Арнълд Тойнби
Изследване на историята (41)

XXXVIII.
Божият закон

В сегашната част на това изследване се опитваме да проникнем в отношението между закон и свобода в историята и ако сега се върнем към нашия въпрос, ще намерим, че вече сме стигнали до отговор. Как свободата е свързана със закона? Човек не живее само под един закон. Той живее под два закона и един от тях е законът на бога, който е самата свобода под друго и по-бляскаво наименование.

„Съвършеният закон на свободата“, както го нарича св. Яков в своето послание, е също закон на любовта, защото свободата на човека може да бъде дадена на човека само от бог, който е олицетворена любов и този божествен дар може да бъде използван от човека, за да избере свободно живота и доброто вместо смъртта и злото само ако от своя страна обича бога. Законът и свободата в историята се оказват едно и също, в смисъл че свободата на човека се оказва закон на бог, който е равносилен на любов. Но това откритие не разрешава нашия въпрос, защото в отговор на първоначалния си въпрос поставихме друг. Намерили, че свободата е равносилна на един от двата кодекса на закона, повдигнахме въпроса за отношението, в което се намират един към друг двата кодекса. На пръв поглед отговорът, изглежда, е, че законът на любовта и законът на подсъзнателната човешка природа, и двата очевидно имащи юрисдикция над човешките дела, не само се различават, но са несъвместими, защото законът на подсъзнателната човешка психика държи в робство душите, които бог призовава да работят с него в свобода. Колкото по-изпитателно сравняваме тези два закона, толкова по-широка изглежда моралната бездна между тях. Ако оценим закона на природата по стандартите на закона на любовта и видим чрез очите на бог всичко, което е сторила природата, ами то е много лошо.

Едно от заключенията, направено от човешки наблюдатели на моралното зло във вселената, е, че тази камара на ужасите не може да бъде дело на бог. Епикурейците твърдят, че то е непредвидимият резултат от случайно струпване на неразрушими атоми. Християните, от своя страна, се намират принудени да изберат между две други алтернативи, и двете печално смущаващи: Или бог, който е любов, трябва да е създателят на очевидно боледуващата вселена, или пък вселената е създадена от друг бог, който не е бог на любовта.

Еретикът Маркион в началото на II в. и поетът Блейк в началото на XIX в. сл.Хр. възприемат втората алтернатива. Тяхното решение на това морално тайнство е да припишат сътворението на бог, който не е нито обичащ, нито заслужава да го обичаш. Докато спасителят бог печели душите с любов, богът създател може само да наложи закон и да налага свирепи наказания за формалните му нарушения. Този меланхоличен взискателен бог, когото Маркион отъждествява с Мойсеевия Йехова, а Блейк нарича Уризен и му дава прякора Нободади, щял да бъде достатъчно лош, ако изпълнява задълженията си компетентно, доколкото му позволяват ограничените му умствени възможности, но той се проваля в тях и провалът му се дължи или на некомпетентност, или на зложелателност. Очевидно било, че няма смислена връзка между греховете на света и страданията на света.

Докато Маркион има силни основания да твърди, че сътворението е обвързано със зло, когато отрича, че то няма нищо общо с добротата и любовта, основанията му са слаби, защото истината е, че любовта на бог е източник на свободата на човека и че свободата, която позволява сътворение, отваря вратата и за греха. Всяко предизвикателство може да се смята и за призив на бога, и за изкушение на дявола. Оправдаването на любовта на бог с цената на отрицание на неговото единство, дадено от Маркион, е по-далеч от целта от оправданието на Ириней на идентичността на създателя и спасителя с цената да го отъждестви с едно или друго негово появяване, които са морално непримирими от човешка гледна точка. Нещо повече, свидетелствата на християнското преживяване на истината на логическия и морален парадокс е поразително оправдано от съвременната западна наука.

Когато бебето започва рано във втората година след раждането си да прави разлика между себе си и външната реалност, майката е тази, която представлява външния свят и предава влиянията му на детето. Но тя съзира нарастващата му съзнателност под два противоположни ъгъла. Тя е главният обект на любов на детето и неговият извор на удовлетвореност, сигурност и спокойствие. Но тя е също така авторитетът, главният източник на мощ, тайнствено поставен над детето и съзнателно пречещ на някои от импулсите му, по чийто път неговият живот ще продължи търсенията си по-нататък. Осуетяването на детския импулс поражда гняв, омраза и разрушителни желания — което психолозите обикновено наричат агресия, — насочени към осуетилия го авторитет. Но този омразен авторитет е също така любящата майка. Така детето е изправено пред първичен конфликт. Две непримирими групи импулси са насочени към същия обект, а този обект е центърът на заобикалящия го свят.^[1]

Така според една психологическа теория съзнателният морален конфликт на зрелостта е подсъзнателно предварен в ранното детство, а в детската и зрялата борба духовната победа изисква духовна цена. „Примитивната любов побеждава примитивната омраза, като й слага бремето на първичната вина.“^[2]

Така психологията възприема Иринеевото антимарсионитско откритие, че любовта и омразата, праведността и греховността са неразделно свързани едно с друго по веригата на сътворението. „Без майка силна любов не се фокусира върху личност, без такава любов няма конфликт на непримирими влияния, а без вина няма морален смисъл.“^[3]