Арнълд Тойнби
Изследване на историята (10)

2.
Стимулът на новите пространства

Да спрем дотук със сравненията между различния стимулиращ ефект на физическата среда, която създава различни по степен трудности. Нека подходим към същия проблем под различен ъгъл — да сравним различията в стимулиращия ефект на заеманото старо пространство и новите пространства, независимо от присъщата на терена природа.

Стимулира ли сам по себе си ефектът на навлизане в нови пространства. Отговорът е положителен в мита за изгонването от рая и в мита за напускането на Египет от евреите. Като се преместват от магическата градина в света на всекидневния труд, Адам и Ева надминават икономиката на събиране на плодовете на примитивния човек и дават живот на създателите на земеделската и пастирска цивилизация. С напускането на Египет чадата на Израел дават живот на поколение, което спомага за полагане на основите на сирийската цивилизация. Ако се обърнем от митовете към историята на религиите, ще намерим потвърждение на това интуитивно разбиране. Виждаме например, че — за ужас на тези, които са питали „Може ли нещо добро да дойде от Назарет?“ — месията на еврейството идва именно от това затънтено село в „Галилея на неевреите“, отдалечено парче от ново пространство, завладяно за еврейството от Макавеите по-малко от век преди раждането на Исус. А когато несломимият растеж на това галилейско синапено семе превръща смайването на еврейството в активна враждебност — не само в самата Юдея, но и в еврейската диаспора, — разпространителите на новата вяра съзнателно „се обръщат към неевреите“ и продължават да завладяват нови светове за християнството в пространства, много далечни от най-крайните граници на макавейското царство. Същото срещаме и в историята на будизма, защото решителните победи на древноиндийската вяра не са спечелени в пространството на древноиндийския свят. Хинаяна намира път за себе си най-напред в Цейлон — колониална притурка към древноиндийската цивилизация. А махаяна започва дългия си обиколен път към бъдещите си владения в Далечния изток, като завладява сириацизираната и елинизирана индийска провинция Пенджаб. Едва в новите пространства на тези чужди светове най-висшите изражения и на сирийския, и на древноиндийския религиозен гений дават в крайна сметка плодовете си — като доказателство на истината, че никой не е станал пророк в родината си.

Удобен емпиричен тест на този социален закон предлагат тези цивилизации от „сродения“ тип, които възникват частично в пространството, вече заето от съответната предшествуваща цивилизация, и частично в пространство, което „сродената“ цивилизация сама е заела. Можем да проверим сравнителния стимулиращ ефект на новото и старото пространство, като проследим пътя на една от тези „родствени“ цивилизации, отбелязвайки точката или точките, в които постиженията й в коя да е област са най-забележителни, и после като наблюдаваме дали пространството, на което се намират тези точки, е старо или ново.

Най-напред индуистката цивилизация. Да отбележим местните извори на новите творчески елементи в живота на индусите — особено в религията, която винаги е била основна и висша проява на древноиндийското общество. Намираме тези извори в юга. Там се оформят характерните черти на индуизма — култът към богове, представяни с материални предмети или образи и подслонени в храмове; емоционалното лично отношение между поклонника и точно този бог, на който той се е посветил; метафизичната сублимация при боготворенето на идоли и емоционалността на интелектуално изисканата теология (Шанкара, създателят на индуистката теология, е роден около 788 г. сл.Хр. в Малабар). Старо или ново пространство е Южна Индия? То е ново и не е било включено в сферата на предшестващото древноиндийско общество до последния етап на съществуването му, т.е. до времето на империята на Маурите, която е „универсална държава“ (около 323-185 г. пр.Хр.).

Сирийското общество породи две сродни общества — арабското и иранското, второто от които, както видяхме, се е оказало по-успешно и евентуално е погълнало своята „сестра“. В кои сфери иранската цивилизация разцъфтява най-забележимо? Почти всички велики военни, политически, архитектурни и литературни успехи са постигнати в една от двете крайни части на иранския свят — или в Индостан, или в Анатолия — като връхните им точки са Моголската и Османската империя. И двете постижения са в нови пространства, отвъд обсега на предшестващата сирийска цивилизация, пространства, изтръгнати в единия случай от индуисткото, а в другия — от източноправославното общество. В сравнение с тези постижения историята на иранската цивилизация в централните й райони (самият Иран например), старото пространство, наследено от сирийската цивилизация, е доста незабележителна.

В кои райони е показала най-голяма енергия източноправославната цивилизация? Поглед към историята й показва, че социалният център на тежестта й е бил в различни райони в различни времена. На първия етап след появяването й от следелинското общество животът на православното християнство е най-деен в централната и североизточната части на Анатолийското плато. Нататък, след средата на IX в., центърът на тежестта се премества от азиатската в европейската страна на проливите и — доколкото става дума за оригиналното стъбло на православнохристиянското общество — оттогава се намира в Балканския полуостров. В ново време обаче коренът на православното християнство е далеч надминат по историческо значение от могъщата си гранка в Русия.

За старо или за ново пространство да смятаме тези три района? В случая с Русия въпросът едва ли се нуждае от отговор. Колкото до Централна и Североизточна Анатолия, това е със сигурност ново пространство, тъй като православнохристиянското общество е било на мястото, където преди две хиляди години е бил домът на хетската цивилизация. Елинизацията на района е била забавена и винаги непълна в началото и може би единственият му принос към елинската култура е даден в последния етап от живота на елинското общество от кападокийските отци на църквата през IV в. на християнската ера.

Другият център на тежестта на източноправославното общество, вътрешността на Балканския полуостров, е била също ново пространство, защото лустрото на елинистката цивилизация в латинска среда, което е било тънко покритие над този район, докато съществува Римската империя, е изтрито и не е оставило следа в междуцарствието след разпадането на тази империя. Разрушението тук е по-цялостно, отколкото в западните провинции на империята — освен в Британия. Жителите на християнските римски провинции не само са покорени, но са буквално изтребени от езическите варварски завоеватели и тези варвари изкореняват всички елементи на местната култура толкова ефикасно, че когато техните потомци се разкайват за злините на своите предци три века по-късно, те трябва да търсят от други места ново семе, за да започнат отново да култивират. Така тукашната земя е била угар двойно по-дълго от земята на Британия до момента на мисията на Августин. Районът, в който православната християнска цивилизация е установила втория си център на тежест, едва неотдавна е бил изтръгнат отново от пустошта.

Така и трите района, в които православнохристиянското общество особено се е отличило, са нови пространства. Още по-удивително е, че самата Гърция, блестящо огнище на предшестващата цивилизация, играе съвсем незабележима роля в историята на православнохристиянското общество, докато през XVIII в. на християнската ера тя става шлюз, през който западното влияние се втича в православнохристиянския свят.

Да се обърнем сега към елинската история и да си зададем същия въпрос във връзка с двата района, които един след друг държат първенството в ранната история на елинския свят: азиатското крайбрежие на Егея и гръцкия полуостров в Европа. На ново или старо пространство станаха тези два разцвета, ако се съобразяваме с предшестващата минойска цивилизация? Тук отново пространството е ново. На гръцкия полуостров в Европа минойската цивилизация е държала не повече от верига укрепени позиции по южното и източното крайбрежия. А на анатолийското крайбрежие неуспехът на съвременните археолози да намерят следи от присъствие или дори влияние на минойците говори, че това едва ли се дължи на случайност и че това крайбрежие по една или друга причина не е било в техния обсег. И обратно, Цикладските острови, където е един от центровете на минойската култура, са играли второстепенна роля в елинската история като смирени поданици на следващите господари на морето. Още по-учудваща е ролята на самия Крит, най-ранният и винаги най-важният център на минойската култура, в елинската култура. Можело е да се очаква, че Крит ще запази значение не само по исторически, но и по географски причини, тъй като на него минойската култура е достигнала връхната си точка. Крит е най-големият остров в Егейския архипелаг и е по пътя на двата най-важни морски маршрута в елинския свят. Всеки кораб, плаващ от Пирея до Сицилия, трябва да премине между западния край на Крит и Лакония; всеки кораб от Пирея за Египет трябва да мине между източния край на Крит и Родос. А пък докато Лакония и Родос са важни в елинската история, Крит остава отдалечен, неизвестен и помръкнал от началото до края. Цяла Елада поражда държавници, артисти и философи, а Крит не дава нищо повече от медици, наемници и пирати, а прозвището критянин става нарицателно като беотиеца. Дори сам той счита себе си за нещо странично в канона на християнското писание. Един от тях, сам по себе си пророк, казва: „Критяните са лъжци, зли животни и туткави шкембета.“^[4]

Накрая да приложим същия критерий към далекоизточното общество, сродно на древнокитайското. В коя точка на своите владения далекоизточното общество проявява най-голяма жизненост? Днес японците и жителите на Кантон се открояват безпогрешно като негови най-жизнени представители, а и двата тези народа са възникнали на земя, която е ново пространство от гледна точка на далекоизточната история. Югоизточното крайбрежие на Китай не е включено в родственото древнокитайско общество до късните етапи на древнокитайската история и дори тогава само на повърхностната плоскост на политиката като гранична провинция на Ханската империя. Жителите му остават варвари. А Японският архипелаг е издънка на далекоизточната цивилизация, присаден към нея с посредничеството на Корея през VI и VII в. на християнската ера, а тя там се разпространява на пространство, където няма следи от предишна култура. Бързият растеж на тази издънка на далекоизточната цивилизация на девствената земя на Япония е несравним с растежа на издънката на православнохристиянската цивилизация, пренесена от Анатолийското плато на девствената земя на Русия.

Данните показват, че новото пространство дава по-голям стимул за дейност от старото и би могло да се очаква подобен стимул да е особено забележим в случаите, когато морско пътешествие отделя новото пространство от старото. Този специален стимул на презморското колонизиране изпъква ясно в историята на Средиземноморието в първата половина на последното хилядолетие (1000 — 500 г. пр.Хр.), когато западният му басейн е колонизиран в съперничество между три пионерски в мореходството цивилизации. Това се вижда например в степента, в която двете най-велики от тези колонизиращи бази — сирийският Картаген и елинската Сиракуза — надминават родилите ги градове Тир и Коринт. Ахейските колонии в „Магна Греция“ (Южна Италия и Сицилия) стават оживени търговски центрове и блестящи центрове на мисълта, докато родилите ги ахейски общности по северното крайбрежие на Пелопонес остават в залежали води, след като елинистката цивилизация преминава зенита си. А епизефирските локрийци в Италия превъзхождат останалите в Гърция локрийци.

Най-поразителен е случаят с етруските, трети в съперничеството с финикийците и гърците при колонизирането на Западното Средиземноморие. Етруските тръгнали на запад — за разлика от финикийците и гърците — и не се задоволили да останат край морето, през което са дошли. Те напират към вътрешността от западното крайбрежие на Италия през Апенините и река По до подножието на Алпите. А пък останалите у дома етруски стигат до пълен упадък и неизвестност, защото са непознати в историята и не са останали никакви сведения за точното разположение на родината им, макар че според египетски летописи най-ранните етруски са участвали заедно с ахейците в следминойското преселение на народите и изходният им пункт е бил някъде на азиатското крайбрежие на Леванта.

Стимулиращият ефект на преминаването през морето вероятно е бил най-голям в презморската миграция при преселението на народите. Такива случаи, изглежда, са редки. Единствените примери, които авторът на тези размисли може да си припомни, са: миграцията на тевкри, еолийци, йонийци и дорийци през следминойското преселение на народите, когато те пресичат Егея до западното крайбрежие на Анатолия, и на тевкри и филистимляни до крайбрежието на Сирия; миграцията на англи и юти до Британия през следелинисткото преселение на народите; последвалата миграция през Канала на брити до района, по-късно наречен Бретан; едновременната миграция на ирландски шотландци до Аржил; и миграцията на скандинавските викинги по време на преселението, последвало неуспешния опит на Каролингите да възстановят духа на Римската империя. Всичко шест примера. От тях миграцията на филистимляните е сравнително неуспешна при вече описаните обстоятелства, а следващата история на бретонците е незабележителна, но другите четири презморски миграции пораждат някои впечатляващи явления, каквито липсват в значително по-многобройните примери на миграция по суша.

Общ за всички тези презморски миграции е един прост факт — при тях социалният апарат на мигрантите трябва да се качи на кораба и да се свали в края на пътуването. Всички видове апаратури — личности и собственост, техники, съоръжения и идеи — са подвластни на този закон. Всичко, което не може да издържи на пътуването през море, трябва да бъде изоставено, а много неща — не само материални предмети, — които мигрантите вземат със себе си, трябва да се разглобят, макар че може би никога няма да бъдат сглобени в първоначалния си вид. Когато се разтворят, оказва се, че те са претърпели „морска промяна и са станали нещо богато и непознато“. Когато подобно презморско пътешествие е в рамките на преселение на народите, предизвикателството е по-значимо, а стимулът — по-силен, защото обществото, търсещо отговор (като разглежданите по-горе гръцки и финикийски колонисти), не е вече социално прогресивно, а е все още в статичното състояние, което е последният етап на примитивното общество. Преходът при преселение на народите от подобна пасивност към внезапен бурен и напрегнат изблик предизвиква динамичен ефект върху живота на всяка общност, но този ефект е естествено по-силен, когато мигрантите се качат на кораба, отколкото когато стъпят пак на твърда земя, носещи със себе си голяма част от социалния апарат, който трябва да бъде изхвърлен.

Промяната във възгледите (след презморско пътешествие) ражда нови представи за боговете и хората. Местните божества, чиято власт се простира на територията на поклонниците, се заменя с всички богове, управляващи света. Осветени от времето митове, обясняващи делата на независими едно от друго божества, се превръщат в поетична митология, свещена сага по същия начин, както е станало с предшестващите викингите Омирови гърци. Тази религия дава нов бог — Один, водачът на хора, повелителят на бойното поле.^[5]

По подобен начин презморската миграция на шотландците от Ирландия до Северна Британия подготвя идването на нова религия. Не е случайно, че отвъдморската Далриада става седалище на мисионерското движение на св. Колумба с център в Йона.

Едно отличимо явление при презморската миграция е смесването на различни расови жилки — най-напред в социалния апарат, изоставен при примитивните родственици. Никой кораб не може да побере повече от екипажа си, а множество кораби, отплавали за по-голяма сигурност заедно и съюзили се в новата си родина, вероятно карат екипажи от различни местности — за разлика от миграциите по суша, при които целият род взема на волски каруци жените, децата и домашните предмети и със скоростта на охлюв се придвижва по твърда земя.

Друго отличимо явление при презморската миграция е атрофирането на примитивните институции, които са вероятно върховен израз на недиференцирания социален живот, преди той да бъде разчупен от проясненото социално съзнание на отделните си плоскости — икономика, политика, религия и изкуство. Ако пожелаем да видим това в пълна форма в скандинавския свят, трябва да проследим развитието му сред скандинавците, останали у дома. Обратно „в Исландия майските игри, ритуалните сватби и сцената на ухажването, изглежда, не са надживели заселването, без съмнение поне отчасти понеже заселниците са предимно хора пътували и просветени, а частично защото тези ритуали са свързани със земеделието, което не може да бъде важна дейност в Исландия.“^[6]

Тъй като дори в Исландия е имало някакво земеделие, трябва да приемем за важни първите две причини.

Тезата в цитираната книга е, че преправените в исландската компилация исландски предания, наречени „Старшата Еда“, произлизат от устните скандинавски пиеси за плодородието — единственият елемент от стимула, който емигрантите са могли да откъснат от дълбоко вкоренените местни корени и да вземат със себе си на борда. Според тази теория развитието на примитивния ритуал в пиеси е спряло сред скандинавците, мигрирали през морето. Теорията се подкрепя от аналогия в елинската история. Установено е, че макар и елинистката цивилизация да разцъфтява първо в презморска Йония, елинската драма, произлизаща от примитивни ритуали, възниква на континента, в Гръцкия полуостров. В Елада светилището на Упсала е станало театър на Дионис в Атина. От друга страна в Йония, Исландия и Британия презморските мигранти — елини, скандинавци и англосаксонци — създават епичната поезия на Омир, „Еда“ и „Беоулф“.

Сагата и епосът възникват като отговор на нова умствена потребност, ново осъзнаване на силните индивидуалности и значими обществени събития. „Тази балада се хвали от хора, в ушите на които тя звучи най-ново“, заявява Омир. Все пак едно нещо в епичната балада, което е по-ценно от новостта — това е човешкият интерес към разказа. Сегашният интерес съществува, доколкото продължават „бурята и натискът“ на героичната епоха. Но социалният изблик е временен и щом бурята утихне, любителите на епоса и сагата усещат, че животът в тяхно време е станал по-монотонен. Затова те престават да предпочитат нови балади пред старите и по-късните пътуващи певци, отговаряйки на промяната в настроението на слушателя, повтарят и украсяват разказите на по-старото поколение. На този по-късен етап изкуството на епоса и сагата достига литературния си зенит. Въпреки това тези могъщи творби никога нямаше да се родят, ако не беше стимулът, възникнал при изпитанията на презморската миграция. Стигаме до формулата: „Драмата се развива в родната страна, епосът — след мигриращите.“^[7] Другото позитивно създание на презморската миграция при преселението на народите не е литературно, а политическо. Новата политика се дължи не на родство, а на контакти.

Може би най-известният пример са градовете държави, създадени от мигриращи гръцки мореплаватели по крайбрежието на Анатолия в районите, по-късно познати с имената Еолида, Йония и Дорида. Оскъдните летописи на елинската конституционна история, изглежда, показват, че принципът на организиране по закон и местоживеене вместо по обичай и родство първо се е утвърдил в тези гръцки отвъдморски селища и чак след това е копиран в европейска Гърция. В тези отвъдморски градове държави ядрата на новата политическа организация са не родовете, а корабните екипажи. Сътрудничили си на море, както хората си сътрудничат, когато са в една лодка над бездните, те продължават да чувстват и действат по същия начин на сушата, когато трябва да задържат трудно овладян къс земя срещу враждебно настроени местни хора. На брега, както в морето, другарството тежи повече от родството и заповедите на избран и получил доверие лидер са по-важни от подсказваното от обичая. Фактически няколко корабни екипажа, обединили сили, за да си спечелят нов дом, спонтанно се превръщат в град държава, съставен от „племена“ и управляван от изборна магистратура.

Когато се обърнем към скандинавското преселение на народите, забелязваме наченките на подобно политическо развитие. Ако рано прекъсналата развитието си скандинавска цивилизация не беше погълната от Западна Европа, ролята на някогашните градове държави Еолида и Йония е можела да бъде играна и от петте градчета с общинско управление (Линкълн, Стамфорд, Лестър, Дърби и Нотингам), създадени от датчаните, за да пазят границите по суша на техните завоевания в Мерсия. Но най-ярък разцвет от всички отвъдморски скандинавски селища е имала република Исландия, създадена на видимо неблагодарна земя на арктически остров на петстотин мили от най-близката скандинавска опорна точка на островите Фароу.

Колкото до политическите последици от презморската миграция на англи и юти до Британия, може би не е просто съвпадение, че остров, окупиран в зората на западната история от имигранти, които са отхвърлили оковите на примитивната родствена връзка и са пресекли морето, след време ще станат страна, в която нашата западна цивилизация прави някои от най-важните си стъпки към политически прогрес. Датските и норманските нашественици, които следват англите и които делят заслугата за последвалите английски политически постижения, са изпитали същия освобождаващ ефект. Такава комбинация от народности създава необичайно благоприятна почва за политически растеж. Не е учудващо, че нашето западно общество успява в Англия, като оформя първо „кралския мир“, а после — парламентарно правителство, докато на континента политическото развитие се забавя поради запазването на родовата структура сред франки и лангобарди, които не са се отървали от това социално бреме още в началото, като предприемат освобождаващото преминаване на морето.

3.
Стимулът на ударите

След като разгледахме стимула на физическата среда, можем да завършим тази част от размислите си, като проучим по същия начин сферата на човешката среда. За начало да разграничим човешките среди, които са географски външни за обществата, върху който въздействат, и тези, които са географски примесени с тях. Първата категория обхваща въздействието на общества или държави върху техните съседи, когато и едните, и другите са започнали като единствени заселници в дадените райони. От тази гледна точка организациите с пасивна роля в подобно социално общуване, човешката среда, с която се сблъскват, е „външна“ или „чуждестранна“. Втората от двете категории обхваща действията на една социална „класа“ спрямо друга, когато двете класи заемат едновременно един и същ район — ако използваме термина „класа“ в най-широкия му смисъл. Взаимоотношенията в този случай са „вътрешни“ или „домашни“. Да оставим за по-късно вътрешната човешка среда и да започнем с едно друго подразделение — между външното въздействие, когато то взема формата на внезапен удар, и проявата му във формата на постоянен натиск. Тук имаме три обекта за изследване: външните удари, външният натиск и вътрешната наказуемост.

Какъв е ефектът на внезапните удари? Важи ли нашето предположение, че „колкото по-голямо е предизвикателството, по-голям е и стимулът“? Първите примери, които естествено идват наум, са, когато военна сила първо е стимулирана от последователни схватки със съседи, а после е повалена внезапно от противник, срещу когото никога преди не е изпробвала мощта си. Какво става обикновено, когато напиращи създатели на империя биват толкова драматично поразени по средата на пътя си? Остават ли като Сисера на земята, където са паднали, или като гиганта Антей от елинската митология се вдигат отново с удвоена сила? Историческите примери сочат, че втората възможност е нормална. Какъв например е резултатът от поражението върху участта на Рим? Катастрофата го настига само пет години след като победата му в дългия двубой с етруските го поставят най-после в положение да наложи хегемонията си над Лациум. Погромът на римската армия в Алия и окупацията на Рим от варвари неизвестно откъде би трябвало да заличи изведнъж могъществото и престижа, току-що постигнати от Рим. Вместо това Рим се изправя на крака толкова бързо след докараното му от галите бедствие, че само след половин век той постига окончателен успех в по-дългите и по-трудни схватки с италианските си съседи и налага властта си над цяла Италия.

И пак, какъв е ефектът върху съдбата на османците, когато Тимур Ленк (Тамерлан) пленява в полето на Ангора Баязид Йълдъръм (султан Баязид)? Тази катастрофа настига османците точно когато те са пред завършване на завоюването на основната част на православното християнство на Балканския полуостров. Точно в този критичен момент, когато са поразени на азиатската страна на проливите, е можело да се очаква обща разруха на недовършената им империя. Но това не става. А половин век по-късно Мехмед Завоевателят полага покрива над зданието на Баязид, като овладява Константинопол.

Историите на неуспешните съперници на Рим показват как едно съкрушително поражение дава сила на общността за по-целенасочена дейност дори ако ново поражение след по-упорита от преди съпротива осуетява плановете им. Поражението на Картаген в Първата пуническа война стимулира Хамилкар Барка да завладее за страната си империя в Испания, превъзхождаща току-що загубената в Сицилия империя. Дори след разгрома на Ханибал във Втората пуническа война картагенците на два пъти за половин век учудват света — първо, с бързината, с която изплащат военните контрибуции, и второ, с героизма, с който цялото население — мъже, жени и деца — се бие и умира в последната битка. И отново, само след смазващото поражение при Киноскефале Филип V Македонски, дотогава доста безполезен монарх, се заема да преобрази страната си в толкова внушителна сила, че синът му Персей е в състояние сам да се противопостави на Рим и почти да го победи, преди упоритата му съпротива да бъде преодоляна край Пидна.

Друг подобен пример, макар и с различен изход, дават петте интервенции на Австрия в Наполеоновите войни. Първите три интервенции й носят не само поражения, но и злепоставяне. Обаче след Аустерлиц тя се стяга. Ако Аустерлиц беше нейното Киноскефале, Ваграм беше нейната Пидна. Но по̀ късметлия от македонците — тя успява отново с победоносен ефект през 1813 г.

Още по-поразителни са проявите на Прусия през същия цикъл войни. За четиринадесет години, кулминирали с катастрофата при Йена, и последвалите капитулации, тя води политика, едновременно безплодна и безславна. Следва обаче героичната зимна кампания в Айлау и строгостта на условията, диктувани в Тилзит, само засилват стимула, който е породил най-напред шокът от Йена. Енергията в Прусия от този стимул е изключителна. Тя възражда не само пруската армия, но и пруските административна и образователна системи. Всъщност тя трансформира пруската държава в съд, който да държи новото вино на германския национализъм. Тя води през Стайн, Харденберг и Хумболт до Бисмарк.

Този цикъл се повтаря в наши дни по начин, твърде болезнено познат, за да се коментира. Поражението на Германия във войната 1914–1918 г. и допълнителното оскърбление от френската окупация на Рурския басейн през 1923–1924 г. докара демоничен, макар и безуспешен нацистки реваншизъм.^[8]

Но класически пример за стимулиращия ефект на внезапен удар е реакцията на Елада като цяло и на Атина по-специално при яростния пристъп на Персийската империя — сирийската универсална държава — през 480–479 г. пр.Хр. Превъзходството на атинските ответни действия е пропорционално на суровостта на страданията на атиняни, защото, докато плодородните полета на Беотия се спасяват благодарение на предателството на техните собственици към каузата на Атина, то благодарение на доблестта на атинския флот, въпреки бедната земя на Атика, системно опустошавана в продължение на две години и въпреки че самата Атина е окупирана, храмовете й разрушени, а цялото население на Атика трябва да напусне страната си и да пресече морето до Пелопонес като бежанци. И при това положение атинският флот се бие и печели битката при Саламин. Не е чудно, че ударът, повдигнал непобедимия дух на атинския народ, става прелюдия към постижения, уникални в историята на човечеството, понеже са блестящи, многобройни и разнообразни. При възстановяването на храмовете, които за атиняните са най-интимният символ на възраждането на страната им, Атина на Перикъл проявява много по-голяма жизненост от тази на Франция след 1918 г. Когато французите възстановяват очукания скелет на катедралата в Реймс, те почтително реставрират всеки счупен камък и всяка разбита статуя. Когато атиняни намират Хекатомпедон изгорен до основите, те оставят основите на мястото им и започват да строят на ново място Партенона.

Стимулът на ударите намира най-очевидната си илюстрация в реакциите си след военни поражения, но примери могат да бъдат търсени и намирани и другаде. Да се ограничим с един краен пример, този път в областта на религията — акта на апостолите. Подобни динамични действия, евентуално спечелили за християнството целия елинистки свят, са замислени в момент, когато апостолите са духовно смазани от внезапното изчезване на личното присъствие на господаря им толкова скоро след като то е изглеждало по чудо възвърнало се. Тази втора загуба сигурно е била по-неутешима от самото разпъване на кръста. Но самата тежест на удара поражда в душите им пропорционално могъща психологическа реакция, митологически проектирана в появяването на двама души в бели дрехи и в слизането на огнени езици от Петдесетница. В името на Светия дух те проповядват светостта на разпънатия на кръст не само пред еврейското население, но и на Синедриона и след три века самото римско правителство капитулира пред църква, която апостолите са създали в момента, когато духовете им са най-отпаднали.

4.
Стимулът на натиска

Сега ще разгледаме случаи, в които въздействието приема различни форми на постоянен външен натиск. В терминологията на политическата география народите, държавите и градовете, подложени на подобен натиск, общо взето, попадат под общата категория покрайнини или гранични провинции и най-добрият начин да изучим емпирично този вид натиск, е да изследваме ролята на отворените пазари в историите на общностите, на които принадлежат, в сравнение с ролята на по-затворените територии във вътрешността на владенията на същите общности.

В египетския свят

Поне в три важни случая в историята на египетската цивилизация нещата се насочват от сили в южната част на Горен Египет: създаването на Обединеното кралство около 3200 г. пр.Хр., създаването на универсална държава около 2070 г. пр.Хр. и реставрацията около 1580 г. пр.Хр. И трите изхождат от този ограничен район. А този семенник на египетските империи е всъщност южната покрайнина на египетския свят, подложен на натиск от племената в Нубия. Обаче по-късно в египетската история — през петнадесетте века здрач между упадъка на Новото царство и окончателното изчезване на египетското общество през V в. сл.Хр. — политическата власт се връща в делтата, която е покрайнина, сблъскваща Северна Африка и Югозападна Азия така, както е успявала да се обръща към южната покрайнина през предшестващите две хиляди години. Така политическата история на египетския свят от начало до край може да се тълкува като напрежение между два полюса на политическа власт, които в различно време са разположени съответно в южната и в северната покрайнини, докато в същото време няма примери на големи политически събития, произлезли във вътрешността.

Можем ли да посочим защо влиянието на южната покрайнина преобладава през първата половина на египетската история, а влиянието на северната покрайнина — през втората? Причината, изглежда, е, че след военните завоевания над нубийците и културното им асимилиране при Тутмос I (около 1557-1505 г. пр.Хр.) натискът върху южната покрайнина намалява или изчезва, докато по същото време или малко по-късно натискът върху делтата от страна на либийските варвари и царствата на Югозападна Азия забележимо се засилва, така в египетската политическа история влиянието на граничните провинции преобладава над влиянието на централните. Най-застрашената покрайнина по всяко време се радва на преобладаващо влияние.

В иранския свят

Същият резултат при съвсем други обстоятелства се вижда, ако сравним историите на две тюркски народности — османлиите и караманлиите, — всяка една от тях заемаща част от Анатолия, най-западният преден бастион на иранския свят през XIV в. от християнската ера.

И двете тюркски общности са наследници на анатолийския султанат на селджуците — мюсюлманската тюркска сила, установила се в Анатолия през единадесети век, точно преди започването на кръстоносните походи. Селджуците са тюркски авантюристи, осигурили себе си и на този свят, и на онзи, като разширили границите на Дар-ел-исляма за сметка на православното християнство. Когато този султанат се разпада през XIII в. от християнската ера, изглеждало е, че караманлиите са имали най-добрите, а османците — най-лошите шансове от всички наследници на селджуците. Караманлиите наследяват ядрото на предишните селджукски владения със столица в Кония (Коня, Икония), докато османците са останали с парче от черупката.

Всъщност османците получават остатъците от селджукските владения, защото са дошли най-късно и са със скромни претенции. Далият им името си Осман е син на Ертогрул, водач на безименна банда бежанци, несъществен фрагмент на човешките останки, захвърлен в най-затънтения край на Дар-ел-исляма под страшния натиск на монголската вълна, когато тя залива североизточните покрайнини на иранското общество, тръгнала от сърцето на евразийската степ. Последните от анатолийските селджуци определят за тези бегълци — бащи на османците — парче територия в северозападния край на Анатолийското плато, където територията на селджуците граничи с Византийската империя по азиатското крайбрежие на Мраморно море. Това е незащитена позиция, уместно наречена „Султан йоню“ (султанската бойна линия). Османците може би завиждали на добрата участ на караманлиите, но просяците не могат да избират. Осман приема предлаганото му и се заема да разширява границите си за сметка на православнохристиянските си съседи. Първата му цел е византийският град Пруса (Бурса). Завладяването на Бурса му отнема девет години (1317–1326 г. сл.Хр.), но османците справедливо са се нарекли на неговото име, защото Осман е истинският създател на Османската империя.

Тридесет години след падането на Бурса османците са заели плацдарм на европейския бряг на Дарданелите и в Европа те постигат сполука. Обаче преди края на същия век те са покорили караманлиите и други тюркски общности в Анатолия с лявата си ръка, докато в същото време с дясната покоряват гърци, българи и сърби.

Такъв е стимулът на политическата покрайнина, защото един преглед на предшестващата историческа епоха показва, че географската среда на османската начална база в Анатолия, няма никакви качества да създава герои, докато, напротив, несклонните към авантюри и заслужено забравени караманлии са имали. Иначе „Султан йоню“ щеше да попадне в първата част на тази глава. Ако се обърнем към времето преди нахлуването на селджукските турци през третата четвърт на XI в. сл.Хр., когато Анатолия е все още в границите на Източната Римска империя, ще видим, че територията, впоследствие заета от караманлиите, почти напълно съвпада с района на действие на Анатолийския армейски корпус, който в най-ранната епоха на православнохристиянската история държи първенството сред корпусите на източноримската армия. С други думи, източноримските предшественици на караманлиите в областта на Коня имат това превъзходство в Анатолия, което по-късно преминава към османците, заели „Султан йоню“. Причината е проста. На тази по-ранна дата районът на Коня е гранична провинция на Източната Римска империя към Арабския халифат, докато територията, по-късно заета от османците, по онова време се радва на удобната неизвестност на вътрешната си позиция.

В руското православно християнство

Дотук видяхме, че жизнеността на едно общество последователно се съсредоточава в една, после в друга покрайнина, в зависимост от сравнителната мощ на различните външни натиски върху няколкото покрайнини според промяната в интензивността им. Руският район, където православнохристиянската цивилизация най-напред пуска корени след първоначалното й преместване през Черно море и евразийската степ от Константинопол, е в горния басейн на Днепър. Оттам през XII в. се прехвърля в горния басейн на Волга поради миграция на жители на покрайнините, които разширяват границите си в тази посока за сметка на примитивните езичници-фини в североизточните гори. Скоро след това обаче жизненият център се оттегля в Долен Днепър поради съкрушителния натиск на номадите от евразийските степи. Този натиск, внезапно обърнал се срещу руснаците, се дължи на кампанията на монгола Бату хан през 1237 г. сл.Хр., е бил извънредно силен и продължителен. Интересно е, че както в други случаи, необикновено сурово предизвикателство поражда забележително оригинален и творчески отклик.

Този отклик е еволюция към нов начин на живот и на нова социална организация, позволяваща за пръв път в историята не само да се удържи срещу евразийките номади, не само да им се отвърне с кратки наказателни експедиции, но и да се промени пейзажът, като пасищата за говедата на номадите се превръщат в селски полета, а подвижните им лагери — в постоянни села. Казаците, които извършват този безпрецедентен подвиг, са гранични жители в сферата на руското православно християнство, закалени в пещта и оформени върху наковалнята на граничните битки против евразийските номади (Бату хан и „Златната орда“) през двата следващи века. Името си, направило ги легендарно — казаци — те дължат на враговете си. То е просто турската дума „каза“, означаваща разбойник, който не признава властта на „законния“ си номадски господар.^[9]

Обширните казашки общности, които — до момента на ликвидирането им по време на руската комунистическа революция от 1917 г. — се простират през цяла Азия от Дон до Усури, произлизат от една-единствена общност-майка — днепърските казаци.

Тези най-ранни казаци представляват полумонашеско военно братство, наподобяващо елинското братство на спартанците и рицарските ордени на кръстоносците. В своите битки без примирия срещу номадите те разбират, че за да воюват успешно с варварите, трябва да използват различни от техните оръжия и похвати. Точно както съвременните западни създатели на империи надделяват над примитивните си съперници, като изваждат против тях превъзхождащия индустриализъм, казаците съкрушават номадите е превъзхождащите методи на земеделието. И както съвременните западни генерали докарват номадите до военно безсилие на техен собствен терен, надделяват над подвижността им със средства като железници, автомобили и самолети, така казаците докарват номадите до военно безсилие, като овладяват реките — единствената природна даденост на степта, която не е под контрола на номадите и която действа против тях, а не в тяхна полза. За номадските конници реките са внушителни прегради, безполезни за транспортни цели, докато руските селяни и дървари са били експерти в речното плаване. Също така казаците, научили се да съперничат на номадските си противници в изкуството на ездата, не забравят да бъдат речни хора и в крайна сметка спечелват господството над Евразия в лодки, а не на гърба на коня. Те минават от Днепър до Дон и от Дон до Волга. Там през 1586 г. пресичат вододела на Волга и Об и през 1638 г. сибирските водни пътища ги довеждат до крайбрежието на Пасифика в Охотско море.

През същия век, когато казаците така победоносно доказват верността на отклика си на номадския натиск на югоизток, върху друга покрайнина пада основният външен натиск и тя става основен фокус на руската жизненост. През XVII в. на християнската ера Русия за пръв път изпитва страхотен натиск от страна на западния свят. Полска армия окупира Москва в продължение на две години (1610–1612 г.), а скоро след това Швеция на Густав Адолф прегражда пътя пред Русия Балтийско море и става негова господарка по цялото източно крайбрежие от Финландия до северната граница на Полша, която по онова време е на няколко мили от Рига. Но векът едва е свършил, когато Петър Велики отговаря на западния натиск, като създава Петербург през 1703 г. на територия, отново извоювана от шведите. Така флагът на руския флот се развява в балтийски води.

В западния свят, когато е против континенталните варвари

Като се обръщаме към нашия собствен западен свят, най-напред намираме — не неестествено, — че най-силният външен натиск се усеща по източната, земната граница, отвъд която са варварите на Централна Европа. Тази граница е не само защитена победоносно, но и постепенно се измества назад, докато варварите изчезват от сцената. След това нашата западна цивилизация на източните си граници влиза в контакт не с варвари, а със съперничещи цивилизации. Сега-засега искаме само да посочим примери за стимулиращия ефект на граничния натиск само от първата част на този отрязък от историята.

В първия етап на западната история стимулиращият ефект на натиска на континенталните варвари се проявява в появата на нова социална структура — все още полуварварското княжество на франките. Режимът на Меровингите, в който френското княжество се въплъщава най-напред, е обърнат с лице към римското минало, но следващият режим на Каролингите гледа към бъдещето, защото — макар и понякога да извиква духа на Римската империя — този дух е викан в смисъла на лозунга „Станете, мъртви!“, за да помогне на живите да си вършат работата. В коя част на франкските владения жизнените и позитивни Каролинги заменят упадъчните и безделни Меровинги? Не във вътрешността, а на границата; не в Нострия (грубо отговаряща на Северна Франция), земя, оплодена от древната римска култура и заслонена от набезите на варварите, а в Австразия (Прирейнието) на територия, достигаща границата с Рим и подложена на постоянни нападения от саксоните в северноевропейската гора и аварите в евразийската степ. Степента на стимула от този външен натиск е показана в постиженията на Карл Велики, осемнадесетте му саксонски кампании, ликвидирането на аварите и „Възраждането на Каролингите“ — една от първите прояви на културна и интелектуална енергия в нашия западен свят.

Откликът на Австразия на стимула на натиска е последван от ново западане. Виждаме да следва саксонският отклик, дошъл по-малко от два века по-късно, по времето на Отон. Трайното постижение на Карл Велики е включването на владенията на саксонските варвари в сферата на западното християнство. Но със самия си този успех той подготвя почвата за преместване на границата и с нея на стимула от победоносната Австразия в победената Саксония. Във времето на Отон същият стимул поражда в Саксония същата реакция, както във времето на Карл Велики в Австразия. Отон смазва венедите, както Карл Велики е смазал саксоните, и след това границите на западното християнство се тласкат системно все по̀ на изток.

През XIII и XIV в. задачата да се „озападнят“ последните останали на континента варвари се изпълнява вече не под попечителството на наследствени монарси, които — като Карл Велики и Отон — обсебват римската титла, а чрез инструментариума на две институции: градът държава и войнствените монашески ордени. Градовете в Ханза и тевтонските рицари придвижват границите на западното християнство от Одер на Двина. Това е последният тур в този мирски конфликт. Преди края на XIV в. континенталните варвари, вече натискали по границите на три последователни цивилизации — минойската, елинистката и западната — в продължение на три хиляди години, са заличени от лицето на земята. През 1400 г. сл.Хр. западното и православното християнство, навремето съвсем изолирани едно от друго от нахлуващите банди варвари, вече граничат едно с друго по линия през цялата ширина на континента от Адриатика до Арктика.

Интересно е да се отбележи как на тази подвижна граница между настъпващата цивилизация и отстъпващото варварство обръщането на посоката на натиск, станало постоянно, откак Отон I поема делото на Карл Велики, е последвано от нарастващо преминаване на стимула, докато трае западното контранастъпление. Херцогството Саксония например изпитва същия упадък след победите на Отон над венедите, какъвто два века преди това е изпитала Австразия след победите на Карл Велики над саксите, Саксония губи хегемонията си през 1224 г. сл.Хр. и се разпада на части след шестдесет години. Но имперската династия, наследила саксонската династия, не е произлязла на изток от настъпващата граница, както саксонската династия е произлязла на изток от Каролингите. Вместо това Франконската династия и всички последвали династии с императорски титли — Хохенщауфен, Люксембург и Хабсбург — произлизат от района на един или друг приток на Рейн. Далечната сега граница не дава стимул на тези последвали императорски династии и е чудно да видим, че въпреки знаменитостта на някои отделни императори, като Фридрих Барбароса, имперската власт постепенно упада след последната част на XI в.

Все пак възкресената от Карл Велики империя оцелява, безспорно призрак на призрака — „нито свещена, нито Римска, нито империя“, — за да изиграе отново важна роля в западното общество. Тя дължи възстановената си жизненост на факта, че в края на Средните векове серия от династични стъкмявания и серия случайности слагат на власт в Австрия рейнския дом на Хабсбургите. Там той все пак поема съвсем нови гранични отговорности и откликва на новия стимул, който те носят. Към тази тема преминаваме сега.

В западния свят, когато е против Османската империя

Въздействието на османските турци върху западния свят започва да се проявява сериозно със стогодишната война между османците и унгарците, завършила с изчезването на средновековното царство Унгария след битката при Мохач (1526 г. сл.Хр.). Унгария, притисната до стената под водачеството на Хунияди и на сина му Матиаш Корвин, се оказва най-упоритият противник, който османците са срещали до момента. Обаче несъответствието между силите на двата съперника, въпреки че Унгария се е усилила със съюза си с Бохемия след 1490 г., е толкова голямо, че усилието не е по силите на Унгария. Решаваща е битката при Мохач и само бедствие от такъв мащаб може да даде достатъчния психологически ефект, за да доведе остатъците от Унгария, Бохемия и Австрия до близък и траен съюз под династията на Хабсбургите, която управлява Австрия от 1440 г. Този съюз трае почти четиристотин години, за да се разпадне през същата година, 1918, която е свидетел и на окончателното разпадане на османската мощ, нанесла динамичния удар при Мохач преди четири века.

Наистина от момента на създаването на дунавската Хабсбургска династия нейната участ е подобна на тези на враждебните й сили, чийто натиск е довел до съществуването й. Героичната епоха на тази дунавска династия съвпада хронологически с периода, през който натискът на османците върху западния свят се чувства най-остро. За начало на тази епоха може да се приеме първата неуспешна османска обсада на Виена през 1529 г., а краят й е при втората през 1682–1683 г. При тези две върховни изпитания австрийската столица играе същата роля в отчаяната съпротива на западния свят срещу османското нашествие, каквато играе Вердюн във френската съпротива срещу германското нашествие през войната от 1914–1918 г. Двете обсади на Виена са повратни точки в османската военна история. Провалът на първата води до спиране на вълната на османските завоевания, заливащи Дунавската равнина вече век, а картата ще покаже това, което мнозина смятат за невероятно — че Виена е на повече от половината път от Константинопол до проливите на Дувър. Провалът на втората обсада е последван от отлив, продължил и по-късно въпреки паузите и колебанията, докато турската граница е изместена назад от югоизточните предградия на Виена, където тя е от 1529 до 1683 г., до северозападните покрайнини на Одрин.

Загубата на Османската империя обаче не се оказва печалба за дунавската Хабсбургска династия, защото героичната епоха на дунавската монархия не надживява упадъка на Османската империя. Крахът на османската мощ, открил в Югоизточна Европа поле за други сили, същевременно вдига натиска, който дотогава е стимулирал дунавската монархия. Тя последва в упадъка силата, чиито удари поначало са довели до съществуването й. В крайна сметка я сполетява съдбата на Османската империя.

Ако хвърлим поглед на Австрийската империя през XIX в., когато застрашителните навремето османци са се превърнали в „болния човек на Европа“, ще видим, че недъгът й е двоен. Не само че тя не е вече фронтова държава, но и наднационалната й организация, която е била ефективен отговор на османското предизвикателство през XVI и XVII в., е станала препъникамък за новомодните националистически идеали на XIX в. Хабсбургската династия изкарва последния век от своето съществувание в опити — всички осъдени на провал — да попречи на неизбежното прекрояване на картата според вижданията на националистите. С цената на отказ от хегемония над Германия и от притежаване на територии в Италия монархията успява да крета редом с новата Германска империя и новото италианско кралство. Приемайки австро-унгарската спогодба от 1867 г. и естествената й последица — австро-полското споразумение за Галиция, — тя успява да отъждестви собствените си интереси с националните интереси на унгарци и поляци, както и на немските елементи във владенията си. Но не успява, а и не би могла да се споразумее с румънци, чехи, словаци, словенци, хървати, сърби — и пистолетните изстрели в Сараево стават сигнал за премахването й от картата.

Накрая нека погледнем на противоречивите становища на Австрия между войните и Турция между войните. От войната 1914–1918 г. и двете излизат като републики, и двете са безславно лишени от империите, които навремето са ги правили съседи и съперници, но тук приликата свършва. Австрийците са едновременно и най-тежко ударени, и най-покорни от петте народа, оказали се на страната на губещите. Те приемат новия ред пасивно, с върховно примирение, както и с върховно съжаление. За разлика от тях турците са единствени от петте народа, които отново вдигат оръжие само година след примирието против победоносните сили и успешно настояват за драстична ревизия на мирния договор, който победителите са възнамерявали да им наложат. С това турците възобновяват младостта си и променят съдбата си. Те не се борят вече под флага на западнала османска династия, за да запазят тази или онази провинция на разложилата се империя. Изоставени от династията си, те отново водят гранична война и следват лидер, избран за качествата му, както първия им султан Осман, и то не за да разширят родината си, а за да я запазят. Бойното поле на Ин Оню, на което се води решаващата битка на гръцко-турската война от 1919–1922 г., се намира в това първоначално родно място, което селджуците са предали на първите османци преди шестстотин години. Колелото е извъртяло пълен кръг.

В западния свят по западните му граници

В ранните си дни нашето западно общество усеща натиск не само по континенталната си източна граница, но и по три фронта на запад — натиска на така нареченото „келтско краище“ на Британските острови и в Бретан, натиска на скандинавските викинги на Британските острови и по атлантическото крайбрежие на континентална Европа и натиска на сирийската цивилизация, представена от мюсюлманските завоеватели на Иберийския полуостров. Първо ще се занимаем с натиска на „келтското краище“.

Как е станало така, че борбата за съществувание между примитивни и мимолетни варварски княжества от така наречената „хептархия“ е довело до поява на две прогресивни и продължително съществуващи държави в нашето западно политическо поле? Ако се вгледаме в процеса, през който кралствата на Англия и Шотландия заместват „хептархията“, ще видим, че на всеки етап предизвикателството е било от външен натиск. Зараждането на кралство Шотландия може да се проследи назад до предизвикателството към англосаксонското княжество Нортумбрия от пиктите и скотите. Сегашната столица на Шотландия е създадена от Едвин от Нортумбрия (чието име още носи) като гранична крепост на Нортумбрия срещу пиктите оттатък Фърт ъв Форт и бритите на Стратклайд. Предизвикателството се появява, когато пиктите и скотите завладяват Единбург през 954 г., а след това принуждават Нортумбрия да им отстъпи цял Лотиан. Това разцепване повдига следния въпрос: Дали това е била загубена покрайнина за западното християнство, което е искало да запази западната си християнска култура въпреки смяната на политическия режим, или пък за да се покори на чуждата „далекозападна“ култура на келтските завоеватели? Далеч от помисъл за покоряване, Лотиан отговаря на предизвикателството, като взема в плен завоевателите, както покорена Гърция навремето овладява Рим.

Културата на завладяната територия толкова привлича шотландските крале, че те правят Единбург своя столица и започват да се чувстват и държат така, сякаш Лотиан е тяхна родина, а планините на Шотландия — откъсната и чужда част от владенията им. В резултат източното крайбрежие до Мори Фърт е колонизирано, а „линията на планинската част“ избутана назад от заселници с английски произход от Лотиан под покровителството на келтски управници и за сметка на келтското население, което има начална родственост с шотландските крале. С последвала и не по-малко парадоксална смяна на имената „шотландски език“ започва да означава английският диалект на Лотиан, вместо да е галският диалект, говорен от първите скоти. Крайна последица от завладяването на Лотиан от скоти и пикти е не отместването на северозападната граница на западното християнство назад от Форт до Туид, а приближаването й, докато обхване целия остров на Великобритания.

Така завладяно късче на едно от княжествата на английската „хептархия“ става всъщност ядро на сегашното кралство Шотландия и трябва да се отбележи, че частта от Нортумбрия, която постига това, е покрайнината между Туид и Форт, а не вътрешността между Туид и Хамбър. Ако просветен пътешественик е посетил Нортумбрия през X в., в навечерието на отстъпването на Лотиан на скоти и пикти, сигурно е щял да каже, че Единбург няма бъдеще и че ако някой друг нортумбрийски град може да стане постоянната столица на „цивилизована“ държава, това е Йорк. Разположен в средата на най-голямата орна равнина на Северна Британия, Йорк е бил вече център на римска провинция и митрополитско седалище на църквата, а съвсем неотдавна е станал столица на мимолетното скандинавско „царство Данелоу“. Но през 920 г. сл.Хр. Данелоу е покорен от краля на Уесекс, след това Йорк пада до нивото на английски провинциален град. Днес е нищо, ако не се вземе предвид необичайната големина на Йоркшир сред английските графства, което единствено напомня факта, че му е била предричана велика съдба.

Сред хептархичните княжества южно от Хамбър кое ще поведе и ще създаде ядрото на бъдещото кралство Англия? Към VIII в. на християнската ера водещи съперници не са княжествата най-близо до континента, а Мерсия и Уесекс — и двете изпитващи граничния стимул откъм непокорените келти в Уелс и Корнуол. На първия етап Мерсия излиза напред. Нейният крал Офа разполага с по-голяма мощ от тогавашните крале на Уесекс, защото натискът на Уелс върху Мерсия е по-голям от натиска на Корнуол върху Уесекс. Въпреки че съпротивата на „западните уелсци“ в Корнуол е оставила неумиращо ехо в легендата за Артур, тя, изглежда, е била сравнително леко преодоляна от западните сакси. Силата на натиска върху Мерсия (съвсем буквално „покрайнината“) е засвидетелствана филологически в самото й наименование и археологически от остатъците на големия насип, започващ в устието на Дий и завършващ в устието на Севърн, който носи името дигата на Офа. На онзи етап е изглеждало, че бъдещето е не на Уесекс, а на Мерсия. Обаче през IX в., когато предизвикателството от страна на „келтското краище“ е оставен на втори план от нов и по-застрашителен натиск от страна на скандинавците, посочените перспективи се променят. Този път Мерсия не успява да откликне, докато Уесекс под водачеството на Алфред откликва победоносно и затова става ядрото на историческото кралство Англия.

Скандинавският натиск откъм океанската страна на западното християнство довежда не само до създаването на кралство Англия под дома на Кердик от „хептархията“, но и до формирането на кралство Франция под дома на Капетингите, който скърпва заедно фрагментите от западната част на империята на Карл Велики. Под този натиск намира столицата си не в Уинчестър, предишната столица на Уесекс — в обсега на западен Уелс, но сравнително далеч от скандинавската опасност, — а в Лондон, който е изнесъл жаравата и бремето на деня и който вероятно в дългата битка е дал решаващия обрат през 895 г., като отблъсква опита на датската армада да тръгне нагоре по Темза. Също така Франция намира столицата си не в Лион, седалището на последните Каролинги, а в Париж, който устоява, воден от бащата на първия от капетингските крале, и спира викингите в плаването им нагоре по Сена.

Така откликът на западното християнство на военното предизвикателство на Скандинавия дава живот на новите кралства Англия и Франция. По-нататък, в процеса на укрепването си срещу своите противници, френският и английският народи изковават мощния военен и социален инструмент на феодалната система, а англичаните дават и артистичен израз на емоционалния опит от изпитанието във взрив от епическа поезия, фрагмент от която още съществува в „Балада за битката при Малдън“.

Да отбележим също, че Франция повтаря в Нормандия постигнатото от англичаните в Лотиан, като наема скандинавските завоеватели на Нормандия за войници на цивилизацията на завладените. По-малко от век след като Роло и съдружниците му сключват с каролингския Карл Простия договора, който им осигурява постоянно селище на атлантическото крайбрежие на Франция (912 г.), потомците им разширяват пределите на западното християнство до Средиземно море за сметка на православното християнство и исляма, а също така хвърлят светлината на западната цивилизация, както тя свети във Франция, върху островните кралства Англия и Шотландия, които дотогава са в полусянката й. Физиологически завладяването на Англия от норманите може да се смята за последна стъпка на предотвратените преди това амбиции на викингските варвари, но погледнато от гледна точка на културата, такова тълкувание е просто глупост. Норманите отхвърлят варварското си скандинавското минало и идват не да разрушат закона на западното християнство в Англия, а да го осъществяват. На бойното поле в Хейстингс, когато норманският боец и певец Тайлефер язди с песен в редиците на норманските рицари, езикът на песента му не е нормански, а френски и тя не е сагата за Сигурт, а „Песента на Роланд“. Когато западната християнска цивилизация е омаяла така скандинавските завоеватели върху собствените си земи, не е чудно, че е заменила неуспялата скандинавска цивилизация в самата Скандинавия. Ще се върнем към тази тема по-късно, когато сравняваме неуспелите цивилизации.

Оставихме за края граничния натиск, който идва пръв по време, надминава всички други по интензивност и изглежда смазващ по мощ, сравнен с видимо незначителната сила на нашата цивилизация в люлката й — наистина, по оценката на Гибън, западното общество е било почти готово да влезе в списъка на неуспелите цивилизации.^[10]

Арабският пристъп против цивилизацията на Запада, когато тя е била в детска възраст, е последната сирийска реакция против продължителните елински нахлувания в сирийските владения, защото когато арабите са поели сирийското дело в името на исляма, те не спрели, докато не възстановили за сирийското общество всичките му владения в най-широките им граници. Незадоволени само с възстановяване под формата на Арабска империя на сирийската универсална държава, която първоначално включва Персийската империя, каквато е при Ахеменидите, те завладяват отново древните финикийски владения — Картаген в Африка и Испания. В тази посока те пресичат през 713 г. — по стъпките на Хамилкар и Ханибал — не само Гибралтарския пролив, но и Пиренеите. След това, без да се стараят да надминат Ханибаловото преминаване на Рона и Алпите, те стъпват на земи, които Ханибал никога не е виждал, като стигат с оръжие до Лоара.

Поражението на арабите от франките, водено от дядото на Карл Велики, при битката край Тур през 732 г. безспорно е едно от решаващите събития в историята. Защото западният отпор на сирийския натиск продължава и се усилва, докато седем или осем века по-късно върхът му е пътят на португалския авангард на западното християнство от Иберийския полуостров по море около Африка до Гоа и на кастилския му авангард през Атлантика до Мексико и през Пасифика до Манила. Тези иберийски пионери оказват неизмерима услуга на западното християнство. Те разширяват хоризонта и потенциално сферата на обществото, което представляват, докато то обхваща всички населени земи и плавателни морета на планетата. Благодарение преди всичко на тази иберийска енергия западното християнство се разраства, докато стане „велико общество“ — дърво, под чиито клони са дошли и са се настанили всички нации на земята.

Че енергията на иберийските християни е пробудена под стимула на мавърския натиск, се вижда от факта, че тя секва, когато маврите престават да упражняват натиск. През XVII в. португалците и кастилците са заменени в открития от тях нов свят от натрапници — холандци, англичани и французи — от отвъдпиренейските части на западното християнство и това отвъдокеанско поражение съвпада по време с изчезването на историческия стимул у дома поради изтребването, клането, изгонването или насилственото преминаване в друга вяра на останалите на полуострова „мориски“.

Изглежда, че връзката на иберийските походи с маврите наподобява връзката на дунавските Хабсбурги с османците. Отпорът е енергичен, докато натискът е застрашителен. Когато натискът отслабва, всеки от тях — Испания, Португалия и Австрия — започва да се отпуска и да губи водачеството сред съперничещите сили в западния свят.

5.
Стимулът на наказуемостта

Куци ковачи и слепи поети

Когато жив организъм е подложен на наказание, за разлика от други членове на вида — губи например някой орган или някое умение, — той отговаря на това предизвикателство, като започва да използва друг свой орган или друго свое умение, докато придобие предимството пред сродниците си във вторичната си област на дейност, за да преодолее недостига в първата. Слепите например развиват деликатно осезание, непривично за хората, ползващи очите си. Донякъде по същия начин в социално тяло, група или класа, които са социално наказани поради злополука, поради свое действие или поради действията на други членове на обществото, тя отговаря на предизвикателството, възникнало от това, че й се пречи да участва или съвсем е изключена от някои сфери на дейност, като съсредоточава енергията си в други сфери и изпъква в тях.

Може би е удобно да започнем с най-простия случай — когато определени физически спънки пречат на някои индивиди да се посветят на обичайните призвания на обществото си. Да си припомним например затруднението пред куц или сляп човек във варварско общество, в което обикновеният човек от мъжки пол е при нужда воин. Как реагира куцият варварин? Макар че краката му не могат да го отведат в битка, ръцете му могат да коват оръжия и броня за сънародниците му и със занаята си той придобива умение, което ги прави толкова зависими от него, колкото той е от тях. Той става прототип на куция Хефест (Вулкан) или куция Вьолунд (Уейланд ковача) от митологията. А как реагира слепият варварин? Неговото положение е по-трудно, защото не може да използва ръцете си в ковачницата. Но той може да ги използва, за да дърпа струните на арфата в хармония с гласа си, а мозъка си може да използва, за да прави поезия за делата, които сам не може да върши, макар че за тези дела научава от втора ръка — от безизкусните войнишки разкази. Той става средство за увековечаване на славата, каквото желае воинът варварин.

Пълчища смели и силни герои се биха и умряха пред Атрид. Никакъв Омир не живееше. Свещена песен не освети техните велики дела. Неизвестни, неоплакани, непознати, те лежат, потискани от облаците на безкрайната нощ. Нямаше поет да прослави имената им със светлина.^[11]

За наказания, наложени не от природна злополука, а от човешка ръка, най-разпространено и най-безмилостно е заробването. Да вземем например сведенията за огромното стичане на имигранти, докарани в Италия като роби от всички страни около Средиземно море през двата ужасни века между Ханибаловите войни и Августовия мир. Положението, в което тези роби започват новия си живот, е почти невъобразимо. Някои от тях са наследници на културното богатство на елинистката цивилизация и те виждат цялата им духовна и материална вселена да рухва, когато градовете им са плячкосани, а съгражданите им — изведени на пазара за роби. Други, от ориенталския „вътрешен пролетариат“ на елинисткото общество, вече са загубили социалното си наследство, но не и способността си мъчително да страдат под робство. Древен грък казва, че „денят на заробването лишава мъжа от половината му мъжественост“ и тази фраза ужасяващо се пълни със съдържание при унижението на произлезлия от роби градски пролетариат на Рим, който живее не само с хляб, а с „хляб и зрелища“ от II в. пр.Хр. до VI от християнската ера, когато тенджерите остават ненапълнени и хората изчезват от лицето на земята. Този продължителен живот в смъртта е наказание за неумението да се отговори на предизвикателството на заробването и без съмнение широкият път към разрушените е тъпкан от повечето от тези човешки същества с различен произход и с различни предци, заробени масово през най-злокобния век на елинистката история. Все пак някои отговарят на предизвикателството и успяват по един или друг начин да постигнат нещо.

Някои израстват в служба на господарите си и стават отговорни администратори на големи имения. Имението на самия Цезар, когато то става универсална държава на елинисткия свят, се управлява от освободени роби. Други, чиито господари ги насочват към дребния бизнес, купуват свободата си със спестяванията, които господарите са им позволили да направят, и евентуално се издигат до заможност и известност в търговския свят на Рим. Трети остават роби на този свят, за да станат царе на философията или отци на църкви и роденият римлянин, който справедливо презира незаконния авторитет на Нарцис в парвенюшката показност на един Трималхин, би получил удоволствие да почете ведрата мъдрост на куция роб Епиктет и може само да се учудва на ентусиазма на безименните тълпи роби и освободени роби, чиято вяра мести планини. През петте века между войната с Ханибал и покръстването на Константин римляните гледат това чудо на покорната вяра пред очите си, виждат го и повторимо — въпреки усилията им да го премахнат с физическа сила, — докато в крайна сметка му се поддават. Защото робите имигранти, загубили домове, семейства и имущество, запазват религията си. Гърците си носят вакханалиите, анатолийците — култа към Кибела (ефеската Диана, хетската богиня, надживяла обществото, което я е породило), египтяните донасят култа към Изида, вавилонците — култа към звездите, иранците — култа към Митра, сирийците — християнството. „Сирийската река Оронтес вля водите си в Тибър“ — пише Ювенал през II в. от християнската ера. Сливането на водите на тези реки показва границите на робското подчинение на господаря.

Въпросът е дали емигрантска религия на вътрешния пролетариат ще помете местните религии на доминиращото малцинство в елинисткото общество. Когато веднъж водите са се слели, не е възможно те да не се примесят. А след като веднъж са се примесили, няма съмнение кое течение ще надделее, стига на естественото да не се попречи с хитрост или със сила. Защото боговете — опекуни на елинисткия свят — вече са се оттеглили от интимното животворящо общение, в което са били с поклонниците си, докато боговете на пролетариата са се оказали убежище и сила за поклонниците си — много полезна помощ в смутно време. Римските власти чакаха пет века, за да изберат между двете. Да тръгнат ли в настъпление срещу чуждите религии, или да ги приемат в сърцата си? Всеки от новите богове се нрави на някоя част от римската управляваща класа — Митра на войниците, Изида на жените, небесните тела на интелектуалците, Дионис на филелините, а Кибела на идолопоклонниците. През 205 г. пр.Хр., по време на кризата във войните с Ханибал, римският Сенат предварва с пет века решението на Константин да приеме християнството, като приема с официални почести магическия камък или метеорит, паднал от небето и зареден със светостта на Кибела, който са докарали от анатолийския Песинус, и двадесет години по-късно предварва Диоклециановото преследване на християните, като забранява елинската вакханалия. Проточилата се война на боговете е отражение на по-ранния конфликт между робите имигранти и римските им господари. В това двойно състезание робите и боговете им печелят.

Стимулът на наказуемостта може да се илюстрира също с расовата дискриминация при кастовата система на индуисткото общество. Там виждаме раси или касти, отстранени от някой занаят или някоя професия, да успяват в други. Негрите роби имигранти в съвременна Северна Америка обаче са подложени на двойно наказание — расова дискриминация и правна робия, и днес — осемдесет години след като второто е отстранено, — първото тежи както винаги на освободените цветни. Няма нужда да се разпростираме върху ужасяващите щети, нанесени от търговците на роби — европейци и американци — на негърската раса. Нужно е да отбележим — и след като проследихме паралела с елинисткия свят, можем да отбележим без изненада, — че американските негри, виждайки везните видимо наклонени трайно и непреодолимо против тях на този свят, се обръщат за утешение към онзи свят.

Изглежда, негрите отговарят на огромно предизвикателство с религиозен отклик, който може да се окаже — погледнат в ретроспекция — сравним с отклика на древните ориенталци на предизвикателството на римските им господари. Наистина негрите не са донесли от Африка някаква собствена прародителска религия, за да омаят белите си съграждани в Америка. Примитивното им социално наследство е толкова крехко, че — извън някои късчета — е разпръснато от ветровете под въздействието на западната цивилизация. Така те идват в Америка духовно, както и физически голи. И се справят, като прикриват голотата си с изхвърлените дрехи на робовладелеца. Негрите се приспособяват към новата социална среда, като преоткриват в християнството някои първоначални значения и стойности, дълго пренебрегвани от западното християнство. Отваряйки простодушен и впечатлителен ум към евангелията, негърът открива, че Иисус е пророк, дошъл на този свят не за да утвърди властимащите на местата им, а за да въздигне скромните и кротките. Сирийските роби имигранти, донесли навремето християнството в римска Италия, извършват чудото да наложат нова жива религия на мястото на стара, която е вече мъртва. Възможно е негърските роби имигранти, открили християнството в Америка, да извършат по-голямо чудо и да вдигнат мъртвите за живот. С детската си духовна интуиция и дарбата си да дават спонтанен естетически израз на емоционален религиозен опит, те да са в състояние да разпалят студената сива пепел на християнството, което им е предадено от нас, докато в сърцата им пламне отново свещеният огън. Може би така християнството ще стане за втори път, ако изобщо може, жива вяра на една умираща цивилизация. Ако това чудо наистина се извърши от американската негърска църква, това ще бъде най-динамичният отклик на предизвикателството на социално наказание, наложено от човека.

Фанариоти, казанци и левантинци

Социалните наказания за религиозни малцинства в рамките на единична и иначе хомогенна общност са толкова познати, че едва ли има нужда да се илюстрират. Всички знаят за енергичния отклик, който през XVII в. бе предизвикан от английските пуритани — как останалите у дома първо посредством Камарата на общините, а после на бронираната конница на Кромуел обърнаха наопаки английската конституция и осигуриха крайния успех на нашия експеримент за създаване на парламентарно правителство; а пък тези, които пресякоха океана, създадоха основите на Съединените щати. По-интересно е да се изследват някои по-малко познати примери, когато привилегированите и наказаните общности са от различни цивилизации, макар и включени в същата държава под непреодолимата сила на доминиращата й част.

В Османската империя основната част на православното християнство е имала — поради узурпаторите с чужда вяра и култура — своя универсална държава, без каквато православното християнство не може, но не е съумяло да създаде само̀. И православните християни трябва да заплатят за социалната си некомпетентност, като престават да бъдат господари в собствения си дом. Мюсюлманските завоеватели, които установяват и поддържат „Пакс отоманика“ в света на православното християнство, си искат заплащането под формата на религиозна дискриминация за политическа услуга, която оказват на християнските си поданици. И тук, както и другаде, привържениците на наказаните вероизповеданията откликват, като стават експерти в тези занимания, до които дейността им е принудително ограничена.

В старата Османска империя никой, който не е османец, не може да управлява или да носи оръжие, а в големи части на империята дори притежаването и обработването на земя преминава от подвластните християни в ръцете на мюсюлманските им господари. При тези обстоятелства няколко православнохристиянски народности стигат — за пръв и последен път в своите истории — до неизказано и може би дори несъзнателно търсено — въпреки че е ефикасно — взаиморазбирателство. Те вече не могат да се отдават на любимото си развлечение — братоубийствената война, нито да се заемат със свободни професии, затова мълчаливо разпределят между себе си по-скромните занятия и като търговци постепенно спечелват достъп вътре в стените на имперската столица, откъдето Мехмед Завоевателя ги изгонва наведнъж. Власите от румелийските планини се установяват в градовете като бакали, гръцкоговорещите гърци от архипелага и турскоговорещите гърци от заобиколената със суша Анадола се заемат с по-амбициозна търговия, албанците стават зидари, черногорците — носачи и разсилни, дори пасторалните българи намират прехрана в предградията, където са коняри и градинари.

Сред православните християни, заживели отново в Константинопол, има една гръцка група, така наречените фанариоти, която е стимулирана от предизвикателството на наказанието до такава степен, че се издига до фактически партньор и евентуален заместник на османците в администрацията и контрола над империята. Фенер, от който тази клика от амбициозни гръцки семейства получава името си, е в северозападния ъгъл на Истанбул, изоставен от османското правителство и предоставен на поданиците си православни християни от столицата за нещо като гето. Там отива вселенският патриарх, след като църквата „Св. София“ е превърната в джамия, и от това очевидно безнадеждно уединение патриаршията става обединителна сила и средство на гръцките православни християни, преуспяващи в търговията, фанариотите имат две специални постижения. Като търговци в голям мащаб те влизат в търговски отношения със западния свят и опознават западните маниери, навици и езици. Като управляващи делата на патриаршията те добиват широка практика и близко познание на османската администрация, тъй като при старата османска система патриархът е официалният политически посредник между османското правителство и всичките му православнохристиянски поданици от всяка провинция и с всеки език. Тези две постижения донасят сполука на фанариотите, когато в гражданския конфликт между Османската империя и западния свят вълната определено се обръща против османците след втората несполучлива обсада на Виена през 1682–1683 г.

Промяната във военната орис води до значителни усложнения в османските държавни дела. Преди прелома от 1683 г. османците винаги са могли да разчитат да уредят отношенията си със западните сили с проста принуда. Военният им упадък ги изправя пред два нови проблема. Сега те трябва да преговарят на маса за конференции със западните сили, които не са могли да победят на бойното поле, и освен това трябва да се съобразяват с чувствата на християнските си поданици, защото вече не могат да разчитат да ги държат в подчинение. С други думи, вече не могат да се лишават от умели дипломати и умели администратори. А сред всичките им поданици само фанариотите имат необходимия опит, който липсва на самите османци. В резултат османците са принудени да пренебрегнат прецедентите и да нарушат принципите на собствения си режим, като предоставят на удобно компетентните фанариоти монопол върху четири високи длъжности — ключови позиции при новото политическо положение на Османската империя. Така през XVIII в. на християнската ера политическата мощ на фанариотите се увеличава непоколебимо и е изглеждало, че в резултат от западния натиск империята може да се сдобие с нова управляваща класа, изтеглена от средите на жертвите на вековно расово и религиозно наказание.

В крайна сметка фанариотите не успяват да постигнат „явната си съдба“, защото към края на XVIII в. западният натиск върху османската социална система придобива такава степен на интензивност, че самият му характер внезапно се видоизменя. Гърците, първи поданици на Османската империя, постигнали близки отношения със Запада, стават първи, заразили се от западния вирус на национализма — следствие от шока на Френската революция. Между избухването на Френската революция и гръцката война за независимост гърците са омаяни от два несъвместими стремежа. Те не са се отказали от фанариотската амбиция да вземат цялото наследство на османците и да запазят цяла Османската империя, като гърците поемат управлението й. Същевременно те хранят амбицията да установят собствена суверенна и независима национална държава — Гърция, която ще бъде гръцка, както Франция е френска. Несъвместимостта на тези две амбиции се доказва убедително през 1821 г., когато гърците се опитват да ги осъществят едновременно.

Когато фанариотският княз Ипсиланти преминава река Прут от базата си в Русия, за да стане господар на Османската империя, а вождът Петро бей Мавромихалис слиза от планинската си твърдина в Морея, за да създаде независима Гърция, резултатът е предвидим. Като прибягват до оръжие, фанариотите предначертават краха на стремежите си. Стъблата, върху които османците се облягат повече от век, пробождат ръката им и тяхната ярост пред това предателство ги кара да разбият на парчета измамната си опора и да стоят на собствените си крака на всяка цена. Османците отговарят на военните действия на княз Ипсиланти, като унищожават с един удар тъканта на властта, която фанариотите мирно тъкат за себе си от 1683 г. И това е първа стъпка към изкореняване на всички нетурски елементи от остатъците от османското наследство — процес, достигнал връхната си точка в изгонването на православнохристиянското малцинство от Анадола през 1922 г. Фактически първият взрив на гръцкия национализъм подклажда първата искра на турския отговор.

Така в крайна сметка фанариотите се провалят в опита да си осигурят ролята на „старши партньор“ в Османската империя, за каквато роля са изглеждали предопределени. Но фактът, че те почти стигат до успех, показва енергията, с която са откликнали на предизвикателството на наказанието. Всъщност историята на техните отношения с османците е отлична илюстрация на „закона“ за предизвикателството и отклика. А пълната противоположност на мненията на гърци и турци, привлякла такъв интерес и възбудила толкова вражди, може да се обясни само с тази постановка, а не с расови и религиозни обяснения, на мода и от двете страни в известната полемика. Туркофили и гъркофили еднакво обясняват историческите етнически разлики между гръцките християни и турските мюсюлмани с някаква неизличима расова черта или някакъв непреодолим религиозен отпечатък върху съзнанието. Различават се обаче, като обръщат наопаки социалните стойности, които приписват на тези неизвестни качества в двата случая. Гъркофилът предполага вродена добродетел в гръцката кръв и в православното християнство и вроден порок в турската кръв и в исляма. Туркофилът просто размества порока и добродетелта. Всъщност общото предположение и в двете гледища противоречи на безспорни факти.

Неоспоримо е например, доколкото става дума за физическа раса, че от кръвта на централноазиатските тюркски последователи на Ертогрул нищожно малка капка тече във вените на съвременните турци. Османският турски народ е станал нация, като е асимилирал православнохристиянското население, в чиято среда османците са живели през последните шест века. Сега може да се види много малка расова разлика между двете народности.

Ако това опровергава в достатъчна степен расовото обяснение в гръцко-турския спор, можем да опровергаем априорно и религиозното обяснение, като хвърлим поглед върху друга турска мюсюлманска народност, живееща и дълго живяла в обстоятелства, подобни не на тези на османските турци, а на тези на предишните православнохристиянски поданици на османците. На Волга съществува тюркска мюсюлманска общност, наречена казанци, които няколко века са били подчинени на руското православнохристиянско правителство и са изтърпели под чуждия режим същите расови и религиозни наказания, каквито османците са наложили на православните християни. Що за хора са тези казанци? Четем, че те са: „отличаващи се със своите трезвост, честност, пестеливост и съвестност… Главно занятие на казанските тюрки е търговията… Главните им занаяти са варене на сапун, предачество и тъкачество… Те са добри обущари и кочияши… До края на XVI в. в Казан не са търпени никакви джамии и татарите са били принудени да живеят в обособени квартали, но мюсюлманите постепенно започват да преобладават“.^[12]

В общи линии, това описание на тюрките, наказани по времето на царете, може да бъде и описание на православните християни, наказани от турците в разцвета на Османската империя. Подобният опит от наказанието заради религия е решаващият фактор в развитието на двете общности. И с течение на вековете идентичната им реакция на общия опит е създал у тях „семейна прилика“, която е заличила разликите между оригиналните белези на православното християнство и исляма.

Тази „семейна прилика“ характеризира и привържениците на други религии, наказани поради религиозната си привързаност. Те са откликвали по същия начин — например в римокатолическия „Левант“ в рамките на Османската империя. Левантинците, както фанариотите, можели да избягат от наказанието, като се откажат от своята религия и възприемат религията на господарите си. Малцина обаче са си дали труда да направят този избор. Вместо това, както фанариотите, те се заемат да използват ограничените възможности, оставени им при насилствено наложените им несгоди. Поради това показват тази любопитна и непривлекателна комбинация на жилавост на характера и раболепие в маниерите, която, изглежда, характеризира всички социални групи, поставени в подобни обстоятелства. Няма значение, че левантинецът може би произлиза физически от една от най-войнствените, властни и дръзки народности в сферата на западното християнство — средновековните венецианци и генуезци или съвременните французи, холандци и англичани. В задушаващата атмосфера в тяхното османско гето ще трябва или да откликнат на предизвикателството на религиозното наказание както други жертви с различен произход, или да изчезнат.

В ранните векове на своето господство османците, познаващи народите от западното християнство франките, както са ги наричали, — само по приликата е техните левантински представители, са допускали, че Западна Европа се населява изцяло от такива „нисши породи без закон“. По-широк опит ги кара да преразгледат мнението си и османците започват да правят разлика между „пресноводни франки“ и техните „соленоводни“ съименници. „Пресноводните франки“ са тези, които са родени и възпитани в Турция и в левантинската атмосфера и са реагирали, като са изградили левантийски характер. „Соленоводните франки“ са тези, които са родени и възпитани у дома си, във „Франкландия“, и са дошли в Турция като зрели хора с формирани характери. Турците са били озадачени от големия психологически разрив между тях и „пресноводните франки“, винаги живели в тяхната среда. Франките, географски техни съседи и сънародници, психологически са чужденци, докато франките, идващи от далечна страна, се оказват хора с подобни на техните страсти. Обяснението е всъщност много просто. Турците и соленоводните франки могат да се разберат един с друг, защото има широка прилика между социалните им обкръжения. И едните, и другите са израсли в среда, където са господари на собствения си дом. От друга страна, и едните, и другите се затрудняват да разберат или да уважават пресноводните франки, защото тяхното социално обкръжение им е еднакво чуждо. Пресноводният франк не е син на дом, а дете на гетото. Наказаното му съществуване е развило у него дух, от какъвто не са били засегнати отрасналите във Франкландия франки или отрасналите в Турция турци.

Евреите

Забелязахме, без да влизаме в подробности, какви са резултатите от религиозната дискриминация, когато жертвите на наказанието са от същото общество като наложилите го — английските пуритани са един от няколкото познати примера. Разгледахме подробно примери от историята на Османската империя за случаите, когато жертвите на религиозната дискриминация са от цивилизация, различна от тази на преследвачите. Остава случаят, когато жертвите на религиозна дискриминация представляват изчезнало общество, останало само като вкаменелост. Списък на подобни вкаменелости бе даден в началото на книгата и всяка една от тях може да даде примери за резултата от подобни наказания. Но най-забележителна е една от вкаменелостите, останала от сирийската цивилизация — евреите. Преди да разгледаме тази проточила се трагедия, чийто край не се вижда^[13], да отбележим, че друг сирийски остатък, парсите, са играли в индуисткото общество същата роля, каквато евреите са играли другаде. Парсите придобиват почти същото съвършенство в търговията и финансите. Друг пък сирийски остатък, арменските григориански монофизити, са играли почти същата роля в света на исляма.

Характерните качества на евреите, когато са подложени на наказание, са добре известни. Тук ни занимава друго — дали тези качества се дължат — както обикновено се предполага, — на „еврейщината“ на евреите, разглеждани или като раса, или като религиозна секта, или пък те са просто продукт на наказанието. Изводите, вече направени на базата на други примери, може да ни предубедят да приемем второто мнение, но нека се обърнем към данните без предубеждения. Данните могат да се проверят по два начина. Можем да сравним духа, проявяван от евреите, когато са наказани поради религията си, с духа им, когато наказанието е отслабено или съвсем отменено. Можем също да сравним духа на евреите, които са или са били наказани с духа на други еврейски общности, които не са изпитвали стимула на наказанието.

В наше време евреите, които се хвърлят на очи с проявяване на добре познатите особености, обикновено наречени еврейски и широко приемани от неевреите като отличителни белези на юдаизма, са евреите-ешкенази в Източна Европа. В Румъния и съседните територии, навремето включени в така наречения „еврейски предел“ на Руската империя, морално, ако не юридически, те са били държани в гето от изостаналите християнски нации, където е хвърлен жребият им. Еврейският дух е по-малко забележим сред еманципираните евреи в Холандия, Великобритания, Франция и Съединените щати. А като вземем предвид колко малко време е минало от правното еманципиране на евреите в тези страни и колко далеч непълно е още тяхното морално еманципиране дори в сравнително просветените западни страни, няма да бъдем склонни да подценяваме значението на промяната в духа, която е вече очевидна.

Да отбележим също, че сред еманципираните евреи на Запад тези с ешкеназки произход, които са дошли от „еврейския предел“, все още изглеждат различимо по̀ евреи по дух, отколкото по-редките сефаради сред нас, които са дошли първоначално от Дар-ел-исляма. Тази разлика можем да си обясним, като си припомним за разликата в историите на тези две еврейски общности.

Ешкеназите произлизат от евреите, възползвали се от римското откриване на Европа и докарвали си странична печалба с търговия на дребно в полуварварските презалпийски провинции. След покръстването и разпадането на Римската империя тези ешкенази са страдали двойно — от фанатизма на християнската църква и от злонамереността на варварите. Варваринът не може да търпи да гледа как чужденец си живее своя живот и печели от търговия, за която на варварина му липсва умение. Водени от подобни чувства, западните християни наказвали евреите, докогато те са незаменими за тях, и са ги изгонвали, когато се усещат способни да се справят без тях. Съответно издигането и разширяването на западното християнство се съпровожда с изнасяне на изток на ешкеназите, които от древните пазари на Римската империя в Прирейнието отиват на модерните пазари на западното християнство в „предела“. С разширяващата се вътрешност на западното християнство евреите са изгонвани от една страна, после от друга, когато западните народи постигат определена степен на икономическа ефективност — както например са били изгонени от Англия от Едуард I (1272–1307 г.), докато в настъпващото континентално краище еврейските изгнаници от вътрешността са били приемани и дори канени в една след друга страна в началните етапи на озападняването като търговски пионери — само за да бъдат наказвани и евентуално отново изгонвани веднага щом престанат да бъдат незаменими за икономическия живот на преходното си убежище.

В „предела“ спират дългите преселения на евреите ешкенази от запад на изток, а страдалчеството им достига връхна точка. Тук, където се срещат западното и източноправославното християнство, евреите са напъхани между горния и долния воденичен камък и смлени. Когато се опитват да продължат преселението си на изток, „Света Русия“ ги спира. Ешкеназите обаче имат шанса, че по това време водещите нации на запад, първи изгонили евреите през Средните векове, са достигнали равнище на икономическа ефективност, при което вече не се боят да се изложат на еврейското икономическо съперничество — например англичаните по времето на републиката, когато Кромуел разрешава на евреите да се върнат в Англия (1653–1658 г.). Еманципирането на евреите на запад идва тъкмо навреме, за да даде на ешкеназите от „предела“ нов изход на запад, когато предишното им преместване на юг опира до голата стена на западната граница на „Света Русия“. Цял век потокът от ешкенази върви от изток на запад — от „предела“ към Англия и Съединените щати. Не е чудно, че с тази предистория ешкеназите, които потокът е довлякъл до нас, проявяват „еврейския дух“ по-явно, отколкото религиозните им събратя сефарадите, чиито пътища са ги довели до по-приятни места.

По-малко подчертаната „еврейщина“, която забелязваме сред сефарадите — имигранти от Испания и Португалия — се обяснява с предпоставките на сефарадизма в Дар-ел-исляма. Представителите на еврейското разсейване в Персия и в провинциите на Римската империя, в крайна сметка паднали под арабско управление, са в сравнително благоприятно положение. Техният статут под халифата на Абасидите без съмнение не е бил по-малко благоприятен, отколкото на евреите в тези западни страни, където сега евреите са еманципирани. Исторически бедствието на сефарадите идва от постепенното преминаване на Иберийския полуостров от маврите към западните християни, завършило в края на XV в. Християнските завоеватели им дават избор между три възможности — изтребване, изгонване или покръстване. Нека се вгледаме в последвалата съдба на тези полуостровни сефаради, които спасили живота си посредством едната от двете алтернативи, поради което потомството им днес е живо. Предпочелите изгнанието намират приют сред враговете на католическа Испания и Португалия — в Холандия, Турция или Тоскана^[14]. Отишлите в Турция получават от османските си закрилници право да се заселят в Константинопол, Солун или по-малките градски центрове на Румелия, за да се запълни празнината след изгонването или разораването на живялата тук преди това гръцка градска средна класа. В тези благоприятни обстоятелства сефарадите — бегълци в Османската империя, могат да се специализират и да просперират в търговията, без да плащат цената, като развият духа на ешкенази.

Колкото до марано — иберийски евреи, които преди четири или пет века се съгласили да преминат към християнската религия, — техните отличителни еврейски черти са се изличили до степен на изчезване. Всичко дава основание да се мисли, че днес в Испания и Португалия остава силен примес от кръвта на тези покръстили се евреи, особено на горната и средната класи. Но и най-проницателният психоаналитик ще се затрудни да определи кои от живеещите испанци и португалци имат еврейски предшественици.

В наше време част от еманципираните евреи на Запад търсят да завършат еманципацията си, като дадат на общността си национална държава от западен тип. Крайна цел на ционистите е да освободят евреите от специфичния психологически комплекс, причинен от векове наказания. И в тази си крайна цел ционистите не са на едно мнение със съперничещата школа на еманципираните евреи. Ционистите се съгласяват с асимилационистите в желанието да се излекуват евреите от вярата, че са „особен“ народ. Разделят се с тях обаче при преценката на рецептата на асимилационистите, която те смятат за неподходяща.

Идеалът на асимилационистите е евреинът в Холандия, Англия или Америка да стане просто холандец, англичанин или американец „от еврейски произход“. Обосновават се с това, че няма причина евреин, гражданин на коя да е цивилизована страна, да не бъде напълно задоволен и асимилиран гражданин на тази страна просто защото ходи в синагогата в петък вместо на църква в неделя. На това ционистите имат два отговора. Първо, сочат те, дори и рецептата на асимилационистите да може да даде резултатите, които очакват поддръжниците й, тя е приложима само в тези просветени страни, където благополучно живеещите евреи са само част от световното еврейство. Второ, те твърдят, че дори и при най-благоприятни условия еврейският проблем не може да бъде решен по този начин, защото евреинът е нещо повече от личност, „изповядваща еврейската религия“. Според ционистите евреин, който се опитва да стане холандец, англичанин или американец, само извращава еврейската си индивидуалност, без да има изцяло надеждата да придобие индивидуалността на холандец или на какъвто и да е друг. Ако евреите успеят да станат „като всички други нации“, процесът на асимилирането, твърдят ционистите, трябва да бъде извършен на национална, а не на индивидуална основа. Вместо отделни евреи да се опитват напразно да се превърнат в отделни холандци или англичани, еврейският народ трябва да се асимилира с английския или холандския, като придобие — или отново придобие — национален дом, където евреинът, както англичанинът в Англия, е стопанин.

Макар ционисткото движение като практическо начинание да е само на половин век, социалната му философия вече се оправдава от резултатите, а еврейските земеделски селища в Палестина децата на гетото са се променили неузнаваемо в селяни-пионери, проявяващи много от чертите на нееврейския колониален тип. Трагическата беда на експеримента е в провала да се постигне съгласие със съществуващото от преди това арабско население на страната.

Остава да се отбележи съществуването на някои малко известни групи евреи, избегнали наказанията в историята си, като са се оттеглили в отдалечени „твърдини“, където проявяват чертите на яки селяни или дори на диви планинци. Такива са евреите в Йемен, в северозападния ъгъл на Арабия, Палатите в Абисиния, еврейските планинци в Кавказ и тюркоезичните кримчаки в Крим.