Арнълд Тойнби
Изследване на историята (7)

1.
Изложение на проблема

Веднага щом подходим към проблема защо и как са се появили обществата в процес на цивилизоване, разбираме, че нашият списък от двадесет и едно общества трябва да се раздели на две групи, доколкото става дума за този проблем. Петнадесет от нашите общества са родствени на свои предшественици от същия вид. От тях няколко са толкова близки, че тяхната отделна индивидуалност може да бъде спорна, докато от другата страна на скалата няколко са с толкова хлабава родственост, че метафората, вложена в термина „родственост“, може би ни увлича надалеч. Но да оставим това. Около петнадесет малко или повече сродени общества са в различна група от шестте, които — доколкото можем да бъдем сигурни — произлизат направо от първобитния живот. Засега възнамеряваме да насочим вниманието си към произхода на тези шест. Те са египетското, шумерското, минойското, древнокитайското, маянското и андското.

Каква е съществената разлика между примитивните и по-развитите общества? Тя не е в наличието или отсъствието на институции, защото институциите са носители на неличностни отношения между индивиди, в каквито съществуват всички общества, защото дори най-малкото от примитивните общества е устроено на по-широка основа от тесния кръг на преките лични връзки на индивида. Институциите са атрибути на целия род „общества“ и затова са общи за двата й вида. Примитивните общества имат своите институции — в религията на годишния селскостопански цикъл, в тотемизма и екзогамията, в табутата, посвещенията и деленето на възрастови групи, в сегрегацията на половете на някои етапи от живота до отделни общностни учреждения. Някои от тези институции са със сигурност не по-малко детайлни и може би не по-малко изтънчени от тези, характерни за цивилизациите. Нито пък цивилизациите се различават от примитивните общества по разделението на труда, защото в живота на примитивните общества можем да различим поне наченките на разделение на труда. Царе, магьосници, ковачи и певци са „специалистите“ — въпреки че фактът, че Хефест, ковачът от елинската легенда, е куц, а Омир, поетът на елинската легенда, е сляп, подсказва, че в примитивните общества специализирането е ненормално и подходящо за тези, на които липсва способността да бъдат „цялостни мъже“ или „хора, които ги бива за всичко“.

Съществената разлика между цивилизациите и примитивните общества, както ги познаваме (ще видим, че предупреждението е важно), е посоката на мимезиса или имитацията. Мимезисът е родова черта на всички видове социален живот. Действието и може да се забележи и в примитивните общества, и в цивилизациите, във всяка социална дейност, като започнем дори с това, как стилът на филмовите звезди се имитира от по-непретенциозните им сестри. Тя действа обаче в различни посоки в двата вида общества. В примитивните общества, каквито ги познаваме, мимезисът е насочен към по-старите поколения и към мъртвите предци, които стоят — невидими, но не непочувствани — зад гърба на живите старейшини и подсилват престижа им. В общество, чийто мимезис е насочен към миналото, обичаите и обществото остават статични. От друга страна, в обществата в процес на цивилизоване мимезисът е насочен към творческите личности, които имат привърженици, защото са пионери. В такива общества „каймакът на обичаите“, както го нарича Уолтър Бейджхот в своята „Психика и политика“, липсва и обществото е в динамично движение по пътя към промяна и растеж.

Но ако се запитаме дали тази разлика между примитивните и по-висшите общества е постоянна и фундаментална, трябва да си отговорим отрицателно. Защото, ако познаваме примитивните общества само в статично състояние, причината е, че ги познаваме от преки наблюдения само на последния етап от историята им. А ако преките наблюдения ни лъжат, поредица от заключения ни подсказва, че трябва да е имало по-ранни етапи в историите на примитивните общества, през които те са се движели по-динамично, отколкото кое да е цивилизовано общество досега. Казахме, че примитивните общества са стари като човешката раса, но щеше да бъде по-уместно да кажем, че те са по-стари. Някакъв социален и институционален живот се забелязва сред висшите млекопитаещи, които не са хора, а е ясно, че човечеството е могло да стане хуманно само в социална среда. Мутацията от подчовек в човек, постигната при обстоятелства, за които не знаем нищо, под егидата на примитивните общества е по-дълбока промяна, по-голяма стъпка в растежа, отколкото постигнатият досега прогрес от човека под егидата на цивилизацията.

Примитивните общества, както ги познаваме от преки наблюдения, могат да бъдат оприличени на хора, които лежат вцепенени на тераса в планината, като под тях има пропаст, а над тях — стръмен склон. Цивилизациите могат да бъдат оприличени на други хора на същата тераса, които са станали на крака и са започнали да се катерят по скалата отгоре. А ние самите можем да оприличим себе си на наблюдатели, които виждат само терасата и долните склонове на скалата отгоре и при това са дошли в момента, когато групите са в указаните състояния и позиции. На пръв поглед трябва абсолютно да разграничим двете групи, да акламираме катерачите като атлети и да отхвърлим лежащите като паралитици. Като се замислим обаче, трябва да бъдем по-разумни и да не бързаме с оценки.

Все пак лежащите едва ли са паралитици — те не могат да бъдат родени на терасата и никакви човешки мускули, освен техните собствени, не са ги изкачили на това място. От друга страна, тези, които се катерят в момента, току-що са напуснали същата тераса и са започнали да изкачват скалата. А тъй като следващата тераса не се вижда, не знаем колко високо ще стигнат и колко мъчително може да се окаже изкачването им. Знаем само, че им е невъзможно да спрат и починат, преди да достигнат следващата тераса, където и да се намира тя. Така, дори да успеем да измерим силата, умението и хладнокръвието на всеки катерач, не можем да съдим дали някой от тях има надежда да достигне горната тераса — целта на сегашните им усилия. Можем да бъдем само сигурни, че някои от тях никога няма да стигнат до нея, и можем да отбележим, че на всеки катерещ се се падат два пъти повече (нашите изчезнали цивилизации) паднали.

Не успяхме да попаднем на непосредствения предмет на нашето изследване — постоянна и фундаментална разлика между примитивните общества и цивилизациите, — но пътьом хвърлихме светлина върху крайната цел на нашето проучване: характера и произхода на цивилизациите. Започнали с мутацията на примитивните общества в цивилизации, открихме, че това е преход от статично положение към динамична активност, и ще видим, че същата формула е валидна и за появата на цивилизации чрез отцепване на вътрешния пролетариат от доминиращото малцинство в съществувалите преди това цивилизации, които са загубили творческата си мощ. Такива доминиращи малцинства са по дефиниция статични, защото да се каже, че творческото малцинство на някоя цивилизация в растеж е дегенерирало или е атрофирало в доминиращо малцинство на разпадаща се цивилизация, означава само, че дадената цивилизация е паднала от динамична активност към статично състояние. Откъсването на пролетариата от това статично състояние е динамична реакция. В тази светлина можем да забележим, че при откъсването на пролетариата от доминиращото малцинство се заражда нова цивилизация чрез преминаване на обществото от статично състояние към динамична дейност също както при мутацията, която произвежда цивилизация от примитивното общество. Зараждането на всички цивилизации може да се опише с фразата на генерал Смътс: „Човечеството отново се движи“.

Промените в ритъм статично-динамично или движение-пауза-движение са оценявани от много наблюдатели в много различни епохи като нещо фундаментално в природата на вселената. Със своята напрегната образност мъдреците на древнокитайското общество са описвали това редуване в термините Ин и Ян — Ин статичното, а Ян динамичното начало. Същността на древнокитайския образ на Ин представлява тъмни, свити на кълбо облаци, засенчващи слънцето, докато същността на образа на Ян е безоблачен слънчев диск, хвърлящ лъчи. В китайската формула Ин винаги се споменава първи, а в нашето полезрение виждаме, че нашата порода, достигнала „терасата“ на примитивната човешка същност преди 300 000 години, си е почивала през 98 на сто от времето на последвалия период, преди да предприеме Ян, дейност на цивилизоване. Сега трябва да потърсим позитивния фактор, който и да е той, чийто устрем отново е тласнал човешкия живот към движение.

2.
Раса

Изглежда очевидно, че позитивният фактор, който през последните 6000 години отърси човечеството от състоянието на Ин на примитивното общество „на терасата“ и го доведе до състоянието Ян на цивилизациите „на скалата“, трябва да се търси или в някое особено качество на човешките същества, извършили прехода, или в някои особености на средата, в която се е извършил преходът, или в някакво съчетание на двете. Най-напред ще разгледаме възможността, че единият или другият от тези фактори сам по себе си ще ни даде това, което търсим. Можем ли да припишем произхода на цивилизациите на достойнствата на някоя раса или пък раси?

Раса е термин, с който се обозначава притежаването на някои определени и наследими качества в някоя група човешки същества. Предполагаемите признаци на раса, които ни интересуват тук, са различими психически или духовни качества, вродени на дадени общества. Обаче психологията, и по-специално социалната психология, е учение, което е още в детската си възраст. И всякакви досегашни разсъждения за расата, когато тя се представя за фактор, произвеждащ цивилизации, зависят от предположението, че има взаимна връзка между ценни психически качества и определени видими физически характерни черти.

Физическата характерна черта, обикновено подчертавана от западни привърженици на расовите теории, е цветът. Разбира се, може да се допусне, че духовното и умствено превъзходство е по някакъв начин свързано, и следователно е в пряка корелация със сравнителната липса на кожна пигментация, макар че биологически това изглежда малко вероятно. Обаче най-разпространената от расовите теории за цивилизацията е тази, която поставя на пиедестал светлата, сивкава, дългоглава разновидност на човека, наричана от някои нордичен човек, а от Ницше — „рус звяр“. Струва си да се вгледаме в достоверността на този идол на тевтонския пазар.

Нордичният човек е поставен на пиедестал най-напред от френския аристократ граф Гобино в началото на XIX в., а идолизирането на „русия звяр“ е инцидент в полемиката, възникнала след Френската революция. Когато френските благородници са лишени от техните имения, изпратени в изгнание или гилотинирани, педантите на революционната партия, недоволни, ако не могат да представят събитията на тяхното време в „класически“ одеяния, обявиха, че галите, след като са били потиснати за четиринадесет века, започват да изтикват франкските си завоеватели обратно в мрака оттатък Рейн, откъдето са дошли по време на преселението на народите, и си възвръщат владението над галската земя, която — въпреки дългата узурпация на варварите — не е преставала да бъде тяхна.

На тази глупост Гобино отговаря с по-изразителна собствена глупост. „Приемам вашето самосъзнание, отговаря той. Да се съгласим, че населението на Франция произлиза от галите, а аристокрацията — от франките, че двете раси са чистокръвни, и че има определена и трайна корелация между техните физически и психически характерни черти. Наистина ли си въобразявате, че галите стоят зад цивилизация, а франките — зад варварство? Откъде дойде цивилизацията, която вие, галите, сте придобили? От Рим, А какво направи Рим велик? Това прастаро преливане на нордична кръв, която тече в моите франкски вени. Първите римляни, както първите гърци и ахейците на Омир, са били руси завоеватели, дошли от освежаващия Север и установили своето господство над по-слабите туземци от омаломощеното Средиземноморие. В крайна сметка обаче тяхната кръв е била разводнена и расата им — отслабена. Властта и славата им упадат. Идва времето за нова спасителна кампания на русокосите завоеватели. Те идват от Севера и отново карат да бие пулсът на цивилизацията. Сред тях са били франките.“

Такова е забавното описание на Гобино на серията факти, с които вече се занимавахме по съвсем друг начин в скиците ни за произхода първо на елинистката, после на западната цивилизации. Неговата политическа гатанка придобива правдоподобност от едно тогавашно откритие, от което Гобино веднага се възползва. Било открито, че почти всички живи езици в Европа, както и гръцкият и латинският, и живите езици на Персия и Северна Индия, както и класическият ирански и класическият санскритски, са родствени един на друг като членове на голямо лингвистично семейство. Правилно е направен изводът, че е имало първичен прастар език — „арийски“ или „индоевропейски“, — от който са произлезли всички познати членове на семейството. Погрешно е направен изводът, че народите, които използват сродни езици, са физически сродени в същата степен, както самите езици, и че те всички произлизат от примитивната „Арийска“ или „индоевропейска“ раса, която със завоевания се е разпростряла от началния си дом на изток и на запад, на север и на юг. Раса, дала религиозния гений на Заратустра и Буда, артистичния гений на Гърция, политическия гений на Рим и — подходяща връхна точка — самите нас. Е, тази раса е донесла фактически всички постижения на човешката цивилизация!

Заекът, който темпераментният французин подгони, бе догонен от тежкоподвижните немски филолози, които подобриха думата „индоевропейски“, превръщайки я в „индогермански“, и определиха, че началният дом на тази въображаема раса е във владенията на краля на Прусия. Малко преди избухването на войната от 1914–1918 г. Хюстън Стюарт Чембърлейн — англичанин, влюбил се в Германия — написа книгата „Основите на деветнадесети век“, в която добави Данте и Иисус Христос към списъка на индогерманците.

Американците също имаха за какво да използват „нордичния човек“. Разтревожени от смазващата емиграция на южноевропейци през двадесет и петте години преди 1914 г., автори като Мадисън Грант и Лотроп Стодард искаха ограничаване на имиграцията като единствен начин за запазване не на американските социални стандарти, а на американския клон на нордичната раса.

Британската доктрина за Израел е теория от същия тип, използваща различна терминология и подкрепяща въображаема история с чудата теология.

Любопитно е да се отбележи, че пропагандаторите на расизма в нашата собствена цивилизация държат на светлата кожа като белег на духовно превъзходство, превъзнасяйки европейските над другите раси и нордичните над другите европейски раси, докато японците прилагат различен физически тест. Така се е случило, че телата на японците са удивително лишени от косми и имат за съседи в северния си остров примитивно общество от съвсем друг тип — физически тип, не особено различен от средния европеец, — наречен косматия айну. Затова съвсем естествено японците свързват липсата на косми с духовно превъзходство и макар че техните претенции са сигурно толкова лишени от основание, колкото и нашето твърдение за превъзходството на светлата кожа, погледнато отгоре-отгоре, тя е по-вероятна, защото със сигурност човекът без косми е по-отдалечен от братовчеда си — маймуната.

Етнолози, класифициращи белия човек според физическия му тип — дълги глави, кръгли глави, всичко останало, — определят три основни бели раси, които наричат нордична, алпийска и средиземноморска. Ако има някаква стойност, ще посочим броя на цивилизациите, за които всяка от тези раси е дала позитивен принос. Нордичната е дала принос за четири, може би пет: древноиндийската, елинистката, западната, руската православна и вероятно хетската. Алпийската е дала принос за седем, може би девет: шумерската, хетската, елинистката, западната, руския клон, и основното тяло на православнохристиянската, иранската и вероятно египетската и минойската. Средиземноморската раса е дала принос за десет: египетската, шумерската, минойската, сирийската, елинистката, западната, основното тяло на православното християнство, иранската, арабската и вавилонската. От другите разновидности на човешката раса кафявата (имаме предвид дравидските народности в Индия и малайците в Индонезия) са допринесли за две: древноиндийската и индуистката. Жълтата раса е дала принос за три: древнокитайската и далекоизточните цивилизации, по-специално, за основното тяло в Китай, и японския клон. Червената раса в Америка е дала принос и за четирите американски цивилизации. Единствено черните раси не са дали позитивен принос към никоя цивилизация — досега. Белите раси водят, но да помним, че има много бели народности, не дали нищо на никоя цивилизация, както и черните. Ако нещо произлиза от тази класификация, то е, че нашите цивилизации, или поне половината от тях, се опират на принос на повече от една раса. И западната, и елинистката имат по три допринесени раси, а ако жълтата, кафявата и червената раси бяха разделени на подраси, както е сторено с делението на бялата раса на нордична, алпийска и средиземноморска, вероятно ще бъдем в състояние да посочим множество приносители за нашите цивилизации.^[1] Друг е въпросът, каква е стойността на тези вторични деления и дали по кое и да е време те са представлявали исторически и социално различими народности. Цялата тема е крайно неясна.

Обаче достатъчно беше казано, за да ни даде основание да отхвърлим теорията, че някаква превъзхождаща раса е била причинител и автор на прехода от Ин към Ян, от статичното към динамичното последователно в различни части на света, започващ от дата преди около шест хиляди години.

3.
Среда

Съвременните западни умове са склонни да подчертават, и твърде силно да подчертават, расовия фактор в историята. Това се дължи на експанзията на западното общество в целия свят през последните четири века. Тази експанзия доведе западните народности до контакти, често недружески, с народности, различни от тях не само по култура, но и по физически тип и представата за висши и нисши биологически типове е точно това, което може да се очаква от този вид контакти, особено през XIX в., когато трудовете на Чарлз Дарвин и други изследователи са направили западните умове чувствителни към биологията.

Древните гърци също са извършили експанзия чрез търговия и колонизиране в света около тях, но това е много по-малък свят, съдържащ голямо разнообразие от култури, но не голямо разнообразие от физически типове. Египтяните и скитите може да са много различни едни от други и от гръцките наблюдатели (Херодот например) по начин на живот, но физически те не са толкова сензационно различни, така както негрите в Западна Африка и червенокожите в Америка се различават от европееца. Затова е било естествено гърците да открият някой друг фактор, не биологическата наследственост или физическите черти, т.е. расата, за да си обяснят разликите в културите, които са наблюдавали около себе си. Те намират това обяснение в географската среда, почвите и климата.^[2]

Има трактат, озаглавен „Влиянието на атмосферата, водата и местоположението“, датиран от V в. пр.Хр. и запазен в съчиненията на Хипократовата медицинска школа, който илюстрира гръцкото разбиране на въпроса. В него например четем, че:

Човешките физиономии могат да се класифицират на добре обраслия с гори и добре напояван планински тип, безводния, отрасъл на тънка почва тип, ливадно-блатист тип, добре прочистения и отводнен равнинен тип… Жителите на планинските, скалисти, с много валежи местности на голяма надморска височина, където сезонните различия са големи, са със склонност да имат едро скроени тела, органически приспособени да притежават смелост и издръжливост… Жителите на знойни падини, покрити с блатисти ливади, обикновено изложени повече на топли ветрове, отколкото на студени, и които пият възтопла вода, са — като контраст — не с едро телосложение или пък стройни, а са набити, месести и тъмнокоси, с мургав, а не светъл цвят на кожата, с повече инертност, отколкото стръв в организма си. Смелостта и издръжливостта не са вродени в характерите им в същата степен, но могат да бъдат развити под въздействието на институциите… Жителите на хълмисти, брулени от ветрове и с добри валежи местности на високо надморско равнище, са едро скроени и без индивидуалност, със склонност към страхливост и питомност… В повечето случаи ще открием, че човешкото тяло и характер се различават в съответствие с природата на местността.^[3]

Но любимата илюстрация на елините за „теорията на средата“ е контрастът между влиянието на живота в долната част на Нилската долина върху физическите черти, характера и институциите на египтяните и влиянието на живота в евразийските степи върху физическите черти, характера и институциите на скитите.

И расовата теория, и теорията за средата се опитват да обяснят наблюдаваното разнообразие на психическото (интелектуално и духовно) поведение и действията на различни части от човечеството като здраво и трайно съотнесени в причинно-следствена връзка с някои елементи на наблюдаваните различия в нефизическата сфера на същността им. Расовата теория намира разграничителната причина в разнообразието на човешката физика, теорията за средата — в различните климатични и географски условия, в които живеят различните общества. Същността на двете теории е корелацията между две групи променливи величини — в единия случай характерът и физическата външност, в другия — характерът и средата като трябва да бъде доказано, че корелацията е устойчива и постоянна, ако трябва да бъдат установени теориите, основани на нея. При проверката си вече видяхме, че расовата теория не издържа, а сега ще видим, че теорията за средата, макар и много по-малко нелепа, ще има същата съдба. За тази цел трябва да подложим на изпитание елинистката теория в двата й любими примера — евразийските степи и долината на Нил. Трябва да намерим други райони на географската повърхност на Земята, географски и климатично подобни на два района. Ако в тях можем да открием население, подобно по характер и институции на скитското в единия случай и на египетското в другия, теорията за средата ще бъде оправдана. Ако не — тя ще бъде отхвърлена.

Да вземем първо евразийските степи — огромен район, на който гърците познаваха само югозападния ъгъл. Можем да ги сравним с афроазиатските степи, които се простират от Арабия през цяла Северна Африка. Подобието на евразийските и афроазиатските степи съответства ли на подобие между съответните човешки общества, които са се появили в тези два района? Отговорът е положителен. И двата района са дали номадски тип общество, номадство, което се характеризира с точно тези прилики и разлики (разлика например в опитомените животни), които можем да очакваме поради приликите и разликите на двата района. Но при по-нататъшна проверка корелацията не издържа, защото намираме, че други части на света, предлагащи среда за номадски общества (прериите на Северна Америка, обширните равнини на Венецуела, пампасите на Аржентина, пасищата на Австралия) не са дали собствени номадски общества. Техният потенциал в това отношение не стои под въпрос, защото той е бил реализиран от предприемчивостта на нашето западно общество в ново време. Заселилите се западни говедари — северноамериканските каубои, южноамериканските гаучоси и австралийските животновъди, — които са завладели и задържали тези незаети пространства в течение на няколко поколения под напора на плуговете и фабриките, завладяха въображението на човечеството толкова триумфално, колкото скитите, татарите и арабите. Потенциалът на американските и австралийските степи трябва да е бил огромен наистина, ако е успял да трансформира в номади — макар и само за едно поколение — пионерите от общество, което няма номадски традиции и живеещо от земеделие и фабрично производство, откак се е появило. Още по-показателно е, че народностите, които западните изследователи намериха заселени тук, никога не са били поощрени от средата си да станат номади, а не са намерили по-добра употреба на тези номадски райове, от това да ги превърнат в ловни полета.

Ако сега подложим на изпитание теорията, като изследваме райони, подобни на долната част от долината на Нил, ще открием същото.

Долината на Долен Нил е, така да се каже, „игра на природата“ в пейзажа на афроазиатската степ. Египет има същия сух климат като огромния район около него, но има едно изключително предимство — неизчерпаеми запаси от вода и наноси, осигурявани от великата река, която извира отвъд границите на степта в район на обилни валежи. Създателите на египетската цивилизация използвали това предимство, за да изградят общество, сензационно контрастиращо с номадизма от двете му страни. Тогава дали тази специална среда, предложена на Египет от Нил, не е позитивният фактор, на който дължи произхода си египетското общество? За да докажем тази теза, трябва да посочим, че във всеки отделен район, в който съществува среда от нилски тип, е възникнала подобна цивилизация.

Теорията издържа изпитанието в близки райони, където съществуват нужните условия — именно в долните поречия на Ефрат и Тигър. Тук намираме и подобни физически условия, и подобно общество — шумерското. Но тя не се доказва в много по-малката, но подобна долина на Йордан, която никога не е била център на цивилизация. Вероятно не се доказва и в долината на Инд — ако сме прави в догадката си, че индската култура е докарана готова от шумерски колонисти. Долината на Долен Ганг не бива да се привежда като пример, защото е твърде влажна и тропична, а долините на Долен Яндзъ и Долно Мисисипи — като твърде влажни и умерени, но и най-придирчивият ни критик няма да отрече, че условията на средата, предоставени на Египет и Месопотамия, съществуват и в долините на Рио Гранде и на река Колорадо в Съединените щати. В ръцете на съвременния европейски заселник, владеещ похватите, пренесени от него от другия бряг на Атлантика, тези американски реки сториха чудесата, които Нил и Ефрат сториха за египетските и шумерските създатели. Но Колорадо и Рио Гранде не извършиха подобно вълшебство за народите, които не са били сведущи, макар и да са го научили на други места.

При тези доказателства е ясно, че факторът „среда“ не може да бъде позитивният фактор, довел до съществуването на „речните“ цивилизации. Ще потвърдим този извод, ако хвърлим поглед на други „среди“, които са довели до цивилизации в един, но не и в друг район.

Андската цивилизация се появява на високо плато и нейните постижения контрастират рязко с дивачеството в горите на Амазонка отдолу. Тогава платото ли е причината андското общество да напредне толкова пред дивите си съседи? Преди да приемем това твърдение, нека погледнем към същите екваториални ширини в Африка, където източноафриканските плоскогория докосват горите на басейна на Конго. Ще забележим, че в Африка платото не е по-продуктивно за „цивилизовани“ общества от тропическите гори в голямата речна долина.

По същия начин ще забележим, че минойската цивилизация се е появила на грозд от острови, разположени във вътрешно море и благословени е климата на Средиземноморието, но подобна среда не породи друга цивилизация в архипелага около вътрешното море на Япония. Япония никога не е раждала независима цивилизация, а е била окупирана от издънка на континентална цивилизация, появила се във вътрешността на Китай.

Понякога древнокитайската цивилизация се представя като рожба на Жълтата река просто защото се е случило тя да се появи в долината на Жълтата река, но Дунавската долина, със същите климат, почва, равнини и планини не е дала подобна цивилизация.

Маянската цивилизация се появява сред тропическите валежи и растителност на Гватемала и Британски Хондурас, но подобна цивилизация никога не се е развила при подобни условия по Амазонка или по Конго. Вярно е, че тези два речни басейна са от двете страни на екватора, докато домашното огнище на маите е с петнадесет градуса по на север. Ако следваме петнадесетия паралел географска ширина до другия край на света, сред тропическите валежи и растителност на Камбоджа ще видим великолепните руини на Ангкор Ват. Безспорно те са сравними с разрушените маянски градове Копан и Икскун. Но данните на археологията сочат, че цивилизацията в Ангкор Ват не е местна в Камбоджа, а е издънка на индуистката цивилизация, появила се в Индия.

Можем да проследим темата и по-нататък, но може би сме казали достатъчно, за да убедим читателя, че нито расата, нито средата, взети сами по себе си, могат да бъдат позитивните фактори, които през последните шест хиляди години разтърсват човечеството, изваждат го от статичната дрямка на равнището на примитивното общество и го насочват към рискованото търсене на цивилизация. Във всеки случай нито расата, нито средата — както се смяташе досега — не са предложили и очевидно не могат да предложат какъвто и да е намек за великия преход в човешката история, започнал не само на определени места, но и на определени дати.