Марк Олдън
Призракът (6)

6
Забрави си нещо

Питбулът беше голям звяр. Набит и мускулест, с къс квадратен череп и черен нос. Тъмните му кръгли очи гледаха право напред. Ушите му бяха мънички и розови, предните крака — леко извити встрани.

Тежеше има-няма двайсетина кила. Но като всички питбули, бе най-якото куче за размерите си.

— Убий го! — взе да го насъсква Емилио. — Разкъсай го на парченца!

Емилио видя, че нападателят му е препречил пътя към вратата. А и да стигнеше някак до нея, щеше да си играе до утре с четирите брави и металния лост.

Прозорецът! Ето откъде щеше да духне. Докато се измъква, Янки щеше да наръфа задника на тъпото ченге.

После Емилио щеше да се спотаи я в Пуерто Рико, я в Санто Доминго, докато тук нещата се поуспокоят, а след това щеше да се върне в Ню Йорк и пак да си продава мечти.

Прекрачи перваза и стъпи на тясната издатина, опасала сградата. Разперил ръце, застана с лице към външната стена. После се престраши да пристъпи, като си шептеше: „Само не гледай надолу! Прави, каквото правиш, Емилио, но не гледай надолу.“

Прекръсти се, пое си дълбоко дъх и запристъпя сантиметър по сантиметър към свободата.

Невидимия нямаше за кога да се мотае. Емилио беше видял лицето му. Той не можеше да остави онзи кретен да му се изплъзне.

Но първо питбулът.

Най-лесният начин да се отърве от звяра беше да му тегли куршума. Ала нямаше време да се оглежда и да търси по пода оръжието, своя пистолет или пушката с рязаната цев на Емилио.

Грабна дипломатическото куфарче, приклекна и го изпречи пред питбула. Псето заби зъби в твърдата кожа. И се почна едно боричкане. Невидимия срещу Янки.

Гостът беше строен и мускулест, в отлична физическа форма. Но не беше подготвен да мери сили с питбул — едва ли някога щеше да бъде готов за подобна дивотия. Рано или късно — сигурно рано, псето щеше да надделее и Невидимия щеше да се прости с живота.

„Импровизирай.“ Грабна металната вилица, оставена в кутията с пица, и я забучи в носа на питбула. Кучето се дръпна назад с разкървавена муцуна и нагази във видеокасетите. Хлъзна се върху пластмасовите кутийки и за миг изгуби равновесие. Невидимия само това и чакаше. За броените секунди, с които разполагаше, откри пушката, стисна я за цевта и замлати кучето по главата и гърба, като въртеше оръжието със страшна ярост, без изобщо да мисли за опасностите. Спря се чак когато псето се свлече бездиханно.

Готово! Сега оставаше господарят.

Все така стиснал пушката, мъжът отиде запъхтян на прозореца.

„Я да те видим сега!“

Емилио не беше стигнал далеч. Беше го хванало шубето. Или може би бе решил да се върне. При всички положения беше съвсем близо до прозореца, само да се пресегнеш; и ще го хванеш.

Не че Невидимия смяташе да го гони. Имаше новолуние, беше към двайсетина градуса. Но первазът около сградата не бе предвиден за разходки. Беше широк най-много педя, на места се беше пропукал и бе оцвъкан от гълъбите.

Пък и нямаше аварийно стълбище. Най-малкото от тази страна на сградата.

Невидимия си каза, че Емилио не е изневерил на своята природа. Беше си глътнал езика от страх и стоеше на едно място.

При вида на нападателя си трепна, дръпна се и заяви:

— Няма пък да се върна.

— Ти си знаеш — подметна неканеният гост.

И дума не можеше да става да го застреля — в трупа щяха да останат куршуми. И криминалистите щяха да разберат от чие оръжие са дошли. От друга страна пък, не можеше да допусне тоя мухльо да му се изплъзне. През деня беше идвал да огледа сградата и бе видял откъм източната страна аварийно стълбище. Дали да не принудеше Емилио да стигне в отчаянието си дотам? Но той нямаше за кога да виси тук и да го чака да се прекатерва.

Беше време за План Б.

Той се върна в стаята. Питбулът още дишаше, но вече береше душа. Невидимия вдигна обездвиженото псе и се върна при прозореца.

— Забрави си нещо — подвикна на Емилио. Метна агонизиращото куче към неговия господар. Емилио вдигна ръка да се предпази. Псето го удари по рамото и той изгуби равновесие. Плъзна се, разпищя се, политна заедно с питбула и след миг изчезна.

Мъжът нямаше желание да гледа. Върна се в стаята, прибра глока в кобура и вдигна дипломатическото куфарче. Увери се, че не е забравил нищо, пъхна две шишенца с кокаин в джоба на якето и дим да го няма.

Отиде с колата от Куинс в Манхатън, като мина през Трайбъро и по улица „Франклин Делано Рузвелт“. На Деветдесет и шеста улица в Ист Сайд зави надясно, прекоси Сентръл Парк и се озова в Уест Сайд. На Кълъмбъс Авеню спря, понеже светофарът светеше червено, и се възползва от това, за да се погледне в огледалото за обратно виждане. Забеляза леко напрежение — изглеждаше уморен, макар и духът му да бе все така бодър.

„Изненадат ли те, значи вече са те победили наполовина.“ Тази вечер беше допуснал да го изненадат. Някакво си проклето псе, моля ви се!

Невидимия избягваше ругатните, днес обаче не се сдържа. Наистина, проклето куче!

Най-добрият приятел на човека му беше попречил да открие жената, която си въобразяваше, че е премахнал. Жена, която сякаш по чудо още си беше здрава и жива.

Ако Невидимия не следеше Магелан, така и нямаше да разбере за Джен Санчес, полицайката, видяла с очите си как той убива човек. Беше задължен на Магелан, защо да не й благодари!

Още тази нощ.

Както той си знае.