Арнълд Тойнби
Изследване на историята (36)

А) Въздействие върху обществото

В по-ранна част на това изследване отбелязахме, че в срещите между съвременници, в които въздействието на нападателя постига успешно проникване в нападнатото общество чрез културното си излъчване, и двете страни са били вече в процес на разлагане. Отбелязахме също, че един от критериите за разлагане е малцинството, което е станало просто доминиращо вместо творческо, и пролетариат, станал морално отчужден от предишните си водачи, които вече са само „господари“. Този социален разкол вероятно вече е настъпил в общество, чието културно излъчване успешно прониква в тялото на обществото на един от съседите си. А социалният симптом, който е най-значимата последица от този винаги неудачен и често нежелан успех, е утежняването на проблема, който отчуждението на вътрешния пролетариат във всички случаи представлява.

На един пролетариат е присъщо да бъде неудобен елемент в обществото дори когато е чисто домашен, но неудобството остро се подчертава, ако числеността му е увеличена, а културният му модел — разнообразен с включване на чуждо население. Историята дава поразителни примери на империи, нежелаещи да добавят към проблемите си, като увеличават външния си пролетариат. Римският император Август съзнателно отказва да позволи на армиите си да опитат разширяването на границите отвъд Ефрат. Австрийската Хабсбургска империя през XVIII в. и след това през периода на германските победи в първата половина на Първата световна война по същия начин проявява нежелание да измести границите си на югоизток и с това да увеличи славянския елемент във вече прекалено разнообразното си население. Съединените американски щати след края на същата война постигат същата цел с различни средства, а именно с драстично намаляване чрез законите от 1921 и 1924 г. на броя на кандидат-имигрантите. През XIX в. правителството на Съединените щати постъпва на базата на оптимистичния принцип. Предполагало се е, че всички имигранти или поне тези от Европа бързо ще се превърнат в „пребоядисани“ патриотични американци и че следователно, щом огромните територии на щатите са индустриално недонаселени, републиката ще направи добре, ако приветства всички по принципа „колкото повече, толкова по-весело“. След Първата световна война надделява по-мрачен възглед. Вече се чувствало, че всичко е застрашено от прегряване. Дали става въпрос за отстраняването на физическите тела на чуждите пролетарии, или за отстраняване на духовните му идеи — „опасни мисли“ според японската фраза — е, разбира се, друг въпрос, на който отговорът се оказва отрицателен.

Социалната цена, която има да плаща успешно агресивна цивилизация, е просмукването на екзотичната култура на чуждите жертви в потока на живота на вътрешния пролетариат на обществото на агресора и пропорционално разширяване на моралната бездна, вече зееща между този отчужден пролетариат и псевдодоминиращото малцинство. Римският сатирик Ювенал, писал в началото на II в. сл.Хр., отбелязва, че сирийската река Оронтес се влива в Тибър. В съвременното западно общество, изличило влиянието си над цялата обитаема част на планетата, не само Оронтес, но също великата Ганг и великата Яндзъ са се вливали в Темза и Хъдсън, докато Дунав е обърнал посоката си и наслагал културни наноси от румънски, сръбски, български и гръцки съмишленици нагоре по течението към Виена.

Ефектът на успешно нападение върху обществото на нападателите е по-сложен, без да бъде по-малко коварен. От една страна, ще намерим, че културен елемент, безвреден или благотворен в собственото си общество, като правило дава нови и опустошителни резултати в чуждо тяло, в което е проникнал. От друга страна, ще намерим, че когато някога изолиран културен елемент успява насилствено да влезе в живота на нападнато общество, той като правило привлича други елементи след себе си — елементи от същия източник.

Примери за тази опустошителна роля на експатрирани културни елементи, нахълтали в чужда социална среда, вече бяха обект на вниманието ни. Вече забелязахме някои от трагедиите, докарани на незападни общества от въздействието на особените политически институции на западния свят. Основна черта на западната политическа идеология е настойчивостта за съобразяване с принципа на политическо свързване на случайните географски склонности. При произхода на западното християнско общество видяхме появата на този идеал във Вестготия, където той е направил нетърпим живота на честната еврейска диаспора. Така поразиите във Вестготия започват да се отразяват на света извън родината на западното християнство, когато мощна вълна на съвременно западно влияние я повлича със себе си в други части на света и тази особена западна политическа идеология, която сега е настроена на нова интензивност от въздействието на новия дух на демокрация върху старите институции на териториален суверенитет, въплътен в местните държави.

Видяхме как в течение на сто години, завършили през 1918 г., лингвистичният национализъм разстройва дунавската Хабсбургска монархия. Тази революционна ревизия на политическата карта прави съмнителен дара на мимолетно политическо освобождение на покорените народи и на бившето Обединено кралство на Полша-Литва, които са били разделени между Хабсбургската, Хохенцолеровата и Романовата империи към края на XVIII в. След рухването, през 1918 г., на тези три империи мегаломанските стремежи на поляците да възстановят границите от 1772 г., като преградят жизненото пространство на една привилегирована полска нация, предизвиква гореща съпротива на литовци и украинци, които преди са били полски партньори, а не полски поданици в националната общност, конституирана през 1569 г. Смъртоносните вражди между тези три народа през следващите години, вдъхновявани от злия дух на лингвистичния национализъм, подготвя пътя най-напред за новото им руско-германско разчленение през 1939 г., а после, след ужасяваща агония, за руската комунистическа тирания, установена през 1945 г.

Разрухата, породена от съвременното облагородяване на традиционните западни институции в източноевропейските покрайнини на западния свят, не е толкова трагична, колкото ефектът на този вирус на национализъм в османската политика, тъй като нито непрактичната анархия на Полша-Литва от XVIII в., нито колебливата просветна монархия на австрийските Хабсбурги не може да се сравни с османската система на „милети“ като алтернативно решение на общия проблем да се намери практическо политическо конституиране на общност, съставена от географски примесени народности, много по-подходящо за занятията и професиите, но и за териториално разграничените националности в Западна Европа. Прокрустовите методи, с които османските „милети“ са изтръгнати и накълцани в странната форма на суверенно независими национални държави, е отбелязвано по-рано в това изследване и няма защо тук да се припомня. Тук е нужно само да отбележим, че потресаващите жестокости, придружили разчленяването на Британската индийска империя във враждебните една на друга „национални“ държави Индия и Пакистан, и на поставената под британски мандат територия на Палестина на враждебните една на друга държави Израел и Йордания, са също така примери за пагубния ефект на западната идеология на национализъм, излъчван в социална среда, в която географски примесени общности преди са били в състояние да съжителстват, понеже се организират в „милети“.

Разрушителният потенциал, който елементите на културата като правило проявяват, когато са изтръгнати от свойствената им рамка и са въвлечени в чужда социална среда, се илюстрират и от примери в икономическата сфера. Деморализиращият ефект на вносния западен индустриализъм например, ускорен с натрапчива икономическа предприемчивост от западен тип, създава географска смесица от недопечени общности, които са в процес на събиране на „човешко гориво“ за икономическата си пещ.

Навсякъде в съвременния свят икономически сили обтягат отношенията между капитала и труда, индустрията и земеделието, града и селото, но в съвременния Изток напрежението е по-голямо поради разцепване по расови линии. Чуждият ориенталец е не само буфер между европееца и туземеца, но и бариера между туземеца и съвременния свят. Култът към ефективност просто построява величествен западен небостъргач на източна почва с туземците в приземния етаж. Всички населяват същата страна, но сградата е от различен свят, до който туземците нямат достъп. В тази плуралистична икономика конкуренцията е много по-остра, отколкото в западния свят. Както пише Бьоке: „Има материализъм, рационализъм, индивидуализъм и концентрация с икономически цели, много по-пълни и абсолютни, отколкото в хомогенните западни земи, пълно всмукване в обмена и пазара, капиталистически свят с предприятието за субект, много по-типични за капитализма, отколкото можем да си представим в така наречените капиталистически страни, които са израснали бавно от миналото и са още обвързани с него със стотици корени.“^[1]… „Така че макар тези отделни зависимости да имат вид на моделирани по западен образец, фактическите са моделирани като икономически системи за производство, а не за социален живот. Средновековната държава съвсем внезапно се превръща в модерна фабрика.“^[2]

Вторият ни „закон“ за културното излъчване и приемане е тенденцията културен модел, установил се в „излъчващото“ тяло на обществото, да се утвърждава отново в приемащото го общество чрез ново сглобяване и събиране на съставящите го културни елементи, които са се разделили в процеса на предаването му. Този процес съперничи с противоположната тенденция нападнатото общество да се съпротивлява, но подобна съпротива може да предизвика само забавяне. Тъй като проникващите културни елементи не са отделими, както може да се предположи, защото „едно нещо води до друго“.

Нападнатите общества наистина не са винаги слепи за последиците, които вероятно ще настъпят, след като се разреши дори на най-незначителния и безвреден културен елемент да навлезе. Винаги сме отбелязвали определени исторически срещи, в които нападнатото общество успява да отблъсне нападателя, без да му даде възможност да се настани дори временно. Безкомпромисната политика на самоизолация, спечелила тези редки победи, е опитвана и в други случай, когато е претърпявала провал. Нарекохме тази политика фанатизъм, „зелотизъм“ по името на еврейската фракция, стараеща се да отхвърли или прогони елинската култура от „обетованата земя“ „с всичките й партакеши“. Характерният дух на фанатиците е емоционален и интуитивен, но политиката може да се води и с хладна рационалност. Класически случай на този дух дава скъсването на отношенията между Япония и западния свят до 1638 г. По-учудващо е да се види подобен усет за свойствената взаимозависимост на всички различни елементи на нахлуващ чужд културен модел да води — по същата линия на разсъждения — до подобни изводи в ума на старомоден управник на изолирана и изостанала арабска страна.

Състоянието на ума на рационалния фанатик е пикантно илюстрирано от разговор през двадесетте години на XX в. между зайдисткия имам на Сана Яхя и британски пратеник, чиято мисия е да убеди имама да възстанови мирно част от британския протекторат Аден, която той е окупирал по време на световната война от 1914–1918 г. При последната беседа, след като е станало очевидно, че мисията няма да постигне целта си, британският пратеник, в желанието си да даде на разговора друг обрат, прави комплимент на имама за армията му от нов тип. Като вижда, че имамът приема комплимента добре, той продължава:

— Предполагам, че ще възприемете и други западни институции.

— Не мисля — каза имамът с усмивка.

— Така ли? Това ме интересува. Мога ли да се осмеля да попитам за причините?

— Е, не мисля, че ще ни се понравят други западни институции — каза имамът.

— Наистина ли? Кои институции, например?

— Е, има парламенти — каза имамът. — Предпочитам сам да бъда правителството. Може да намеря парламента за досаден.

— Колкото до това — каза англичанинът, — мога да ви уверя, че отговорно представително парламентарно правителство не е задължителна част от апарата на нашата западна цивилизация. Погледнете Италия. Тя се отказа от това, а е една от великите западни сили.

— Е, има алкохол — каза имамът. — Не го искам да влиза в моята страна, където в момента той за щастие е почти непознат.

— Много естествено — каза англичанинът, — но ако става дума за това, мога да ви уверя, че алкохолът също не е задължително допълнение на западната цивилизация. Погледнете Америка! Тя се отказа от него, а също е една от великите западни сили.

— Е, във всеки случай — каза имамът с нова усмивка, която, изглежда, показва, че разговорът е свършил, — аз не обичам парламентите, алкохола и този вид неща.

Поуката от историята е, че проявявайки проницателността на вникването си в нещата, имамът косвено разкрива слабостта на целта си. Възприемайки за армията си наченките на западната техника, той вече е вкарал тънък клин. Той е започнал културна революция, която в крайна сметка няма да остави на йеменците друга алтернатива, освен да прикриват голотата си с пълен готов комплект западни дрехи.

Ако имамът беше срещнал своя индийки съвременник Махатма Ганди, индийският държавник-светец щеше да му разкаже следното: Призовавайки сънародниците си индийци да започнат отново да предат и тъкат своя памук ръчно, той всъщност им сочи начин да се измъкнат от видимите примки на западната икономическа паяжина. Но тази политика се гради на две предположения, като и двете трябва да са оправдани, за да бъде осъществена. Първото предположение е, че индийците са готови да направят икономически жертви, които тази политика влече след себе си, а разбира се, те не са. Но дори ако Ганди не беше разочарован в очакванията си за икономическата безкористност на сънародниците си, политиката му е щяла да бъде сведена до нула от погрешността на второто предположение, което е проява на неразбиране на натрапчивите духовни качества на културата. Ганди си позволява да не види в късната съвременна западна цивилизация нищо повече от светската социална структура, в която религията е заменена от технологията. Очевидно не му е хрумнало, че неговото собствено майсторско използване на съвременни методи на политическа организация, разгласа и пропаганда е толкова „западна“, колкото памучните фабрики, срещу които се бори. Но трябва да се отиде и много по-нататък от това, защото сам Ганди е продукт на културното излъчване от Запада. Духовното събитие, освободило „душевната сила“ на Ганди, е среща в убежището на душата му между духа на християнските евангелия и индуизма. Светецът Махатма и войнственият имам са в една и съща лодка.

Общо взето, при срещите между цивилизации, когато нападнатата страна не е успяла да предотврати нито един пионерски елемент на агресивната култура, единственият шанс да оцелее е в психологическа революция. Тя може да съумее да се спаси, ако изостави отношението на фанатиците и възприеме обратната „иродова“ тактика, и се научи да се бие с нападателя с неговите собствени оръжия. Да вземем примера със срещата на османците с късния съвременен Запад. Султан Абдул-Хамид II води неохотно политика на западнизиране, което е най-малко провал, докато Мустафа Кемал Ататюрк западнизира с цяло сърце, което е максимумът възможен практически начин за спасяване. Безполезно е да се предполага, че едно общество може да западнизира армията си, а в други отношения да кара като по-рано. Безполезността на това предположение е вече илюстрирана в случаите на Русия на Петър I, Турция от XIX в. и Египет на Мехмед Али. Западнизираната армия не само се нуждае от западнизирана наука и индустрия, образование и медицина. Самите офицери в армията придобиват западни представи съвсем без отношение към професионалните им умения, особено ако са изпратени в чужбина да учат своята професия. Историите и на трите страни показват парадоксалната черта на група армейски офицери, оглавяващи „либерални“ революции. Такава гледка разкриват революцията на „декабристите“ от 1825 г., несполучливата египетска революция, водена от Араби паша през 1881 г., и турската революция на Комитета за съюз и прогрес през 1908 г., която не е несполучлива, но стига до катастрофа десет години след това.

Б) Отклици на душата

(I) Обезчовечаване

Като насочваме вниманието си от социалните към психологическите последици на срещите между съвременници, ще намерим за удобно отново да обсъдим поотделно съответния ефект върху страните, играещи автентични роли на „извършител“ и „потърпевш“, нападател и нападнат. Ще бъде най-добре, ако първо разгледаме ефекта върху извършителя, защото той е поел инициатива за срещата.

Представителите на агресивно излъчващи цивилизации, успешно проникнали в чуждо общество, са склонни да се поддават на заблудата на фарисея, който благодари на бога, че не е такъв, каквито са другите хора. Доминиращото малцинство пък е склонно да гледа снизходително на новопостъпилите във вътрешния пролетариат, произлизащи от покорено чуждо общество, като на по-долен вид „онеправдани“. Възмездието за придържане към тази нишка на заблуда е особено иронично. Да се отнасяш като към други човешки същества, които в момента се е случило да бъдат зависими от твоето благоразположение, е несъзнателно потвърждение на истината, която си възнамерявал да заобиколиш.

Истината е, че всички души са равни пред създателя си и единственият резултат, постиган от човешките същества, опитващи се да ограбят други хора от тяхната човечност, е, че лишават себе си от собствената си човечност. Всички прояви на безчовечност не са обаче еднакво отвратителни.

Най-малко безчовечната форма на безчовечност като правило се проявява от представители на успешно агресивни цивилизации, в чиито културен модел религията е ръководен и ориентиращ елемент. В подобни общества отрицанието на човечността на онеправданите взема формата на утвърждаване на религиозното му отхвърляне. Доминиращото християнство го позори като некръстен езичник, доминиращият ислям — като необрязан неверник. Същевременно трябва да се признава, че малоценността на онеправданите може да се излекува чрез обръщане в религията и в много случаи привилегированите са полагали усилия, за да извършат това лечение, може би дори против собствените си интереси.

Потенциалната универсалност на църквата е символизирана в образното изкуство на средновековното християнство с конвенцията, че един от трите магове, първи посетили новородения Иисус, е негър, а в практиката на ранното съвременно западно християнство, наложило присъствието си във всички други живи човешки общества с подвига в усвояването на океанското мореплаване, същото чувство за универсалността на църквата показва искреността си с готовността на испанските и португалски конкистадори да направят всичко възможно за социално общуване, включително да се женят с покръстени в тридентинското римокатолическо християнство независимо от „цвета“. Испанските завоеватели на Перу и Филипините са толкова по-ревностни да предадат своята религия, отколкото своя език, че даряват местните езици на покорените народи със средство за съпротива срещу кастилците, като ги развиват така, че те стават средства за предаване на католическата литургия и литература.

Демонстрирайки по този начин искреността на своите религиозни убеждения, испанските и португалските строители на империи са все пак предшествани от мюсюлманите, които от самото начало се женят за преминали в тяхната религия без оглед на различията в расата. Но мюсюлманите са отишли и по-надалеч. Ислямското общество е наследило от наставленията на Корана признание, че има определени неислямски религии, които, въпреки че са незадоволителни, са автентични частични откровения за божествената истина. Това признаване, първоначално спрямо евреите и християните, по-късно се разпростира върху зороастрианците и индуистите. Обаче мюсюлманите претърпяват пълен неуспех да се издигнат до това сравнително просветено равнище, когато се сблъскват със сектантските различия между сунити и шиити вътре в собствената си религиозна общност. Тук те се проявяват в толкова лоша светлина, колкото християните, независимо дали са от „ранната църква“ или от „периода на Реформацията“.

Следващата сравнително малко пакостна форма на отричането от страна на привилегированите на човечността на онеправданите е твърдението за културната им непълноценност. В историята на културната агресия на цивилизациите от второ поколение това е подтекстът на разграничаването на елини от „варвари“, а в късния съвременен западен свят тази културна противоположност в човечеството намира изразители сред французите в отношенията им със северноамериканските индианци през XVIII в., с хора от Магреб и с виетнамци през XIX в., и с африканските негри на юг от Сахара през XX в. сл.Хр. Същото отношение възприемат холандците в отношенията си с малайските народи в Индонезия, а Сесил Роудс се е старал да разпали същия културен идеал в сърцата на говорещите холандски и английски южноафриканци, когато съчинява лозунга „Равни права за всички цивилизовани хора южно от Замбези“.

В Южна Африка тази искра на идеализъм е задушена след установяването на Съюза през 1910 г. от избухването на ограничения и бурен национализъм на африканерите-холандци, решени да утвърдят господството си над южноафриканските си сънародници от банту, индонезийски и индийски произход в името на превъзходство не на основата на култура или религия, а на раса. Французите, от друга страна, отиват внушително напред при придаването на политическо въздействие на културните си убеждения. В Алжир например френското гражданство е достъпно за местни алжирски поданици от 1865 г. с ислямска вяра, при условие че се съгласят с юрисдикцията на френския граждански закон.

Искреността на французите, чийто идеал е да отварят всички политически и социални врати пред всеки, успешно завършил образование по френския вариант на съвременната западна култура, е показана в един случай, който, отстоявайки честта на Франция, има осезаем ефект за изхода от Втората световна война. След окупацията на Франция през юни 1940 г. възниква въпрос с особено голямо значение — дали правителството във Виши или Движението на борещите се французи ще успее да привлече за делото си африканските територии на Френската империя. При тези обстоятелства губернаторът на провинция Чад от Френска екваториална Африка е френски гражданин от негърска африканска раса. Този негър французин в културното си приобщаване надлежно изпълнява официалната си отговорност в полза на Движението на борещите се французи и така му дава първата опорна точка във Френската империя, защото дотогава то е изцяло базирано в Лондон.

Културният, както религиозният, критерий за очертаване на линията между привилегировани и онеправдани, колкото и да предизвиква възражения, не издълбава дълбока бездна между двете части, на които разделя човечеството. „Езичниците“ могат да прекосят чертата, като се покръстят; „варварите“ могат да я прекосят, като издържат изпит. Решаващата стъпка надолу на привилегированите е, когато нарекат онеправданите не „езичници“ или „варвари“, а „туземци“. Щом позорят с етикета „туземци“ членове на чуждо общество в собствения му дом, привилегированите отричат тяхната човечност, като утвърждават политическата и икономическата им нищожност. Определяйки ги като „туземци“ привилегированите косвено ги асимилират в нечовешката фауна и флора на девствен нов свят, който е чакал човешките си откриватели, за да влязат и поемат притежанието му. При подобни предпоставки фауната и флората могат да се приемат за червеи и плевели и да се премахват или пък като природни ресурси, които трябва да се експлоатират.

Досега в изследването намерихме класически примери на хора, практикуващи тази отвратителна философия, у евразийските номадски орди, успяващи понякога да установят властта си над завладени заседнали населения. Като се отнасят към човешки същества, сякаш те са дивеч или домашен добитък, османските строители на империя са толкова безмилостно и грандиозно логични, колкото френските строители на империя, отнасящи се към поданиците си както към варвари. Колкото и да е вярно, че нееманципираните френски поданици са неизмеримо по-охолни от османската „рая“, вярно е също, че човешките домашни животни, които османските пастири обучават да бъдат стражеви кучета, намират за талантите си възможност за дори по-блестяща кариера, отколкото може да очаква „образован“ африканец, когато успее да стане френско длъжностно лице или книжовник.

В късната модерна епоха англоезичните протестантски пионери на западното общество в отвъдморската им експанзия са най-злите нарушители, извършили греха на номадските строители на империя да лишат „туземците“ от човешки души. Това повторение на старо престъпление има за най-злокобни черти готовността им да преминат чертата с още едно стъпало надолу, докъдето османците никога не падат, и да доведат докрай твърденията си за политическата и икономическа нищожност на туземците, като ги определят за племе от „нисша раса“.

От четирите позорни петна, лепнати на онеправданите от привилегированите, петното на „нисша раса“ е най-злостно по три причини. Първо, с него се утвърждава нищожността на онеправданите като човешки същества без каквито и да било уговорки, докато прозвищата „езичник“, „варварин“ и „туземец“, колкото и да са оскърбителни, са просто отричане на едно или друго определено човешко качество и отказване на едно или друго от съответните човешки права. Второ, това расово деление на човечеството се различава от религиозните, културни и политико-икономически деления, като издълбава бездна, която е непреодолима. Трето, расовата стигма се различава от религиозната и културната (макар и не от политико-икономическата в това отношение), като взема за критерий най-повърхностната, най-незначителната и най-маловажната страна на човешката природа — цвета на кожата или формата на носа.

(II) Фанатизъм и иродианство

Когато се обърнем към разглеждане на отклиците на нападнатата страна, намираме, че тя има избор между противоположни линии на действие, които вече намерихме и използвахме в различни части на това изследване, а наименованията им взехме от разказите в Новия завет.

В тази епоха елинизмът оказва силен натиск върху еврейството на всяка плоскост от социална дейност. Накъдето и да се обърне, нито един евреин не може да избегне или пренебрегне въпроса дали да стане, или да не стане елин. Фракцията на фанатиците се състои от хора, чийто импулс е да се опитат да отбиват агресора и да се върнат към духовните пости на собственото си еврейско наследство. Вярата, която им дава живот, е убеждението, че ако останат верни на потомствената си традиция, ще им бъде дадена от ревниво пазен извор в духовния им живот свръхестествена сила, която ще им позволи да отблъснат агресора. Иродовата фракция от своя страна се състои от поддръжници на държавника-опортюнист, чийто идумейски произход и неговият личен гений позволяват на този син на неотдавна включена в състава на Макавейското царство нееврейска провинция, да заеме по-малко предубеден подход към проблема. Политиката на Ирод Велики е да научи от елинизма всяко постижение, което може да се окаже нужно на евреите, за да постигнат юридически и практически цели и да удържат собствените си интереси, като същевременно водят малко или повече комфортен живот в елинизиращия се свят, който е тяхната социална среда, от която не могат да избягат.

Имало е еврейски иродианци много преди дните на Ирод. Можем да проследим началото на доброволното самоелинизиране на емигрантската еврейска общност в Александрия — на този град за претопяване — до следващия ден от смъртта на неговия основател. Дори в хълмиста Юдея върховният жрец Йошуа-Язон, който е праобраз на иродовата държавническа школа, преди 160 г. пр.Хр. е зает с дяволската си работа (както е изглеждала в очите на фанатиците) да съблазнява по-младите си колеги неприлично да излагат телата си в елинска спортна зала и вулгарно да покриват главите си с широкополата елинска „петасус“. Тази провокация предизвиква реакция на тогавашните фанатици, както е изложено в двете Книги на Макавеите. Еврейските фанатици не са смазани и от катастрофите на римското опустошаване на Йерусалим през 70 г. сл.Хр., дори и от последвалото му повторение през 135 г., защото равинът Йоханан бен Закай откликва на това предизвикателство, като дава на евреите инертно скована институционна рамка и пасивно упорита психологическа среда, позволили им да запазят характерния си общностен живот в крехкото глинено обиталище на политически безсилната диаспора.

Еврейството обаче не е единствената сирийска общност, нито пък сирийското общество е единствената ориенталска цивилизация, разделени на лагери на иродианци и фанатици от предизвикателството на елинизма. Бунтовете на фанатиците от сирийски плантационни роби в Сицилия през II в. пр.Хр. са уравновесени в Рим през последвалата имперска епоха от иродиански приток на сирийски освободени роби, преминали към елинизма. Обратно на това, иродианството в по-заможните и по-опитни жизнено слоеве на сирийското общество, които елинисткото доминиращо малцинство е готово да вземе за социални партньори, е уравновесено с набиране и на други, освен юдаизма, сирийски религии за духовно неуместните и унижаващи фанатиците военни наряди, за да служат като инструменти за водене на светска културна война. Зороастрианството, несторианството и монофизитизма, както и ислямът, следват юдаизма в това духовно катастрофално отклонение от религиозния верен път. Но последните три от тези извратени религиозни движения в края на краищата изкупват фанатичното си умопомрачение с иродианското действие да преведат на езиците на своите литургии класическите творби на елинската философия и наука.

Ако преминем към психологическата реакция в общества, срещнали се със средновековното западно християнство, ще намерим най-решителните иродианци, познати на историята, в предишните езичници — скандинавските варварски нашественици, които в резултат от една от най-ранните и най-значими западни културни победи стават норманските тълкуватели и разпространители на западнохристиянския начин на живот. Норманите запазват не само религията, но също езика и поезията на романоезичното местно население на държавата-наследница, която те изразяват за себе си в галското сърце на империята на Каролингите. Когато нареченият с френско име нормандски поет и певец Тайлефер вдига глас, за да вдъхнови другите рицари, когато те тръгват за битката при Хейстингс, той не им рецитира „Фолксунгасага“ на норвежки, а песента на Ролан на френски. Преди Уилям Завоевателят на Англия да обяви властно растежа на зараждаща се западна християнска цивилизация в изостаналата и изолирана провинция, спечелена с меча му, други нормански авантюристи са се заемали с начинанието да разширят границите на западния християнски свят в обратната посока за сметка на православното християнство и Дар-ел-исляма в Апулия, Калабрия и Сицилия. Още по-забележително е иродианското приемане на западната християнска култура от скандинавците, останали в родните си земи.

Възприемчивостта на северните хора към чужди култури не се ограничава само до западното християнство. Намираме я и във влиянието на Византия и на ислямските изкуства и институции върху норманите в Сицилия; в смесицата на далекозападна келтска християнска култура, възприета от „остманите“ в Ирландия и от нордските заселници на Западните острови; във възприемането на православната християнска култура от скандинавските завоеватели на Русия, покорили и славянските варвари в басейните на Днепър и Нева.

В други общества, срещани от средновековното западно християнство, намираме иродиански и фанатични импулси много по-поравно балансирани. Например реакцията на фанатиците на Дар-ел-исляма против кръстоносците е до някаква степен определена от иродианци с нормански уклон от преминали към западнохристиянския начин на живот киликийски арменски монофизити.

Двете посочени противоположни психологически реакции могат да се забележат и в историите на православното християнство и на древноиндийския свят в срещите им с агресивната иранска мюсюлманска цивилизация. В основното тяло на православното християнство под Османската империя мнозинството държи на потомствената си религия, чиято църковна независимост те предпочитат да запазят с цената на покорство пред чужд политически режим. Но този фанатизъм е частично уравновесен, дори в религиозната плоскост, от малцинство, което става мюсюлманско поради социална и политическа амбиция. Още по-голям брой стигат до иродианство в по-незначителните, но не по-малко значими склонности да научат езика на господарите си и да подражават на тяхното облекло. Реакциите на индусите на Моголския радж са приблизително същите, но в Индия преминаването към религията на завоевателите е в по-голям мащаб, особено сред социално депресираните и доскорошни езичници, които са преминали към индуизма в Източна Бенгалия, чиито потомци през XX в. сл.Хр. учредяват отделна източна провинция на Пакистан.

Срещите на съвременници със съвременния Запад бяха вече скицирани в по-ранна глава на тази част на изследването. Ако трябва да преразгледаме посочените сведения от сегашната ни психологическа гледна точка, ще намерим, че навсякъде става дума за варианти на конфликти между противоположните импулси на фанатизма и иродианството. Случаят с далекоизточното общество на Япония може да бъде избран като особено ясен пример. След ранния експеримент с иродианството японците навлизат в стриктно и успешно поддържан фанатизъм, след като шогунатът Токугава скъсва отношенията между Япония и Запада. Малко иродианско малцинство се запазва обаче в тези псевдохристияни, които тайно остават лоялни на отречената си чужда вяра за повече от двеста години, докато революцията на Мейджи от 1868 г. им позволява отново да излязат на открито. Малко преди това те са подсилени от второ, различно японско иродианско движение, даващо живот на тайно изучаващите чрез датски посредник новата наука на светския късен съвременен Запад. След революцията на Мейджи това новомодно иродианство си осигурява контрол над японската политика и постига резултати, които сепват света.

Но дали този последен етап е изцяло иродиански? Тук се изправяме пред определена двойственост на едното, а може би и на двете от избраните ни понятия за сравняване. За фанатизма целта е ясна. Тя е да отхвърли „гръцките внушителни дарове“. Но средствата са различни, обхващащи и позитивния метод на открита война в стила на Макавеите, и негативния метод на самоизолация, независимо дали чрез правителствено решение, затварящо границите, както е в Япония, или чрез действия на индивиди, които поддържат особеността на отделни народи с лични начинания по маниера на евреите при разпиляването. За иродианците, от друга страна, средствата също са ясни. Те ще приемат „даровете на гърците“ — независимо дали става дума за религии или динамо машини — с отворени ръце. Но какво за целта? За най-целенасочените от всички иродианци — скандинавците, нордическите хора или норманите, целта, следвана може би несъзнателно, но във всеки случай ефективно постигната, е пълно сливане със срещнатата цивилизация. Баналност в средновековната западна история е, че норманите преминават с удивителна бързина през етапите на преображение, водачество и изчезване. По-рано в това изследване цитирахме строфа от тогавашния наблюдател Уилям от Апулия: „Те обръщат в своите собствени обичаи и език тези, които приемат стандартите им, така че резултатът е расово сливане.“

Но това ли е винаги целта на иродианците? Ако сме изтълкували правилно политиката на Ирод Велики, този герой, дал името си на иродианството, е вярвал — погрешно, както допуснахме при разглеждане на други случаи, — че хомеопатична доза елинизъм е най-доброто средство, за да се осигури оцеляването на евреите. А съвременното иродианство в Япония е несъмнено по-близо до политиката, която приписахме на Ирод, отколкото до практиката на норманите. Съвременни японски държавници са стигнали до мнението, че технологическа революция, превръщаща Япония във велика сила в западен стил, ще позволи на японското общество да запази своята идентичност. А това е преследване на цел на фанатиците със средства на иродианците. Потвърждение на тази диагноза се намира в декрета от 1882 г., с който западнизиращото се технологически японско правителство разрешава официално организиране на държавен шинтоизъм, в който върнатото към живот предбудистко езичество ще се използва за средство за обожествяване на живия японски народ, общност и държава. Замислено е било това да активизира отново символизма на архаичния култ към имперска династия, за която се твърди, че е божествена рожба на богинята слънце. Този култ предлага наследствена колективна божественост за преклонение тук и сега в явяването на бог, постоянно въплътен в личността на императора.

Трудностите, присъщи на употребата на тези два алтернативни термина, които изглеждаха толкова проста дихотомия, се виждат, накъдето и да се обърнем. Как например да класифицираме ционисткото движение? То си е навлякло неодобрението на очевидно фанатичните привърженици на ритуалната традиция, в чиито очи ционистите са виновни в липса на набожност, защото допускат, че могат да доведат по собствена инициатива и със сила до физическо връщане на обетованата земя, а право само на бог е да свърши това, когато реши. Но то си е докарало и неодобрението на не по-малко очевидните иродиански асимилатори, които се възмущават от нерационалната вяра, че евреите са „особен народ“ и които са направили всичко възможно да прегърнат късната модерна либерална теза, че еврейската вяра е, както другите вери, какавида, която си е постигнала целта и вече я няма.

Две от най-великите фигури на XX в. — Ленин и Ганди — представляват за нас също толкова загадъчна енигма, защото и двамата, както римският бог Янус, гледат едновременно и в двете посоки. Монотонна и безконечна антология на оскърбления на Запада и делата му може да се подбере от техните трудове, но ученията им са пропити с елементи на западната традиция — Лениновото учение за материалистическата традиция, която се опира на Маркс; учението на Ганди с елементи на традиционното християнство, чиято отправна точка е заета от привържениците на Джордж Фокс. Когато Ганди осъжда индуистката кастова институция, той проповядва западното евангелие в не много възприемчивото индийско мисионерско поле.

Смятаните за алтернативни политики на членовете на нападнати общества, във формата на фанатизъм и иродианство освен в няколко прости и — може би прекалено опростени — случаи, с които започнахме обмислянето на проблема, изглежда, се губят в мъгла на противоречие сами със себе си, но да си спомним, че не като социално-политически линии, а като отклици на индивидуални души започнахме да ги обсъждаме. Като такива те могат да бъдат смятани за примери на алтернативни реакции, които нарекохме архаизъм и футуризъм и които разгледахме в по-ранна част на това изследване, когато изследвахме „разкола в човешката душа“, проявяващ се в общества, които са се разпаднали и са започнали да се разлагат. В тази връзка определихме архаизма като опит за връщане към едно от щастливите състояния, за които в смутно време се съжалява особено мъчително — и са може би идеализирани по-неисторично, — колкото по-назад са останали. Това определение обхваща фанатизма. В същата връзка характеризирахме архаизма и перспективите му.

Футуризмът беше определен в тази връзка като опит да се избяга от отблъскващо настояще, като се скочи в неизвестно и непознаваемо бъдеще. А и тази маневра си търси провала. Колкото до иродианството, то е имитация от втора ръка на институциите и духа на друго общество. В най-добрия случай това е пародия на вероятно не особено заслужаващия възхищение оригинал, в най-лошия — нестройна комбинация от несъвместими елементи.

(III) Евангелизъм

Дали самопоражението на фанатизма и иродианството е последната дума, която има да каже оракулът на историята, когато го молят да хвърли светлина върху духовните последици от срещите? Ако наистина е последната, изгледите за човечеството внушават страх, защото можем да бъдем доведени до извода, че сегашното ни начинание да градим цивилизация е било непрактичен опит за изкачване на недостъпна височина.

Това велико начинание е започнало, както можем да си спомним, с ново тръгване, при което силите на човешката природа по въображение, дързост и многостранност се оказват достатъчни, за да излязат насреща на трудностите, пречещи на промяната на ориентацията, която човечеството успява да постигне на този важен етап от историята. Примитивният човек, който преди дълго време е спрян от неочакваната посока назад на способността за мимезис към затъналите в кал старейшини и предшественици, сега освобождава отново прометеевия си порив, като отправя в нова посока това социално необходимо качество към творчески личности, които му се предлагат като намерили пътя пионери. Докъде, може да се запита изследовател от последно време, ще доведе този нов ход потомците на примитивните културни герои? А когато инерцията се изчерпи, ще бъдат ли в състояние да черпят от скрития запас психическа енергия, като повторят творческото дело? Ако отговорът на втория въпрос е отрицателен, лоши са изгледите за недопечения човек в процес на цивилизоване.

Фанатикът е човек, който гледа назад. Иродианецът, който мисли, че гледа напред, е всъщност човек, който гледа настрани и се опитва да подражава на съседите си. Дали това е краят на историята?

Може би верният отговор е, че това може да е краят на историята, ако тя се състои само от история на цивилизацията, но не ако опитът на човека да създаде цивилизация е само една глава от историята на вечната среща между човек и бог. В мита за потопа, както е разказан в книгата Битие, последица от катаклизма, в който родът на Адам е почти унищожен от разгневения създател, обещанието на създателя пред Ной и спасения му екипаж е, че „водите няма вече да се превръщат в потоп, който унищожава всяка плът“. И наистина вече открихме, отбелязвайки провала на архаизма и футуризма, че има и трета възможност.

Когато животът е предизвикан от появата на някаква нова динамична сила на творческо движение отвътре, живите индивиди или обществото не са осъдени да правят безплодния избор между разпадане, като извършат това, което по-преди в изследването нарекохме чудовищност, и разпадане чрез революция. Но по средата е открит път за спасение, при който взаимното приспособяване между стария ред и новото тръгване могат да стигнат до хармония на по-висше равнище. Това е фактически процесът, който анализирахме в тази част на изследването, където обсъждахме растежа на цивилизациите.

Също така, когато животът е предизвикан от разпадане, станало свършен факт, индивидът или обществото, стремящи се да си вземат обратно от съдбата инициативата и в битката за живот не са осъдени да правят не по-малко безплодния избор между опит да изскочат от сегашното в миналото или пък опит да скочат в недостигнато бъдеще. Тук също лежи открит среден път на оттегляне чрез обособяване, последвано от завръщане, което се разкрива като преобразяване. Може би ще дадем съдържание на тези абстрактни термини, ако се обърнем отново към I в. сл.Хр. и към неизвестното ъгълче на Римската империя, където фанатици и иродианци, на наименованието на чиито фракции се решихме да придадем по-широк смисъл, изследват съответните си глухи улички, и съсредоточим вниманието си не върху едната от тези групи сектанти, а върху един от техните съвременници.

Павел е възпитан в нееврейския Тарс като фарисей — културен изолационист — и същевременно получава гръцко образование като римски гражданин. Така и пътят на фанатиците, и пътят на иродианците лежи открит пред него и като млад мъж той избира фанатизма. Но когато е изтръгнат от извратения първоначален път на фанатизма от видението си по пътя за Дамаск, той не става иродианец. Там получава откровение за творчески път, извисяващ се над другите два курса. Той прекосява Римската империя, проповядвайки не юдаизма против елинизма, нито елинизма против юдаизма, а нов начин на живот, който черпи без предубеждение от духовното богатство на тези две съперничещи си култури. Никаква културна граница не се изпречва пред това евангелие, защото християнската църква не е просто ново общество от типа на цивилизациите, чиито срещи една с друга изследвахме. Това е общество от нов тип.