Марк Олдън
Призракът (25)

25
Печелене на време

— Ако видим полицай, а си гъкнала, а съм те удушила с двете си ръце — закани се Грасиела Катана. — Пък после, ако ще, да убият и мен.

— В полицията вече знаят, че съм тук — отвърна Рос.

— Не се налага да им казвам нищо. — Тя посочи улицата.

— Я си виж колата.

Грасиела погледна през рамо. Тутакси пламна цялата. Изсъска като змия и стисна юмруци. Току-що зад ролс-ройса бе спрял полицейски автомобил.

Куклите също го забелязаха и се спогледаха с Грациела. Чакаха заповеди от нея. Когато човек работеше за Шантавата, не можеше да си позволи да действа на своя глава. Или й се подчиняваш, или после ще съжаляваш горчиво, че изобщо си се родил.

Рос се постави на мястото на доминиканката. Ченгетата й мътеха водата, пречеха й да си отмъсти. Грасиела беше дошла да изненада, а не да бъде изненадвана.

Рос усети как я присвива под лъжичката. Дланите й бяха потни и студени. Тя знаеше защо полицейската кола е спряла тук — за да разчисти платното. Грасиела трябваше или да премести ролс-ройса, или да остави паякът да го отнесе на полицейския паркинг в Бруклин. При всички положения обаче автомобилът трябваше да се махне оттук.

Просто пречеше на движението, нищо повече. За Рос това никак не бе добре. Ако искаше да живее, трябваше да убеди Шантавата, че ченгетата са дошли за друго.

Грасиела вдигна прилична на чук ръка и посочи към Рос.

— Влязат ли копоите, с теб е свършено. Ще ти светя маслото, пък да става каквото ще.

Рос погледна Куклите. Беше немислимо да вразуми Грасиела. Единствената сламка, за която можеше да се хване, бе да опита да убеди доминиканците. Обърна се към тях на испански:

— Мре ли ви се, момчета? — попита ги. — Защото, убиете ли ме, все едно си подписвате смъртната присъда.

— Момчетата правят каквото им кажа аз — тросна се Грасиела.

— Кажи им тогава колко мразят в полицията убийците на ченгета. Кажи им какво е да гниеш в килиите на смъртниците, да ядеш някакви буламачи и да чакаш да те вържат с каишите и да ти забият иглата. Кажи им също и да не вярват на всичко, което чуват. Който ви е казал, че ще дойда сама, ви е излъгал. Точка по въпроса.

— Тогава ще умреш още сега. Точка по въпроса.

— Ние с теб си имаме сметки за уреждане. Защо и хората да си изпащат само защото не искаш да проумееш за какво става въпрос?

Грасиела я погледна с присвити очи.

— Интересно, за какво става въпрос?

— Дошла съм на пазар.

— И от кого ще пазаруваш?

— От Хосе Руона. Искам чрез него да се добера до наркотрафиканта.

— Трябва ти Джаки Синия.

— Ти не ми давай акъл, знам си работата. Но нека поговорим за теб. Защо не си преместиш колата, пък после ще му мислим? Ченгетата не търсят теб. Търсят Руона.

— Та казваш да си преместя колата.

— Можеш да излезеш, можеш да чакаш и ченгетата да дойдат тук. Случи ли се второто, нищо чудно някой да опере пешкира. Хайде, премести колата и ще говорим.

— Вярно, бе — намеси се на испански и Ралфи. — Дайте да преместим колата. И ченгетата ще се разкарат оттук. После ще почакаме. Ако Руона наистина дойде, ще мислим какво да правим, ако обаче не се появи, значи тая пачавра тук се опитва да ни хързулне. И тогава жална й майка. Ще си има работа с нас. Но не тук. На друго място.

Куклите кимнаха. Грасиела погледна Ралфи.

— Така да бъде. Документите на колата са на мое име, аз ще ида да поговоря с ченгетата.

Нареди на Ралфи да я придружи. Той знаеше английски. Можеше освен това да й държи чадъра, та тя да не се намокри. Другите щяха да останат в кафенето, за да пазят Рос. Доминиканката им нареди да не я изпускат от очи и да не мърдат от помещението, да не ходят дори до клозета.

Рос видя как Грасиела и Ралфи излизат от кафенето. Младежът беше облякъл торбест дъждобран и бе обут в маратонки „Рийбок“, държеше зеления чадър над Грасиела и веднага стана вир-вода.

Пако и Едуардо се разположиха при Рос пред барплота. Пухчо — младичкото момче със златните зъби, седна тежко в сепарето най-близо до входа и с едната ръка се хвана за бръснатата глава, ас другата — за пистолета, втъкнат в колана му. Направеше ли и едно-едничко рязко движение, Рос щеше да бъде труп. Куклите седяха като на тръни. Щяха да й теглят куршума дори и ако извадеше гребен.

Жената видя как Грасиела отива при патрулната кола — явно пет пари не даваше, че Ралфи е мокър до кости. Спря при автомобила откъм страната на шофьора и каза нещо на ченгетата.

Колкото да минава времето, Рос посегна към кафето. Не че й се пиеше, просто да се занимава с нещо. Тъкмо да отпие, когато забеляза, че чашата е пукната. Точно до ръбчето се червенееше следа от червило. Рос бутна чашата настрани. Представяше си какво е кафето, щом чашата беше в такъв вид.

Погледна през мократа от дъжда витрина и видя, че Ралфи се качва на ролс-ройса и отпрашва нанякъде. Куклите се поокопитиха и се шляпнаха бодро по дланите. И как нямаше да се веселят! Вече два пъти за някакъв си половин час бяха изиграли нюйоркската полиция. Държаха Рос за заложница, Грасиела бе успяла да надхитри и ченгетата от патрулната кола.

Рос се раздели и с последната си надежда, щом видя, че полицаите не слизат от колата. Беше очаквала те да направят нещо. Каквото и да било. Вместо това те се хванаха на тъпотиите на Грасиела и оставиха Ралфи да се измъкне ни лук ял, ни лук мирисал. Ченгетата не бяха глобили Шантавата, не й бяха вдигнали автомобила с паяка, не й бяха казали и копче. Рос бе извадила късмет, какъвто не би пожелала и на псе.

Бурканът върху покрива на патрулната кола засвятка и се завъртя, сирената зави. Тя си помисли: „Сега я втасахме!“ Някой ги беше повикал по спешност — с кода, започващ с десетка. „Десет — двайсет и две: кражба. Десет — трийсет: нападение. Десет — трийсет и три: всички полицаи да се явят незабавно.“ За това и бяха оставили Грасиела да се измъкне суха от водата. Рос беше сама. Бе отрязана от всякаква помощ.

Трябваше да се оправя, както си знае. Не й ли провървеше в най-скоро време, щеше да е труп.

Грасиела се върна в кафенето, посрещната от радостните възгласи на Куклите. Ликуваше. Беше променила плана.

— Ралфи ще обиколи карето — оповести тя на Рос. — Щом се върне, вдигаме гълъбите. Ще те заведем в Ню Джърси. Братовчед ми има къща недалеч от Трентън. Там ще си направим видеозаписа.

— Ти май не ме чу — отвърна Рос. — Дошла съм тук на пазар…

— Чух те, чух те, и още как. Но не ти вярвам. Лъжеш като дърта циганка. Сама си. Видя ли ги ченгетата? Нищо. Минаваха си хората, и толкоз.

— Я надникни в дамската ми чанта!

— Защо?

— Ще намериш нещо, вика му се пари. Питай и малкия Едуардо. Той вече ги видя.

Грасиела стрелна с очи доминиканеца — дали ще потвърди. Той кимна.

— Dinero.

Жената щракна с пръсти и посочи чантата на Рос върху барплота. Пако и я подаде. Тя веднага намери хилядата долара, предназначени за Санчес.

За втори път от няколко минути доминиканката поруменя и се ядоса. „Хапе се за опашката“ — рече си Рос. Грасиела беше хладнокръвна егоистка, интересуваше се единствено от себе си. Как да излезеш наглава с тая откачалка! Тя бе последният човек, с когото ще тръгнеш да се сприятеляваш.

Добрата новина: беше ядосана, защото се беше хванала, че Рос е дошла в кафенето за дрога.

Рос се поокопити. Сега бе моментът да се впусне в атака.

— Мангизите не ти вършат работа — предупреди тя другата жена. — Банкнотите са белязани, номерата са записани.

Грасиела от немай-къде върна парите в чантата. Нямаше навика да се разделя с банкнотите.

Рос видя как доминиканката мята дамската чанта на плота. Малка, ала важна победа! Значи бе успяла да предвиди реакцията на Шантавата, а това не бе никак лесно. Грасиела изруга под нос.

Рос погледна момчетата. Каза си, че засега трябва да забрави за Грасиела и да насочи вниманието си към нейните главорези, при това да им поговори на испански. Целта й бе да вбие клин между тях и Шантавата.

— Ако си тръгнете сега, момчета, може и да доживеете утрото — рече им. — Е, стига мамчето да ви пусне.

„Никога не говори много!“

Зачака. Остави онези да осмислят думите й.

Грасиела наруши първа мълчанието. Извърна се от прозореца, изгледа кръвнишки другата жена и подвикна:

— Я отговори на един въпрос на мамчето! Защо някой ще седне да твърди, че си сама, ако не си? От какъв зор ще ме кара да идвам тук?

„Импровизирай!“

— Обрала си Тулио Гонсалво — отвърна тя. — Бива ли такова нещо? Мислех те за по-умна.

— Тулио ли? — повтори Пако и докосна гривните си от усукани лъжици. — Какво общо има пък този мухльо?

— Миналия месец сте нападнали къща в Бейсайд, където той си държи парите — напомни Рос. — Отмъкнали сте му под носа сто и петдесет хилядарки.

— Чудо голямо! — вдигна рамене Пако.

— Едно е да си непукист. Друго е да си непукист, който мисли с главата си. Нима си въобразяваш, че ще обереш най-крупния наркопласьор в Коли и ще ти се размине току-така?

Пако и Грасиела се спогледаха.

— Имаме си план. Тулио не ни притеснява.

— Да бе, личи си — засмя се Рос. — Но нека междувременно ви обясня какво се случва с хората, посегнали на парите на Тулио. Преди две години той нещо объркал конците с някакви комуняги бунтовници. Те отвлекли петнайсетгодишния му брат и поискали да им брои петдесет милиона долара, ако иска да види братлето си живо. — Рос замълча. Грасиела и Куклите бяха наострили уши. — Тулио обаче отказал да плати. Свикал най-богатите наркотрафиканти в картела. Обяснил им, че щом бунтовниците са дръзнали да посегнат на неговото семейство, никой не може да смята, че е в безопасност. Решили да обединят усилията си. Събрали цяла армия главорези и психари и им заръчали да търсят под дърво и камък, но да открият брата на Тулио. Речено-сторено. Докато издирвали момчето, те изклали петстотин души: роднини, приятели, познати на бунтовниците. Така Тулио си върнал брата, без изобщо да се охарчва и с цент.

— Не ми казваш нищо ново — изхили се Грасиела. — Значи Тулио си е върнал брата. Браво на него.

Рос погледна мокрите й от дъжда дънки.

— А разбрахте ли кой е видял, сметката на Джон-Джон? Или не ви се говори за това? Нека все пак го обсъдим. Тулио си иска сто и петдесетте бона. Иска и още нещо. — „Дай воля на въображението си“ — помисли тя. Сетне добави, извърната към доминиканката: — Иска теб.

Грасиела сви рамене.

— Негова работа, не може да ме има. Не си падам по колумбийците. Вонят.

— Та стана дума за Джон-Джон. Дето си изгоря като факла на пустеещия парцел в Бронкс. Мен ако питаш, Тулио готви същото за теб и момчетата ти. Споменах ли, че е обявил награда за залавянето ти? Сто бона на човека, който те заведе в някаква туристическа агенция в Джаксън Хайтс. Май си просиш еднопосочния билет на юг? А какво друго очакваше? Да посегнеш на мангизите на Тулио! Между другото, на твое място нямаше да разчитам чак толкова на момчетата. Ами ако се полакомят за парите, предложени от Тулио за главата ти?

Грасиела сложи ръка на врата си и навирила брадичка, се вторачи в Рос. Куклите се спогледаха. План или не, явно не са изгаряли от желание да мътят водата на Тулио. Рос го усещаше.

Тя вдигна пръст към доминиканката.

— Изпързаляли са те. Някой е искал да излезеш от бърлогата си. Откакто очистиха Джон-Джон, се криеш в миша дупка. А ето че сега се размотаваш тук. Каква по-добра мишена!

Пако поклати глава.

— Още сега се омитаме от пикливия ви град и си се прибираме в Санто Доминго.

Грасиела удостои Рос с поредната превзета усмивка.

— Знаех си, че ще си имаме главоболия с тоя Тулио. Затова и съм разработила план: да понатрупаме мангизи и да се изнесем в Санто Доминго, там сме в безопасност, Тулио и копелдаците му и с пръст не могат да ни пипнат.

Веднъж да се приберем в родината, и край на притесненията за разни скапани колумбийци, данъчни инспектори, имиграционни служби. Смятахме да се изнесем от Ню Йорк другата седмица. Но ще внесем промени. Тръгваме утре, най-късно вдругиден. В Доминиканската република ще си живеем като волни птички, а ти вече ще си на оня свят. Ти какво си въобразяваш? Няма да тръгна, преди да ти тегля куршума.

— Ти оглуша ли? — възкликна Рос. — Обясних ти, че Тулио ти е заложил капан, за да те измъкне от скривалището ти. Аз все пак имам хора, които да ме покриват. Докато ти — не! Още сега ще ти наскачат цяла сюрия ченгета и колумбийци. — Рос скръсти ръце. — Нека ти изброя какво можеш да направиш — допълни. — Да останеш в Ню Йорк и да свършиш като Джон-Джон. Незабавно да отпрашиш към летището и да се надяваш Тулио да не те догони. Да ме убиеш — тогава просто забрави за летището. Ако бъде убито ченге, градът се превръща в крепост — и пиле не може да прехвръкне. Летища, автобуси, влакове — всичко спира. Това означава, че няма да можеш да се измъкнеш оттук и е само въпрос на време да те докопат Тулио или трийсет и осем хиляди ченгета. Сама избирай.

Мълчание.

Рос зачака, този път, без да сваля очи от Грасиела.

Тишината започна да става тягостна. „Хванаха се“ — помисли Рос. Беше направила така, че Грасиела и хората й да се усъмнят един в друг.

Умуваха какво да правят. Бяха се хванали в капана на собственото си объркване.

Тя трябваше да печели време. Не можеше да направи нищо повече от това.

И после — ужас!

Ролс-ройсът се върна. Рос го видя през стъклото. Пак я присви под лъжичката. Беше изгубила!

Ралфи натисна клаксона. Грасиела се извърна към улицата.

Рос заби нокти в дланите си. „Само не си гълтай езика! Не сдавай багажа!“ — помисли си.

Тишината беше нарушена от камбанката над входната врата. Рос трепна, сякаш покрай ухото й беше изсвистял куршум.

В кафенето влезе мъж, мокър от дъжда навън.

Рос едва се сдържа да не изпищи. Сигурно халюцинираше. Това просто бе невъзможно. Тя разтърка очи и пак погледна към входа. Мъжът още стоеше там и оглеждаше със спокойни зелени очи кафенето и хората в него. Хари! Ето кой беше влязъл. Точно така, Хари!

Стоеше си на вратата и не трепваше. Само леко беше сбърчил чело. Не беше от хората, които ще седнат да се притесняват. Веднъж беше казал на Рос: „Ти се притесняваш. Аз мисля.“

Грасиела не можеше да повярва на очите си. Кой знае защо, Хари я хвърляше в ужас. А Шантавата се славеше с това, че не се плаши от никого. Ето че се бе намерил човек, който да й вземе страха.

Доминиканката се дръпна от него. Куклите — да не видят нещо — я последваха. Дали Грасиела и Хари се бяха срещали и друг път? Или Шантавата бе усетила по интуиция, че с това ченге шега не бива? Рос не можеше да не се съгласи с нея. Всеки, изправил се лице в лице с Хари, губеше ума и дума.

Рос се огледа — да види къде да се скрие. Шантавата и Хари имаха сблъсък на интересите. Щеше да стане голяма патаклама. Грасиела си беше навила на пръста да прави, да струва, но да убие Рос. Хари се бе заклел да я опази жива. Рос бе готова да заложи пенсията си, че ще има престрелка. Никак не й се щеше нещата да се развият така, но фактите си бяха факти.

В чест на един от любимите си герои спортисти Хари пак бе нахлупил бейзболната шапка на бостънския „Ред Сокс“. От козирката се стичаше вода, капеща върху полицейската значка, която той носеше на сребърна верижка около врата си. В лявата си ръка държеше пистолет, който бе отпуснал до бедрото си. Рос застана нащрек — всеки момент или доминиканката, или Хари щеше да открие огън. Как ли бе успял да я открие?

Рос седна в последното сепаре. Виждаше Хари. Не изпускаше от поглед и гърбовете на Грасиела и Куклите. Смяташе още при първия изстрел да се просне под масата.

Доминиканката спря в края на барплота. Куклите застанаха до нея.

Коментаторът на мача по малкия черно-бял телевизор до касовия апарат се провикна: „Го-ол!“ Множеството на стадиона избухна в бурни възгласи.

Хари запристъпва бавно към доминиканците, сякаш внимаваше да не събуди някого. Всички се бяха втренчили в него, това обаче не го притесняваше ни най-малко. Направи още две стъпки и спря. Заговори любезно:

— Оръжието на пода. И ако обичате, без резки движения. А после всички залегнете с лице към кухнята.

— Организирал си това малко театро, нали, господин Ченге? — сопна се Грасиела. — Дошъл си да ми теглиш куршума. Усещам го с кожата си.

„Тая съвсем е превъртяла“ — каза си Рос. Хари дошъл да убива Грасиела? Нищо чудно, че й е излязъл прякорът Шантавата. За кой дявол Хари ще убива тая откачалка? И какви са тия изцепки — че бил организирал, видите ли, театро? Той за нищо на света не би изложил Рос на смъртна опасност! Изключено!

Същевременно обаче изпитваше неприятното усещане, че тази малка случка наистина е инсценирана. Това бе единствената дума, която й хрумваше в момента. Нещо й подсказваше как всичко е наредено така, че в решителния миг Хари да нахълта в кафенето като герой. „Дрън-дрън“ — отсече Рос. Беше немислимо. Хари беше тук и това бе най-важното.

Грасиела плъзна ръка в дамската си чанта, без да сваля черни очички от Хари.

— Знам какво е станало — рече му и кимна рязко. — Знам защо си ми погодил тоя номер.

Хари й се усмихна, в този миг двамата сякаш се съгласиха за някаква неизречена истина, после той вдигна ръка и застреля Грасиела в челото. Тя падна възнак и седна на пода, облегната на плота. Кракът й се разтресе, износената й обувка с нисък ток отхвръкна. От отворената й дамска чанта изпадна сребърен пистолет.

Пако приклекна и се пресегна към оръжието, втъкнато отзад в колана му. Рос изкрещя на Хари:

— Внимавай!

Шмугна се под масата. Погледна нагоре колкото да види как колегата й застрелва Пако в лицето. Младият доминиканец се завъртя като пумпал. Просна се на пода пред Рос и й опръска ръцете с топла кръв.

Ужасен, Едуардо се обърна и понечи да хукне към кухнята. Тъкмо направи една крачка, и Хари го застреля в тила. Оплешивелият Едуардо падна с протегнати напред ръце и изчезна зад летящата врата към кухнята. Вратата се върна и Рос видя, че доминиканецът се е проснал на пода в кухнята. После вратата се затвори.

Три изстрела в главата. Три трупа.

Рос се изправи и седна в сепарето. Издърпа бързо няколко хартиени салфетки и избърса кръвта от ръцете си. Ушите й пищяха, гадеше й се от миризмата на барут.

Отвън някой натисна клаксон. Звукът се чу и в кафенето и нервите на Рос съвсем се изопнаха. Беше Ралфи. Бе видял какво е станало току-що и бе подкарал като обезумял, за да отърве кожата. Зави рязко наляво и се опита да заобиколи сервизна камионетка на телевизионни техници, изпречила се на пътя му. Но Ралфи нямаше откъде да мине. Това обаче не го разколеба — той счупи единия фар на ролс-ройса, смачка задницата на камионетката и отпраши нататък.

Три попадения в главата. Трима мъртъвци.

Рос погледна към пода. Една от Куклите — Пухчо, още беше жив. Беше се свил на кравай, ридаеше неудържимо и стискаше с мургави длани безжизнената ръка на Грасиела.

Хари се прицели в главата му. Рос изкрещя:

— Недей!

Той отпусна ръката, в която държеше пистолета. После го допря о бузата на момчето и му взе пистолета и сгъваемия нож. И двете оръжия се озоваха върху плота.

След това Хари отиде при Рос. Усмихваше се.

— Всичко е наред. Не се притеснявай. Аз съм тук, няма страшно.