Арнълд Тойнби
Изследване на историята (19)

2.
Ново вино в стари мехове

Приспособявания, революции и чудовищности

Източникът на дисонанс между институциите, от които едно общество е съставено, е всъщност действието на нова социална сила — или склонност, или емоции, или идеи, — за които съществуващите институции не са пригодени. Разрушителният ефект от такова неподходящо съвместно съществуване на нови и стари неща се сочи в едно от най-известните поучения, приписвани на Иисус (Евангелие от Матея): „Никой не слага парче нов плат на стара дреха, защото това, което се слага, отнема от дрехата и скъсаното става по-лошо. Нито пък хората слагат ново вино в стари мехове, защото виното изтича, меховете се развалят. Новото вино се слага в нови съдове и двете се запазват.“

В домашната икономика, откъдето е черпено това сравнение, рецептата може, разбира се, да се приложи буквално. Но в икономиката на социалния живот властта на човека да подрежда делата си по своя воля и рационално е тясно ограничена, защото обществото не е — като мех за вино или дреха — собственост на единствен владелец, а е общо пространство за действията на всички. По тази причина предписанието, проява на здрав разум в домашната икономика и практическа мъдрост в живота на духа, е съвет за съвършенство в социалните дела.

В идеалния случай навлизането на нови динамични сили трябва да е придружено с реконструиране на цялата система съществуващи институции и във всяко общество, което е действително в растеж, непрекъснато се извършва приспособяване на най-крещящите анахронизми към новите изисквания. Но инерцията винаги задържа повечето части на социалната структура такива, каквито са, въпреки нарастващото им несъответствие към новите социални сили, влизащи в действие. При това положение новите сили са склонни да действат едновременно в две диаметрално противоположни посоки. От една страна, те вършат творческото си дело или чрез нови институции, създадени от тях, или чрез старите институции, пригодени за техните цели. И като се изливат в тези хармонизирани канали, те съдействат за благосъстоянието на обществото. В същото време влизат безразборно в коя да е институция, случила се на пътя им — както мощна струя пара, проникнала в старо машинно отделение, може да навлезе в някоя стара машина, инсталирана там.

В такъв случай е възможно да се случи една от две беди. Или налягането на новата струя пара разкъсва на парчета старата машина, или старата машина някак съумява да се запази и продължава да работи, но по нов начин, което може да се окаже тревожно и разрушително.

За да преведем тези притчи в терминологиите на социалния живот, експлодирането на старата машина, която не може да издържи новото налягане — или спукването на старите мехове, които не могат да издържат ферментацията на младото вино — са революциите, които понякога връхлитат върху анахронични институции. А пагубното действие на старата машина, издържала на напрежението на функция, за която никога не е била предназначена, са социалните чудовищности, които твърдоглавите институционализирани анахронизми понякога предизвикват.

Революциите могат да бъдат определени като закъснели насилствени прояви на мимезис. Мимезисът е елемент от същността им, защото всяка революция се позовава на нещо, което е станало вече другаде, и винаги е ясно кога една революция е начената в историческата си обстановка, така че избухването никога е нямало да стане от само себе си, ако не е било възбудено от предишна игра на външни сили. Очевиден пример е Френската революция от 1789 г., която черпи вдъхновението си частично от събития, станали не преди дълго време в Британска Америка — събития, които френското правителство на „Стария режим“ най-самоубийствено подпомага — и частично от постижението на Англия век преди това, което е популяризирано и прославяно във Франция от две поколения философи от школата на Монтескьо и след него.

Елементът закъснение също е част от революциите и обяснява насилието, което е тяхна отличителна черта. Революциите са насилствени, защото са закъснели триумфи на могъщи нови социални сили над упорито държащи се стари институции, които временно са осуетявали и спъвали тези нови изрази на живота. Колкото по-продължително трае препятстнието пред тях, толкова по-силен става натискът на силата, чийто изблик е препречен. Колкото е по-голям натискът, толкова по-насилствен е взривът, с който затворената сила в крайна сметка си пробива път.

Колкото до социалните чудовищности, които са алтернатива на революциите, те могат да бъдат определени като наказания, с които едно общество трябва да заплати, когато действието на мимезис, който би трябвало да доведе старата институция до хармония с новата социална сила, не само е забавено, а изобщо е осуетено.

Очевидно е, че когато съществуващата институционална структура на обществото е предизвикана от нова социална сила, са възможни три алтернативни последствия; или хармонично приспособяване на структурата, или революция (която е закъсняло и безредно приспособяване), или чудовищност. Очевидно е също, че трите алтернативи могат да бъдат осъществени в различни части на същото общество — в различни национални държави например, ако чрез тях намира израза си определено общество. Ако се наложи хармоничното приспособяване, обществото продължава своя растеж; ако са революции, растежът му става все по-рискован; ако са чудовищностите, можем да сложим диагноза разпадане. Серия примери ще илюстрират току-що предложената формула.

Въздействието на индустриализма върху робството

През последните два века две нови динамични сили влязоха в действие — индустриализмът и демокрацията — и една от старите институции, на които тези сили посегнаха, беше робството. Тази злокачествена институция, допринесла толкова много за упадъка и падането на елинисткото общество, никога не е стъпвала твърдо в западното общество, но след XVI в., когато западното християнство се разширява отвъд моретата, тя се установи в някои от отвъдморските доминиони. Дълго време обаче мащабът на това ново пламване на плантационното робство не е много внушителен. Към края на XVIII в., когато новите сили на демокрацията и индустриализма се пръскат от Великобритания към останалата част от западния свят, робството практически е ограничено в колониалните покрайнини, но и там сферата му се свива. Държавниците, които също са били робовладелци, като Уошингтън и Джеферсън, не само го осъждат, но и доста оптимистично очакват мирното му ликвидиране през следващия век.

Тази възможност обаче изчезва с избухването на индустриалната революция във Великобритания. Тя силно стимулира вноса на сурови материали, осигурявани от робския труд в плантациите. Така въздействието на индустриализма дава на отпадащата и анахронична институция на робството нов живот. Западното общество сега е изправено пред избора да предприеме активни мерки за незабавно слагане край на робството или да гледа как това древно социално зло под двигателната сила на индустриализма се превръща в морална опасност за самия живот на обществото.

При това положение в много различни държави от западния свят започва да действа движение против робството, което постига много мирни успехи. Но един важен район, в който движението против робството не успява да постигне мирен напредък, е „памучният пояс“ в южните щати на Северноамериканския съюз. Там привържениците на робството остават на власт още няколко поколения и за краткия тридесетгодишен интервал — между 1833 г., когато робството е премахнато в Британската империя, и 1863 г., когато е премахнато и в Съединените щати — „странната институция“ на южните щати с движещата сила на индустриализма зад себе си се разраства ужасяващо. След това чудовището е притиснато до стената и унищожено, но това закъсняло премахване на робството в Съединените щати се заплаща с цената на съсипваща революция, чийто опустошителен ефект е видим и днес. Такава е цената за точно тази закъснял мимезис.

Все пак нашето западно общество може да се поздрави, че дори на тази цена социалното зло на робството е премахнато в последната му западна крепост. За това трябва да благодарим на новата сила — демокрацията, която навлиза в западния свят малко преди индустриализма. Не е случайно съвпадение, че Линкълн, главният деец за премахване на робството от последната му западна крепост, нашироко и справедливо е причисляван към най-великите демократични държавници. Тъй като демокрацията е политически израз на хуманитаризма и тъй като хуманитаризмът и робството са очевидно смъртни врагове, новият демократичен дух придава енергия на движението против робството в същото време, когато индустриализмът придава енергия на робството. Спокойно може да се каже, че в борбата против робството енергията на индустриализма е в голяма степен неутрализирана от енергията на демокрацията. Иначе западният свят нямаше да се освободи от робството толкова лесно.

Въздействието на демокрацията и индустриализма върху войната

Да се казва, че въздействието на индустриализма увеличава ужасите на войната, е така банално, както че увеличаваше ужасите на робството. Войната е друга древна и анахронична институция, осъждана по морални подбуди, така както е било осъждано робството. На интелектуална почва също е широко разпространена мисълта, че войната, отново като робството, „не си плаща“ дори за тези, които мислят, че печелят от нея. Точно както в навечерието на американската гражданска война един южняк, Х. Р. Хелпър, написа книга под заглавие „Неизбежната криза на Юга“, за да предупреди, че робството не е изгодно за робовладелците, и поради любопитна, но лесно обяснима бъркотия в мисленето бе осъден от класата, която искаше да просвети за това кои са нейните истински интереси, така в навечерието на общата война от 1914–1918 г., Норман Ейнджъл написа книга под заглавието „Оптическата илюзия на Европа“, за да докаже, че войната носи смъртоносни загуби на победителя, както и на победените, и бе осъден от голяма част от обществеността, която желае запазването на мира толкова силно, колкото самият автор еретик. Защо до този момент нашето общество успява да премахне войната в много по-малка степен, отколкото успя при премахването на робството? Отговорът е очевиден. В този случай, за разлика от другия, движещите сили на демокрацията и индустриализма действат в една и съща посока.

Ако хвърлим поглед назад към състоянието на западния свят в навечерието на появата на индустриализма и демокрацията, ще видим, че тогава, в средата на XVIII в., войната е в същото състояние като робството — тя видимо клони към изчезване не толкова защото войните са по-редки — макар че такъв факт може да бъде статистически доказан^[1], — колкото защото те се водят с повече сдържаност. Рационалистите от XVIII в. гледат с отвращение на неотдавнашното минало, когато войната се раздухва до ужасяваща интензивност поради религиозния фанатизъм. В последната част на XVII в. обаче този демон е пропъден и непосредственият ефект е свеждането на това зло, войната, до минимум, никога недостиган в западната история преди или след това. Тази ера на сравнително „цивилизовано воюване“ свършва към края на XVIII в., когато войната започва отново да се подклажда от въздействието на демокрацията и индустриализма. Ако се запитаме коя от двете сили играе по-голяма роля за интензифицирането на воюването през последните сто и петдесет години, първият ни импулс вероятно ще бъде да отдадем по-голяма роля на индустриализма. Но ще сбъркаме. Първата от съвременните войни в този смисъл е цикълът войни, започнал с Френската революция, а върху тях въздействието на индустриализма е незначително, а въздействието на демокрацията — на френската революционна демокрация — особено важно. Не толкова военният гений на Наполеон, колкото революционната ярост на новите френски армии се врязва в старомодните, останали от XVIII в. отбрани на нереволюционизираните континентални сили като нож през масло и пренася френското оръжие из цяла Европа. Ако е нужно доказателство за това твърдение, то се намира във факта, че френските новобранци извършват подвизи, непосилни за професионалната армия на Луи XIV още преди Наполеон да се появи на сцената. Да си припомним също, че римляни, асирийци и други войнствено настроени сили от отминалото време са разрушавали цивилизации без помощта на какъвто и да е индустриален апарат, фактически с оръжия, които ще изглеждат зачатъчни за всеки фабрикант на кибрит от XVI в.

Основна причина войната да бъде по-малко брутална през XVIII в., отколкото преди или след това, е, че тя е престанала да бъде оръжие на религиозния фанатизъм и още не е станала инструмент на националния фанатизъм. През този интервал тя е само „спорт на кралете“. Морално погледнато, използването на войната с тази фриволна цел може да е още по-потресаващо, но резултатът като смекчаване на ужасите на войната е безспорен. Царствените играчи знаят добре степента на волност, която ще им позволят техните поданици, и задържат действията си, без да излизат от тези рамки. Армиите им не са набирани с военна повинност, те не живеят на гърба на окупираната от тях страна като армиите през религиозните войни, нито ликвидират напълно творенията на мира като армиите от XX в. Те спазват правилата на военната си игра, поставят си уверени цели и не поставят на победения противник смазващи условия. В редки случаи, когато тези условности са нарушени, както от Луи XIV през 1674 и 1689 г. не само жертвите, но и неутралното обществено мнение рязко осъждат подобни зверства.

Класическо описание на това състояние на нещата дава перото на Едуард Гибън в „История на упадъка и падането на Римската империя“:

Във война европейските сили навлизат в умерени и нерешаващи схватки. Равновесието на силите може да продължи да бъде непостоянно, благосъстоянието на нас самите или на съседните кралства може да се въздига или спада, но тези частични събития не могат да навредят съществено на общото ни състояние на благополучие, на системата от изкуства, закони и маниери, които толкова изгодно отличават от останалата част на човечеството европейците и колонизираните от тях народи.

Авторът на този измъчено самодоволен пасаж живя достатъчно дълго, за да бъде потресен от новия цикъл войни, правещи оценката му остаряла.

Точно както интензифицирането на робството под въздействието на индустриализма доведе до основаване на движение против робството, така интензифицирането на войната под въздействието на демокрацията, а впоследствие и под въздействието на индустриализма, доведе до антивоенно движение. Първото въплъщение на Лигата на нациите след края на Първата световна война от 1914–1918 г. не успя да спаси света, който трябваше да премине и през Втората световна война от 1939–1945 г. С цената на това ново бедствие сега имаме нова възможност да опитаме трудното начинание да премахнем войната чрез система на сътрудничество в рамките на световно правителство, вместо да оставим цикълът войни да се извърви, докато свърши — твърде зле и твърде късно — с насилствено създаване на универсална държава от някоя единствено оцеляла сила. Дали ние в нашия свят ще успеем да постигнем това, което нито една друга цивилизация още не е постигала, е въпрос, който е в коленете на боговете.

Въздействието на демокрацията и индустриализма върху ограничения суверенитет

Защо демокрацията, която поклонници често обявяват за естествена последица от християнската религия и която се показа не съвсем недостойна за това определение в отношението си към робството, утежнява с влиянието си не по-малкото зло — войната? Отговорът е във факта, че преди да се сблъска с институцията на войната, демокрацията се сблъска с институцията на ограничения (или местен) суверенитет. И внасянето на демокрацията и индустриализма като нови движещи сили в старата машина на ограничената държава поражда двойна чудовищност — политически и икономически национализъм. В грубата, производна форма, от която безплътният дух на демокрацията излиза след преминаването през чужда среда, демокрацията влага енергията си във войната, вместо да работи против нея.

И в това отношение западното общество е било в по-благоприятно положение през преднационалистическата епоха на XVIII в. С едно или две забележими изключения държавите с ограничен суверенитет в западния свят тогава не са били оръдия на общата воля на своите граждани, а фактически са били лични имения на династиите. Кралски войни и кралски сватби са двете процедури, през които подобни имения, или части от тях, преминават от една династия към друга, а от двата метода вторият очевидно е за предпочитане. От тук познатата възхвала на външната политика на Хабсбургите: „Нека другите водят войни, ти, Австрио, върви да се жениш.“ Самите наименования на трите главни войни през първата половина на XVIII в. — войни на испанското, полското и австрийското наследства, подсказват, че войните стават само когато брачните спогодби се заплитат неразрешимо.

Безспорно има нещо дребнаво и долно в тази брачна дипломация. Династичните спогодби, по които провинции и техните жители се прехвърлят от един собственик на друг като ферми с добитък, отвращават впечатлителността на нашето демократично време. Но системата на XVIII в. има своите компенсации. Тя отнема лустрото на патриотизма, но заедно с лустрото отнема и жилото. В добре известен пасаж от „Сантименталното пътешествие“ на Стърн се разказва как авторът отива във Франция, съвсем забравил, че Великобритания и Франция водят Седемгодишна война. След малки неприятности с френската полиция, услугите на френски благородник му позволяват да продължи пътешествието си без повече неприятности.

Когато четиридесет години по-късно, при разтурването на договора от Амиен, Наполеон издава заповед всички британски граждани между осемнадесет и шестдесетгодишна възраст, случили се в момента във Франция, да бъдат въдворени на местожителство, действието му се приема като проява на корсиканско дивачество и илюстрация на последвалата сентенция на Уелингтън, че Наполеон „не е джентълмен“. Наистина Наполеон се извинява за стореното. А това е било само нещо, което кое да е днешно правителство, дори най-хуманното и най-либералното, ще извърши като подразбиращо се от само себе си и проява на здрав разум. Днес войната е станала „тотална война“ и е такава, защото държавите с ограничен суверенитет са се превърнали в националистични демокрации.

Под тотална война разбираме война, в която е признато, че воюващите не са само „шахматните фигури“, наречени войници и моряци, а цялото население на участващите страни. Къде ще намерим началото на това ново становище? Може би в третирането в края на революционната война от страна на победилите британо-американски колонисти на тези сред тях, които са застанали на страната на своята родина. След края на войната лоялните на британската империя са прогонени от домовете им с цялата им покъщнина — мъже, жени и деца.

Това е в рязък контраст с отношението, проявено от Великобритания двадесет години по-рано към победените канадци с френски произход, които не само запазват домовете си, но получават позволение да запазят юридическата си система и религиозните си институции. Първият пример на „тоталитаризъм“ е многозначителен, защото победилите американски колонисти са първата демократизирана нация в западния свят^[2].

Икономическият национализъм, разраснал се в толкова голямо зло, колкото и политическият, е породен от съответстващо извращение на индустриализма в същите ограничителни рамки на държавата с ограничен суверенитет.

Икономически амбиции и съперничества, разбира се, не са непознати в международната политика на прединдустриалната ера. Всъщност икономическият национализъм получава класическия си израз в „меркантилизма“ и трофеите на войните от XVIII в. включват пазари и монополи, както се вижда в договора от Утрехт, предоставящ на Великобритания монопол над търговията с роби в испано-американските колонии. Но икономическите конфликти на този век засягат само малки класи и ограничени интереси. В предимно земеделска епоха, когато не само всяка страна, но и всяка селска общност произвежда почти всичко, необходимо за живота, английските войни за пазари могат да бъдат наречени „спорт на търговците“ със същото основание, с което континенталните войни за провинции са били наречени „спортът на кралете“.

Това общо състояние на икономическото равновесие при ниско напрежение е бурно разстроено с идването на индустриализма, защото той, както и демокрацията, е по природа космополитен. Ако същността на демокрацията е — както Френската революция измамно обяви — духът на братство, същностното изискване на индустриализма, ако той достигне пълния си потенциал, е световно сътрудничество. Социалната повеля на индустриализма е обявена от пионерите на новата техника през XVIII в. в известния им призив: „Свобода да се произвежда, свобода да се обменя“. В свят, разделен на малки икономически единици, преди сто и петдесет години индустриализмът се заема да преоформи икономическата му структура по два начина, и двата водещи към световно единство. Той се стреми да направи икономическите единици по-малко на брой и по-големи, а също така да снижи бариерите между тях.

Ако хвърлим поглед на историята на тези усилия, ще видим, че в тях има повратна точка около шейсетте и седемдесетте години на миналия век. До тогава индустриализмът е подпомаган от демокрацията в намаляването на броя на икономическите единици и в понижаването на бариерите между тях. След тази дата и индустриализмът, и демокрацията променят политиката си и започват да действат в обратна посока.

При поглед върху размера на икономическите единици виждаме, че към края на XVIII в. Великобритания е най-големият район със свободна търговия в западния свят — което обяснява защо именно в Англия, а не другаде започва индустриалната революция. Но през 1788 г. бившите британски колонии в Северна Америка, приемайки конституцията от Филаделфия, безвъзвратно премахват всички бариери пред търговията между щатите и създават това, което чрез естествено разширяване става най-големият район на свободна търговия и като пряка последица — най-могъщата индустриализирана общност в днешния свят. Няколко години по-късно Френската революция премахва всички провинциални митнически граници, които дотогава пречат на икономическото единство на Франция. През втората четвърт на XIX в. германците постигат икономическо митническо съдружие, което се оказва предшественик на политическото обединение. През третата четвърт италианците, постигнали политическо единство, осигуряват същевременно и икономическото единство. Ако погледнем другата половина на програмата, намаляването на митата и другите ограничителни бариери пред международната търговия, виждаме, че Пит, който се обявява за последовател на Адам Смит, слага начало на движение за свободен внос, доведено до край от Пийл, Гобдън и Гладстон в средата на XIX в.; че Съединените щати, след като експериментират с високи мита, се придвижват непоколебимо към свободна търговия от 1832 до 1860 г. и че както Франция на Луи Филип и Наполеон III, така и предбисмаркова Германия поемат същия курс.

След това вълната се обръща. Демократичният национализъм, който в Германия и Италия обедини много държави в една, от тук нататък започва да раздробява многонационалните Хабсбургска, Османска и Руска империя. След края на общата война от 1914–1918 г. старата зона със свободна търговия на дунавската империя е разцепена на много държави наследници, всяка една от които отчаяно се стреми към икономическа автархия, докато друго съзвездие от нови държави, и следователно нови икономически единици, е вмъкнато между почти окастрена Германия и почти окастрена Русия. Междувременно преди около едно поколение движението към свободна търговия започва да се обръща обратно ту в една страна, ту в друга, докато в крайна сметка през 1931 г. връщащата се вълна на „меркантилизма“ достига самата Великобритания.

Причините за този отказ от свободната търговия са лесно определими. Свободната търговия задоволява Великобритания, когато тя е „работилницата на света“, задоволява изнасящите памук щати, които в голяма степен контролират правителството на Съединените щати между 1832 и 1860 г. По различни причини през същия период задоволява Франция и Германия. Но щом нациите една по една започват да се индустриализират, тесните им близки интереси налагат безмилостна индустриална конкуренция с всичките им съседи, а при съществуващата система на ограничен държавен суверенитет кой да им каже не?

Кобдън и последователите му са направили погрешна сметка. Те са очаквали народите в света да бъдат привлечени към социално единство чрез нова и безпрецедентна гъста мрежа на световни икономически отношения, които да бъдат сляпо свързани — с възела в Британия — от младата енергия на индустриализма. Ще бъде несправедливо към кобдънистите да се отхвърли викторианското британско движение към свободна търговия като шедьовър на просветения егоизъм. Движението е също израз на морална идея и на конструктивна международна политика. Най-достойните му тълкувания целят нещо повече от това да направят Великобритания господарка на световния пазар. Те са се надявали да спомогнат за постепенна еволюция на политическия свят, в която да може да избуи новият икономически световен ред, да създадат политическа атмосфера, в която обменът на стоки и услуги в целия свят да се извършва в мир и сигурност — с все по-увеличаваща се сигурност и носещ на всеки етап повишение на жизнения стандарт на цялото човечество.

Погрешната сметка на Кобдън е, че не успява да предвиди ефекта от въздействието на демокрацията и индустриализма върху съперничествата между отделните държави. Той предполага, че тези гиганти ще стоят мирно през XIX в., както са стояли през XVIII, докато човешките паяци, плетящи сега световната индустриална мрежа, са имали време да впримчат всички в своите паяжини. Той разчита на обединителния и умиротворителен ефект, които са в характера на демокрацията и индустриализма, когато се изявяват безпрепятствено, защото демокрацията трябва да е за братство, а индустриализмът — за сътрудничество. Той не се е съобразил с възможността самите тези сили, вкарвайки насила новите си „струи пара“ в старите машини, да допринесат за разцепления и световна анархия. Той не си припомня, че евангелието на братството, проповядвано от представителите на Френската революция, доведе до първата от големите съвременни войни на национализма, или по-скоро е предполагал, че това ще се окаже не само първата, но и последната подобна война. Той не осъзнава, че ако тесните меркантилни олигархии на XVIII в. са били в състояние да започват войни, за да съдействат на сравнително маловажната търговия с луксозни стоки, представляваща международната търговия в онези дни, демократизираните страни ще се бият една с друга за икономически цели в епоха, когато индустриалната революция е преобразувала международната търговия от обмен на луксозни стоки в обмен на жизнено необходими неща.

Накратко, Манчестърската школа разбра погрешно човешката природа. Те не разбраха, че не може да се построи дори икономически световен ред само върху икономически основи. Въпреки истинския им идеализъм, те не осъзнаха, че „човек не живее само с хляб“. Такава гибелна грешка не направиха Григорий Велики и другите създатели на западното християнство, от които в крайна сметка произлиза идеализмът на викторианска Англия. Тези хора, с цяло сърце посветили се на надсветска кауза, не са се опитвали съзнателно да изградят световен ред. Тяхната светска цел се ограничава до по-скромната материална амбиция да съхранят живи оцелелите в общество, претърпяло корабокрушение. Веднъж издигнато — като обременителна и неблагодарна необходимост — от Григорий и неговите благородници, икономическото здание се оказва по общо признание паянтово. Но издигайки го, те са внимавали да строят върху религиозна скала, а не върху икономически пясъци. Благодарение на техните усилия структурата на западното общество е върху солидни религиозни основи и за по-малко от четиринадесет века се разраства от скромното начало в един забутан ъгъл във вездесъщото велико общество на нашето време. Ако солидна религиозна основа е била необходима на Григорий за непретенциозното му икономическо здание, изглежда невероятно по-широката структура на световния ред, който е нашата задача, може кога да е да се основава върху основите от натрошени камъни на простите икономически интереси.

Въздействие на индустриализма върху частната собственост

Частната собственост е институция, която се установява в общества, където отделното семейство или отделният род е нормалната единица за икономическа дейност. В подобни общества това е вероятно най-задоволителната система за управление на разпределението на материалното богатство. Но сега вече естествената единица на икономическа дейност не е отделното семейство, отделното село или отделната национална държава, а цялото живо поколение на човечеството. След настъпването на индустриализма съвременната западна икономика надрасна семейната единица и затова логично надрасна семейната институция на частната собственост. Но на практика старата институция е останала. При тези обстоятелства индустриализмът прилага внушителната си енергия в частната собственост, като усилва социалната мощ на собственика и намалява социалната му отговорност, докато тази институция, вероятно благотворна в прединдустриалната ера, придобива много от чертите на социално зло.

Така нашето днешно общество е изправено пред задачата да пригоди старата институция на частната собственост, за да станат отношенията й с новата сила на индустриализма хармонични. Методът на мирно приспособяване трябва да противодейства на неудачното разпределение на частната собственост и индустриализмът неизбежно предполага съзнателен, рационален и справедлив контрол и преразпределение на частната собственост чрез държавните агенции. Като контролира ключовите индустрии, държавата може да обуздае извънмерната власт над живота на други хора, каквато дава частното владение на такива индустрии, и може да смекчи злините на бедността, предоставяйки социални услуги, финансирани с високи данъци върху богатството. Този метод има между другото социалното предимство да способства за превръщане на държавата от военна машина — каквато е била най-забележимата й функция в миналото, — в агенция за социално благосъстояние.

Ако тази мирна политика се окаже неподходяща, можем да бъдем съвсем сигурни, че ще ни настигне революционната алтернатива във формата на някакъв вид комунизъм, който ще доведе частната собственост до изчезване. Това изглежда единствената практическа алтернатива на приспособяването, защото лошото разпределение на частната собственост под въздействието на индустриализма ще бъде нетърпима ненормалност, ако не е ефективно смекчено от социални услуги и високи данъци. И все пак, както показва руският експеримент, революционното лекарство на комунизма може да се окаже не по-малко смъртоносно от самата болест, защото институцията на частната собственост е толкова тясно свързана с всичко най-добро в прединдустриалното социално наследство, че простото й премахване неизбежно ще доведе до катастрофално разбиване на социалните традиции в нашето западно общество.

Въздействие на демокрацията върху образованието

Една от най-големите социални промени, донесени от демокрацията, е разпространението на образованието. В прогресивните страни система за всеобщо, задължително и безплатно обучение направи от образованието право по рождение на всяко дете — за разлика от образованието в преддемократичната ера, когато то е монопол на привилегировано малцинство. Тази нова образователна система става един от основните социални идеали на всяка държава, която се стреми към почетно положение в съвременната световна общност на нациите.

Когато всеобщото образование се въвежда за пръв път, тогавашното либерално обществено мнение го приветства като триумф на справедливостта и просветата, от който се очаква да доведе нова ера на щастие и благосъстояние за цялото човечество. Но тези очаквания, сега се вижда, пренебрегват няколко пречки по този широк път към хилядолетието и в този случай — както става толкова често, — непредвидените фактори се оказват най-важни.

Една пречка е неизбежното обедняване на резултатите от образованието, когато то става достъпно за „масите“ за сметка на откъсването им от традиционната културна среда. Добрите намерения на демокрацията нямат магическа сила да осъществят чудото на хлябовете и рибите. На масово произведената ни интелектуална храна липсват вкус и витамини. Друга пречка е утилитарният дух, при който от плодовете на образованието се търси сметката, щом те са достояние за всички. Под социален режим, при който образованието е ограничено само за тези, които или са наследили право за него, като социална привилегия, или са доказали правото си на него с изключителна надареност за прилежание и интелигентност, образованието е или перла, хвърлена на свиня, или драгоценна перла, която се купува на всякаква цена. Нито в един от двата случая то не е средство към определена цел — инструмент на светски амбиции или на фриволно развлечение. Възможността да се извлече полза от образованието като развлечение за масите — и за печалба на предприемчивите личности, които го осигуряват, — възниква едва след въвеждането на всеобщото първоначално образование и тази нова възможност въздига третата пречка, най-голямата от всички. Едва хлябът на всеобщото образование е хвърлен във водата, когато стадо акули се вдига от дълбините и разкъсва хляба на децата под самите очи на образователите. В историята на образованието в Англия датите говорят сами за себе си. Сградата на всеобщото образование е завършена в общи линии със закона на Форстър от 1870 г. А жълтият печат е изобретен около двадесет години по-късно — т.е. тогава, когато първото поколение деца от националните училища са придобили достатъчна покупателна сила — по хрумване на безотговорен гений, предугадил, че трудът на образователния филантроп, даден с любов, може да даде царски печалби на вестникарски магнат.

Тези смущаващи реакции на въздействието на демокрацията върху образованието привличат вниманието на управниците на съвременните набедени тоталитарни национални държави. Ако вестникарските магнати могат да правят милиони, като дават празно развлечение на полуобразованите, сериозните държавници могат да извлекат — не пари вероятно, — но власт от същия източник. Съвременните диктатори детронират вестникарските магнати, а грубото и унизително лично развлечение заменят с груба и унизителна система за държавна пропаганда. Сложният и находчив механизъм за масово заробване на полуобразованите умове, изобретен за лична печалба под британския и американския режими на икономическа свобода, просто се заема от управниците на държави, които използват тези умствени похвати, подсилени от киното и радиото, за своите злокобни цели. След Нортклиф — Хитлер, въпреки че Хитлер не е пръв тук.

Така в страните, където е въведено демократично образование, хората са в опасност да попаднат под интелектуално тиранство, търсено или за лично облагодетелстване, или от обществена власт. Ако душите на хората трябва да се спасят, единственият начин е да се издигне равнището на масовото образование до степен, когато получателите му ще придобият имунитет против поне особено грубите форми на експлоатация и пропаганда. Едва ли е нужно да се казва, че това не е лека задача. За щастие има някои безкористни и ефективни образователни агенции, занимаващи се днес с това в западния свят — като например Работническата образователна асоциация и Британската радиоразпръсквателна компания във Великобритания или пък лекториите на университетите в много страни.

Въздействие на италианската ефикасност върху презалпийските правителства

Всички наши примери дотук бяха извлечени от последната фаза на западната история. Нека само напомним на читателя проблема за въздействието на нова сила върху стара институция в по-раншни етапи от същата тази история, защото вече изследвахме този пример в друга връзка. Проблемът тук е как се е осигурявало хармонично приспособяване на презалпийските феодални монархии към влиянието на политическата ефективност на градовете държави в ренесансова Италия. По-лесният и по-лошият начин за приспособяване е чрез превръщане на монархиите в тирании или деспотизми по модела, на който се поддават толкова много от италианските държави. По-трудният, но по-добър метод е превръщането на съветите на средновековните имения от презалпийските кралства в органи на представително правителство, което ще бъде ефикасно като по-късните италиански деспотизми, а в същото време ще осигурява в национален мащаб либерално самоуправление — толкова либерално, колкото самоуправляващите се институции в италианските градове държави от — поне политически — техните най-добри дни.

В Англия (по причини, които припомнихме другаде) това приспособяване е постигнато по най-хармоничен начин и съответно Англия става пионер (или творческо малцинство) през следващата глава от западната история, както Италия е била в предшестващата. Под ловките и национално мислещи Тюдори монархията започва да се развива в деспотия, но под злополучните Стюарти парламентът се изравнява с короната и в крайна сметка я изпреварва. Дори така приспособяването не се извършва без две революции, които обаче в сравнение с повечето подобни революции са извършени трезво и сдържано. Във Франция деспотичната тенденция трае много по-дълго и стига много по-далеч. Резултатът е една много по-насилствена революция, която довежда до период на политическа нестабилност, краят на който още не се вижда. В Испания и Германия уклонът към деспотизъм продължава и в наши дни и демократичните контрадвижения, толкова необикновено дълго забавяни, се намират въвлечени във всички усложнения, очертани в предишни части на тази глава.

Въздействието на Солоновата революция върху елинските градове държави

Италианската политическа ефективност, въздействала върху презалпийските страни на западния свят при прехода от втората към третата глава от западната история, има двойник в елинската история, доколкото става дума за икономическата ефективност, постигната в някои държави на елинския свят през VII и VI в. пр.Хр. под натиска на проблем от малтусиански тип. Тази нова икономическа ефективност не се ограничава до Атина и другите държави в дъното на произхода й, а разпространявайки се навън, въздейства и върху вътрешната, и върху външната политика на целия елински космос от градове държави.

Вече описахме това икономическо ново начало, което може да бъде наречено Солонова революция. В основата си то е преминаване от земеделие за самозадоволяване към земеделие за печалба, придружено от развитие на търговията и индустрията. Това решение на икономически проблем — натискът на населението върху наличното пространство — довежда до два нови политически проблема. От една страна, икономическата революция ражда за съществуване нови социални класи — градски, търговски и индустриални работници, занаятчии и моряци, за които трябва да се намери място в политическата схема. От друга страна, старата изолираност на един град държава от друг отстъпва на взаимозависимост в икономическата плоскост и когато редица градове държави стават взаимнозависими икономически, става невъзможно те да останат — без злополуки — в първичното си състояние на изолация в политическата плоскост. Първият от тези проблеми напомня този, който викторианска Англия решава чрез серия парламентарни реформаторски закони. Вторият — този, който тя се опитва да реши чрез движението за свободна търговия. Да вземем тези проблеми поотделно и в предварителния им ред.

Във вътрешния политически живот на елинските градове държави даването на права на новите класи предполага радикална промяна в базата на политическата асоциация. Традиционната родствена база трябва да се замени с нови права на основата на собствеността. В Атина тази промяна е извършена ефикасно и в общи линии гладко в серия конституционни изменения между ерата на Солон и ерата на Перикъл. Сравнителната гладкост и ефективност на прехода се доказва от малката роля, играна от тирании в атинската история, защото общо правило в конституционната история на тези градове държави е, че когато процентът на следване на пионерните общности прекалено се забавя, настъпва състояние на „стазис“ (революционна класова война), която може да се преодолее само с появата на „тиранин“ или — по-модерния израз, зает от Рим — диктатор. В Атина, както и другаде, диктатурата се оказва необходим етап в процеса на приспособяване, но тук тиранията на Пизистрат и синовете му се оказва само кратък промеждутък между Солоновата и Клистеновата реформи.

Други гръцки градове държави се справят с приспособяването си много по-малко хармонично. Коринт преминава през продължителна, а Сиракуза през неколкократна диктатура. В Коркира жестокостта на революционната класова война е обезсмъртена на страниците на Тукидид.

Накрая да вземем случая с Рим — негръцка общност, привлечена в елинския свят в резултат от географското разширяване на елинистката цивилизация в периода 725–525 г. пр.Хр. Само след това преминаване в друга култура Рим поема курса на икономическо и политическо развитие, който е нормалният път за елински или елинизиран град държава и в резултат Рим преминава през всеки етап с изоставане във времето от около сто и петдесет години след съответната дата в историята на Атина. За това изоставане във времето Рим заплаща с краен и мъчителен „стазис“ между патрициите, монополизирали властта по право от рождение, и плебеите, претенденти за властта с правото на богатство и численост. Римският „стазис“, продължил от V до III в. пр.Хр., стига дотам, че плебсът в няколко случая се отделя географски и трайно установява плебейска антидържава — с всичките й институции, събори и длъжностни лица — в рамките на легитимната общност. Само поради външен натиск римските държавници успяват през 287 г. пр.Хр. да се справят с тази конституционна ненормалност, като довеждат държавата и антидържавата до работен политически съюз. След век и половина победоносен империализъм, който последва, бързо се разкрива временният характер на споразумението от 287 г. Непремахнатата амалгама от патрициански и плебейски институции, която римляните приемат като своя паянтова конституция, се оказва толкова неподходящ политически инструмент за постигане на ново социално приспособяване, че насилствените и провалили се кариери на Гракхите откриват втори тур на „стазис“ (131–31 г. пр.Хр.), по-лош от първия. Този път, след век самобичуване, римското общество се покорява на постоянна диктатура. И тъй като по това време римското оръжие е завършило завладяването на елинския свят, римските тирани на Август и наследниците му между другото предоставят на елинското общество неговата универсална държава.

Постоянната несигурност на римляните при опипването на вътрешните си проблеми е в рязък контраст с ненадминатата им способност да добиват, поддържат и организират външните си завоевания. Трябва да се отбележи, че атиняните, ненадминати в успеха, с който отстраняват „стазис“ от вътрешната си политика, претърпяват пълен провал през V в. пр.Хр. да създадат тогава вече неотложно необходимия международен ред, който римляните успяват да установят по определен начин четиристотин години по-късно.

Тази международна задача, в която Атина се проваля, е втора от двата проблема на приспособяването, възникнали със Солоновата революция. Пречката пред създаване на международна политическа сигурност, изисквана от международната търговия на Елада, е наследената политическа институция на независимостта на градовете държави. От началото на V в. пр.Хр. и нататък цялата политическа история на Елада може да се формулира като опит да се преодолее суверенитета на градовете държави и като съпротива, породена от този опит. Преди да завърши V в., упоритостта на съпротивата против този опит довежда до разпадането на цивилизацията на Елада и макар проблемът да е решен по определен начин от Рим, той не е решен своевременно, за да се предотврати разлагането на елинското общество, и то завършва с окончателно падение. Идеалното решение на проблема е могло да се намери в постоянно ограничаване на суверенитета на градовете държави чрез доброволно споразумение между самите тях. За съжаление, най-хвърлящият се на очи пример от подобните опити, Делостият съюз, постигнат от Атина и нейните егейски съюзници по време на победоносното им контранастъпление против персите, е осуетен от навлизането на старата традиция на Елада, хегемонията, експлоатация на натрапен съюз от водещия участник в него. Делоският къюз остава Атинска империя, а Атинската империя предизвиква Пелопонеската война. Четири века по-късно Рим успява там, където Атина се проваля, но боят с камшици, който атинският империализъм натрапва на малкия си свят, не е нищо в сравнение с подлагането на скорпиони, което римският империализъм налага на много разширеното елинско и елинизирано общество през двата века, последвали Ханибаловите войни и предшестващи установяването на Августовия мир.

Въздействието на ограничеността в делението върху западната християнска църква

Докато елинското общество се разпада поради провала си да преодолее традиционното разделение на малки държави, западното общество се проваля — с последици, скрити в бъдещето, — да поддържа социалната солидарност, която е може би най-ценната част от началните му заложби. При прехода от средновековната към съвременната глава на западната история един от най-значимите изрази на извършващата се социална промяна е надигането на делението на държави. В нашето поколение не е съвсем лесно да гледаме на тази промяна безпристрастно, поради големите злини, които ни донесе, защото в наше време е анахронистична отживелица. Все пак виждаме, че има какво да се каже в полза на отказа от средновековната всесветска общност от преди пет века. При цялото си морално величие тя е дух от миналото, наследство от универсалната държава на елинисткото общество и винаги е имало непристойно несъответствие между теоретичното върховенство на идеята за всесветска общност и фактическата анархия в практиката на Средновековието. Новото деление поне успя да оправдае себе си в по-неамбициозните си претенции. Както и да е, новата сила удържа победа. В политиката тя се проявява в множествеността на суверенни нации, в писмеността — в нови литератури на съответния роден език, в религията се сблъсква със средновековната западна църква.

Насилието в това сблъскване се дължи на факта, че църквата, старателно организирана под папското управление, е основна институция в средновековната система. Проблемът вероятно е подлежал на пригодяване по пътища, които папството вече е проучвало, когато е било на върха на мощта си. Например, срещайки се с местни пориви да се използват родни езици за литургически цели вместо латинския, Римската църква разрешава на хърватите да преведат литургиите на собствения си език, може би защото в тази гранична зона Рим е изправен пред съперничеството на източноправославните, които не само не настояват покръстените от негръцки произход да приемат гръцкия за литургичен език, но проявяват политическа щедрост и превеждат литургиите на много езици. И пак, в отношенията със средновековните предшественици на съвременните суверенни правителства папите, ангажирани в борба на живот и смърт с императорите от Свещената Римска империя с техните всесветски претенции, се показват примирително настроени към местническите претенции на кралете на Англия, Франция, Кастилия и други локални държави, искащи контрол над църковната организация вътре в техните граници.

Така Светият престол не е толкова неук и дава на Цезар всичко, което е цезарово още преди времето, когато се оформя завършен местнически неоцезаризъм, а във века на така наречената Реформация, папството отива далеч в преговорите със светския суверенен конкордат, който разделя между Рим и местните управници контрола над църковната йерархия. Системата на конкордатите е нетърсен резултат от неуспешните вселенски събори през първата половина на XV в. в Констанца (1414–1418 г.) и Базел (1431–1459 г.).

Вселенските събори са конструктивно усилие за неутрализиране на безотговорната, а често и печално известната със злоупотребите си власт на самоопределили се викарии на Христа. Във вселенски мащаб се въвежда система на църковен парламентаризъм, който се е оказал полезен през феодалната ера като средство за контрол над дейността на средновековните крале. Но на съборите папите втвърдяват позициите си и папската непримиримост се оказва катастрофално успешна. Тя успява да сведе съборите до нищо и така, отхвърляйки последната възможност за приспособяване, осъжда западното християнство да бъде раздрано от яростни вътрешни разногласия между бившето църковно наследство и новите местнически наклонности.

Резултатът е тъжна реколта от революции и злодеяния. Сред първите да споменем само насилственото разпадане на църквата в редица съперничещи си църкви, всяка от които разобличава другите, наричайки ги банда антихристи, и слагането на начало на цикъл войни и преследвания. Сред вторите могат да бъдат поставени узурпирането от светските суверени на „свещеното право“, по предположение принадлежащо на папството — „свещеното право“, което все още сее поразии в западния свят, взело формата на езически култ към суверенните национални държави. Патриотизмът, който д-р Джонсън малко странно описва като „последно убежище на негодяя“ и който Нърс Кейвъл по-разсъдливо обявява за „недостатъчен“, в голяма степен заменя християнството като религия на западния свят. Във всеки случай трудно е да се допусне съществуването на по-остра противоположност на основното учение на християнството — както и на всички други исторически религии, от чудовищния продукт на въздействието на местничеството върху западната християнска църква.

Въздействие на стремежа към единство върху религията

„Високите религии“ с мисия към цялото човечество са сравнително новодошли на сцената на човешката история. Те са непознати не само в примитивните общества, не са възникнали дори в общества в процес на цивилизоване до момента, когато определен брой общества се разпадат и са изминали голяма част от пътя към разложението. Високите религии се появяват в отговор на предизвикателството на разлагането на цивилизациите. Религиозните институции в цивилизации, които не са родствени на никои други, както и тези на примитивните общества, са обвързани със светските институции на тези общества и не поглеждат отвъд тях. От по-висша духовна гледна точка такива религии са явно неподходящи, но те имат една важна негативна заслуга — те поощряват духа „живей и остави другите да живеят“ в религиозен план. При това положение множество богове и религии в света се възприемат като разбиращи се от само себе си, като естествено съпътстващо обстоятелство на множеството държави и цивилизации.

В такова социално условие човешките души са слепи за вездесъщостта и всесилието на бога, но са имунизирани против изкушението да се поддадат на греха на невъздържанието в отношенията си с другите човешки същества, които се прекланят на бог с различна форма и наименование. Една от ирониите на човешката история е, че просветлението, внесло в религията разбирането за единството на бога и братството на човеците, същевременно поражда нетърпимост и преследвания. Разбира се, обяснението е, че идеята за единство, приложена в религията, впечатлява духовните пионери, които я прегръщат като толкова съвършена, че са склонни да поемат по всеки пряк път, който обещава да ускори преминаването на идеята им в действителността. Ужасите на нетърпимостта и преследванията са показали грозното си лице почти без изключения, където и когато се проповядва висша религия. Фанатизмът пламва при несполучилия опит на император Ехнатон да наложи на египетския свят идеята си за монотеизма през XIV в. пр.Хр. Също толкова разпален фанатизъм хвърли мрачната си светлина при създаването и развитието на юдаизма. Диво осъждане на всякакво участие в преклоненията на сродни сирийски общности е обратната страна на възвишаването на местния култ към Яхве в една монотеистична религия, която е позитивното и най-висше духовно постижение на еврейските пророци. В историята на християнството, както във вътрешните му схизми, така и при срещите му с други вери, виждаме същият дух да изскача отново.

Така въздействието на чувството за единство върху религията поражда духовна чудовищност и моралното пригодяване в такива случаи изисква да се прилага добродетелта на търпимостта. Нужната подбуда към толерантност е признанието, че всички религии са търсене на обща духовна цел и че макар някои от тези търсения да са по-напреднали и в по-голяма степен във вярна посока от други, преследването на „погрешна“ религия от самопровъзгласила се за „правилна“ религия по самата си същност е противоречие в понятията, защото с преследване „правилната“ религия се поставя от погрешната страна и отрича самата себе си.

Периодът на религиозна толерантност, който за западното християнство започва през втората половина на XVII в., се дължи на доста цинични мотиви. Той може да бъде наречен „религиозна толерантност“ само в смисъл, че е имало толериране на религиите. Ако се вгледаме в мотивите, ще трябва да го наречем нерелигиозна толерантност. През този половин век католическата и протестантската фракции доста внезапно спират борбите си не защото осъзнават греха на нетолерантността, а защото осъзнават, че нито една от двете не може да надделее над другата. Същевременно те осъзнават, че вече не се интересуват достатъчно от теологичните проблеми, които са под залог, и не им се иска да дават нови жертви заради тях. Те отхвърлят традиционната добродетел на „ентусиазма“ (което етимологически означава да бъдеш изпълнен с духа на бог) и започват да го считат за порок. В този смисъл английски епископ от XVIII в. нарича английски мисионер от същото време „нещастен ентусиаст“.

Въпреки всичко толерантността, какъвто и да е мотивът й, е съвършена противоотрова срещу фанатизма, който се поражда от въздействието на чувството за единство върху религията. Възмездието при неговото отсъствие е избор между чудовищността на преследванията или революционен отказ от самата религия.

Въздействие на религията върху кастите

Възгледът на Лукреций и на Волтер, че религията сама по себе си е зло — и може би фундаменталното зло в човешкия живот — може да бъде подкрепен с цитати от летописите на древноиндийската и индуистката истории, показващи злокобното влияние, което религията безспорно има върху живота на тези цивилизации върху институцията на кастите.

Тази институция, която представлява социална сегрегация на две или повече географски примесени групи от човешки същества, се установява където и когато една общност става господар на друга, без да може или без да желае да изтреби подчинената общност или пък да я асимилира. Например кастово разделение възниква в Съединените щати между доминиращото бяло мнозинство и негърското малцинства, както и в Южна Африка между доминиращото бяло малцинство и негърското мнозинство. В субконтинентална Индия кастовата институция, изглежда, е възникнала поради нахълтването на арийските евразийски номади в дотогавашните владения на така наречената индска култура през първата половина на второто хилядолетие пр.Хр.

Кастовата институция по същество няма връзка с религията. В Съединените щати и в Южна Африка, където негрите са се отказали от религиите на прародителите си и са преминали към християнството на доминиращите европейци, делението между църквите прорязва делението между расите, макар черните и белите членове на всяка църква да са разделени едни от други в религиозното си поклонение, както и в други социални дейности. В случая с Индия, от друга страна, можем да предположим, че от самото начало кастите се разграничават по разликата в религиозната практика. Очевидно тази религиозна диференциация е била засилена, когато древноиндийската цивилизация развива силния религиозен уклон, който завещава на наследниците си. Очевидно е също, че това въздействие на религиозността върху кастовата институция сигурно е засилило пагубността на институцията. Кастата е винаги на прага на социалната чудовищност, но когато се подхранва от религиозна интерпретация и религиозни акции, чудовищността може да се разрасне до невиждани пропорции.

На практика влиянието на религията върху кастите в Индия поражда никъде невижданото социално оскърбление на „недосегаемостта“ и никога не е имало ефикасно действие за премахване или дори смекчаване на тази „недосегаемост“ от страна на брахманите — йерархичната каста, станала церемониалмайстор на цялата система. Чудовищността оцелява, освен когато върху нея се нахвърля революцията.

Най-ранните известни бунтове против кастите са тези на Махавира, създателя на джайнизма, и на Буда — и двата около 500 години пр.Хр. Ако будизмът или джайнизмът бяха успели да овладеят древноиндийския свят, можело е кастите да бъдат премахнати. Обаче става така, че ролята на универсална църква в последния етап на древноиндийския упадък и падане се играе от индуизма — парвенюшки архаичен синкретизъм на стари и нови неща. И едно от старите неща, на които индуизмът дава нов срок на живот, са кастите. Незадоволен, че само е запазил тази стара неправда, той я доразвива и от самото си начало индуистката цивилизация е спъвана от много по-тежкото бреме на кастите, отколкото при предшествениците й.

В историята на индуистката цивилизация бунтовете против кастите се изразяват в отцепване от индуизма под примамките на чужди религиозни системи. Някои от тези отцепвания са предводителствани от индуисти-реформатори, които създават нови църкви, съчетаващи прочистени версии на индуизма с чужди елементи. Например Нанак (1469–1538 г.), създателят на сикхизма, заема елементи от исляма, а Рам Мохан Рой (1772–1833 г.) създава Брахмосамадж от комбинация между индуизма и християнството. И в двете системи кастите се отхвърлят. В други случаи отцепниците съвсем отърсват от себе си прахта на индуизма и влизат в паствата на исляма или християнството. Тези приемания на друга вяра са най-масови в райони с голям процент членове на долните касти и на потисканите класи.

Това е революционният отклик на чудовищността на „недосегаемостта“, предизвикан от въздействието на религията върху кастите. И тъй като масите в Индия все повече се раздвижват от икономическия, интелектуален и морален фермент на западнизирането, струйката на сменяне на вярата сред отхвърлените касти, изглежда, може да се разрасне в потоп, ако не се постигне хармонично приспособяване на тяхната религиозно-социална система въпреки съпротивата на брахманите, и то ще бъде извършено от тези членове на индуисткото общество, които почитат религиозните и политически идеали на бания Махатма Ганди.

Въздействие на цивилизацията върху разделението на труда

Вече забелязахме, че разделението на труда не е съвсем непознато в примитивните общества, и това се вижда в специализирането на ковачи, бардове, свещеници, лечители и други подобни. Но въздействието на цивилизацията върху разделението на труда го усилва до степен, когато то застрашава не само да дава намаляващи резултати, но и да стане фактически антисоциално. Такъв е ефектът му върху живота и на творческото малцинство, и на нетворческото мнозинство. Творците са тласкани към тайнственост, обикновените хора — към едностранчивост.

Тайнствеността е симптом на провал в кариерите на творческите личности и може да се опише като изтъкване на предварителното движение в ритъма на оттеглянето и завръщането, довеждащо до провал на целия процес. Гърците осъждат провалилите се по този начин, като използват за тях думата „идиотес“. В гръцкия език от V в. тази дума означава издигнат над другите човек, извършил социалната простъпка да живее от и за себе си, вместо да постави дарбите си в служба на общото благо. И светлината, в която подобно поведение е разглеждана в Атина на Перикъл, се илюстрира от факта, че в съвременния език производната на тази дума (идиот) означава слабоумен. Но истинските „идиоти“ в съвременното западно общество не са в лудниците. Част от тях, „хомо сапиенс“, специализирали и деградирали в „хомо икономикус“, осигуряват градграйндите и баундербайите в сатирата на Дикенс. Друга група поставя себе си на обратния полюс и иска да бъде поставена сред децата на светлината, но всъщност е осъдима по същата причина. Това са интелектуалните, естетически сноби и интелектуалстващи, които вярват, че тяхното изкуство е „заради самото изкуство“ — бънторните в сатирата на Джилбърт. Може би разликата във времето на Дикенс и на Джилбърт дава пример за факта, че първата група е по-забележима в ранновикторианската Англия, а втората — в късновикторианско време. Те са на противоположни полюси, но във връзка със Северния и Южния полюси на нашата планета, е било отбелязвано, че колкото и да са отдалечени един от друг, те имат същите климатични недостатъци.

Остава да разгледаме едностранчивостта — ефектът на въздействието на цивилизацията върху разделението на труда в живота на нетворческото мнозинство.

Социалният проблем пред твореца, когато се завръща от оттеглянето си за ново общуване с масата други хора, е как да издигне равнището на обикновените човешки души до постигнатото от самия него по-високо равнище. Когато се заема с това, той се сблъсква с факта, че повечето от обикновените хора не са в състояние да живеят на това по-високо равнище с цялото си сърце, воля, душа и сила. При това положение той може да се изкуши да опита кратък път и да се опита да издигне на по-високо равнище някоя единична способност, без да се грижи за цялостната личност. Това означава хипотетично да се насилва човешкото същество да се развива едностранчиво. Такива резултати се постигат най-лесно в плоскостта на механичната техника, тъй като от всички елементи на културата механичните склонности най-леко се изолират и предават. Не е трудно да се направи ефикасен механик от човек, чиято душа във всички други отношения остава примитивна и варварска. Но и други способности могат да бъдат специализирани и хипертрофирани по този начин. В „Култура и анархия“ (1869 г.) Матю Арнълд критикува благочестивия, еснафски скроен, неконформистки английски филистер в неговата „староеврейска застояла вода“, че специализира в това, което погрешно смята за християнска религия и пренебрегва другите — „елинските“ — добродетели, които допринасят за изграждане на уравновесена личност.

С тази едностранчивост се срещахме вече, когато разглеждахме отклика на наказаните малцинства срещу предизвикателството на наказанието. Забелязахме, че тираничното изключване на тези малцинства от пълно гражданство ги стимулира да преуспяват и изпъкват в дейностите, които са им останали, учудвахме се и се възхищавахме на цялата галерия върхови постижения, с които тези малцинства изпъкват като самото въплъщение на непобедимостта на човешката природа. Същевременно не можем да пренебрегнем факта, че някои от тези малцинства — левантинци, фанариоти, арменци и евреи — са придобили име на хора, които „не са като другите“ и в лошия, и в добрия смисъл. В злополучните отношения между евреи и неевреи — класическият случай — неевреинът, възмутен и засрамен от поведението на антисемитите-християни, е смутен, когато се намери принуден да признае, че има някакъв елемент от истината в карикатурата, рисувана от преследвачите на евреите като оправдание за собствената си скотщина. Сърцевината на трагедията е, че наказанието, стимулирало наказаното малцинство за героичен отклик, е в състояние и да изврати самата човешка природа. Което е вярно за тези социално наказани малцинства, е очевидно вярно и за технологически специализираните мнозинства, които сега разглеждаме. Трябва да имаме предвид това, когато забелязваме все по-увеличаващото се нахлуване на технологически предмети в това, което бяха либерални, макар и твърде непрактични, образователни програми.

Гърците от V в. имат наименование за тази едностранчивост — „банавсия“. „Банавос“ е човек, чиято дейност е специализирана чрез съсредоточаване върху определена техника за сметка на цялостното му развитие като социално животно. Техниката, която са имали предвид, когато са използвали термина, е някакъв ръчен или механичен занаят, практикуван за лична печалба. Но елинското презрение към този вид хора се простира и по-далеч и насажда в елинските умове презрение към всякакъв вид професионализъм. Спартанската съсредоточеност върху военната техника е например въплъщение на този недостатък. Дори един велик държавник и спасител на страната си не може да избегне упреци в това отношение, ако му липсва цялостно разбиране на изкуството на живота. „В изисканото и култивирано общество Темистокъл е бил обект на подигравки от страна на хора с така нареченото либерално образование (защото му е липсвала изисканост) и е бил принуждаван да се оправдава не съвсем убедително, че наистина не може да прави нищо с музикален инструмент, но че ако оставите в ръцете му една страна, която е малка и неизвестна, той знае как да я превърне във велика и славна“.^[3]

На този може би малко мек пример можем да противопоставим картина на Виена от златния век на Хайдн, Моцарт и Бетховен, където — както е съобщавано, — хабсбургският император и неговият канцлер са имали навик в часове на отдих да участват в концерти на струнни квартети.

Елинската чувствителност към опасностите на свръхспециализацията е изразена и в институциите на други общества. Например социалната функция на еврейския „сабат“ и на християнската неделя е да осигури през един ден от седмицата същество, схванато и ограничено от професионалната специализация, да си спомни за своя създател и да живее живота на цялостна душа. Не е случайно също така, че в Англия организираните игри и други спортове стават по-популярни с настъпването на индустриализма, защото те са осъзнат опит да се даде противовес на разрушаващата душата специализация, каквато предполага разделението на труда под индустриализма.

За съжаление, този опит да се приспособи животът към индустриализма е частично осуетен от духа и ритъма на индустриализма, проникнали и гъмжащи в самия спорт. В днешния западен свят професионалните спортисти, по-тясно специализирани и по-екстравагантно заплащани от кой и да е индустриален техник, дават ужасяващи примери на специализацията в най-висшата й точка. Авторът на това изследване си спомня две футболни игрища в два колежа на Съединените щати. Едното от тях беше залято със светлина, за да могат да се произвеждат футболисти през нощта, а не само през деня. Другото беше покрито, за да продължават тренировките независимо от времето. Беше казано, че това е най-големият покрив в света и построяването му е струвало баснословна сума. Отстрани бяха наредени легла за изтощените или ранени воини. И на двете игрища играчите са безкрайно малка част от всички студенти и тези момчета очакват изпитанието на някой мач със същите опасения, с които по-старите им братя са отивали в окопите през 1918 г. Всъщност този англосаксонски футбол изобщо не е игра.

Подобно развитие може да се види и в историята на елинския свят, където аристократите аматьори, възпети в одите на Пиндар, се заменят с професионални отбори, а показваните спектакли в следалександровата епоха от Партия до Испания толкова се различават от изпълненията в театъра на Дионис, колкото ревю в мюзикхол се различава от средновековна пиеса.

Не е чудно, че когато социалните крайности се противят на приспособяването по този смайващ начин, философите правят революционни планове за ликвидиране на крайностите. Когато пише за първото поколение след разпадането на Елада, Платон се стреми да изреже корените на специализацията и планира своята утопия в островен район без удобства за морска търговия и без подбуди за икономическа дейност освен земеделие за самоиздръжка. Томас Джеферсън, първоизточникът на американския идеализъм, печално залутал се впоследствие, има същите мечти в началото на XIX в. „Ако дам воля на моята собствена теория — пише той, — ще пожелая щатите да не се занимават нито с търговия, нито с мореплаване, а да стоят спрямо Европа като Китай“ (който държи пристанищата си затворени за търговия с Европа, докато през 1840 г. британското оръжие го принуждава да ги отвори). А Самюъл Бътлър си представя как неговите йъруонци съзнателно и систематично унищожават машините си като единствено спасение от заплахата да бъдат поробени от тях.

Въздействие на цивилизацията върху мимезися

Преориентирането на способността за мимезис от старейшините към пионерите, както видяхме, е промяна в посоката на тази способност, съпътстваща мутацията на примитивното общество в цивилизация. Целта е да се издигне нетворческата маса до новото равнище, достигнато от пионерите. Но понеже това прибежище на мимезиса е път накратко, „евтина замяна“ на истинските стойности, постигането на целта означава поддаване на илюзии. Масата всъщност не получава възможност да се включи в „общуването на светците“. Твърде често природният примитивен човек се превръща в подправен „човек от улицата“. Въздействието на цивилизацията върху мимезиса в този случай поражда чудовищността на псевдоизтънчена градска тълпа, видимо по-посредствена във всяко отношение от примитивните си предци. Аристофан печели срещу Клеон с оръжието на насмешката на сцените в Атика, но извън сцената Клеон печели. Клеоновият „човек от улицата“, чието излизане на сцената на елинската история през V в. пр.Хр. е един от несъмнените симптоми на социален упадък. Той евентуално спасява душата си, като направо се отказва от култура, която не е успяла да засити духовния му глад, защото само е напълнил стомаха си с люспи. Като духовно събудено дете на несъгласния пролетариат, той накрая постига собственото си спасение, като открива високата религия.

Може би тези примери са достатъчни да илюстрират ролята в разпадането на цивилизациите при неподатливостта на старите институции пред допира на новите социални сили — или в библейски термини, на негодността на старите мехове да вместят ново вино.

3.
Възмездието на творчеството: идолизиране на мимолетното

Смяна на ролите

Дотук изследвахме два аспекта на провала на самоопределението, на които, изглежда, се дължи разпадането на цивилизациите. Обсъдихме механичността на мимезис и неподатливостта на институциите. Можем да завършим тази част от изследването, като разгледаме очевидното възмездие на творчеството.

В историята на една цивилизация изглежда необичайно творчески отклици на две или повече предизвикателства да бъдат постигнати от едно и също малцинство. Всъщност тези, които са се отличили, когато са се справяли с едно предизвикателство, забележимо се провалят, когато се опитват да посрещнат следващото. Смущаващата, но очевидно нормална непоследователност в човешката съдба е един от доминиращите мотиви в драмата на Атика и се разглежда от Аристотел в неговата „Поетика“ под наименованието „смяна на ролите“. Тя е също една от основните теми в Новия завет.

В Новия завет Христос, чието явяване на земята е истинското осъществяване на месианската надежда на еврейството, въпреки това се отхвърля от школата на писарите и фарисеите, която само преди няколко поколения е излязла начело, като е поела водачеството в героичния еврейски бунт против триумфиращия напредък на елинизацията. Прозрението и почтеността, извадили начело писарите и фарисеите при тази предишна криза, сега ги изоставят при криза с по-голямо значение, а евреите, които се отзовават, са „кръчмари и блудници“. Самият месия идва от „Галилея на неевреите“, а най-великият от изпълнителите на завета му е евреин от Тарсус — езически, елинизиран град, извън традиционния хоризонт на Обетованата земя. Ако погледнем на драмата под малко по-различен ъгъл и я поставим на малко по-широка сцена, ролята на фарисеите може да бъде възложена — както е в четвъртото евангелие, — на еврейството като цяло, а ролята на кръчмарите и блудниците — на неевреите, които приемат учението на св. Павел, отхвърлено от евреите. Същият мотив за „смяна на ролите“ е тема на редица притчи и странични епизоди в разказа от евангелията. Това е смисълът на притчите за лошия богаташ и Лазар, за фарисея и кръчмаря, за добрия самаритянин, противопоставен на свещенослужителя и левита, и блудния син, противопоставен на почтения си по-стар брат. Същата тема се появява и при срещите на Иисус с римския стотник и със сирофиникийската жена. Ако включим Ветхия и Новия завети в един и същ контекст, намираме драмата на Исав, отказал се от правото си по рождение в полза на Яков, сродна при „смяна на ролите“ в Новия завет, когато потомците на Яков на свой ред се отказват от правото си по рождение, като отхвърлят Христос. Този мотив постоянно се появява във фразите на Иисус: „Който въздига себе си, ще бъде унизен“, „Последните ще бъдат първи, а първите — последни“, „Ако не обърнете вярата си и не станете малки деца, няма да влезете в небесното царство“. А морала на собствената си мисия прилага, като цитира стих от сто и осемнадесетия псалм „Камъкът, който зидарите захвърлиха, същият стана опора на ъгъла“.

В Новия завет Христос, чието явяване на земята е истинското осъществяване на месианската надежда на еврейството, въпреки това се отхвърля от школата на писарите и фарисеите, която само преди няколко поколения е излязла начело, като е поела водачеството в героичния еврейски бунт против триумфиращия напредък на елинизацията. Прозрението и почтеността, извадили начело писарите и фарисеите при тази предишна криза, сега ги изоставят при криза с по-голямо значение, а евреите, които се отзовават, са „кръчмари и блудници“. Самият месия идва от „Галилея на неевреите“, а най-великият от изпълнителите на завета му е евреин от Тарсус — езически, елинизиран град, извън традиционния хоризонт на Обетованата земя. Ако погледнем на драмата под малко по-различен ъгъл и я поставим на малко по-широка сцена, ролята на фарисеите може да бъде възложена — както е в четвъртото евангелие, — на еврейството като цяло, а ролята на кръчмарите и блудниците — на неевреите, които приемат учението на св. Павел, отхвърлено от евреите. Същият мотив за „смяна на ролите“ е тема на редица притчи и странични епизоди в разказа от евангелията. Това е смисълът на притчите за лошия богаташ и Лазар, за фарисея и кръчмаря, за добрия самаритянин, противопоставен на свещенослужителя и левита, и блудния син, противопоставен на почтения си по-стар брат. Същата тема се появява и при срещите на Иисус с римския стотник и със сирофиникийската жена. Ако включим Ветхия и Новия завети в един и същ контекст, намираме драмата на Исав, отказал се от правото си по рождение в полза на Яков, сродна при „смяна на ролите“ в Новия завет, когато потомците на Яков на свой ред се отказват от правото си по рождение, като отхвърлят Христос. Този мотив постоянно се появява във фразите на Иисус: „Който въздига себе си, ще бъде унизен“, „Последните ще бъдат първи, а първите — последни“, „Ако не обърнете вярата си и не станете малки деца, няма да влезете в небесното царство“. А морала на собствената си мисия прилага, като цитира стих от сто и осемнадесетия псалм „Камъкът, който зидарите захвърлиха, същият стана опора на ъгъла“.

Същата идея преминава през всички велики творби на литературата на Елада и е сбито изразена във формулата „Гордостта си отива преди падението“. Херодот подчертава поуката в животоописанията на Ксеркс, Крез и Поликрат. Наистина целият сюжет на неговата „История…“ може да се сведе до гордостта и падението на империята на Ахеменидите. А Тукидид, писал едно поколение по-късно и очевидно в по-обективен и „научен“ дух, описва много по-впечатляващо — тъй като отхвърля откровената тенденциозност на „бащата на историята“ — гордостта и падението на Атина. Едва ли е необходимо да се цитират любими теми от трагедиите в Атика, примери от които са Агамемнон на Есхил, Едип и Аякс на Софокъл или Пантей на Еврипид. Поет от периода на древнокитайския упадък и падение изразява същата идея: „Който стои на пръсти, не стои твърдо. Който прави най-големи крачки, не върви най-бързо. Който се хвали колко ще успее, не успява в нищо. Който се гордее с направеното от себе си, не постига нищо трайно.“^[4]

Такова е възмездието на творческата способност. Ако фабулата на тази трагедия наистина често се среща — вярно е, че успелият в една от главите творец намира самия успех за сериозна пречка при следващата, така че шансовете са винаги против „фаворита“ и на страната на този, „за когото никой нищо не знае“, — ясно е, че тук се натъкваме на важна причина за разпадането на цивилизациите. Виждаме, че това възмездие може да доведе до социално разпадане по два различими начина. От една страна, то намалява броя на възможните кандидати да играят ролята на творец, изправени срещу кое да е възможно предизвикателство, тъй като изключва тези, които успешно са откликнали на предишното. От друга страна, дисквалифицираното на игралите ролята на творци преди поколение поставя същите тези бивши творци в челото на опозицията срещу всеки, който постига успешен отклик на новото предизвикателство. Тези бивши творци поради самия факт на предишната си творческа способност сега ще заемат ключови позиции на власт и влияние в обществото, към което и те, и потенциалните нови творци принадлежат. От тези позиции те няма повече да помагат на обществото да се движи напред, те ще почиват на лаврите си.

Желанието да се почива върху лаврите може да се характеризира като пасивен начин на отстъпване пред възмездието за творчеството, но негативността на тази духовна нагласа не удостоверява липса на морална вина. Плиткоумната пасивност пред настоящето извира от заслепение пред миналото, а това заслепение е грехът на идолопоклонството. Защото идолопоклонството може да се определи като интелектуално и морално сляпо преклонение пред създание, вместо пред създателя. То може да вземе формата на идолизиране на самия себе си или на обществото на някоя преходна фаза от неспиращото движение през предизвикателство и отклик към ново предизвикателство, което е същността на живота. Или пък може да вземе ограничената форма на идолизиране на определена институция или техника, която навремето е била полезна за идолизиращия. Ще бъде удобно да се разгледат поотделно тези различни форми на идолизиране и ще започнем с идолизирането на самия себе си, защото то най-ясно илюстрира греха, който сме се заели да изследваме. Ако наистина Тенисън е прав „че хората могат да се въздигнат до по-висши неща по стъпалата на собствените си мъртви личности“, тогава идолизиращият, който извършва грешката да третира собствената си мъртва личност само като пиедестал, отчуждава себе си от живота толкова очевидно, колкото и този, който се изолира на самотен стълб от живота на другите хора.

Може би вече достатъчно подготвихме почвата за няколко исторически илюстрации на сегашната ни тема.

Еврейство

Най-печално известният исторически пример на подобно идолизиране на собствения аз е грешката на евреите, изложена в Новия завет. В период от тяхната история, започнал с младенчеството на сирийската цивилизация и с кулминация в ерата на пророците, хората от Израел и Юдея са се издигнали с цяла глава над сирийските народи наоколо, като са възприели монотеистичната концепция в религията. Проницателно съзнаващи и справедливо горди с духовното си богатство, те си позволяват да се самозаблудят и да започнат да идолизират този забележителен, но преходен етап в духовния си растеж. Наистина те са били дарени с несравнимо духовно проникновение, но след като са предугадили истина, която е абсолютна и вечна, те си позволяват да бъдат омаяни от относителни и временни полуистини. Те убеждават себе си, че еврейското откриване на единия истински бог прави от Израел богоизбран народ. Тази полуистина ги прилъгва до пагубната грешка да гледат на едно временно духовно величие, постигнато с труд и напрежение, като на привилегия, дадена им от бог като вечен завет. Размишлявайки за талант, който те своенравно са стерилизирали, като са го закопали в земята, те отхвърлят още по-голямото съкровище, което бог им предлага с идването на Иисус от Назарет.

Атина

Ако Израел не издържа пред възмездието на творчеството, като започна да идолизира себе си като „избран народ“, Атина не издържа пред същото възмездие, идолизирайки себе си като „образованието на Елада“. Видяхме вече как Атина спечели преходното право на тази славна титла чрез постиженията си между ерата на Солон и ерата на Перикъл. Но несъвършенството на постигнатото от Атина е, или би трябвало да бъде, извадено наяве при случай, при които тази титла й е дадена от собствения й блестящ син. Перикъл съчинява фразата в надгробна реч, която според Тукидид е произнесъл във възхвала на мъртвите атиняни от първата година на войната, която е външният и видим белег на вътрешното и духовно разпадане на живота на елинското общество като цяло и на Атина в частност. Тази гибелна война избухва, защото един от проблемите, породени от Солоновата икономическа революция — проблемът за създаване на елински политически световен ред — се оказва извън възможностите на моралния ръст на атиняните от V в. Военното сваляне на Атина през 404 г. пр.Хр. и по-голямото морално поражение, което възстановената атинска демокрация нанася сама на себе си пет години по-късно с юридическото убийство на Сократ, предизвиква Платон през следващото поколение да отхвърли Атина на Перикъл и почти всички нейни дела. Но частично капризният и частично предвзет жест на Платон не впечатлява съгражданите му и епигоните на атинските пионери, направили града си „образованието на Елада“, се стараят да оправдаят претенцията си за изгубената титла с вироглавия метод да докажат, че не подлежат на обучение — което те продължават да вършат с непоследователната си и безплодна политика през епохата на македонското господство чак до горчивия край на атинската история, когато Атина се проваля в стагнираща неизвестност като провинциален град в Римската империя.

След това, когато новата култура достига бившите свободни градове държави на елинския свят, семената намират добра почва не в Атина. Според разказа в Деяния на апостолите за срещата между атиняните и св. Павел апостолът на неевреите не е безчувствен към „академичната“ атмосфера в град, който навремето си е бил елинският Оксфорд, и когато се обръща към „преподавателите“ на Марсово поле, прави всичко възможно да подходи към темата под ъгъл, който е по вкуса на особената му аудитория. Но от Новия завет излиза, че проповедта му в Атина е била провал и макар след това той да отправя послания до редица църкви, създадени от него в гръцки градове, никога — доколкото знаем — не се опитва да приобщи с перото си атиняните, които е намерил толкова неотзивчиви за говорената дума.

Италия

Ако Атина от V в. пр.Хр. има право да твърди, че е „образованието на Елада“, съответстваща титла справедливо може да бъде дадена от съвременния западен свят на градовете държави от Северна Италия поради постиженията им през Ренесанса. Когато разглеждаме историята на западното общество през четирите века след последната част на XV в. и до последната част на XIX, виждаме, че съвременната икономическа и политическа ефикасност, както и съвременната естетическа и интелектуална култура, имат определено италиански произход. Модерното движение в оркестъра на западната история има начало в италианския импулс, а то отразява италианската култура от предшестващата ера. Фактически тази глава от западната история може да се нарече италистична епоха по аналогия с така наречената елинистична епоха в елинската история, през която културата на Атина от V в. се разпространява по дирите на армиите на Александър от бреговете на Средиземноморието до отдалечените земни граници на империята на Ахеменидите. Тук отново се срещаме със същия парадокс, защото както Атина игра ролята си на нарастваща безполезност през елинистичната ера, така приносът на Италия към общия живот на западното общество в съвременната ера видимо отстъпва на приносите на презалпийските й последователи.

Сравнителната стерилност на Италия през съвременната епоха е явна във всички средновековни средища и домове на италианската култура — Флоренция, Венеция, Милано, Сиена, Болоня, Падуа, — а последствията в края на съвременния период са може би още по-забележителни. Към края на съвременния период презалпийските навици са в състояние да върнат дълга си пред средновековна Италия. В края на XVIII и началото на XIX в. през Алпите започва преминаване на ново културно влияние, този път в обратна посока. Този прилив на презалпийски влияния е първата причина за италианското „Ризорджименто“.

Първият мощен политически стимул, дошъл в Италия от другата страна на Алпите, е временното й включване в Наполеоновата империя. Първият мощен икономически стимул е новото отваряне на търговския път през Средиземноморието до Индия, предшествало прокопаването на Суецкия канал и косвено дължащо се на експедицията на Наполеон до Египет. Разбира се, тези презалпийски стимули не дават пълния си ефект, докато не са възприети от италиански посредници. Но италианските творчески сили, поради които „Ризорджименто“ дава жътва, не възникват в онези части от Италия, които са дали плодовете на средновековната италианска култура.

В икономиката например първото италианско пристанище, получило дял в съвременното западно мореплаване, не е нито Венеция, нито Генуа, нито Пиза, а Ливорно. А Ливорно е следренесансово създание на тосканския велик херцог, който прави там селище за псевдоевреи от Испания и Португалия. Макар Ливорно да е на няколко мили от Пиза, благосъстоянието му е дело на тези несломими бежанци от противоположното крайбрежие на Западното Средиземноморие, а не от ленивите потомци на пизанските мореходци.

В политиката обединението на Италия е постижение на едно първоначално презалпийско княжество, което преди XI в. не е стъпвало откъм италианската страна на Алпите по-далеч от френскоезичната Вал д’Аоста. Центърът на тежестта на доминионите на дома на Савоите не се е преместил от италианската страна на Алпите, докато свободата на италианските градове държави и геният на Италианското възраждане не остават в миналото, а нито един италиански град не е имал първостепенно значение през великата епоха, дошла с господството на краля на Сардиния, както вече се нарича владетелят на доминионите на дома на Савоите след придобиването на Генуа в края на Наполеоновите войни. По това време савойският дух е толкова чужд на традициите на градовете държави, че генуезците се дразнят от владичеството на негово сардинско величество до 1848 г., когато династията печели привърженици във всички части на Италианския полуостров, като застава начело на националистическото движение.

През 1848 г. австрийският режим в Ломбардия и Венеция е застрашен едновременно от нахлуването в Пиемонт и надигания във Венеция, Милано и други италиански градове в рамките на австрийските провинции. Интересно е да се поразсъждава върху разликата в историческото значение на тези две антиавстрийски движения, възникнали едновременно и официално смятани за удари за общата кауза на италианското освобождение. Надиганията във Венеция и Милано са безспорно щурмове за свобода, но видението на свободата, което ги вдъхновява, е по-скоро възпоминание за средновековното минало. Тези градове възстановяват духа на средновековните борби против Хохенщауфените. Сравнени с техния провал, въпреки безспорния героизъм на участниците, военните постижения на Пиемонт през 1848–1849 г. далеч не са похвални и безотговорното нарушаване на благоразумното примирие е наказано с унизителното поражение при Новара. Но този позор на Пиемонт се оказва по-благотворен за Италия от славната отбрана на Венеция и Милано, защото армията на Пиемонт оцелява, за да постигне отмъщението си (с много съществена френска помощ) при Магента след десет години и ултрасъвременната парламентарна конституция по английски модел, дадена от крал Шарл Алберт през 1848 г., става конституция на обединена Италия през 1860 г. От друга страна, славните подвизи на Милано и Венеция през 1848 г. не се повтарят. След тази дата тези древни градове остават пасивни под отново наложеното австрийско иго и позволяват окончателното им освобождение да бъде осигурено от оръжието и дипломацията на Пиемонт.

Обяснението на тези контрасти, изглежда, е, че подвизите на Венеция и Милано през 1848 г. са обречени на провал, защото духовната им движеща сила не е съвременният национализъм, а идолизиране на собственото им мъртво минало като средновековни градове държави. Венецианците от XIX в., отзовали се на призива на Манин през 1848 г., се бият само за Венеция, стремят се да възстановят отживялата времето си Венецианска република, а не да допринесат за създаване на обединена Италия. От друга страна, хората от Пиемонт не са изкушавани да идолизират остаряло мимолетно нещо, защото в миналото им няма нищо, което може да стане обект на идолизиране.

Разликата може да се изрази накратко в контраста между Манин и Кавур. Манин е безпогрешно венецианец, който е щял да се чувства много удобно през XIV в.. Кавур, с френския си матерен език и викториански възгледи, е щял да бъде напълно чужд на италианските градове държави от XIV в., както и презалпийските му съвременници Пил и Тиер, а дарбата му за парламентарна политика и интересът му към научно земеделие и строеж на железници са щели да му послужат добре, ако съдбата го беше направила земевладелец в Англия или Франция от XIX в., вместо в Италия по същото време.

Така показана, ролята на италианското „Ризорджименто“ на въстанията от 1848–1849 г. е в основата си негативна, а провалът им е ценна, всъщност необходима предпоставка за успехите от 1859–1870 г. През 1848 г. старите идоли на средновековно Милано и средновековна Венеция са толкова очукани и обезобразени, че сега най-накрая губят гибелната си хватка върху душите на тези, които ги боготворят. Това закъсняло изличаване на миналото разчиства почвата за конструктивно водачество на единствената италианска провинция, на която не пречат средновековни спомени.

Южна Каролина

Ако разширим границите на изследването и от Стария свят преминем в Новия, в историята на Съединените щати ще намерим паралелен пример за възмездието на творчеството. Да направим сравнително проучване на следвоенните истории на няколко щата от „стария Юг“, членове на Конфедерацията през Гражданската война от 1861–1865 г., повлечени при разгрома на Конфедерацията. Между тях има забележима разлика по степента, в която са се възстановили от тази обща беда. Тази разлика е точно противоположна на също така забележимата разлика между тях преди Гражданската война.

Независим наблюдател, посетил стария Юг в петото десетилетие на XX в., без съмнение ще посочи Вирджиния и Южна Каролина като двата щата, в които има някакъв признак или надежда за възстановяване и ще бъде учуден да види, че ефектът от толкова голямата социална катастрофа е останал в сила след толкова дълъг период. В тези щати споменът за катастрофата през нашето поколение е толкова свеж, сякаш ударът върху им е бил едва вчера. Там „войната“ в устата на много жители на Вирджиния и Южна Каролина все още означава Гражданската война, макар че през това време е имало още две страховити войни. Фактически Вирджиния и Южна Каролина през XX в. оставят болезненото впечатление на места, в които времето е спряло. Това впечатление се засилва от контраста с щата, който се намира между тях. В Северна Каролина могат да се видят свръхсъвременни индустрии, гъмжащи от хора университети и да се почувства дъхът на забързания, преуспяващ човек, който обикновено свързваме с „янките“ от Севера. Освен енергичните и успяващи индустриалци следвоенна Северна Каролина е дала на XX в. държавници от мащаба на Уолтър Пейдж.

Какво обяснява пролетното набъбване на живота в Северна Каролина, когато животът на съседите й все още витае във видимо незавършващата „зима“ на тяхното „недоволство“? Да се обърнем за отговор към миналото и ще бъдем още по-озадачени, защото до Гражданската война Северна Каролина е била социално безплодна, докато Вирджиния и Южна Каролина са се радвали на периоди на изключителна жизненост. През първите четиридесет години от историята на Американския съюз Вирджиния е бил неоспоримо водещият щат и е дал четирима от първите пет президенти, както и Джон Маршал, който повече от кой да е друг е съобразил двусмисленостите на „парчето хартия“, съставено от Филаделфийското събрание, с реалностите в американския живот. След 1825 г. Вирджиния изостава и Южна Каролина под ръководството на Калхън насочва южните щати по курса, по който те претърпяха поражение през Гражданската война. През цялото това време за Северна Каролина рядко се чува нещо. Тя има бедна почва и няма пристанища. Обеднелите й дребни фермери, произлезли главно от емигранти заселници, не успели във Вирджиния или Южна Каролина, не издържат сравнение със земевладелците на Вирджиния или памукопроизводителите на Южна Каролина.

По-раншният провал на Северна Каролина в сравнение със съседите й от двете страни е леко обясним. Но какво да кажем за техния по-късен провал и нейния по-късен успех? Обяснението е, че Северна Каролина, както Пиемонт, не е била потисната от идолизиране на някогашното славно минало. Тя губи сравнително малко от поражението в Гражданската война, защото е имало сравнително малко да губи. И падаща от много по-ниско, има много по-малко затруднения да се възстанови от шока.

Нова светлина върху стари проблеми

Тези примери за възмездието на творчеството показват в нова светлина явлението, което привлече вниманието ни в предишна част на това изследване и което нарекохме „стимула на новата територия“. Това явление се проявява в следните случаи: галилейци и неевреи в сравнение с юдеите, Пиемонт в сравнение с Милано и Венеция, Северна Каролина в сравнение със съседите си от север и от юг. Ако продължим със случая на Атина, можем да покажем, че в Ахея, а не в Атика гърците от III и II в. пр.Хр. стигат по-близо до решение на упорития проблем за федериране на градовете държави в несполучливия си опит да съхранят независимостта си от гигантските нови велики сили, възникнали по краищата на разширилия се елински свят. Виждаме, че по-голямото плодородие на новата територия не зависи изцяло от стимула за разработване на девствена почва. Има негативна, както и позитивна причина, обясняващи защо е вероятно новата територия да бъде плодородна — това е свободата от бремето на традиции и спомени, от които вече няма полза.

Виждаме също причината на друго социално явление — тенденцията творческото малцинство да дегенерира в доминиращо малцинство, която посочихме като важен симптом на социалното разпадане и разлагане. Макар творческото малцинство да не е предопределено да премине през тази промяна към по-лошо, творецът е явно предразположен за това. Дарът на творчеството, който, вкаран в играта, поражда успешен отклик, създава ново и несравнимо по-внушително предизвикателство за притежателя му, използвал таланта си за добро.

4.
Възмездието на творчеството: идолизиране на мимолетни институции

Елинският град държава

Разглеждайки ролята на идолизирането при разпадането и разлагането на елинското общество — толкова бляскаво успешно в границите си, но същевременно, както всички човешки творения, мимолетно — трябва да прокараме разликата между две различни положения, в които идолът става препятствие за решаването на социален проблем.

По-ранният и по-тежкият от двата проблема вече разгледахме в друга връзка и тук можем да го споменем накратко. Това, което нарекохме Солонова икономическа революция, изисква като една от естествените последици някакъв вид политическа федерация на елинския свят. Опитът на Атина да постигне това се проваля и има за резултат това, което диагнозирахме като разпадане на елинското общество. Очевидно причината за този провал е неумението на всички засегнати да преодолеят препятствието за суверенитета на градовете държави. Но докато този неизбежен и централен проблем е останал нерешен, един вторичен проблем, създаден от самото елинистко доминиращо малцинство, идва по петите му, когато елинската история преминава от втората към третата част на прехода си от IV към III в. пр.Хр.

Главният външен белег на този преход е внезапно увеличаване на материалния обхват на елинския живот. Дотогава морски свят, ограничен в крайбрежията на средиземноморския басейн, той се разширява по суша от Дарданелите до Индия, от Олимп до Апенините и от Дунав до Рейн. В общество, разраснало се в такива мащаби, без да е решило духовния проблем да установи закон и ред между държавите, на които сега се разчленява, суверенният град държава става толкова малък, че вече не е практически полезна единица в политическия живот. Само по себе си това по никакъв начин не е нещастие. Фактически надрастването на тази традиционна форма на местнически суверенитет може да бъде възприето като изпратена от небесата възможност да се отхвърли изобщо бремето на местническия суверенитет. Ако Александър беше живял достатъчно дълго, за да се съюзи със Зенон и Епикур, мислимо е, че елините биха могли да престъпят през града държава и да стигнат до „космополис“. В такъв случай елинското общество можеше да има нов срок на творчески живот. Но преждевременната смърт на Александър оставя света на милостта на неговите приемници и съперничествата между изравнените по сила македонски военни диктатори оставят непокътната институцията на местническия суверенитет в новата ера, чието начало е сложено от Александър. В новите пространствени изменения на елинския живот местническият суверенитет е можел да се спаси само при едно условие. Суверенните градове държави е трябвало да отстъпят пред нови държави от по-висок разряд.

Тези нови държави успешно се създават, но в резултат от серия смазващи удари, нанесени от Рим, между 220 и 168 г. пр.Хр. на всичките му съперници, броят на тези държави рязко се намалява и остава само една. Елинското общество, пропуснало възможността доброволно да се федерира, сега се намира оковано в оковите на универсална държава. Но интересното от гледна точка на сегашната ни цел е, че и римският отклик на предизвикателството, което разгромява Атина на Перикъл, и предварителният принос на други за тази цел, са дело на членове на елинското общество, които не са съвсем заслепени от идола на суверенитета на градовете държави.

Структурният принцип на римската държава е съвсем несъвместим с подобно идолизиране, защото той е принципът на „двойното гражданство“, разделящ верността към местния град държава, където е роден, и по-широката система на управление, създадена от Рим. Този творчески компромис става психологически възможен само в общности, в които идолизирането на градовете държави не задушава сърцата и умовете на гражданите.

Аналогията между проблема за местническия суверенитет в елинския свят и съответния проблем в нашия собствен свят днес няма нужда да се подчертава. Може да се каже само това: От видяното в елинската история можем да очакваме, че сегашният ни западен проблем ще получи свое решение — ако изобщо го получи — някъде, където институцията на националния суверенитет не е превърната в обект на идолизиране. Не бива да очакваме спасението от исторически съществувалите национални държави в Западна Европа, където всяка политическа мисъл и чувство е свързана с местническия суверенитет — признатият символ на славното минало. В тази психологическа среда нашето общество не може да се надява да направи необходимото откриване на някаква нова форма на международно асоцииране, която да постави местническия суверенитет под дисциплината на по-висок закон и така да предотврати иначе неизбежното бедствие на ликвидирането си под смазващ удар. Ако това откритие някога бъде направено, лабораторията за политическо експериментиране, в която можем да очакваме да го видим осъществено, ще бъде нещо като Британската общност на нации, която съчетава опита на една древна европейска национална държава с гъвкавостта на редица нови отвъдморски страни. Иначе то ще бъде нещо като Съветския съюз, който се опитва да организира редица незападни народи в съвършено нов вид общност, основана на западна революционна идея. В Съветския съюз можем да видим аналог на империята на Селевкидите, а в Британската империя — на Римската общност. Дали тези или подобни съюзи на периферията на съвременния западен космос евентуално ще доведат до някаква форма на политическа структура, която ще ни позволи, преди да стане твърде късно, да придадем повече съдържание на нашата зачатъчна международна организация, която се опитваме да изградим на мястото на Лигата на нациите? Не можем да кажем, но можем почти да сме сигурни, че ако тези пионери се провалят, делото никога няма да бъде извършено от вкаменили се поклонници на идола на националния суверенитет.

Източната Римска империя

Класически случай на идолизиране на институция, съсипало едно общество, е заслепението на православното християнство от духа на Римската империя — древна институция, изпълнила историческата си функция и завършила естествения срок на живота си, като служи за универсална държава на родственото елинистко общество.

Външно Източната Римска империя дава вид на непрекъсната последователност на една и съща институция от основаването на Константинопол до завладяването му от османските турци през 1453 г., повече от единадесет века по-късно, или поне до временното изгонване на управителите на Източната Римска империя от латинските кръстоносци, които превземат Константинопол през 1204 г. Но ще бъде повече в съгласие с реалностите, ако разграничим две различни институции, отделени една от друга във времето от междуцарствие. Първоначалната Римска империя, послужила за елинистка универсална държава, безспорно завършила съществуването си през „тъмните векове“ — фактически при преминаването от IV към V в., а официално през 476 г., когато последният куклен император в Италия е свален от варвари, военни водачи, които след това упражняват властта си в името на императора от Константинопол. Може би не толкова лесно се приема, че същата съдба сполетява началната Римска империя на изток също преди края на „тъмните векове“. Нейното разпадане може да бъде поставено в едно време с края на усърдното и катастрофално управление на Юстиниан през 565 г. На изток последва век и половина междуцарствие, с което не искаме да кажем, че не е имало личности, наричащи се римски императори, управляващи или опитващи се да управляват от Константинопол през този период на разпадане и инкубиране, през който останките от мъртвото общество са пометени и основите за управлението на приемник са поставени. След това обаче през първата половина на VIII в. духът на мъртвата Римска империя е изваден от небитието от гения на Лъв IV Хазарски (Сириеца). При такова четене на първата глава от историята на православното християнство Лъв е катастрофално успешен Карл Велики — или обратно, Карл Велики е щастливо неуспешен Лъв Сириец. Провалът на Карл Велики отваря простор за западната християнска църква и за галактика от западни местнически държави, развили се по познат ни начин през Средните векове. Успехът на Лъв стяга в усмирителната риза на съживената универсална държава на православното християнство, почти преди това младенческо общество да се е научило да ходи. Но този контраст в резултат не сочи никаква разлика в целта, защото и Карл Велики, и Лъв са поклонници на същата мимолетна и остаряла институция.

Как да обясним гибелно ранното превъзходство на православното християнство над Запада по политическа конструктивност? Важен фактор, безспорно, е разликата в степента на натиск, оказван и върху двете християнства от агресията на мюсюлманите араби. При нападението си върху далечния Запад те изгърмяват патроните си, като отново завладяват за сирийското общество загубените колониални владения в Северна Африка и Испания. Докато успеят да прекосят Пиренеите и ударят в сърцето младенческото западно общество, мощта на офанзивата им вече е изчерпана. А когато дивият им поход по южния и западния край на Средиземноморието среща при Тур защитна стена, поривът им се плъзга безвредно покрай солидната преграда. Но дори тази пасивна победа над уморен нападател е достатъчна да предопредели щастливата съдба на династията на австразийците. Престижът, спечелен при Тур през 732 г., я определя за водач на зачатъчните сили на западното християнство. Ако този сравнително слаб удар на арабската стомана е можел да се отрази на неуспеха на Каролингите, не е чудно, че солидната структура на Източната Римска империя е създадена в районите на православното християнство, за да противостои срещу много по-яростните и много по-продължителни нападения на същия агресор.

По тази и по други причини Лъв Сириеца и наследниците му успяват да постигнат цел, която на Запад никога не са си поставяли Карл Велики, или Отон I, или Хенри III дори със съгласието на папата, а по-късно нито един от императорите, които срещат съпротива от папата. Източните императори в своите владения превръщат църквата в държавен департамент, а вселенския патриарх — в нещо като заместник държавен секретар по църковните дела и така възстановяват отношенията между църква и държава, установени от Константин и поддържани от наследниците му до Юстиниан. Ефектът от това постижение се проявява по два начина — единият общ, другият специфичен.

Общият ефект е да се прекъсне и стерилизира тенденцията към разнообразие и гъвкавост, експериментиране и творчество в живота на православното християнство. Нанесената вреда можем да измерим приблизително, като отбележим забележителните постижения на сестринската цивилизация на запад, които нямат паралел при православните християни. В историята на православното християнство не намираме нищо, което да съответства на хилдебрандинското папство, не виждаме и възникване и разпространение на самоуправляващи се университети и самоуправляващи се градове държави.

Специфичният ефект е упоритото нежелание на прероденото имперско правителство да търпи съществуването на независими „варварски“ държави в района, където представяната от него цивилизация се е настанила. Политическата нетърпимост довежда до войните между Византия и България от X в., в които Източната Римска империя, макар и формално победител, понася невъзвратими щети. Както вече посочихме, тези войни довеждат до разпадането на православното християнско общество.

Крале, парламенти и бюрокрации

Държави от един или друг вид, градове държави или империи, не са единственият вид политическа институция, привличаща идолопоклоннически култ. Подобна чест, с подобни последици, е оказвана на суверенната власт в една държава — „свещен“ крал или „всемогъщ“ парламент — или пък на някоя каста, класа или професия, от чиято опитност или доблест е изглеждало, че зависи съществуванието на съответната държава.

Класически пример за идолизиране на политическа власт, въплътен в човешко същество, предоставя египетското общество по времето на „старото царство“. В друга връзка вече отбелязахме, че приемането или изискването на божествени почести от суверените на египетското обединено царство е един от симптомите на „велик отказ“ от призванието на по-висока мисия — гибелен провал да се намери отклик на второто предизвикателство в египетската история, довел египетската цивилизация до ранно разпадане, прекъснало преждевременната й младост. Смазващото бреме на серия човешки идоли, наложени на египетското общество, има съвършения си символ в пирамидите, издигнати с принудителен труд на техните поданици, за да се добие магическо безсмъртие. Умение, капитал и труд, които е трябвало да бъдат посветени на разширяващ се контрол над физическата среда в интерес на цялото общество, са погрешно насочени в тази идолопоклонническа посока.

Това идолизиране на властниците е извращение, което може да се илюстрира и с други примери. Ако потърсим аналог в съвременната западна история, лесно ще го намерим във вулгарната версия на царския син на Ра, приложена към френския крал-слънце Луи XIV. Този западен крал-слънце и дворецът му във Версай тежат толкова тежко върху Франция, както пирамидите в Гиза върху Египет. „Държавата — това съм аз“ е могло да бъде казано от Хеопс. Но може би най-интересният пример за идолизиране на суверенната власт, предоставен от западния свят, е от такъв характер, че историческа оценка не може да му се направи.

В апотеоза на „майката на парламентите“ в Уестминстър, обект на идолизиране не е човек, а комитет. Неизлечимата безцветност на комитетите съдейства на упоритата прозаичност на съвременната английска социална традиция, за да държат идолизирането на парламента в разумни граници. Англичанин, вгледал се в света от 1938 г., може да твърди, че умереното му преклонение пред собствената му политическа божественост е щедро възнаградено. Нали страната, запазила лоялност към „майката на парламентите“, е по-проспериращ случай от съседите, прекланящи се пред други богове? Нали загубените десет племена на континента не са намерили повече спокойствие или благосъстояние в низкопоклонничеството си пред чуждоземните дучета, фюрери и комисари? Същевременно трябва да се признае, че континенталните потомци на древната островна институция на парламентарната демокрация се оказват болезнено люпило, неспособно да донесе политическо спасение на небританското мнозинство от живеещите поколения на човечеството и негодно да удържи срещу родената от войните чума на диктатурите.

Вероятно е истина, че самите черти на парламента в Уестминстър, които са тайната на очарованието му за уважението и привързаността на англичанина, са пречки пред превръщането на тази достолепна английска институция в политическо лекарство за всичко в света. Може би поради закон, който вече посочихме — че тези, които откликват сполучливо на едно предизвикателство, са в неблагоприятно положение да дадат успешен отклик на следващото — уникалният успех на парламента в Уестминстър надживява Средните векове, като се приспособява към изискванията на „модерната“ (или била модерна) епоха, завършваща сега, прави по-малко вероятна способността му за нова творческа метаморфоза, за да посрещне предизвикателството на постмодерната епоха, в която сме сега.

Ако се вгледаме в структурата на парламента, ще видим, че той е всъщност събрание на представители на местни избирателни колегии. Точно това може да се очаква, ако се съди по датата и мястото на произхода му, защото кралствата в средновековния западен свят са сбирщина от селски общности, разнообразявани от редки малки градчета. В такава система значимото групиране за социални или икономически цели е със съседите, а в така конституирано общество географската група е същевременно естествена единица на политическата организация. Но тези средновековни основи на парламентарното представителство са подкопани от въздействието на индустриализма. Днес връзките по местоживеене са загубили значението си за политически, както и за повечето други цели. Английският гласоподавател от нашето поколение, ако го запитаме кой му е съсед, вероятно ще отговори: „Колегата в железниците или колегата от мината, където и да живее.“ Истинската избирателна колегия вече не е локална, а професионална. Но професионалната база за представителство е конституционна „тера инкогнита“, която „майката на парламентите“ в спокойната си старост няма желание да изследва.

На всичко това, безсъмнено, английският поклонник на парламента може справедливо да отговаря с невежливост. Абстрактно погледнато, той може да признае, че представителна система от XIII в. е неподходяща за общност от XX, но ще посочи, че теоретичното несъответствие действа сполучливо. „Ние, англичаните — ще обясни той, — толкова сме свикнали с институциите, които сме създали, че можем да ги накараме да бъдат действени при всички обстоятелства. Е, чужденците, разбира се…“ и ще свие рамене.

Може би тази увереност в собственото си политическо наследство ще продължи да оправдава себе си за учудване на „по-нисшите породи, които са без закон“ — същите, които навремето са преглътнали това, което са вярвали, че е политическо лекарство против всичко и след като са изживели остро стомашно разстройство, яростно са го отхвърлили. По същия признак е вероятно Англия да не последва подвига си от XVII в., като стане за втори път създател на тези нови политически институции, които изисква новото време. Когато трябва да се намери нещо ново, има само два начина — творчество или подражание. Мимикрията не може да влезе в сила, докато някой не извърши творчески акт, на който да подражават другите. В четвъртата глава от нашата западна история, започнала в наше време, кой ще бъде новият политически творец? В момента не можем да видим потвърждение в полза на кой да е кандидат за тази чест. Но можем уверено да предскажем, че новият политически творец няма да боготвори „майката на парламентите“

Можем да завършим това изследване на инстуционизираните идоли с поглед върху идолопоклонническото боготворене на касти, класи и професии. Вече имаме с какво да започнем. Когато изследвахме обществата, спрели развитието си, се срещнахме с две общества от този тип — спартанците и османците, — за които крайъгълен камък в градежа е определена каста, която е общ идол или обожествен Левиатан. Ако извращенията при идолизиране на каста могат да спрат растежа на една цивилизация, те могат да предизвикат и разпадането й. А пък ако се върнем към разпадането на египетското общество по дирите на тази нишка, ще забележим, че „свещеното“ царство не е единственото идолизирано бреме, тежащо върху гърба на египетското селячество от „старото царство“. То трябва да носи и тежестта на бюрокрация от просветени.

Истината е, че обожествено царство предполага образован секретариат. Без неговата подкрепа то трудно ще поддържа скулптурната си неподвижност на пиедестала. Така египетските просветени са сила зад трона, а всъщност понякога са пред него. Те са незаменими и го знаят. Те използват това знание, за да „завържат тежки товари, мъчителни за носене, върху раменете на хората, докато самите египетски писари не се захващат да помръднат тези товари дори с един пръст“. Привилегированата изключителност на просветените пред обикновените хора е тема за славословие на египетската бюрокрация на всеки етап от египетската история.

Египетската „литератокрация“ има познат аналог в далекоизточния свят, проявяващ се в бремето на мандарините, които далекоизточното общество наследява от предшествениците си. Писарите-конфуцианци парадират с отказа си да помръднат пръст, за да смекчат бремето върху трепещите се от труд милиони, като оставят ноктите си да пораснат толкова, че да се изключва всякаква употреба на ръката, освен за да държи рисувателната четчица, и през всички промени и шансове в далекоизточната история те съперничат на упоритостта на египетските си събратя и запазват гнетящите си места. Дори въздействието на западната култура не ги сваля от тях. Макар изучаването на класическите трудове на Конфуций вече да не се практикува, писарите се налагат на селяните толкова ефикасно, както винаги, като размахват дипломи от Чикагския университет или Лондонския институт за икономика и политически науки.

В хода на египетската история облекчението, което многострадалните хора получават — макар и твърде късно — чрез постепенно хуманизиране на суверенната власт, се обезсмисля от последователните попълнения на класата-бреме. Сякаш тежестта да носят на гърба си бюрокрацията не е достатъчна, те трябва да бъдат оседлани под Новото царство и от духовенство, организирано от императора Тутмос III (около 1480–1450 г. пр.Хр.) в могъщата всеегипетска корпорация под председателството на главния свещеник на Амон-Ра в Тива. След това египетският мандарин има съездач в лицето на египетския брахман. А после счупеният гръбнак на египетското товарно животно трябва да се препъва по вечния си кръговрат, трябва да понесе освен двойката ездачи и трети, когато зад писаря и фарисея се настанява върху гърба му и славният воин.

Египетското общество, толкова свободно от милитаризъм в началото на съществуването си, колкото православното християнско общество по време на растежа си, е подтикнато при сблъсъка с хиксосите — както Източната Римска империя е подтикната от сблъсъка с българите — към милитаристичен курс. Незадоволени от изтласкването на хиксосите извън границите си, императорите от осемнадесетата династия се поддават на изкушението да преминат от самоотбрана към агресия, като врязват египетската империя в Азия. По-лесно е било да се впуснат в тази необуздана авантюра, отколкото да се откажат от нея. Когато вълната се обръща против тях, императорите от деветнадесетата династия се принуждават да мобилизират бързочезнещата сила на египетското общество, за да запазят целостта на самия Египет. През двадесетата династия остарелият и изтерзан скелет е поразен от паралитичен удар при финалното му усилие да отхвърли обединените войнства на европейски, африкански и азиатски варвари, нахвърлили се върху него под порива на следминойското преселение на народите. Когато падналото тяло накрая ляга бездиханно на земята, местните писари и свещеници, все още здраво върху седлото без счупени кости от падането, приемат при себе си внука на либийския завоевател, завърнал се в египетския свят като наемник, след като дядо му е бил отхвърлен при последния подвиг на египетското оръжие. Военната каста на тези либийски наемници от единадесети век, която продължава да язди египетското общество още хиляда години, може да е била по-малко внушителна на бойното поле в сравнение с еничарите или спартанците, но у дома тя безспорно е не по-малко обременителна за селячеството в краката й.

5.
Възмездието на творчеството: идолизиране на мимолетна техника

Риби, влечуги и млекопитаещи

Като се обръщаме към идолизирането на техниката, можем да започнем с примери, вече попаднали на вниманието ни, при които крайното наказание е изтърпяно. В османската и спартанската социални системи ключова техника, за да останеш овчар на човешко стадо или ловец на човешки дивеч, се идолизира едновременно с институциите, чрез които се извършват тези дейности. Преминавайки от цивилизациите, спрели развитието си поради човешко предизвикателство, към тези, спрели под предизвикателства от физически характер, виждаме, че цялата тяхна трагедия е в идолопоклонническо боготворене на техниката. Номадите и ескимосите спират да се развиват поради прекомерно съсредоточаване на всичките си способности върху техниките за гледане на стадото или ловуване. Еднопосочният им живот ги осъжда на движение назад към животинското, което е отрицание на човешката многостранност. А ако се върнем назад към предчовешките глави от историята на живота на тази планета, ще се сблъскаме с други примери на същия закон.

Този закон е изложен в следните формулировки от съвременен западен учен, извършил сравнително изследване на действието му в нечовешката и в човешката области:

Животът започва в морето. Там той придобива необикновена ефикасност. От рибите се пораждат типове, толкова удачни (като например акулите), че остават непроменени до ден-днешен. Пътят напред на еволюцията не лежи обаче в тази посока. За еволюцията афоризмът на д-р Инге вероятно винаги ще е верен: „Нищо не се проваля така, както успехът.“ Създание, съвършено адаптирало се към средата, животно, целият капацитет и жизнена сила на което са съсредоточени, за да успее тук и сега, не остава с нищо, което да му позволи да отговори на радикална промяна. Ера след ера то става все по-съвършено пестеливо по такъв начин, че всичките му ресурси да посрещнат точно сегашните и обичайните вероятности. Накрая то може да върши всичко, за да оцелее без съзнателни усилия или неадаптирани движения. Затова то може да надмине всички свои съперници в специфичната сфера. Но ако тази сфера се промени, то изчезва. Точно това постижение на ефикасността, изглежда, обяснява изчезването на огромен брой видове. Климатичните условия се променят. Те са използвали всичките ресурси на жизнената си енергия, за да се приспособят към нещата, каквито са били. Като неразумни диваци те не си оставят нищо за ново адаптиране. Те са обречени, не могат да се преадаптират и така изчезват.^[5]

Гибелно завършеният технически успех на рибите в приспособяването им към физическата среда на живота в морето се описва от същия учен така:

Когато животът е бил само в морето и рибите са се развивали, те си създават форми, от които произхожда гръбнакът, и така представляват гръбначните в най-висшата им форма. От гръбнака в двете посоки се разгръщат пипала, за да помагат на главата, а те при рибите стават хриле. При акулата — и почти при всички риби — тези пипала се специализират и стават гребла — извънредно ефикасни остриета с шипове, за да позволят да се стигне плячката с главата напред. Бързата реакция означава всичко, търпеливото изчакване — нищо. Тези остриета стават все по-ефикасни за движение във водата и за нищо друго. Като че ли животът преди рибите и преди гръбначните е съществувал в топли плитки блата и вероятно винаги е бил в допир с дъното, както сега троглодитите чрез пипалата си са във връзка със солидното дъно. Когато бързото, непредумишлено движение става всичко, специализацията изкарва рибите във водата извън допир с дъното. Водата става единствената им среда. Това значи, че енергията им да бъдат стимулирани от нови обстоятелства е силно ограничена. Този тип риби, които пораждат следващия, по-напреднал вид животни, сигурно не са имали толкова крайна специализация на хрилете. Защото, първо, трябва да са били същества, поддържащи допир с дъното, и така останали податливи на стимулиране от рибите, загубили допир с твърда среда. Второ, по същата причина те сигурно са били създания, способни да се движат в плитчините чрез предни крайници, които не са цялостно специализирани като хрилете, запазили са по-общ „неефикасен“ характер за изследване и опитване. Открити са скелети на такива създания с предни крайници, които са по-скоро тромави ръце, отколкото истински хриле. Изглежда, тези крайници са помогнали да се излезе от плиткото блато в прогизналия бряг, дълбокото море е изоставено, земята е завладяна и идват амфибиите.^[6]

В този триумф на несръчните амфибии и в състезанието с ловките и решителни риби сме свидетели на най-ранното изпълнение на драма, след това играна много пъти с много различни промени в съставите. В следващото изпълнение, привличащо вниманието ни, намираме ролята на рибите, играна от внушителното потомство на амфибиите — влечугите, докато собствената роля на амфибиите в предишното представление се пада на потомците на млекопитаещите, в които неотдавна се въплъщава духът на човека. Примитивните млекопитаещи са слаби и дребни същества, неочаквано наследили земята, защото тя е изоставена от великолепните влечуги, които са предишните владетели на съзиданието. А мезозойските влечуги — както ескимосите и номадите — са били завоеватели, отказали се от завоеванията си, като навлизат в глухата улица на свръхспециализацията.

Очевидно резкият край на влечугите извън всякакво съмнение е най-поразяващата революция в цялата история на Земята преди идването на човечеството. Вероятно е свързан с края на продължителен период на непроменливо топло време и настъпването на нова, по-сурова ера, през която зимите са по-тежки, а летата — кратки, но горещи. Животът през мезозоя — и животинският, и растителният — е бил приспособен към топлите условия и негоден за съпротива срещу студа. Новият живот е бил преди всичко способен да се противопостави на големите промени в температурата. Колкото до това, че млекопитаещите са съперничели и отстранили по-непригодените влечуги, няма и троха доказателства за подобно пряко съперничество. От късния мезозой са намерени много малки челюстни кости, очевидно на млекопитаещи. Но няма парченце, няма нито една кост, която да даде основание да се мисли, че е съществувало млекопитаещо, което може да погледне в лицето динозавър. Изглежда, това са били неизвестни малки животинки с размера на мишките и плъховете.^[7]

Дотук предположенията на Уелс, изглежда, са всеобщо възприети. Влечугите са сменени с млекопитаещите, защото тези тромави чудовища са загубили способност да се адаптират към нови условия. Но какво е позволило на млекопитаещите да оцелеят в изпитанието, което погубва влечугите? На този извънредно интересен въпрос дотук цитираните двама автори не са на едно мнение. Според Уелс зачатъчните млекопитаещи са оцелели, защото са имали козина, защищаваща ги от настъпващите студове. Ако това е всичко, което има да се каже, научаваме само, че кожата при определени условия е по-ефективна защита от люспите. Д. Хърд обаче предполага, че бронята, спасила млекопитаещите, не е физическа, а психическа и че силата на тази психическа отбрана се крие в духовната безпомощност. Фактически, че имаме предчовешки пример на принципа на растежа, който нарекохме ефимеризация.

Гигантските влечуги са били безнадеждно западнали още преди идването на млекопитаещите. Те започват като малки, подвижни, жизнени създания. Порастват толкова огромни, че едва са могли да се движат. Мозъците им остават практически неразвити. Главите им не са нищо повече от перископи, тръби за дишане и щипци. Междувременно, докато те се разрастват и стават нечувствителни към съдбата си, вече придобива форма съществото, което ще прескочи границите, тогава поставени пред живота, и ще открие нов етап от енергия и съзнателност. Нищо не може да илюстрира по-ярко принципа, че животът еволюира поради чувственост и пригодимост. Уязвими, а не защитени, голи, а не силни, малките, а не едрите, предшествениците на млекопитаещите са дребни, плъхоподобни същества. В свят, доминиран от чудовища, бъдещето се дава на същества, които прекарват времето си, за да забелязват другите и да отстъпват на другите. Те са незащитени, имат козина вместо люспи. Не са специализирани, имат тези чувствителни предни крайници и безспорно, тези антени — дългите косми по лицето и главата, — за да получават през цялото време дразнещи стимули. Ушите и очите са силно развити. Те стават топлокръвни, така че непрекъснато да усещат студа, докато влечугите изпадат в упойваща кома. Така че съзнанието им нараства и се развива. На различните постоянни стимулатори реагират с различни отклици, защото това създание е безпрецедентно, способно не колкото едно, а колкото много влечуги, които не могат да намерят нужните отговори.^[8]

Ако това е вярно описание на нашия предшественик, можем да се съгласим, че трябва да се гордеем с него, а също така, че невинаги се показваме достойни за него.

Възмездието в индустрията

Преди сто години Великобритания не само претендираше, но и беше „работилницата на света“. Днес тя е една от няколко съперничещи си работилници на света и от доста дълго дялът й в бизнеса става все по-малък. Тезата „Свършила ли е Британия?“ е давала занимание на безброй пера и е получавала различни отговори. Може би, ако се съобразим с всички фактори, като цяло сме се справили по-добре, отколкото би могло да се очаква през последните седемдесет години, макар че темата очевидно предлага голям размах за песимистично настроени и склонни към укори пророци от типа, характеризиран в една от най-блестящите фрази на Самюъл Бътлър.^[9]

Ако обаче трябва да обозначим пункта, в който най-много сме грешили, трябва да поставим пръст върху консерватизма на нашите капитани на индустрията, които идолизират старомодната техника, направила състоянието на техните дядовци.

Вероятно най-поучителен пример, защото е най-малко обобщен, може да се намери в Съединените щати. Не може да се отрече, че в средата на XIX в. американците надминаха всички други народи с разнообразието и изобретателността на индустриалните си нововъведения за практически цели. Шевната машина, пишещата машина, използването на машини в обущарството и жетварката на Макормик са между първите „хрумвания на янките“, които идват на ум. Но има едно изобретение, в чието използване американците се оказаха решително изостанали в сравнение с британците, и тяхната изостаналост тук е по-поразяваща, защото това пренебрегнато изобретение е подобрение на машина, изобретена от самите американци в самото начало на века — параходът. Американският кораб с перки се оказа много важно допълнение към транспорта на бързо разширяващата се република по всички плавателни вътрешни водни пътища, на които Северна Америка е толкова богата. Безсъмнено прекият резултат от този успех е, че американците бяха по-мудни от британците да се възползват от по-късното и превъзхождащо устройство на винтовия двигател за целите на океанското плаване. В това отношение те бяха по-склонни да идолизират мимолетна техника.

Възмездието за воюването

Във военната история аналог на биологическото съперничество между малките, покрити с мека кожа млекопитаещи и масивните бронирани влечуги, е сагата за двубоя между Давид и Голиат.

Преди съдбоносния ден, в който предизвиква армиите на Израел, Голиат е спечелил такива триумфални победи с копието си, чиято дръжка е като греда и чийто железен връх тежи шестстотин шекела, и се смята толкова недосегаем от оръжието на противника в доспехите, шлема, ризницата, щита и бронираните си накрайници, че вече не може да си представи какво и да е друго въоръжение и вярва, че с него е непобедим. Той е уверен, че всеки израелец, дръзнал да приеме предизвикателството му, ще бъде също така копиеносец, въоръжен от главата до петите, и че всеки съперник ще му отстъпва. Голиат е толкова убеден в тези две неща, че когато вижда Давид да тича срещу него без броня по тялото и с нищо в ръцете освен тояга, Голиат изпитва обида вместо тревога и възкликва: „Аз куче ли съм, да идваш срещу мен с тояга?“ Голиат не подозира, че наглостта на този младеж е внимателно обмислена маневра. Той не знае, че Давид съзнава не по-зле от него, че със снаряжението на Голиат не може да му бъде равностоен и затова се отказва от доспехите, които Саул настойчиво му предлага. Голиат не забелязва и прашката, нито помисля каква беда може да се крие в овчарската торба. И този злощастен филистимлянин надуто закрачва към съдбата си.

Но в интерес на историческата истина отделният тежковъоръжен боец в следминойското преселение на народите — нито Голиат от Гат, нито Хектор от Троя — не пада от прашката на Давид или от лъка на Филоктет, а от фалангата на мирмидонците — страшен Левиатан, в който множество бойци вървят рамо до рамо и щит до щит. Всеки отделен боец във фалангата е копие на Хектор или Голиат по снаряжение, но е пълна противоположност по дух на Омировия воин, защото същността на фалангата е във военната дисциплина, преобразила тълпа войници във военна формация, чиито общи действия постигат десет пъти повече от некоординираните усилия на същото количество също така въоръжени отделни воини.

Тази нова военна техника, за която добиваме някаква предварителна представа от „Илиада“ несъмнено излиза на сцената на историята със спартанската фаланга, маршируваща в ритъма на стиховете на Тиртей към социално катастрофалната си победа във втората спартанско-месенска война. Но тази победа не е краят на случилото се. След като надвива всичките си противници на бойното поле, спартанската фаланга остава със скръстени ръце, докато през IV в. пр.Хр. се вижда позорно надмината — първо от атинските ята леко въоръжени войници — множество давидовци, с които фалангата от спартански голиати не може да се справи, — а после от тактическото нововъведение на Тива — колоната. Техниките на Атина и Тива на свой ред излизат от мода и са надвити с един замах през 338 г. пр.Хр. от македонска формация, в която строго диференцирани по функции стрелци и фалангисти се съчетават умело с тежки кавалеристи в една и съща бойна сила.

Завладяването на империята на Ахеменидите от Александър е доказателство за древната ефикасност на македонския боен ред и македонският вариант на фалангата остава последна дума във военната техника за сто и седемдесет години — от битката при Херонея, довършила възхода на гражданските милиции на гръцките градове държави, до битката край Пидна, където македонската фаланга на свой ред пада пред римския легион. Причината за тези сензационни перипетии на македонските военни превратности е старческото низкопоклонство пред мимолетна техника. Докато македонците вървят напред като неоспорвани господари на всички, освен най-крайните кътчета на елинския свят, римляните революционизират изкуството на войната в светлината на опита им от страданията при страховитата борба с Ханибал.

Римският легион триумфира над македонската фаланга, защото интегрира много по-изразено лекия пехотинец с фалангиста. Всъщност римляните изнамират нов тип военна формация и нов тип въоръжение, направили възможно всеки боец и всяка военна единица да играе ролята или на леко въоръжен, или на тежковъоръжен пехотинец и в лицето на врага моментално да променя тактиката.

По време на битката при Пидна римската ефикасност е траяла повече от едно поколение, защото в това италийско отражение на елинския свят фаланга от предмакедонския тип е виждана на бойното поле чак в битката при Кана (214 г. пр.Хр.), когато тежката римска пехота, върнала се към бойния ред на формациите на спартанската фаланга, е заобиколена отзад от испанците и галите в Ханибаловата тежка кавалерия и е избита като добитък от африканската тежка пехота на двата фланга. Тази катастрофа постига римското главно командване, когато — под шока от предишната катастрофа край езерото Тразимена — решава да се въздържи от експерименти и да държи на сигурността (както погрешно я разбира). След тежкия урок от последното поражение при Кана римляните най-сетне възприемат изцяло подобрение в тактиката на пехотата, което изведнъж преобразява римската армия в най-ефикасната бойна сила в елинисткия свят. Следват триумфите при Зама, Кинокефалис и Пидна, а после серия войни на римляни против варвари и на римляни против римляни, в които — под ръководството на поредицата велики пълководци от Марий до Цезар — легионът постига най-голямата възможна ефикасност преди изобретяването на огнестрелните оръжия. В същия този момент, когато легионът става съвършен за рода си, получава първото от дълга поредица поражения от конни бойци със съвършено различна техника, които изместват легионера. Победата на конните стрелци с лък над легионерите при Кара през 53 г. пр.Хр. предшества с пет години класическата битка на легионери срещу легионери край Фарсала — битка, в която римската пехотна техника вероятно е в зенита си. Поличбата от Кара се потвърждава при Адрианопол повече от четири века по-късно, когато през 378 г. катафрактът — брониран кавалерист с копие за хвърляне — нанася последния удар върху легионерите. В тази битка, твърди Амиан Марцелин — историк от онова време, който е също и офицер в армията — загубите на римляните възлизат на две трети от участващите в боя. Историкът изразява мнение, че не е имало поражение на Рим от такъв мащаб след Кана.

Най-малко четири от шестте века между двете битки, римляните стоят със скръстени ръце, и то въпреки предупреждението при Кара, повторено при пораженията на Валериан през 260 г. и на Юлиан през 363 г. от персийските предшественици на готските катафракти, донесли смъртта на Валент и легионерите му през 378 г.

След катастрофата при Адрианопол император Теодосий награждава варварите конници за това, че са унищожили римската пехота, и ги наема да запълнят зеещата празнина, която те сами са отворили в римските редове. Дори когато имперското правителство плаща неизбежната цена на тази късогледа политика и вижда тези наемни варвари да разделят западните му провинции във варварски „държави-приемници“, новата местна армия, спасила в последния момент източните провинции от същата съдба, е въоръжена и снабдена с коне по модела на варварите. Превъзходството на тежковъоръжения копиеносец трае над хиляда години, а разпределението му в пространството е още по-забележително. Не е възможно той да се сбърка с нещо друго, независимо дали портретът му е на фреска от I в. от християнската ера в кримска гробница, или на барелефи от III, IV, V и VI в., изрязани на скала във Фарс, или в глинени фигурки, показващи далекоизточни войници, които са бойната сила на династията Тан (618–907 г.), или на гоблен в Байо, показващ поражението на старомодните английски пехотинци от времето на нормандските рицари на Уилям Завоевателя.

Това дълголетие и вездесъщост на катафракта е удивително, но забележително е също, че той става вездесъщ само в деградирала форма. Разказът за объркването му принадлежи на очевидец:

Бях в армията на заместник-секретаря, когато той излезе да срещне татарите на западния край на Града на мира (Багдад) по случай голямото поражение през 1258 г. Видяхме Нар Башир, васал на Дуджайл. А от там заедно с нас щеше да язди, за да се бие сам, рицар, напълно съоръжен и на арабски кон, и изглеждаше, че той и конят му са стабилни като голяма планина. Тогава от монголите щеше да дойде да го посрещне конник, яхнал кон като магаре, и в ръката с копие като вретено без роба или броня и който го виждаше, се смееше. Но преди края на деня победата беше тяхна и те ни нанесоха голямо поражение, което беше ключ към злото, и после ни сполетя това, което ни сполетя.^[10]

Така легендарното сблъскване на Голиат и Давид в зората на сирийската история се повтаря в здрача, може би двадесет и три века по-късно, и макар в този случай гигантът и пигмеят да са на коне, изходът е същият.

Непобедимият татарски конник, надделял над иракския катафракт, опустошил Багдад и уморил от глад абасидския халиф, е бил стрелец с лък върху кон от непроменящите се номади, най-напред дали да се разбере за тях и вдъхнали страх в Югозападна Азия при симерското и скитско нахлуване при прехода от VIII към VII век пр.Хр. Но ако Давид на кон побеждава Голиат на кон в началото на татарското нахлуване от евразийската степ, продължението на техния сблъсък в това повторение на разказа също съвпада с оригинала. Видяхме бронирания пеш юнак, свален от прашката на Давид, но на мястото му идва не самият Давид, а дисциплинирана фаланга голиати. Лекоподвижният монголски кон на Хулагу хан, надделял над рицарите на абасидския халиф под стените на Багдад, след това е побеждаван отново и отново от господарите на Египет — мамелюците. При сблъсъците им мамелюците не са нито по-добре, нито по-зле екипирани от мюсюлманските рицари, повалени край Багдад, но в тактиката си те се подчиняват на дисциплина, която им дава предимство над изкусните монголски стрелци, както и над франкийките кръстоносци. Рицарите на св. Луи срещат поражение край Мансура десет години преди монголите да получат първия си урок от същия майстор.

Към края на XIII в. мамелюците, показали превъзходството си и над французите, и над монголите, са в същото положение на неоспоримо военно върховенство в рамките на техния хоризонт — както римските легионери след Пидна. В това забележително, но изнервящо положение, мамелюците, както легионерите, остават със скръстени ръце. Любопитно съвпадение е, че им позволяват да останат така почти точно толкова продължително време, докато не ги изненадва стар враг с нова техника. От Пидна до Одрин има 546 години, 548 години разделят победата на мамелюците над св. Луи от поражението им под оръжието на приемника му Наполеон. През тези пет и половина века пехотата отново получава дължимото. Преди да свърши първият от тези векове, английският дълъг лък позволява на армия от пешеходни давидовци да победят армия на конни голиатовци при Креси и този резултат е потвърден с изобретяването на огнестрелното оръжие и със система, заета от еничарите.

Колкото до по-нататъшната съдба на мамелюците, оцелели от нападението на Наполеон и от окончателното разбиване на армията им от Мехмед Али тринадесет години по-късно, те се оттеглят към Горен Нил и оставят оръжието и техниката си на бронираните конници на халифа на Судан Махди, който пада под огъня на британската пехота край Омдурман през 1898 г.

Френската армия, свалила мамелюците, вече се различава от по-раншните западни имитации на еничарите. Тя е неотдавнашен продукт на френския масов набор, наследил чрез сполучливо разводняване малката, но превъзходно обучена западна армия от нов тип, доведена до съвършенство от Фридрих Велики. Но разбиването на старата пруска армия от новата Наполеонова армия при Йена стимулира пруската плеяда гениални военни и политически дейци да надминат французите, като съчетаят новата численост със старата дисциплина.

Резултатът е загатнат през 1813 г. и разкрит през 1870 г. Но на следващия етап пруската военна машина въвлича Германия и съюзниците й в поражение, като предприема обсада в безпрецедентен мащаб. През 1918 г. методите на 1870 г. отстъпват на новите прийоми на окопна война и икономическа блокада. А през 1945 г. се показва, че техниката, спечелила войната от 1914–1918 г., не е последната брънка в неспирната верига. Всяка брънка е цикъл от изобретяване, триумф, летаргия и катастрофа. Така посочените прецеденти от три хиляди години военна история от сблъсъка на Голиат с Давид до пробиването на линията Мажино и „западната стена“ с удар на механични катафракти и точни попадения на стрелци върху крилати коне, може би предполагат нови илюстрации на нашата тема да бъдат предоставени с монотонна настойчивост, докато човечеството остава достатъчно извратено да развива изкуството на войната.

6.
Самоубийствеността на милитаризма

„Корос, хюбрис, ате“

Завършили изследването на „стоене със скръстени ръце“, което е пасивно отстъпване пред възмездието на творчеството, сега можем да продължим, като разгледаме активното отклонение, описано в трите думи „корос, хюбрис, ате“. Те имат субективен, както и обективен подтекст. Обективно „корос“ означава пресищане, „хюбрис“ — възмутително поведение, а „ате“ — катастрофа. Обективно първата дума обозначава психологическото условие да бъдеш разглезен от успеха, втората — последиците от загуба на умствено и морално равновесие, третата — сляп, упорит, неконтролируем импулс, който влече неуравновесената душа да опитва невъзможното. Тази активна психологическа катастрофа в три действия — ако можем да съдим по няколкото оцелели шедьовъра, — е най-честата тема в атинските трагедии от V в. Това е разказът за Агамемнон в пиесата на Есхил под това заглавие и на Ксеркс в пак неговата „Персите“, разказът за Аякс в пиесата на Софокъл под това заглавие, на Едип пак в „Едип цар“ и на Креон в „Антигона“. Това е разказът за Пентей в Еврипидовата „Вакханки“. С езика на Платон „ако някой съгрешава против законите на пропорцията и дава нещо твърде голямо на някого, който е твърде малък да го носи — големи платна на малък кораб, обилни ястия на малко тяло, голяма власт на дребна душа, — резултатът неминуемо е пълна катастрофа. В изблик на възмутително поведение прехраненото тяло изпада в болест, а дребният бюрократ ще се втурне към несправедливостта, която такова поведение винаги подхранва.“^[11]

За да очертаем разликата между пасивни и активни начини за ухажване на разрушението, да започнем с изследване на смисъла на трите думи във военната област, с която току-що завършихме изследването на „седенето със скръстени ръце“.

Пример и за двата начина е поведението на Голиат. От една страна, той предизвиква съдбата, като бездейства с навремето непобедимата техника на отделния боец, без да предвиди или предотврати ефекта на новата и по-съвършена техника, която Давид използва против него. Същевременно унищожаването му от ръката на Давид е могло да бъде избегнато, ако собствената му липса на предприемчивост в техниката беше придружена от съответна пасивност на духа. За нещастие на Голиат обаче този технологически консерватизъм не е уравновесен с някаква умереност в политиката. Напротив, той прави всичко възможно да си търси бедата, като отправя предизвикателство. Голиат символизира милитаризма — едновременно агресивен и незадоволително подготвен. Подобен милитарист е толкова уверен в собствената си способност да се грижи за себе си в социалната — или антисоциална — система, в която всички спорове се решават с меч, че хвърля меча си на везните. Както може да се очаква, тежестта му накланя везните в негова полза като окончателно доказателство, че мечът е всесилен. На следващия етап обаче се оказва, че той не е успял да докаже тезата си в конкретния случай, което единствено го интересува. Защото последва собственото му поражение от по-силен милитарист от него. Той доказва теза, която не му е дошла на ум: „Който вади меч, от меч умира.“

След това въведение можем да преминем от легендарния двубой в сирийската сага към няколко примера, взети от историята.

Асирия

Катастрофата, в която асирийската военна мощ среща края си през 614–610 г. пр.Хр., е една от най-големите, познати в историята. Тя довежда не само до разрушаване на асирийската военна машина, но и до изчезването на асирийската държава и изтребването на асирийския народ. Общност, съществувала повече от две хиляди години и играла все по-доминираща роля в Югозападна Азия през период от около два и половина века, е изличена почти изцяло. Двеста и десет години по-късно, когато десетте хиляди гръцки наемници на Кир Млади отстъпват от долината на Тигър от бойното поле в Кунакса към крайбрежието на Черно море, те минават по местата на Кала и Ниневия и са поразени не толкова от масивността на укрепленията и площта, която заемат, колкото от гледката на толкова огромно човешко дело, което лежи обезлюдено. Необикновеността на тези празни обвивки, свидетелстващи с безжизнената си издръжливост за енергията на изчезналия живот, е предадена ярко от един член на гръцките експедиционни сили, който разказва за преживяванията им. Все пак това, което е още по-учудващо за съвременния читател в разказа на Ксенофонт — а съдбата на Асирия е позната от откритията на съвременните археолози, — е фактът, че Ксенофонт не може да научи дори най-елементарни факти за истинската история на тези изоставени крепости-градове. Въпреки че цяла Югозападна Азия от Йерусалим до Арарат и от Елам до Лидия са били доминирани и тероризирани от господарите на тези градове малко повече от два века преди Ксенофонт да мине оттам, най-доброто изложение, което може да направи за тях, няма нищо общо с реалната им история, а и самото име Асирия му е непознато.

На пръв поглед изглежда трудно да се разбере съдбата на Асирия. Тамошните милитаристи не могат да бъдат обвинени — като македонците, римляните или мамелюците, — че са седели със скръстени ръце. Когато военните им машини срещат гибелните нещастия, всяка една от тях е била безнадеждно остаряла и поразително занемарена. Но асирийската военна машина е непрекъснато подновявана и засилвана до последния ден на разрушаването й. Зародишът на тежковъоръжения войник през XIV в. пр.Хр., в навечерието на първия опит на Асирия да постигне превъзходство, и зародишът на катафракта — конник-стрелец — през VII в. пр.Хр., в навечерието на унищожаването на Асирия, също са продуктивни през седемте междинни века. Енергичната изобретателност и неуморното усърдие в подобренията, белези на късния асирийски дух при приложението им в изкуството на войната, са удостоверени от серията барелефи, намерени на местата на кралските дворци, на които асирийските военни съоръжения и техники през последните три века на асирийската история са отразени прецизно и детайлно. Тук виждаме непрекъснати експерименти и усъвършенстване на бронята за тялото, в скиците на колесници, в стенобойните машини и в специализирането на различните войски. Коя тогава е причината за разрушаването на Асирия?

На първо място, политиката на непрестанни нападения и притежаването на мощно средство за прилагане на тази политика кара асирийските военни вождове през четвъртия, последен изблик на техния милитаризъм, да разширят начинанията и задълженията си далеч извън границите, към които са се придържали техните предшественици. Асирия е подложена на постоянен натиск върху военните й ресурси, за да изпълнява задачата да пази пазарите на вавилонския свят от варварите планинци в Загрос и Таурус, от една страна, и от арамейските пионери на сирийската цивилизация, от друга. В трите предишни облика на милитаризма Асирия се е задоволявала да премине от отбрана в настъпление на тези два фронта, без да прекалява с нападенията и без да разпилява силите си в други посоки. Дори така третият изблик, заемащ двете средни четвъртини на IX в. пр.Хр. поражда временна коалиция на сирийските държави, която спира асирийското настъпление в Каркар през 853 г. пр.Хр., а в Армения е посрещнато от по-внушителна контраофанзива срещу основите на царството Урарту. Въпреки тези предупреждения Тиглат-Паласар III (746–727 г. пр.Хр.), когато предприема последното и най-голямо настъпление на асирийците, си позволява да храни политически амбиции и да се насочи към военни цели, докарали Асирия до сблъсък с трима нови противници — Вавилон, Елам и Египет, — всеки от които е потенциално не по-малко велика сила от Асирия. Тиглат-Паласар оставя на наследниците си конфликта с Египет, когато се заема да завърши завладяването на малките сирийски държави. Защото Египет не може да остане безразличен към разширяването на Асирийската империя до собствените си граници и е в състояние да предотврати или ликвидира делото на асирийските строители на империята, освен ако те не решат да го завършат и не се заемат с по-внушителното начинание да завладеят самия Египет. Дръзката окупация на Филистия от Тиглат-Паласар през 734 г. пр.Хр. може да е била стратегически шедьовър, възнаграден с временното покорство на Самария през 733 г. и падането на Дамаск през 732 г. Но тя води до сблъскването на Саргон с египтяните през 720 г. и на Сенахериб през 700 г. и тези неубедителни сблъсъци водят от своя страна до завладяването и окупирането на Египет от Асархадон в кампаниите от 675, 674 и 671 г. Става явно, че макар асирийските армии да са доста силни, за да обърнат в безредно бягство египетските армии и да окупират земята на Египет, те не са достатъчно силни, за да задържат Египет. Асархадон още веднъж поема към Египет, когато смъртта го настига през 669 г. И макар египетското въстание да е потушено от Ашурбанипал през 667 г., той трябва отново да завладява Египет през 663 г. Тогава вече асирийските управници сигурно са разбрали, че в Египет са се заели с непосилна задача и когато Псаметих дискретно изхвърля асирийските гарнизони през 658–651 г., Ашурбанипал се направил, че не вижда какво става. Орязвайки така владенията си в Египет, царят на Асирия безсъмнено е проявил мъдрост, но закъснялата му мъдрост е признанието, че енергията, изразходвана в пет египетски кампании, е отишла напразно. Нещо повече, загубата на Египет предшества загубата на Сирия през следващото поколение.

Окончателните последици от интервенцията на Тиглат-Паласар във Вавилония са значително по-тежки, отколкото на дръзката му политика в Сирия, защото водят до катастрофата от 614–610 г.

При по-ранните етапи на асирийската военна агресия против Вавилон има белези на определена политическа умереност. Защото пред прякото анексиране победилата страна предпочита създаването на протекторати под марионетни владетели от местен произход. Само след големия бунт на халдейците през 694–689 г. Сенахериб официално слага край на независимостта на Вавилония, като поставя своя син Асархадон за асирийски вицекрал. Но тази политика на умереност не примирява халдейците, а само ги насърчава да отвръщат с все по-видим ефект на асирийското военно предизвикателство. Под ударите на асирийския милитаризъм халдейците овладяват анархията в собствения си дом и осигуряват съюз със съседното царство Елам. А на следващия етап изоставянето на политиката на умереност и опустошаването на Вавилон през 689 г. дава урок, обратен на търсения. При нажежената омраза, предизвикана от асирийските ужаси, древното градско население, както и връхлитащите номадски халдейци, граждани и хора от племената забравят взаимната си антипатия и се сливат в нова вавилонска нация, която не може нито да забрави, нито да прости и която не се успокоява, докато не сваля потисника.

И все пак през по-голямата част от този век неминуемата катастрофа се отлага поради нарастващата ефективност на асирийската военна машина. Например през 639 г. на Елам е нанесен такъв съкрушителен удар, че изоставената му територия преминава под властта на персийските планинци на източната му граница и става трамплин, от който Ахеменидите тръгват, за да станат господари на Югозападна Азия един век по-късно. Веднага след смъртта на Ашурбанипал през 626 г. Вавилония отново въстава под водачеството на Набопаласар, който намира в новото царство Мидия по-могъщ съюзник от Елам. След шестнадесет години Асирия е изличена от лицето на земята.

Когато се вгледаме в това столетие и половина на все по-злостна война, започнало с Тиглат-Паласар още с възкачването му през 745 г. пр.Хр. и завършило с победата на вавилонския Навуходоносор над фараона Нехо при Кархемиш през 605 г., историческите повратни точки, които се открояват веднага, са последователните смазващи удари, с които Асирия унищожава цели общности, като изравнява градове със земята и отвлича в плен цели населения — Дамаск през 732 г., Самария през 722 г., Мусасир през 714 г., Вавилон през 689 г., Сидон през 677 г., Мемфис през 671 г., Тива през 663 г., Суза около 639 г. От всички столици на всички държави в обсега на асирийското оръжие само Тир и Йерусалим остават непокътнати във времето на опустошаването на самата Ниневия през 612 г. Щетите и нещастията, нанесени от Асирия на съседите й, са неизлечими. Все пак легендарната реплика на учителя, биещ с пръчка ученик („Теб те боли по-малко, отколкото ме боли мен“) ще бъде по-уместна критика на асирийските военни действия от безсрамно дивашките и наивно самодоволни разкази, с които асирийските военачалници сами представят своите собствени прояви. Всички изброени тук жертви на Асирия се изправят на крака, а на някои от тях предстои велико бъдеще. Само Ниневия пада мъртва и никога не се изправя.

Няма нужда да се търси много далеч причината за този контраст в съдбите. Зад фасадата на военните си триумфи Асирия извършва бавно самоубийство. Всичко, което знаем за вътрешната й история през разглеждания период, дава убедителни доказателства за политическа нестабилност, икономическа разруха, западаща култура и масово обезлюдяване. Видимият прогрес на арамейския език за сметка на местния акадски през последните век и половина от съществуването на Асирия говори, че асирийският народ е бил мирно заменен с пленници на асирийските лък и копие във време, когато асирийската военна мощ е в зенита си. Несломимият воин, заклещен в Ниневия през 612 г., е бил „труп в броня“ и скелетът му остава изправен само поради масивността на доспехите му, в които се задушава до смърт. Когато мидийските и вавилонските нападатели достигат до тази вкочанена и застрашителна фигура и я блъскат надолу през разрушените тухлени строежи в рова, те не подозират, че ужасният им противник не е жив още в момента, когато те нанасят дръзкия си, очевидно решителен удар.

Ориста на Асирия е типична. Образът на „труп в броня“ извиква в съзнанието видението на спартанската фаланга на бойното поле в Леуктра през 371 г. пр.Хр. и на еничарите в окопите пред Виена през 1683 г. Иронията в съдбата на милитариста, невъздържан в унищожителни войни против съседите си, е, че той, без да съзнава, унищожава себе си. Това напомня участта на Каролингите или Тимуридите, които създават велики империи върху агонията на саксонските или персийските си жертви само за да осигурят плячка за скандинавските или узбекските авантюристи, които дочакват и използват шанса си, когато създателите на империи плащат за империализма си, като в рамките на един живот затъват в безсилие. Друга форма на самоубийство, която напомня асирийския пример, е самоунищожението на тези милитаристи, независимо дали са варвари, или народи с по-висока култура, които нахлуват и разрушават някоя универсална държава или друга велика империя, дали период на мир на народите и земите под тяхна егида. Завоевателите безмилостно разкъсват на парчета имперската мантия и подлагат милионите, закриляни от нея, на ужасите на мрака и сенките на смъртта, но сенките се спускат необратимо върху престъпниците, както върху жертвите им. Деморализирани от тежестта на трофея си, новите господари на опустошения свят са склонни да извършат тази „приятелска услуга“ и на други, и един за друг, докато нито един разбойник от бандата не остане, за да пирува с плячката.

Македонците, прегазили империята на Ахеменидите и отишли отвъд най-далечните й граници до Индия, после със същата ярост обръщат оръжията един срещу друг през четиридесет и двете години от смъртта на Александър през 323 г. пр.Хр. до свалянето на Лизимах при Корупедиум през 281 г. Тази мрачна забава се повтаря хиляда години по-късно, когато примитивните мюсюлмани араби подражават — и надминават — делата на македонците, като прегазват за дванадесет години римските и сасанидски доминиони в Югозападна Азия и се разгръщат върху почти толкова голяма територия, колкото навремето е завладял за единадесет години Александър. В този пиратски акт на арабите дванадесетте години завоевания са последвани от двадесет и четири години братоубийствени конфликти. И пак завоевателите падат от собствените си саби, а славата и печалбата от възстановяването на сирийската универсална държава е оставена на узурпаторите Омеяди и намесилите се Абасиди, вместо да се падне на съдружниците и потомците на пророка, чиито светкавични завоевания подготвят по-нататъшния път. Същият самоубийствен асирийски дух на милитаризъм проявяват аварите, прегазили изоставените от западащата Римска империя провинции, както беше показано преди това в изследването.

Но има още една разновидност на милитаристични извращения, на които също намираме прототип в асирийския милитаризъм, ако разглеждаме Асирия като съставна част на по-голямо общество, което наричаме вавилонско. В това общество Асирия е погранична област, която трябва да брани не само себе си, но и останалата част от света, към който принадлежи, от грабливите планинци на север и изток и от агресивните пионери на сирийското общество на юг и на запад. Създавайки подобна гранична област от недиференцираната преди това материя, обществото печели заради всичките си членове. Защото докато граничната област е стимулирана, доколкото се справя успешно с предизвикателството на външния натиск, вътрешността е освободена от този натиск и ръцете й са развързани, за да посреща други предизвикателства и постига други цели. Това разделение на труда се разпада, ако хората на границата обърнат оръжията, които са се научили да използват срещу чужденци, в средство за осъществяване на амбиции за сметка на хората от вътрешността на обществото. Следва по същността си гражданска война и това обяснява значимостта на последиците от действията на Тиглат-Паласар III през 745 г. пр.Хр., когато обръща асирийското оръжие против Вавилония. Извращението погранична област да се обърне към вътрешността е по самата си същност гибелно за обществото като цяло, но за самата гранична област е самоубийствено. Равносилно е на това ръка, която държи оръжие, да го забие в собственото си тяло.

Карл Велика

Може би е било интуитивно опасение, че енергията се насочва в погрешна посока, когато през 754 г. австразийските франки протестират бурно против решението на военния си вожд Пипин да се отзове на призива на папа Стефан да вдигнат оръжие против братята си лангобарди. Папството обръща очи към тази презалпийска сила и подхранва амбицията на Пипин, като го коронясва за крал през 749 г. и с това узаконява властта му, защото през неговото поколение Австразия се отличава като гранична област на два фронта против езичниците сакси отвъд Рейн и против мюсюлманските арабски завоеватели на Иберийския полуостров, които напират през Пиренеите. През 754 г. австразийците са поканени да отклонят усилията си от сферата, в която намират истинската си мисия, за да унищожат лангобардите, пречещи на политическите амбиции на папството. Опасенията на обикновените австразийци се оправдават и се оказват по-основателни от апетитите на техния вожд. Защото, пренебрегвайки възраженията на своите довереници, Пипин изковава първото звено във веригата военни и политически задължения, обвързващи Австразия още по-тясно с Италия. Италианската му кампания от 755–756 г. довежда до тази на Карл Велики през 773–774 г. — гибелно прекъснала завладяването на Саксония, с което той тогава се е заел. През следващите тридесет години мъчителните операции в Саксония отново са прекъсвани не по-малко от четири пъти от влиянието на италианските кризи, които налагат присъствието му на място за периоди с различна продължителност. Бремето върху поданиците на Карл Велики от противоречивите му амбиции утежняват до крайна степен товара върху гърбовете на австразийците.

Тимур Ленк

По подобен начин Тимур (Тамерлан) прекършва гръбнака на собствената си Трансоксания, като разпилява в безцелни експедиции в Иран, Ирак, Анатолия и Сирия оскъдните резерви на трансоксанската сила, която е трябвало да бъде съсредоточена върху истинската мисия на Тимур — да наложи свой мир на евразийските номади. Трансоксания е граничната зона на заседналото иранско общество, действаща против евразийския номадски свят, и през първите деветнадесет години на своето царуване Тимур е виждал собствената си задача като опазване на границите. Той първо отблъсква, а после преминава в настъпление срещу чагатайските номади и закръгля собствените си владения, като освобождава оазисите Хорезм на Долен Окс от номадите от Жужи. След приключването на тази голяма задача през 1380 г. се протяга към по-голям трофей — ни повече, ни по-малко да стане приемник на великия Чингис хан, защото в поколението на Тимур номадите са в отстъпление на всички сектори от дългата граница между пустинята и обработените земи и следващата глава в историята на Евразия става надпреварата между възраждащите се заседнали народи наоколо за наследството на Чингис хан. В тази надпревара молдовците и литовците са твърде далеч и не участват в нея, московитите са приковани към своите крепости, китайците — към нивите си. Казаците и трансоксанците са единствените съперници, успели да се настанят в степта, без да изкореняват селища, живеещи по техните обичаи. От двата съперника трансоксанците имат по-добър шанс. Освен че са по-силни и по-близо до сърцето на степта, те първи започват, а и имат потенциални съдружници сред заседналите мюсюлмански общности, предни постове на исляма в степта.

За определено време изглежда, че Тимур вижда своята възможност и се захваща за нея с решителност, но след няколко смели и блестящи предварителни ходове той се обръща обратно, насочва оръжията си към вътрешността на иранския свят и посвещава почти всичките двадесет и четири години, останали му да живее, в серия безплодни и разрушителни кампании там. Обсегът на победите му е сензационен, резултатът им — самоубийствен.

Тимуровото самообезсмисляне е най-показателен пример за самоубийствеността на милитаризма. Империята му не само не го надживява, но е лишена от всякакви позитивни придобивки. Единствената й забележима последица е цялостно негативна. Като помита всичко по пътя си, за да се втурне към собственото си унищожение, империализмът на Тимур просто създава политически и социален вакуум в Югозападна Азия. Този вакуум въвлича османци и савафи в сблъсък, нанесъл смъртоносния удар върху иранското общество.

Отказът на иранското общество от наследството на номадския свят се проявява първо в религиозната плоскост. През четирите века, завършили с поколението на Тимур, ислямът все повече затяга хватката си над заседналите народи по „крайбрежията“ на степта и омайва самите номади, когато преминават от степта към обработваните земи. Към XIV в. изглежда, че нищо не може вече да попречи на исляма да стане религията на Евразия. Но след като свършва кариерата на Тимур, настъпването на исляма в Евразия внезапно спира и два века по-късно монголи и калмици преминават към ламаистичната форма на махаянския будизъм. Този удивителен триумф на вкаменила се реликва от религиозния живот на отдавна изчезналата древноиндийска цивилизация показва колко е паднал престижът на исляма в очите на евразийските номади през двата века, изминали от времето на Тимур.

В политическата плоскост иранската култура, която Тимур отначало поддържа, а после предава, се оказва също така банкрутирала. Заседналите общества, които в крайна сметка извършват подвига да опитомят евразийското номадство политически, били руското и китайското. Този завършек на монотонно повтарящата се драма на номадската история става предсказуем, когато в средата на XVII в. от християнската ера казаците, на служба на Московия, и манджурските господари на Китай се срещат, докато опипват пътя в противоположни посоки около северния край на степта и водят първата си битка за господство над Евразия в съседство с потомствените пасища на Чингис хан в горния басейн на Амур. Разделението на Евразия между тези два съперника завършва един век по-късно.

Любопитно е да се поразмисли, дали ако Тимур не беше обърнал гръб на Евразия, а оръжията си — срещу Иран през 1381 г., съществуващите отношения между Русия и Трансоксания нямаше да бъдат обратни на това, което сега са. В такива хипотетични обстоятелства днешна Русия е можела да бъде включена в империя, почти толкова голяма, като територията на сегашния Съветски съюз, но със съвсем различен център на тежестта — иранска империя, в която Самарканд щеше да управлява Москва, а не Москва — Самарканд. Тази въображаема картина може да изглежда странна, понеже реалният ход на събитията през пет и половина века е толкова различен, но подобна картина не би била толкова странна, ако скицираме алтернативен ход на западната история върху предположението, че по-малко яростно и гибелно отклонение на военната му енергия се беше оказало толкова катастрофално за западната цивилизация, колкото тимуровското за иранската. По тази аналогия трябва да си представим Австразия, залята от маджари, а — от викинги в мрака на X в., а сърцето на империята на Каролингите, останала под това варварско господство докато през XIV в. османците се намесват, за да наложат по-малкото зло на чуждо господство върху тези изоставени гранични зони на западното християнство.

Но най-голямото от разрушителните си деяния Тимур е извършил над себе си. Той обезсмъртява името си с цената на изтриване от паметта на потомствата всичко, за което е можел да бъде споменаван с добро. На колко хора от християнския свят или от Дар-ал-ислям името на Тимур говори за поборник за цивилизацията против варварството, който е повел духовенството и народа в трудно извоювана победа в края на деветнадесетвековна борба за независимост? За огромното мнозинство от тези, за които името на Тимур Ленк или Тамерлан означава изобщо нещо, то напомня за милитарист, който е довел до толкова ужаси за двадесет и четири години, колкото последните пет асирийски царе — за сто и двадесет. Мислим за чудовището, издигнало жива могила от две хиляди пленници и след това закопани при Сабзавар през 1383 г., струпал пет хиляди човешки глави в минаретата на Зирих през същата година, хвърлял живи пленниците си от Луру в пропасти през 1386 г., изтребил седемдесет хиляди души и струпал главите им в минаретата на Исфахан през 1387 г., избил сто хиляди пленници в Делхи през 1398 г., погребал живи четири хиляди християнски войници от гарнизона в Сива, след като те са капитулирали през 1400 г., построил двадесет кули от черепи в Сирия през 1400 и 1401 г. Тези, които го помнят само по подобни дела, възприемат Тимур като човекоядец от степта — Чингис, или Атила, или нещо подобно — срещу каквито той води свещена война през първата и по-добра половина от живота си. Смахнатата мегаломания на този луд убиец, чиято единствена идея е да впечатли въображението на човечеството с военната си мощ чрез отвратителни злоупотреби с нея, е предадено блестящо в хиперболите, които английският поет Кристофър Марлоу влага в устата на Тамерлан („Тамерлан Велики“): „Богът на войната ми отстъпва мястото си и иска да ме прави генерал на света“; „Юпитер, виждайки ме с оръжие, побледня от страх, че ще го сваля от престола му“; „В ада е гъмжило от духове на хора, които аз съм изпратил от различни бойни полета, да възпяват славата ми през ада до небето“.

Военачалникът, станал конекрадец

При анализа на кариерите на Тимур, на Карл Велики и на късните асирийски крале забелязахме едно и също явление. Военното умение, което едно общество развива сред хората си в граничните зони за собствената си отбрана от външни врагове, претърпява зловеща трансформация в моралната болест на милитаризма, когато се отклони от собствената си сфера в ничията земя извън очертанията на обществото си и се обърне против собствените си братя, които са във вътрешността. Леко идват на ум редица други примери за това социално зло.

Да си спомним за Мерсия, обърнала против другите английски „държави-наследници“ на Римската империя в Британия оръжията, които е поддържала в готовност, за да изпълнява началната си функция на английска гранична зона против Уелс; за кралството на Плантагенетите, опитало се през Стогодишната война да завладее сестринското кралство на Франция, вместо да гледа собствената си работа и да разширява границите на общата си майка — латинското християнство — за сметка на келтския „бордюр“; за норманския крал Роже от Сицилия, обърнал военната си енергия към разширяване на владенията си в Италия, вместо да продължи делото на праотците си и да разширява границите на западното християнство в Средиземноморието за сметка на православното християнство и Дар-ал-исляма. По подобен начин микенските предни постове на минойската цивилизация на европейския континент злоупотребяват с умението си, придобито в задържане на континенталните варвари, за да преобърнат и раздерат общата си майка Крит.

В египетския свят също има подобен пример. Класическата южна гранична зона в частта на Нилската долина непосредствено след първия водопад се обучава да владее оръжието, за да изпълнява задължението си да прегражда пътя на нубийските варвари горе по реката, но се обръща против общностите във вътрешността, налагайки с груба сила Обединеното кралство на двете корони. Този акт на милитаризъм е описан от извършителя му с цялата откровеност на самодоволство в един от най-ранните, открити досега летописи на египетската цивилизация. Палетата на Нармер показва триумфалното завръщане на горноегипетските военни вождове след завладяването на Долен Египет. Раздул се до свръхчовешки ръст, кралският завоевател шества зад важни в ходенето си знаменосци към двойна редица обезглавени вражески трупове, а отдолу, в образа на бик, тъпче падналия противник и разрушава стените на укрепен град. Смята се, че придружителният надпис изброява плячка от 120 000 пленници, 400 000 волове и 1 422 000 овце и кози.

В тази отвратителна творба на архаичното египетско изкуство виждаме цялата трагедия на милитаризма, играна отново и отново след времето на Нармер. Може би най-болезненото от всички изпълнения на тази трагедия е това, в което Атина е виновна, трансформирайки се от „освободител на Елада“ в „град-тиранин“. Това извращение довежда върху Елада, както и върху самата Атина, никога непреодоляната катастрофа на атино-пелопонеската война. Военната сфера, която разглеждаме в тази глава, хвърля светлина върху гибелната верига „пресищане — възмутително поведение — катастрофа“, защото военната сръчност и военното умение са остри оръжия, в състояние да доведат до гибелни поражения, за тези, които злоупотребяват с тях. Но това, което е очевидно за военното действие, е вярно и за други човешки дейности в по-малко рискови сфери, където взривната верига, водеща от пресищане през лошо поведение до катастрофа, не е толкова експлозивна. Каквито и да са човешките способности или сферата на тяхното приложение, презумпцията, че щом дадена способност е била в състояние да се справи с ограничена задача в рамките на собствената си сфера, след това може да даде прекомерен резултат в други обстоятелства, никога не е нищо повече от интелектуално и морално извращение и никога не води до нищо друго освен до сигурна катастрофа. Сега ще продължим с илюстрация на действието на същата последователност на причина и следствие в невоенната сфера.

7.
Опиянението от победата

Светият престол

Една от по-общите форми на трагедията на „пресищане — възмутително поведение — катастрофа“ е в опиянението от победата — независимо дали борбата за гибелния трофей се води с оръжие, или е между духовни сили. И в двата си варианта тази драма може да се илюстрира с историята на Рим — опиянението от военната победа при разпадането на републиката през II в. пр.Хр. и опиянението от духовната победа при разпадането на папството през XIII в. от християнската ера. Но с разпадането на Римската република вече се занимахме в друга връзка, затова ще се ограничим до втората тема. Главата от историята на Светия престол, най-великата от всички западни институции, започва на 20 декември 1046 г. с откриването на синода в Сутри от император Хенрих III и завършва на 20 септември 1870 г. с окупирането на Рим от войските на крал Виктор Емануил.

Папската „республика Християна“ е уникална сред човешките институции. Опитите да се установи характера й чрез аналогии с институции, развили се в други общества, показват толкова фундаментални разлики, че те се оказват неплодотворни. Тя най-добре може да се опише в негативни термини като преобръщане наопаки на цезаропаписткия режим, срещу който е социална реакция и духовен протест. Това обяснение — повече от кое да е друго — показва мащаба на постижението на Хилдебранд.

Когато Хилдебранд от Тоскана се настанява в Рим през втората четвърт на XI в., той намира себе си в изоставен преден пост на Източната Римска империя, зает дотогава от дегенерирала издънка на византийското общество. Римляните от последните времена на империята са военно противни, социално размирни, финансово и духовно — банкрутирали. Те не са в състояние да се справят с ломбардските си съседи, загубили са всички папски имения у дома и зад граница, а когато става дума за издигане равнището на монашеския живот, трябва да се обърнат за напътствия към Клюни отвъд Алпите. Първият опит да се съживи папството взема формата на пренебрегване на римляни и назначаване на презалпийци. В този презрян и чужд Рим Хилдебранд и приемниците му успяват да създадат свръхинституцията на западното християнство. Те печелят за папски Рим империя, която има по-здрава хватка върху човешките сърца от империята на Антонините и която — в чисто материален план — обхваща огромни пространства в Западна Европа отвъд Рейн и Дунав, където никога не е стъпвал кракът на легионите на Август и Марк Аврелий.

Тези папски завоевания се дължат частично на състава на християнската република, чийто граници папите разширяват, защото този състав вдъхва увереност и не поражда враждебност. Почива върху комбинация от църковен централизъм и непроменяемост с политическо разнообразие и прехвърляне на властта. А тъй като надмощието на духовната над светската власт е основен пункт в конституционната доктрина, тази комбинация налага единството, без да лишава младото западно общество от елементите на свобода и гъвкавост — задължителни условия за растеж. Дори в тези централноиталиански територии, над които папството иска не само духовна, но и светска власт, папите от XII в. насърчават стремежа към автономия на градовете държави. На прехода от XII към XIII в., когато това гражданско движение разцъфтява в Италия и когато папската власт е в зенита си над западното християнство, уелски поет „посочва колко е странно, че порицанието на папата, което в Рим не може да придвижи и дреболии, на други места кара скиптрите на крале да треперят.“^[12]

Жиралд Камбренсис усеща, че вади на показ парадокс, който е тема за сатира. Но самата причина защо през тази епоха толкова много владетели и градове държави приемат папското надмощие, без да се противят, е, че тогава папата не е подозиран в опити да престъпи в сферата на светската власт.

Това държавническо равнодушие към светските и териториални амбиции се съчетава — с папската духовна власт в зенита си — с енергично и предприемчиво използване на административния дар, завещан от Византия на папски Рим. Докато при православното християнство този дар е гибелно приложен в усилието да се вложи съдържание в един възкресен призрак на Римската империя и затова смазва зараждащото се православно християнско общество с тежестта на институция, непосилна за носене, римските създатели на християнската република използват по-добре административните си способности и изграждат по-лека структура, в нова плоскост, с по-широка основа. Тънките нишки на папската паяжина, както е изтъкана първоначално, въвличат средновековното западно християнство в непринудено единство, еднакво благотворно и за частите, и за цялото. Едва по-късно, когато тъканта загрубява и се втвърдява при напрежението на конфликта, ефирните нишки се превръщат в железни окови, които започват толкова силно да тежат на местните принцове и народи, че те разкъсват оковите с ярост, при която не се безпокоят, освобождавайки себе си, че разрушават вселенското единство, установено и запазено от папството.

В това дело на папството, разбира се, нито административното умение, нито въздържанието от териториални амбиции са жизнената творческа сила. Папството се оказва годно за творчество, защото се хвърля без колебания или резерви да осигури водачество, израз и организация на събуждащото се желание на едно младо общество за по-добър живот и по-голям растеж. То дава на тези желания форма и слава и с това ги трансформира от мечти на пръснати малцинства или изолирани индивиди в обща кауза, убеждаваща, че те заслужават да постигнат стремежите си и ги увлича, когато е проповядвана от папи, поставящи в зависимост от тях участта на Светия престол. Победата на християнската република е спечелена от папските кампании за очистване на духовенството от две морални напасти — половата невъздържаност и финансовите злоупотреби, — за да се освободи животът на църквата от намесата на светските сили и да се освободят православните християни и светите места от лапите на турските поборници за исляма. Но това не е всичко в папското дело на Хилдебранд. Дори във времена на особено голямо напрежение, великите папи, под чието водачество се водят „свещените войни“, си оставят свобода на мисълта и волята, за да се занимават с мирни дела, в които църквата проявява себе си в най-добрата възможна светлина и проявява най-творческа активност — зараждащите се университети, новите форми на монашески живот и реда при просията.

Падането на църквата на Хилдебранд е толкова изключителна гледка, колкото и въздигането й, защото всички добродетели, отвели я до зенита й, видимо се променят, когато тя пада и се превръща в своята противоположност. Свещената институция, борила се и спечелила битката за духовна свобода от материалните сили, сега е заразена със същото зло, което е искала да премахне. Светият престол, повел борбата против продажбата на духовни привилегии, сега изисква духовенството да плаща на Рим за същите тези църковни привилегии, които сам той им е забранил да купуват от местната светска власт. Римската Курия, била начело на моралния и интелектуален прогрес, се превръща в крепост на духовния консерватизъм. Църковната върховна власт се оставя да бъде лишена в полза на местната светска власт от лъвския пай от резултатите на финансовите и административни инструменти, измислени от самото папство, за да направи властта си ефективна. Накрая, като местен принц на папското княжество, върховният първосвещеник трябва да се задоволи с жалкото утешение на суверенитет над една от най-малките „държави-наследници“ на собствената си загубена империя. Имало ли е някога институция, дала толкова сериозен повод за богохулство? Това безспорно е най-показателният пример за възмездието на творчеството, който сме срещали досега в нашето изследване. Как става това и защо?

Как се е случило, е загатнато от първата известна сделка в обществената кариера на Хилдебранд.

Творческият дух на римската църква, поставила си през XI в. за цел да спаси западното общество от феодалната анархия, като създаде християнска република, се изправя пред същата дилема, както духовните им наследници, опитващи се в наше време да заменят международната анархия със световен ред. Същността на целта им е да заменят физическата сила с духовна власт и духовният меч е оръжието, с което са извоювани върховните им победи. Но има случаи, когато изглежда, че установеният с физическа сила режим е в състояние да не зачита безнаказано духовния меч. И точно в такова положение се оказва настъпателната римска църква, когато трябва да отговори на загадката на Сфинкса. Трябвало ли е войникът на бога да се ограничи и да използва само собствените си духовни оръжия пред риска напредъкът му да се прекрати? Или е трябвало да води битката на бога против дявола с оръжията на противника? Хилдебранд се насочва към втората алтернатива, когато Григорий VI го определя за пазител на папското съкровище и виждайки го постоянно ограбвано от разбойници, събира военна сила и нанася пълно поражение на военната мощ на разбойниците.

В момента, когато Хилдебранд предприема тези действия, е трудно да се отгатне моралният им характер. В последния си час, четиридесет години по-късно, отговорът на загадката е вече по-малко неясен, защото през 1085 г., когато умира като папа, заточен в Салерно, самият Рим лежи повален под тежестта на смазващо бедствие, донесено му от политиката на първосвещеника му само преди година. През 1085 г. Рим е ограбен и изгорен от северните хора, които папата е извикал да му помагат във военната борба, разпростряла се от олтара на св. Петър — съкровищницата на папството — и обзема цялото западно християнство. Върховната точка във физическия конфликт между Хилдебранд и император Хенрих IV подсказва по-смъртоносната и по-унищожителна борба, която ще се води безпощадно век и половина по-късно между Инокентий IV и Фридрих II. Докато дойдем до времето на папската длъжност на Инокентий IV, адвокат, станал милитарист, на съмненията ни ще бъде сложен край. Сам Хилдебранд насочва Хилдебрандовата църква по курс, който да доведе до победа на противниците — светостта, плътта, дявола — над Божия град, който той се опитва да свали на земята.

Ако сме успели да обясним как папството е обладано от демона на физическото насилие, който се опитва да прогони, тогава сме намерили и обясненията на другите промени в добродетелите на папството, докато те се превърнат в собствените им противоположности. Замяната на духовното с материалното е същностна промяна, на която другите са естествена последица. Как например става така, че Светият престол, чиято главна грижа около финансирането на духовенството е премахването на подкупничеството през XI в., през XIII се ангажира да разпределя в полза на определените от него, а през XIV изземва в своя полза църковните доходи, които навремето е освободил от скандала на търгашеството със светските власти за доброто на църквата? Отговорът е просто, че папството е станало милитаристично, а войната струва пари.

Изходът от голямата война между папството от XIII в. и Хохенщауфените е като изходите на всички войни, водени безкомпромисно. Формалният победител успява да нанесе смъртен удар на жертвата си с цената на смъртоносни рани върху себе си. А реалните победители и над двете воюващи страни са неутралните радващи се трети сили. Когато половин век след смъртта на Фридрих II папа Бонифаций VIII отправя към краля на Франция папската заплаха, попарила императора, последствията показват, че в резултат на смъртоносната борба от 1227–1268 г. папството затъва до степен на слабост, до която преди това е довело империята, докато кралство Франция става по-силно, отколкото са били преди това и папството, и империята, преди взаимно да се разрушат. Крал Филип Красиви изгаря булата пред „Парижката Света Богородица“ под общото одобрение на духовенството си и на народа си, организира отвличането на папата и — след смъртта на жертвата си — премества седалището на папската администрация от Рим в Авиньон. Следва „пленничеството“ (1305–1378 г.) и схизмата (1379–1415 г.).

Става ясно, че местните светски принцове ще наследят рано или късно на територията си цялата административна и финансова организация и власт, която папството постепенно е изграждало за себе си. Процесът на преминаването й е въпрос само на време. Да отбележим като межди по пътя английския статут на провизорите (1351 г.) и признаването на папската власт (1353 г.), отстъпките, които Курията е принудена да направи на светските власти във Франция и Германия един век по-късно като цена за оттеглянето на подкрепата им за съвета в Базел, френско-папския договор от 1516 г. и английския закон за върховенството, приет през 1534 г. Прехвърлянето на прерогативите на папството върху светските правителства два века по-късно е започнало два века преди Реформацията и действа както в държавите, останали католически, така и в тези, които стават протестантски. През XVI в. процесът е завършен. Не е случайно, че през същия век се полагат основите, върху които се изграждат „тоталитарните“ държави в съвременния западен свят. Най-значителният отделен фактор в този процес, на който посочихме само някои от външните межди, е прехвърлянето на верността от вселенската църква към тези местни светски държави.

Контролът върху човешките души е най-ценната изгода, които тези държави-наследници получават от по-голямата и по-благородна институция, разграбена от тях, тъй като чрез контрол над лоялността в по-голяма степен, отколкото чрез увеличаване на приходите и армиите тези държави-наследници оцеляват. По същия признак това духовно наследство от Хилдебрандовата църква превръща някога безвредните и полезни институции на местническата държава в тази опасност за цивилизацията, която те представляват днес. Защото духът на вярност, бил благотворна творческа сила, когато е насочен към самия бог, дегенерира в разрушителна сила, когато се отвръща от оригиналната си насоченост към идоли, дело на човешките ръце. Местническите държави, както са знаели средновековните ни предци, са институции, сътворени от човека, които — полезни и необходими, каквито са, — заслужават да изпълняваме за тях съзнателно и без ентусиазъм същите дребни социални задължения, които в наше време дължим на общините и окръжните съвети. Да се идолизират тези части на социалната машинария, означава да се търси бедата.

Може би вече намерихме някакъв отговор на въпроса защо папството преминава през тези необикновени перипетии, но описвайки процеса, не обяснихме причината за него. Какво е било това в средновековното папство, което го кара да стане роб на собствените си оръдия и му позволява да се остави да бъде предадено, като използва материални средства и ги отклонява от духовни цели, които то е предназначено да обслужва? Обяснението, изглежда, е в неблагоприятните резултати от началната победа. Опасната игра да се бориш срещу силата със сила, оправдана в определени граници, които могат да се определят интуитивно, но които е невъзможно да посочиш точно, има гибелни резултати, най-напред защото тя е твърде успешна. Опиянени от успехите, донесли им рискованата маневра, в ранните етапи на тази борба против Светата Римска империя, Григорий VII (Хилдебранд) и приемниците му продължават да прилагат сила, докато победата на тази недуховна плоскост става самоцел. Григорий VII се бори срещу империята, с цел да отстрани имперска пречка пред реформата в църквата, Инокентий IV — за да унищожи светската мощ на империята.

Можем ли да определим точно точката, в която Хилдебрандовата политика излиза от релсите или — с езика на по-старата традиция — се отклонява от тесния и прав път? Да се опитаме да видим къде е взет погрешният завой.

Към 1075 г. двойният поход против половата и финансова корупция на духовенството е успешен в целия западен свят, а значима победа е спечелена от моралната ловкост на римския престол, чието безпътство е най-големият от всички скандали в църквата само половин век по-рано. Тази победа е лично дело на Хилдебранд. Той се бори за нея отвъд Алпите и зад папския трон, докато битката му донася най-сетне длъжността, която той е вдигнал от прахта. А той се бори с всяко оръжие, духовно и материално, което му е подръка. Точно в момента на триумфа, през третата година на властването на Григорий VII, Хилдебранд предприема стъпка, която привържениците му благовидно представят като почти неизбежна, а критиците му — не по-малко благовидно — като неизбежно катастрофална. През тази година Хилдебранд разширява бойното поле от сигурния терен на извънбрачното съжителство и подкупничеството към спорния терен на обличането във власт.

Може би логично конфликтът по обличането във власт може да бъде оправдан като неизбежна последица от конфликтите по незаконното съжителство и подкупничеството, ако и на трите битки се гледа като на една обща битка за освобождаване на църквата. В критичната точка от кариерата на Хилдебранд може би му е изглеждало загубено време всичко, което е направил, да освободи църквата от Венера и Мамон, ако трябва да я остави все още окована в политическо подчинение на светските власти. Докато все още й тежат тези трети пранги, няма ли да й се попречи да извърши святото си дело да възроди духовно човечеството? Но този довод изпросва въпрос, който са склонни да задават критиците на Хилдебранд, макар че те не могат да дадат един или друг отговор. Такива ли са обстоятелствата през 1075 г., та далновиден и решителен титуляр на папския трон е длъжен да изключи възможността за откровено и ползотворно сътрудничество между реформаторите в църквата, представлявани от Римската курия, и светската власт в християнската общност, представлявана от Свещената Римска империя? Отговор на този въпрос са задължени да дадат хилдебрандинците, и то най-малко по две причини.

На първо място, нито Хилдебранд, нито привържениците му, нито преди, нито след декрета от 1075 г., забраняващ светското обличане във власт, не са се опитвали да отрекат, че светските власти имат да играят законна роля в процедурата за избор на църковните длъжностни лица от папата надолу. На второ място, през тридесетте години до 1075 г., римският престол е действал ръка за ръка със Свещената Римска империя в по-стария конфликт по незаконното съжителство и подкупничеството. Трябва да се признае, че сътрудничеството на империята по тези задачи е колебливо и недостатъчно след смъртта на Хенрих III и докато синът му е малолетен, а и след като Хенрих IV навършва пълнолетие през 1069 г., поведението му е незадоволително. Такива са обстоятелствата, при които папството поема политика към ограничаване или забраняване на намеса на светската власт в църковните назначения. Може би това е било оправдано, но трябва да се признае, че е стъпка с почти революционен характер. Ако въпреки всички провокации Хилдебранд се е въздържал да хвърли ръкавицата през 1075 г., мислимо е, че добрите отношения са могли да бъдат възстановени. Трудно е да се устои на впечатлението, че Хилдебранд е бил подведен да постъпи нетърпеливо, отличителен белег на „възмутителното поведение“, а следващото впечатление е, че по-благородните му мотиви са били разводнени от желание да отмъсти на имперската власт за унижението, нанесено на дегенериралото папство на синода в Сутри през 1046 г. Това последно впечатление се подсилва от факта, че Хилдебранд, приемайки папската тиара, приема и името Григорий, преди това носено от папата, свален тогава.

Да се повдигне новият спорен въпрос за обличането във власт на войнственост, която неминуемо ще вкара империята и папството в разпра, е било още по-рисковано, доколкото този трети спорен въпрос е далеч по-неясен от другите два и по него двете власти досега не намират съгласие.

Източник на неясност е фактът, че по времето на Хилдебранд е прието назначаването на църковно длъжностно лице на епископско равнище да изисква съгласуване между няколко различни страни. Едно от прастарите правила на църковната дисциплина е епископът да бъде избран от духовенството и народа на своята епархия и да бъде ръкоположен от кворум на епископите в своята провинция. А светската власт по никое време — след спора във връзка с покръстването на Константин — не се е опитвала да узурпира ритуалните прерогативи на епископите или да се противопоставя — поне теоретически — на избирателните права на духовенството и народа. Фактическата роля на светската власт — без да предрешаваме въпроса какво може да бъде юридическото положение — е да предлага кандидати и да упражнява правото на вето над резултатите от изборите. Сам Хилдебранд ясно е признавал това й право при повече от един случай.

Нещо повече, към XI в. традицията на някаква степен на светски контрол над назначенията на духовници е подкрепена от практически съображения. Защото духовенството от дълго време — и във все по-голяма степен — изпълнява светски, както и църковни задължения. Към 1075 г. много голяма част от гражданската администрация на западното християнство е в ръцете на духовници, които държат тази светска власт като феодално владение, така че изключването на църквата от светското въвеждане във власт води след себе си отричане на юрисдикцията на светската власт над големи сфери в рамките на своите пълномощия и до превръщане на църквата в светска, както и духовна, империя в империята. Безполезно е да се предполага, че тези светски задължения са могли да бъдат прехвърлени на светските администратори. И двете страни в конфликта съзнават добре, че светски персонал, способен да поеме подобни задължения, просто не съществува.

Сериозността на това действие на Хилдебранд от 1075 г. проличава в размерите на последвалата катастрофа. По въпроса за обличането във власт Хилдебранд залага целия морален престиж, спечелен от него за папството в предишните тридесет години. А влиянието му върху християнския народ в презалпийските владения на Хенри IV е достатъчно силно, за да доведе — съвместно със саксонското оръжие — императора в Каноса. Все пак, макар. Каноса да е нанесла на императорското достойнство удар, от който той никога не се съвзема напълно, последицата не е край, а възобновяване на борбата. Петдесетте години конфликт довеждат до пропаст между папството и империята, която е твърде широка и твърде дълбока, за да бъде зарита от какъвто и да е политически компромис. Споровете по обличането във власт може и да се разлагат в гроба си след Конкордата от 1122 г., но враждебността, породена от него, продължава и намира все нови въпроси в сърцата на хората и в извратеността на амбициите им.

Разгледахме решението на Хилдебранд от 1075 г. подробно поради убеждението си, че то е съдбоносното решение, определящо всичко, което последва. В опиянението от победата Хилдебранд повежда институцията, която сам е издигнал от бездната на позора до върховете на величието, по грешен път и никой от приемниците му не съумява да намери верния. Няма нужда да описваме продължението подробно. Папството на Инокентий III (1198–1216 г.) е през ерата на Антонините или циганското лято на хилдебрандското папство, но този папа дължи видния си пост на случайни обстоятелства — като продължилото дълго непълнолетие в династията на Хохенщауфените, — в кариерата му просто илюстрира факта, че превъзходен администратор може да бъде държавник без въображение. Следва папската война срещу Фридрих II и наследника му, трагедията в Анани, която е вулгарното отмъщение на светското оръжие за Каноса, пленничеството и схизмата, мъртвороденият парламентаризъм на събор, езичеството на Ватикана по време на италианския Ренесанс, разривът в католическата църква през Реформацията, неопределената в резултатите си, но яростна борба през Контрареформацията, духовното несъществуване на папството през XVIII в. и активния му антилиберализъм през XIX.

Но уникалната институция оцелява и в това време за решения, което сега преживяваме, уместно и справедливо е всички мъже и жени в западния свят, които са „кръстени в Христова вяра“ като „наследници според обещаното“ и заедно с нас всички неевреи „приели“ „обещаното“ и „спътници на същите“ чрез приемането на западния начин на живот да призовем наместника на Христос да докаже истинността на грандиозната си титла. Нали господарят на Петър е казал на самия Петър, че „на когото много е дадено, от него много ще се иска“ и „на когото хората са доверили много, от него ще искат повече“? На апостола в Рим нашите предци са доверили съдбата на западното християнство, която е цялото им съкровище. А когато „този слуга, който знае волята на владетеля си“ „не се подготви или не действува според волята му“ и е бит в справедливо възмездие до „много белези от камшик“, тези удари падат с равна сила върху мъжете и жените, чиито души са били поверени на слугата на слугите на бог. Наказанието за „възмутителното поведение“ на този слуга пада и върху нас и този, който ни е довел до тази пропаст, трябва да ни изведе от нея. Ако в този съдбоносен момент се появи втори Хилдебранд, ще бъде ли нашият спасител въоръжен този път с мъдростта, родена от страданието, против гибелното опиянение от победата, разбило великото дело на папа Григорий VII?