Марк Олдън
Призракът (19)

19
Една-едничка дума

Джен Санчес! Обаждаше се на Рос!

Тя затвори вратата на кабинета и се облегна на нея. Прокашля се и каза в слушалката:

— Къде сте?

— Не е важно — отвърна Санчес. — Разговарям с вас само защото ме помоли Джаки Синия.

Гласът й беше като на всички наркомани: тих, провлачен, сънен, сякаш жената се унасяше. В него се долавяха страх и гняв. Рос си помисли, че след десет години и тя може да е на същия хал. И да се моли да доживее вечерта.

— Сама съм — увери тя Санчес. — Говорете спокойно.

Жената се засмя. Дрезгаво и кратко. Сякаш покрай ухото на Рос просвистя куршум.

— Сама била, моля ви се — каза тя. — Само си мислиш така! Ти от небето ли падаш? Толкова ли не знаеш, че не си сама, и точно това е страшното. Понеже си заобиколена с ченгета, си въобразяваш, че си в безопасност. Аз обаче ти казвам, че това са дивотии. Голяма наивница си. Чак ми се плаче.

— В какъв смисъл?

— Я да те питам нещо: защо ме търсиш? Познаваме ли се?

— Не, не се познаваме. Но съм те виждала на снимка. Приличаме си като сестри. И двете сме ченгета. И двете работим под прикритие. Имаме много допирни точки.

— Нямаш представа колко си права. Ако знаеше, и ти като мен щеше да се скриеш в миша дупка.

Рос усети как на гърлото й засяда буца.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че мъжът, който се опитва да ме очисти и ме направи наркоманка, също е ченге. Заради него бял ден не виждам. И се озъртам като подплашен заек.

— Знам.

— Друг път знаеш!

— Знам, че онзи тип, дето се опитва да те убие, е ченге.

— Значи имаш внедрен човек, който се е раздрънкал за мен. Сякаш са ми малко другите неприятности. — Известно време Джен Санчес мълча. Сетне добави: — А ченгето, което ме преследва, е друга история. Ти го познаваш. Там е работата.

Рос стисна с две ръце телефона.

— Как се казва?

— Защо питаш? За да загазя още повече ли? И теб ще изпързаля, хич не се заблуждавай. Допреди няколко дена успявах да го забаламосам, мислеше ме за мъртва. После на сцената се появи ти. И той отново ме погна.

— За какво намекваш?

— Нима си мислиш, че Емилио се е самоубил? Я помисли още малко. И се запитай как въпросното ченге се е докопало до Емилио. Ако искаш да знаеш отговора, погледни огледалото.

— Нима намекваш, че аз съм виновна за смъртта на Албърт?

— Завела си го право при него. Но не си въобразявай, че ще допусна да го доведеш и при мен. Стой надалеч, чу ли? И сама ще се оправя…

Тя затвори.

След няколко секунди телефонът иззвъня отново. Джаки Синия!

— Тая мърла взе, че избяга. Видя полицейски автомобил и си плю на петите, все едно гонят нея. Тая не е добре. Трябва да я настигна. Ще се чуем по-късно.

Рос ритна вратата. „Да го вземат мътните!“

Затвори телефона — чувстваше се победена и беше ядосана. Идеше й да строши нещо. Каквото и да е.

И точно тогава видя жабката, оставена върху настолния календар. Беше от хартия. Чудно хубава. Сгъната от лист жълта хартия и толкова малка, че се побираше в дланта й.

Върху гръбчето й със синьо мастило пишеше една-едничка дума:

Скоро.