ето, видя ли, помня. Но няма да бъда в публичен дом. Нито пък ще ходя в четири сутринта в Южен Бронкс. Разговарях с Глория. Тя ми каза, че ателието е съвсем безопасно. Ще се срещнем там, ще бъдем заобиколени от хора. Там няма да има гангстери и престъпници. Всичко е наред, Хари. Наистина.

Рос се размърда на стола. Беше признателна, че той проявява такава загриженост. Но беше излишно да й трепери като квачка. Поне този път.

Беше му задължена. Тепърва й предстоеше да работи с него. Само това оставаше да си развалят отношенията. Но не можеше да си затваря очите и че Хари непрекъснато й дава акъл и иска той да командва парада.

Напоследък й се струваше, че едва ли не я държи на сиджимка. Трябвало, моля ти се, да я подсигуряват на фотосеанса! И таз добра! Сигурно я взимаше на подбив. Защо да губят времето на толкова много народ? Фарньоли веднага щеше да се съгласи с нея.

Рос се усмихна и се опита да го обърне на шега.

— Единственото, с което щракат фотографите, Хари, са фотоапаратите. Не познавам този тип, но в ателието му надали бъка от гангстери.

Хари разтърка тила си.

— Глория работи с Пол Бофилс — каза. — И то от години. Ателието му се помещава в неговото жилище в Трай Би Ка. Снима звезди от шоубизнеса, главно музиканти, макар че съм виждал и негови фотографии на политици. Развеждал се е два пъти, движи с модели и има мотор „Дарли Дейвидсън“. Пада си по мощните машини. За този се е изръсил с цели осемнайсет бона.

Рос поклати глава.

— Ти ми скри шайбата! Детектив ли си или нещо друго? Я кажи, има ли нещо, дето да не знаеш?

— Знам всичко за всички, с които някога съм работил.

— Не се ли изхвърляш?

— Не, истината ти казвам.

Тя си помисли, че Хари все пак не знае всичко за нея.

— Скука — рече той. — Това е отговорът.

— Моля? Не те разбрах.

— Скука. Това щеше да е отговорът, ако бях задал въпроса.

— На гадателки ли си играем? За какъв въпрос ми говориш?

— Ти обичаш конете. Защо напусна конната полиция?

Рос сведе глава.

— Едно на нула за призрака.

Тя го погледна.

— Позна. Обичам коне и конната полиция ми доскуча. Затова и я напуснах. Не съжалявам.

Но Рос нямаше намерение да си разголва душата. Назад към димните завеси, невинните лъжи, неизречените мисли!

Към потайността! Благодарение на нея бе оцеляла, докато се бореше с престъпния свят. Пак с нея предпазваше и сестра си.

Нямаше опита на Хари. Но ако не друго, знаеше едно: никога не разкривай тайните си. Ако не искаш да те предадат, дръж си езика зад зъбите. Който мълчи, не свидетелства сам срещу себе си.

Тайните ти могат да бъдат използвани срещу теб, за да те унищожат. Никой не го знаеше по-добре от Рос.

Тайни и предателство. Работата на полицая под прикритие се свеждаше точно до това.

— Доскучало й било — повтори Хари. — Само това ли ще ми кажеш?

— Такива са си ченгетата под прикритие. Вечно крият нещо.

— Не, не крият. Преструват се. Тази дума е по-подходяща.

Рос се вцепени на стола. Преструват се ли! Чувстваше се притисната до стената. За какво ли, дявол го взел, намекваше Хари?

Той пак разтърка тила си и се вторачи в пода.

— Добре, нека бъде както искаш ти. Във фотоателието ще идеш сама. Без полицаи, които да ти прикриват гърба.

Вдигна глава и я погледна: показваше й, че знае за нея повече, отколкото показва.