Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
A Study of History, –1961 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)
Допълнителна корекция
NomaD (2019)

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 1

Възникване и развитие на цивилизациите

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© Андрей Лазаров Пантев, предговор

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски №9050

Печатни коли 24. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-369-5 (т. 1)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

 

 

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 2

Разпадане и разлагане на цивилизациите

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски №9054

Печатни коли 28,50. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-370-9 (т. 2)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

 

 

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 3

Универсални държави и универсални църкви. Перспективите на западната цивилизация

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски № 9054

Печатни коли 33. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-371-7 (т. 3)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Допълнителна корекция

XL.
Неубедителността на априорни отговори

Каква е вероятната продължителност на живота на западната цивилизация през 1955 г.? Без да се замисля, историкът може да бъде склонен да я определи като ниска, съобразявайки се с добре познатото разточителство на природата. Все пак западната цивилизация е една от двадесетте и една представителки на своя вид. Рационално ли е да се очаква двадесет и първата цивилизация да успее да избегне провала, който е съдба на всички други? Като имаме предвид броя на провалите, които са били цената на всеки скъпо заплатен успех в миналата история на еволюцията на живота на Земята, може да изглежда невероятно, че при толкова млад вид, ще намери нов път, за да продължи да живее и расте за неопределено време или пък да създаде мутант, който ще породи нов вид общество.

Но такъв извод може да бъде направен от опита на живота не на човешко, а на предчовешко равнище. Може да е вярно, че когато природата се е разгневила на еволюцията на първичните организми, тя е била склонна да създаде милиони екземпляри, за да си даде слабата надежда да улучи щастливо и да произведе нов и превъзхождащ другите модел. В еволюцията на растения, насекоми, риби и други подобни двадесет екземпляра безсъмнено ще бъде смешно малък брой, за да може природата да работи по-нататък, но със сигурност ще бъде недопустимо предположението, че правилата на еволюцията, може би неизбежни за животинските и растителни организми, са необходимо приложими към такъв съвсем различен „образец“ като човешките общества в процес на цивилизоване. Фактически аргументът за разточителството на природата не е в сегашния контекст някакъв аргумент. Повдигнахме въпроса само за да го отхвърлим.

Остават два емоционални априорни отговора на нашия въпрос, които трябва да бъдат обмислени, преди да продължим да разглеждаме свидетелствата на самите цивилизации. Двата емоционални отговора взаимно се изключват един друг и авторът на това изследване, който е роден през 1889 г., е живял, за да види Западът да се обръща от едното от тези чувства към другото.

Възгледът, преобладаващ сред хора от средната класа във Великобритания в края на XIX в., може най-добре да бъде изразен с цитат от пародия, написана от двама учители, за представите на ученик за историята, както е изразена в изпитна работа, озаглавена „1066 г. и всичко около нея“: „Историята свърши, затова тази история е окончателна“. Този възглед на английската средна класа от края на миналия век се споделя от децата на германски и северноамерикански победители в последния тур на съвременните западни войни. Ползвателите на плодовете от резултата на общата война от 1792–1815 г. тогава не са и подозирали, както и техните английски „противоположности“, че съвременната ера на модерната история е завършила само за да даде начало на постмодерна епоха, плодовита на трагичен опит. Те са си въобразявали, че заради тях е дошъл по чудо здрав, сигурен и задоволителен модерен живот, за да остане във внезапно започналото безвременно настояще. Чувството за безвременност, изглежда, витае над продължилата шестдесет години викторианска епоха, макар че бегъл оглед на картините на популярната продукция „Шестдесет години кралица“ предполага бързоподвижното шествие на промени във всяка сфера на живота — от технологията до облеклото.

Към тази дата английските консерватори от средната класа, за които хилядолетието е вече настъпило, и английските либерали от средната класа, за които то е зад ъгъла, разбира се, съзнават, че делът на английската работническа класа в благосъстоянието на средната е скандално малък и че английските поданици в повечето от колониите и зависимите територии не се ползват от самоуправление, което е привилегия на поданиците в Обединеното кралство и няколко от зависимите територии под британска корона. Но либералите се абстрахират от тези неравенства като поправими, а консерваторите — като неизбежни. Съвременниците им, граждани на Съединените щати от Севера, също съзнават, че икономическото им благосъстояние не ги разделя от гражданите на Юга. Съвременните им поданици на германския райх съзнават, че жителите на „Райхсланд“, анексиран от Франция, са французи в сърцата си и че останалата част от френската нация не е примирена с ампутацията на отстъпените департаменти. Французите все още хранят мисли за реванш, а покореното население на Елзас и Лотарингия все още мечтае същата мечта за евентуалното освобождаване, както и другите подчинени населения на Шлезвиг, Полша, Македония и Ирландия. Тези народи не се съгласяват с удобната вяра, че „историята е свършила“. Но непреклонната им увереност, че нетърпимата за тях установена система ще бъде отнесена рано или късно от „вечнотечащия поток“ на времето, прави малко впечатление на възходящите тогава сили. Може спокойно да се каже, че през 1897 г. няма жив мъж или жена, дори сред най-оптимистично настроените пророци на националистична или социалистическа революция, които да си въобразяват, че искането за национално самоопределение ще разтури империите на Хабсбурги, Хохенцолерни и Романови или Обединеното кралство на Великобритания и Ирландия в близките двадесет и пет години или че искането за социална демокрация ще се разпространи от градската работническа класа в няколко преждевременно индустриализирани провинции на западния свят, за да обхване селячеството на Мексико и Китай. Ганди (роден през 1869 г.) и Ленин (роден през 1870 г.) са били все още непознати имена. Думата „комунизъм“ обозначава потресаващ, но кратък и очевидно неуместен отминал епизод, който се е считал за последно избухване на сега угасналия вулкан на историята. Злокобното пламване на свирепост в парижките престъпни кръгове през 1871 г. е било отписано като атавистична реакция от шока на сепващото военно поражение и няма осезаем страх от ново възникване на голям пожар, какъвто е потушен за четвърт век от мокрото одеяло на буржоазната Трета република.

Самодоволният оптимизъм на средната класа не е нещо ново към времето на юбилея на кралица Виктория. Намираме го сто години по-рано във величавите периоди на Гибън и на „Втората беседа“ на Тюрго, дадена в Сорбоната през 1750 г., озаглавена „За предимствата, които установяването на християнството осигури на човешката раса“. Още сто години назад може да го различим в безсистемните наблюдения на Пепис. Проницателният автор на дневници усеща надигане на политическия и икономически барометър. „1649 г. и всичко около нея“, което включва убийствата по време на св. Вартоломей и испанската инквизиция са неща от миналото. Наистина поколението на Пепис е това, което вече поставихме в началото на късната модерна епоха (1675–1875 г.) и тази късна модерна епоха е една от великите епохи на вярата — вярата в прогреса и на способността на човека да се усъвършенства. Две поколения преди Пепис намираме по-високопарен пророк на тази вяра у Френсис Бейкън.

Вяра, живяла триста години, умира трудно и можем да забележим неин израз десет години след като тя получава очевидно нокаутираш, удар през 1914 г. в реч, произнесена от изтъкнатия историк и държавен служител от предпотопното поколение — сър Джеймс Хедлъм-Морли (1863–1929 г.).

В нашия анализ на западната култура първият голям факт, който забелязваме, е, че макар несъмнено да съществува обща история и обща цивилизация на Западна Европа, хората не са обединени в официален политически съюз, нито пък някога са били подчинени на едно общо правителство. За момент е изглеждало, че Карл Велики ще установи своята власт над целия район, но надеждата му, както знаем, е донесла разочарование. Опитът му да създаде нова империя се проваля, както са се провалили всички следващи опити. Управниците на Испания и Франция са правили опити да обединят цяла Западна Европа в една голяма държава или империя. И винаги намираме същото: призивът за местен патриотизъм и лична свобода вдъхновява съпротива, която проваля всички усилия на всички завоеватели. Така че Европа има трайна характеристика, която някои критици наричат анархия, защото липсата на общо управление означава борба, боеве и война, постоянно объркване между съперничещите си правителствени единици за територия и надмощие.

Това състояние за мнозина е шокиращо. Безсъмнено то предполага голямо изразходване на енергия, голямо унищожение на богатства, понякога голяма загуба на живот. Мнозина от Данте досега копнеят за уредено управление, което може би изглежда като истинския рефлекс и инструмент на божието провидение. Колко често чуваме да се казва, че ако на земята на Америка англичани, италианци, поляци, германци и скандинавци могат всички да живеят един до друг в мир и задоволство, защо те не могат да сторят същото в оригиналите си роднини?

Днес няма да обсъждаме идеалите за бъдещето. Занимаваме се с миналото и всичко, което имаме да направим, е да отбележим факта, че тази анархия, тези войни, това съперничество са съществували и по време, когато енергията на континента е била най-голяма. Да отбележим също, че енергията на средиземноморския свят — жизнена сила, художествен дух, интелектуална находчивост — изглеждат постепенно, но неотклонно залиняващи и че началото на линеенето съвпада със създаването на общо правителство. Може би търканията и безредието всъщност не са само фактори на разрушение, но и причината, поради която е възникнала енергията.[1]

Странно е да се чуе успокоителният глас на Гибън, все още кънтящ в една Англия, която сега кънти от ужасяващия звук на апокалиптичен зов. Към 1924 г. обаче противоречивото чувство, изразявано в различни тълкувания на предшестваща елинистка цивилизация и нейния упадък и рухване, вече преобладават в поразения западен свят.

Пет години преди Хедлъм-Морли да произнесе своята реч, Пол Валери красноречиво обявява, че всички цивилизации са смъртни. Шпенглер казва същото нещо по същото време. Сега можем да видим, че доктрината за прогреса е основана на погрешни предпоставки. Но това признание задължава ли ни да възприемем доктрината за обреченост? Това ще бъде много примитивно разсъждаване. Със същия успех може да се твърди, че щом Джони е паднал в блатото на отчаянието, значи няма път през него. Песимизмът на Валери и оптимизмът на Гибън са еднакво рационализиране на емоции, които са, повърхностно погледнато, подходящи за кратката продължителност на живота им.

Бележки

[1] J. W. Headlam-Morley. The Cultural Unity of Western Europe, in The New Past and other Essays on the Development of Civilization. Oxford, 1925, pp. 88–89.