Арнълд Тойнби
Изследване на историята (9)

VI.
Добродетели на злополучията^[1]

По-строгото мерило

Стигнахме до отхвърляне на общоприетото мнение, че цивилизациите възникват, когато средата предлага необичайно леки условия за живот, и до представяне на точно обратната гледна точка. Общоприетото мнение е породено от факта, че за съвременния наблюдател на цивилизации като египетската — а в този смисъл древните гърци са толкова „съвременни“, колкото и ние, — се подразбира, че земята е такава, каквато човекът я е направил, и се предполага, че тя е била такава, когато са я заели пионерите. Опитахме се да покажем как е изглеждала долината на Долен Нил, когато пионерите са стъпили на нея, като опишем части от долината на Горен Нил, каквито са сега. Но разликата в географското местоположение може би ни е попречила да бъдем изцяло убедителни и в тази глава възнамеряваме да подкрепим гледната си точка с примери, при които дадена цивилизация отначало е успяла, а после се е провалила на едно и също място и страната — за разлика от Египет — се е върнала към първичното си състояние.

Централна Америка

Ярък пример е сегашното състояние на люлката на маянската цивилизация. Там намираме руини на огромни и великолепно украсени обществени сгради, които сега са далеч от съществуващите човешки селища, в дебрите на тропическата гора. Тази гора буквално ги е погълнала като боа и сега ги поглъща неприпряно, като държи фино изсечените и точно иззидани камъни встрани от своите виещи се корени и ластари. Контрастът между сегашния вид на страната и вида, който трябва да е имала, когато е съществувала маянската цивилизация, е толкова голям, че е просто невъобразим. Сигурно е имало времена, когато тези огромни обществени сгради са били в сърцето на големи и гъсто населени градове и когато тези градове са били разположени в центъра на широки площи обработена земя. Преходността на човешките достижения и суетността на човешките желания са показани болезнено при връщането на гората, погълнала първо нивите, после къщите и накрая — дворците и храмовете. Все пак това не е най-важният урок от сегашното състояние на Копан, Тикал или Паленке. Още по-красноречиво руините говорят за напрегнатостта в борбата с физическата среда, която маянската цивилизация сигурно е водила в своето време. Със самото си отмъщение, показващо страхотната й мощ, тропическата природа свидетелства за дързостта и енергията на хората, които навремето, макар и не за дълго, са я принудили да отстъпи и са я притиснали до стената.

Цейлон

Също толкова трудният подвиг при овладяването на изсъхналите равнини на Цейлон и приспособяването им за земеделие е ознаменуван с разкъсаните бентове и обраслите с треви резервоари от влажната страна на хълмистата местност, градени в колосални мащаби от синхалите, преминали към древноиндийската философия на хинаяна.

За да се осмисли възникването на подобни резервоари, трябва да се знае още за историята на Ланка. Идеята в основата на системата им е проста, но велика. Строилите резервоарите царе са възнамерявали да не допускат нито част от дъждовете, толкова обилни в планините, да достигне морето, без преди това да облагодетелства пътьом хората.

В средата на южната част на Цейлон има широка планинска зона, но на изток и на север хиляди квадратни мили са заети от сухи низини, в момента много рядко населени. При връхната точка на мусоните, когато ден след ден пълчища носени от бурите облаци мерят силата си с хълмовете, природата слага черта, зад която дъждовете не могат да преминат… Има места, където демаркационната линия между двете зони — влажната и сухата — е толкова тясна, че след миля, изглежда, че си отишъл в друга страна… Тази линия се избива от море до море и изглежда стабилна и неподатлива на дейността на човека — например повалянето на горите.^[2]

Все пак мисионерите на древноиндийската цивилизация в Цейлон веднъж са успели да принудят поразяваните от мусоните височини да дадат вода, живот и богатство на низините, които природата е осъдила да останат пресъхнали и запустели.

Потоците от хълмовете били канализирани и тяхната вода насочена към гигантски резервоари отдолу, като някои са имали площ от четири хиляди акра. А от тях водели канали към други големи резервоари по-далеч от хълмовете, нататък — към други, още по-отдалечени резервоари. Под всеки голям резервоар и под всеки голям канал е имало стотици малки резервоари, всеки един от тях — ядро на село, а всички в крайна сметка подхранвани от влажната планинска зона. Така постепенно древните синхали завладели всички или почти всички низини, в които сега няма хора.^[3]

Енергичността на труда, нужен, за да се задържат тези неплодородни низини, се вижда в две очебийни черти в сегашния пейзаж на Цейлон: изпадането на някога напояваните и населени пространства в първоначалното безплодие и съсредоточаването на чайните, кафеени и каучукови плантации в другата половина на острова, където падат дъждове.

Северноарабската пустиня

Известен и почти банален пример по нашата тема е сегашното състояние на Петра и Палмира — гледка, дала повод за цяла серия есета по философия на историята, като се започне с „Руините“ на Волни (1791 г.). Днес тези предишни огнища на сирийската цивилизация са в същото състояние като предишните огнища на маянската цивилизация, макар че враждебната среда, която е взела реванша си от тях, е афроазиатската степ, а не тропическата гора. Руините ни казват, че тези изящно изработени храмове, портали и гробници сигурно са били украшения на големи градове. А археологическите данни, единствено даващи ни възможност да си представим маянската цивилизация, тук се допълват от писмени доказателства в историческите летописи. Знаем, че пионерите на сирийската цивилизация, създали чудото на тези градове в пустинята, са били майстори на магията, която сирийската легенда приписва на Мойсей.

Тези магьосници са знаели как да извадят вода от сухите скали и как да намерят пътя си през пустошта, в която не е стъпвал човешки крак. В разцвета си Петра и Палмира са били разположени в средата на напоявани градини — такива, каквито все още обграждат Дамаск. Но Петра и Палмира не са живели, както и днес. Дамаск не живее само или дори главно от плодовете на малките си оазиси. Богаташите им са били не градинари, а търговци, поддържащи връзките между оазисите и континентите с наситено движение на кервани от точка до точка през степните и пустинни пътища. Сегашното им състояние показва не само окончателната победа на пустинята над човека, но и мащаба на предшествалата победа на човека над пустинята.

Великденските острови

В друг район можем да правим подобни избоди за произхода на полинезийската цивилизация^[4], изхождайки от сегашното състояние на Великденските острови. Когато съвременността ни ги откри, най-големият от тези острови в югоизточната част на Тихия океан е бил населяван от две раси — раса от кръв и плът и раса от камък; очевидно примитивното население с полинезийски физически черти и създаденото със съвършенство население на статуите. Живите му обитатели от сегашното ни поколение не притежават нито изкуството да изработват статуи като тези, нито умението да преплават хиляди мили в откритото море, което отделя Великденските острови от най-близкия остров в Полинезийския архипелаг. Преди да бъде открит от европейски моряци, островът е бил изолиран от неизвестно колко дълго време от останалата част на света. Все пак двойното му население — от плът и от камък — свидетелства толкова ясно, колкото и руините на Палмира или Копан, за изчезнало минало, съвсем различно от настоящето. Тези човешки същества сигурно са били породени, а тези статуи изсечени от полинезийски мореплаватели, намерили навремето път през Тихия океан с крехки открити канута, без карти или компаси. А това пътуване едва ли е било изолирано приключение, довело до Великденските острови една лодка пионери с късмет и после неповторено. Населението на статуите е толкова многобройно, че са били нужни поколения, за да се произведе. Всичко говори, че мореплавателите редовно са преплавали тези хиляди мили открито море през дълъг период от време. В крайна сметка по неизвестни на нас причини морето, навремето победоносно пресичано от човека, се е сключило около Великденските острови, както пустинята около Палмира или гората около Копан. Каменните хора, като статуята в поемата на Хаусман, се държат като камъни, но хората от плът и кръв с всяко поколение стават по-груби и по-некомпетентни.

Примерът с Великденските острови изцяло опровергава разпространеното на Запад мнение, че островите в южните морета са земен рай, а жителите им — деца на природата в състоянието на Адам и Ева преди грехопадението. Тази погрешна представа произлиза от предположението, че една част от полинезийската среда я представлява цялата, физическата среда фактически се състои от вода и земя, като водата е страховито предизвикателство за всяко човешко същество, опитващо се да я пресече, без да разполага с по-добри средства от тези на полинезийците. Те са отговорили смело и успешно на предизвикателството на „соленото отблъскващо море“ и са извършили подвига да осъществяват редовно мореходство от остров до остров, на които пионерите са стъпвали като върху прашинки суха земя, разхвърляни по водната пустош на Тихия океан почти толкова нарядко, колкото звездите в космоса.

Нова Англия

Преди да приключи с този преглед на връщания към природното състояние, авторът ще си позволи да се позове на два примера — единият малко страничен, а другият съвсем очевиден — по които той има лични наблюдения. Пътувайки веднъж в селската част на щата Кънектикът в Нова Англия, попаднах на изоставено село — гледка, която не е необичайна за тези части на САЩ, както ми казаха, — и все пак за европееца учудваща и смущаваща. Може би два века Таун Хил — така беше името на селото — е стояло с дъсчената си църква в стил Джордж I в центъра на селската морава, обкръжена от къщички, овощни градини и житни ниви. Църквата още стоеше запазена като древен паметник, но къщичките бяха изчезнали, плодовите дръвчета бяха подивели, а житните поля — увехнали.

През последните сто години жителите на Нова Англия са играли непропорционална за броя им роля в изтръгването от дивата природа на целия американски континент от Атлантика до Пасифика, но в същото време са позволили на природата да им отнеме отново това село в сърцето на родното им място, където предците им са живели може би два века. Бързината, усърдието, невъздържаността, с които природата е възстановила правата си над Таун Хил веднага щом човекът се е отпуснал, безспорно показва степента на усилията, които той е положил преди това, за да опитоми безплодната земя. Само енергия, равна на тази, с която е бил укротен Таун Хил, е била нужна за „завладяването на Запада“. Запуснатото място обяснява чудото на възникващите като гъби градове в Охайо, Илинойс, Колорадо и Калифорния.

Римското поле

Въздействието, което оказа върху мен Таун Хил, е усетил в римското поле Ливий, който се учудва, че безброй войници — дребни земевладелци — са могли да се препитават в район, който в негово и в наше време представлява пустош със скалисти склонове и нездрави зелени блата. Тази сегашна пустош възпроизвежда вида на първоначалния суров пейзаж, преобразен от латинските пионери в обработена и населена околност. Енергията, показана в процеса на овладяване на тази тясна неприветлива ивица италийска земя, е същата, която после отне света от египтяните и британците.

Коварната Капуа

След като изследвахме естеството на определени природни среди, в които са породени цивилизациите или са постигнати други човешки успехи, и видяхме, че предлаганите от тях условия на човека не са леки, а по-скоро обратното, нека предприемем допълнително изследване. Да разгледаме други среди, в които предлаганите условия са леки и да видим какъв е бил техният ефект върху човешкия живот. Затова първо да разграничим две различни положения. Първото е, когато човек навлиза в лека среда, след като е живял в трудна. Второто е, когато хората в лека среда никога не са били изложени на друга, откак човешките им предци са станали хора. С други думи, да разграничим въздействието на леката среда върху хора в процес на цивилизоване и върху примитивния човек.

В класическа Италия Рим намира своята противоположност в Капуа. Полето на Капуа е благосклонно към човека, докато римското е сурово. А докато римляните тръгват от своята неприветлива земя, за да завладяват един след друг съседите си, капуанците останали вкъщи и позволили съсед след съсед да ги завладява. От последните си завоеватели, самнитите, капуанците са били освободени по тяхна молба с намеса на самия Рим. И в най-критичния момент на най-критичната в римската история война, в следващия момент след битката в Кана, Капуа се отплаща на Рим, като отваря вратите си за Ханибал. И Рим, и Ханибал са единодушни, че промяната в лоялността на Капуа е най-важният резултат от битката и може би решаващото събитие във войната. Ханибал се отправя към Капуа и установява там зимното си седалище, когато се случва нещо, неочаквано от никого. Зимата, прекарана в Капуа, дотолкова деморализира армията на Ханибал, че никога след това тя не е същото оръдие за победи.

Съветът на Артембарес

Херодот разказва история, която е много уместна в случая. Някой си Артембарес и негови приятели отишли при Кир със следното предложение:

Сега, когато Зевс свали от поста му Астиаг и даде властта на персите като народ и на вас, господарю, като личност, защо не емигрираме от ограничената, скалиста територия, която в момента притежаваме, и да завладеем нова? Има много удобни недалеч и още повече на по-голямо разстояние. Трябва само да си изберем, за да впечатлим света повече, отколкото досега. Това е естествена политика за властен народ и никога няма да имаме по-добра възможност, отколкото сега, когато империята ни има огромно население по целия азиатски континент.

Кир, който слушал и не се впечатлил, казал на молителите да правят, каквото искат, но характеризирал съвета им, че е все едно да искат да се сменят със сегашните си поданици. „Меки страни, казал им той, неминуемо въдят меки хора“.^[5]

Одисеята и излизането на евреите от Египет

Ако се обърнем към документи на древната литература, по-прославени от Историята на Херодот, ще видим, че Одисей никога не е бил толкова застрашен от циклопите и другите си агресивни противници, колкото от чародеите, които му обещават лек живот — Цирцея с гостоприемството си, завършило в кочината; лотофагите, в чиято страна според по-късен автор „винаги е следобед“; сирените, заради чиито чаровни гласове той запушил ушите на моряците с восък и ги завързал за мачтата; Калипсо, по-красива от Пенелопа, но нечовешки недостойна за помагач на смъртния човек.

Колкото до евреите при излизането им от Египет, суровият автор на Петокнижието не осигурява сирени или Цирцеи, които да ги карат да се лутат, но у него четем, че те постоянно жадуват за „тенджерите с месо в Египет“. Ако е станало по тяхному, Ветхият завет никога нямаше да бъде написан. Само че Мойсей е бил от същата мисловна школа като Кир.

„Правете, каквото ви харесва“

Критиците могат да твърдят, че току-що дадените примери не са убедителни. Разбира се, ще кажат те, пренесени от тежки в леки условия за живот, ще се „разглезят“ като гладуващ човек, който се натъпква с ядене. Но тези, които винаги са се наслаждавали на леки условия, ще се справят. Тогава да се обърнем към второто от двете положения, посочени горе — положението на хора в лека среда, които никога, доколкото е известно, не са били в друга. В този случай смущаващият фактор на прехода е отстранен и можем да изучим ефекта на леките условия сами по себе си. Западен наблюдател преди половин век дава следната картина на Нясаленд:

Малки туземни селца, скрити в безкрайни гори като птичи гнезда на дървото, в постоянен страх един от друг и от общия враг, търговеца на роби. Обитава ги в девствената си простота примитивният човек — без дрехи, без цивилизация, без знания, без религия. Истински деца на природата — безгрижни, небрежни и доволни. Този човек е очевидно съвсем щастлив. Фактически той няма нужди… Често обвиняват африканеца, че е мързелив, но това е неточна употреба на думите. Той няма нужда да работи — с толкова щедра природа наоколо, ще бъде неоправдано да се работи. Затова неговата отпуснатост, както я наричат, е също толкова част от него, както плоският нос, и е толкова осъдителна, колкото мудността на костенурката.^[6]

Чарлс Кингсли, викторианският привърженик на трудния живот, който предпочитал североизточния вятър пред югозападния, написва кратък разказ, наречен „История на великата и славна нация на правещите, каквото им харесва, които са дошли от страната на тежката работа, защото искали цял ден да свирят на арфа“. Заплатили с това, че дегенерирали в горили.

Забавно е да се наблюдава различното отношение към лотофагите на елинския поет и на западния моралист. За елинския поет лотофагите и страната им са удивително привлекателни — нещо като дяволска примамка на пътя на цивилизоващия се грък. От друга страна, Кингсли проявява съвременното британско отношение и се отнася към героите на разказа си с такова презрително неодобрение, че явно е неуязвим за привлекателността им. За него е дълг да ги приобщи към Британската империя — не за наше добро, а разбира се, за тяхно — и да им осигури панталони и библии.

Ние обаче не искаме да одобряваме или да не одобряваме, а да разберем. Изводът се намира в първите глави на книгата Битие — само след като са изгонени от райската си страна на лотофагите, Адам и Ева и техните потомци изобретяват земеделието, металургията и музикалните инструменти.